П. Г. Удхаус
Джийвс и феодалният дух (20)

20

На другата сутрин часът наближаваше девет, когато на централното стълбище в Бринкли Корт можеше да се види странна гледка. Бъртрам Устър слизаше на закуска.

В кръга на познатите ми е добре известно, че само в много редки случаи се присламчвам към дружинката за сутрешното хранене. Обикновено предпочитам да предъвквам херингата или каквото и да било там в уединението на спалните си покои. Но един непоколебим човек е способен да се насили да извърши почти всичко, ако се окаже необходимо, а аз твърдо бях решил да не пропускам изпълнения с драматизъм момент, когато леля Далия запретнеше ръкави и предупредеше побъркания от пъзливост Л. Дж. Тротър, че разполага с компромати срещу него. Щеше да е представление за милиони.

Макар да ми се струваше, че се нося в сомнабулска просъница, намерих, че денят е манна небесна за всички живи твари и че Господ усърдно изпълнява задълженията си в рая. Благодарение на несравнимата находчивост на Джийвс, проблемът на леля Далия бе разрешен, а самият аз бях в положение — ако посмеех да проявя тази дързост — да се изсмея в лицето на всеки инспектор или сержант, който ми се изпречеше на пътя. Още повече че предната вечер, преди да се оттегля за нощната отмора, се постарах да взема предпазната мярка да прибера палката от прародителката ми, и сега тя бе неотлъчно с мен, бдяща над безопасността ми. Затова не бе чудно, че щом влязох в столовата, за една бройка да заредя звънки песни и балади, както май Джийвс бе казал веднъж.

Първото нещо, което видях, щом прекосих прага, бе ожесточено нагъващия шунка Стилтън. Второто бе Дафне Долорес Морхед, която привършваше закуската си от препечени филийки и мармалад.

— А, Бърти, старче — избумтя първият и размаха възможно най-сърдечно вилицата си. — Та значи ето те и теб, стари ми друже Бърти. Ела, ела, скъпи приятелю. Страшно ми е драго, че изглеждаш тъй свеж.

Неговата приветливост щеше да ме изуми безгранично, ако не бях прозрял, че всъщност представлява уловка или вероломна хитрина, целяща да притъпи бдителността ми и да ме разкисне във фалшивото усещане за сигурност. Застанах нащрек, отидох до бюфета и си взех наденица и бекон с лявата ръка, докато с дясната стисках палката в джоба си. Прословутите закони на дивата джунгла приучават човек да не рискува в нищо.

— Хубава сутрин — рекох, след като се настаних и залочих кафе от чашата.

— Чудна е — съгласи се Морхед, която изглеждаше повече от всякога като росно цветче на зазоряване. — Д’Арси ще ме заведе на разходка с лодка по реката. Ще погребем.

— Да — потвърди Стилтън и я обгърна с пламтящ поглед. — Реших, че Дафне трябва на всяка цена да види реката. Можеш да кажеш на леля си, че няма да се върнем за обяд. Ще си носим сандвичи и твърдо сварени яйца.

— Приготвени от любезния иконом — предположих скромно.

— Да, както сам позна, от любезния иконом, който също така реши, че няма да е излишно да ни бутне и бутилка от най-руйното винце в избата. Почти веднага тръгваме.

— Ще ида да се приготвя — уведоми ни Морхед.

Тя стана и по лицето й се изписа лъчезарна усмивка. Стилтън, въпреки че бе тежконатоварен с шунка, скокна чевръсто да й отвори галантно вратата. Когато се върна на масата, ме свари да разцепвам доста демонстративно въздуха с палката. Стори ми се, че се изненада.

— Хей! — възкликна той. — Защо си играеш с тази дивотия?

— Просто ей така — отвърнах му безгрижно и я оставих до чинията си. — Помислих си, че би било добре да ми е подръка.

Той преглътна солиден резен шунка някак озадачено. Но после лицето му неочаквано се проясни.

— Боже мили! Да не би да мислеше, че ще прибегна до насилие към теб?

Отговорих, че подобна мисъл се е мярнала в съзнанието ми, и той изгрухтя развеселено.

— Господи, не! Та аз гледам на теб като на най-скъпия си приятел, старче.

Обаче ако вчерашната дискусия бе образец на начина, по който се отнасяше към най-скъпите си дружки, онези, които не му бяха толкова скъпи, гърбиш да им е яка. Казах му го, а той се запревива от смях, сякаш седеше на подсъдимата скамейка в полицейския съд на Винтън Стрийт, докато Негово благородие пуска изцепките си, предизвикващи конвулсии у всички присъстващи.

— О, за това ли си мислиш? — рече и пропъди спомена за станалото с небрежно махване на ръка. — Забрави го, драги ми старче. Изтрий го от съзнанието си, приятелю. Възможно е да съм се поразсърдил малко в случая, за който намеквай, но това вече е минало.

— Минало? — предпазливо се осведомих и стиснах още по-здраво палката.

— Определено е минало. Сега вече виждам, че ти дължа огромна благодарност. Ако не беше ти, щях да продължавам да съм сгоден за онази мърла Флорънс. Благодаря ти, безценни ми приятелю Бърти.

Е, измънках някакво „няма защо“ или „забрави го“ или нещо от сорта, но образите се размиха пред очите ми. Усилията, предшествали ранната ми поява на закуска и последвалите определения на Чийзрайт за Флорънс, че е мърла, се оказаха почти непосилно бреме за бедното ми изтерзано тяло.

— Смятах, че я обичаш — рекох и унило забучих вилица в наденицата си.

В отговор получих весело изгрухтяване. Само исполинска маса от веселие като Дж. Д’Арси Чийзрайт бе способна да бълва толкова много радост в такъв ранен час.

— Кой, аз ли? Божичко, нищо подобно! Някога може и да съм си въобразявал, че е така… нали знаеш момчешките увлечения… но когато ме обиди, че съм имал глава като тиква, капаците паднаха от очите ми и аз слязох от облаците. Тиква, как ли пък не! Няма да се свеня да ти призная, драги ми Бърти, че някои други личности — чиито имена ще премълча — описаха главата ми като царствена. Да, разполагам със сведения от сигурен източник, че ми придава вид на крал сред мъжете. Това поне би трябвало да ти създаде представата колко глупава мухла е Флорънс. Изпълва ме невероятно облекчение, че ми помогна да се откопча от ноктите й.

Той отново ми благодари, а аз му отвърнах с „Няма защо“, а може и да е било „Забрави го“. Чувствах се по-замаян от всякога.

— Но не смяташ ли — рекох с трепет в гласа, — че по-късно, когато кръвта ви се поохлади, може и да се сдобрите?

— Категорично не — отсече той.

— Но преди се е случвало.

— Повече няма да се случи. Защото сега вече знам какво е истинската любов, Бърти. И ще ти споделя, че когато Тя — нека си остане неназована — проникна с поглед в душата ми и ми призна, че още от първия път, в който ме е видяла — независимо от факта, че носех толкова противен мустак като твоя — е била пронизана сякаш от електрически ток, се почувствах като че ли съм спечелил Диамантените гребла в Хенли^[1]. Между Флорънс и мен всичко вече е приключено. Цялата е твоя, старче. Вземи я, вземи я.

Е, казах нещо учтиво като „О, благодаря ти“, но той не ме слушаше. Някакъв звънлив гласец изписука името му и бавейки се само миг, колкото да преглътне и последното парче от шунката си, той се изстреля от стаята със светнало лице и горящи очи.

Остави ме с натежало като олово сърце. Наденицата и беконът имаха вкуса на баластра в устата ми. Струваше ми се, че това е краят. И за слепеца бе видно, че Д’Арси Чийзрайт бе лапнал до ушите. Ярката звезда Морхед бе изгряла на хоризонта, а мъглявината Крей се спускаше към низините без ценители на стойността й.

А бях толкова убеден, че като му дойде времето, здравият разум ще надделее и ще накара тези две разлъчени сърца да се разкайват за разрива помежду им и отново да пробват късмета си в любовта, спасявайки ме от бесилото. Но не би. Лошо му се пишеше на Бъртрам. В края на краищата излезе, че ще трябва да изпие чашата с отровата.

Тъкмо бях започнал разквасването с втора чаша кафе — силно наподобяващо вкуса на гореупомената напитка — когато влезе Л. Дж. Тротър.

Онова, до което съвсем не ми беше в омаломощеното ми състояние, бе да си подхвърлям закачки с Тротърови, но когато все пак се намерите насаме с някого в трапезарията, е неизбежно да не размените някоя и друга реплика. Тъй че докато той си наливаше чаша чай, отбелязах, че сутринта е прекрасна и му препоръчах наденицата и бекона.

Въпросната персона откликна необуздано, потрепервайки от главата до петите.

— Наденица? Бекон? Не ми говорете за наденици и бекон! Диспепсията ми ме тормози повече от всякога.

Е, щом толкова му се искаше да нищи проблемите на наболяващия го стомах, бях готов да го изслушам търпеливо. Но той се прехвърли на друга тема.

— Женен ли сте?

Трепнах леко и казах, че фактически все още не съм женен.

— А ако имате и капка акъл в главата си няма и да се ожените — продължи той, надничайки свъсено в чая си. — Знаете ли какво става, когато се ожените? Започват да ви командват. Не бихте могли да се похвалите, че сте господар на собствената си душа. Превръщате се в безгласна буква в дома си.

Следва да ви доверя, че се изненадах от това, че той изпадна в откровение пред човек, който в края на краищата му бе абсолютно непознат, но го отдадох на диспепсията му. Несъмнено адските болки го бяха лишили от трезвата преценка.

— Хапнете си яйце — предложих му друг артикул аз, за да го уверя, че напълно му съчувствам.

Господинът неочаквано позеленя и се сгърчи като опарена с въглен гъсеница.

— Няма да си хапвам яйца! И престанете да ми предлагате разни гадости! Мислите ли, че съм в състояние да гледам спокойно яйца без да ми се повдигне? Заради проклетите френски буламачи! Няма храносмилане, което да е способно да ги понесе! Не женитба, а каторга е това! — рече, връщайки се към темата. — Само не ми се превъзнасяйте каква благодат бил бракът! Венчавате се и още докато се усетите, ви насаждат заварени синове, които си въдят бакенбарди и не пипват и за ден почтена работа. Единственото, което знаят, е да драскат глупости за залезите. Пфу!

Надарен съм с доста съобразителност. Затова веднага ми светна, че най-вероятно намеква завоалирано за заварения си син Пърси. Но още преди да успея да потвърдя подозренията си, стаята взе да се изпълва с народ. Някъде към девет и двадесет, колкото бе и сега, обикновено целият личен състав на провинциалните имения се нарежда край яслата. Дойде леля Далия и си взе пържено яйце. Пристигна госпожа Тротър и си взе наденица. Довлачиха се Пърси и Флорънс и си взеха съответно резен шунка и порция риба треска. Тъй като нямаше и следа от чичо Том, предположих, че е решил да закуси в леглото си. Той практикува това почти винаги, когато има гости, понеже рядко се чувства в състояние да се изправи спокойно насреща им. Нужно му е известно приготовление за суровото изпитание.

Присъстващите бяха впили погледи в чиниите си, застопорили лакти на масата, и усърдно пропъждаха глада си, когато влезе Сепингс и донесе сутрешната поща. Разговорът не бе особено оживен, но сега съвсем замря. Затова новодошлият, с близо двуметрова височина и четвъртито и излъчващо сила лице, леко омустачено някъде по средата, бе посрещнат от мълчалива компания. Отдавна не бях виждал Родърик Споуд, но го разпознах без всякакви затруднения. Той бе един от онези открояващи се с външността си върлини, които видиш ли ги веднъж, сетне и да искаш, никога не можеш да забравиш.

Стори ми се, че е доста блед, сякаш наскоро бе падал в несвяст и бе ударил главата си в пода. Той отрони едно „Добро утро“ с глас, който за неговите навици бе доста немощен и леля Далия откъсна погледа си от нейния „Дейли Мирър“.

— Лорд Сидкъп! — изкрещя тя. — Никога не бих предположила, че ще имате достатъчно сили да слезете на закуска. Сигурен ли сте, че постъпвате мъдро? По-добре ли се чувствате тази сутрин?

— Значително по-добре, благодаря ви — храбро й отвърна той. — Цицината ми малко поспадна.

— Страшно се радвам. Студените компреси са помогнали. И аз се надявах, че ще я поуспокоят. Лорд Сидкъп — обърна се към всички леля Далия — снощи падна страшно лошо. Неочаквано загуби съзнание. Причерня ви пред очите, нали така, лорд Сидкъп?

Той кимна и явно още в следващия миг съжали, че го е сторил, защото потрепери, както аз самият правя понякога вследствие безразсъдна вибрация на мозъчния си пъпеш след някой гуляй в Търтеите.

— Да — рече. — Беше изключително необикновено. Стоях си значи и се чувствах здрав като кремък — фактически едва ли съм се чувствал някога по-добре — когато сякаш нещо твърдо разцепи главата ми. Друго не помня. Свестих се чак в стаята си, когато ми оправяхте възглавницата, а икономът ви ми забъркваше подкрепително.

— Такъв е животът — най-сериозно отбеляза леля Далия. — Днес е тук, утре го няма, както често казвам. Бърти, изчадие адово, разкарай смрадливата си цигара оттук. Вони на обор.

Изправих се на крака, изпълнен с покорство както винаги, и тъкмо бях преполовил с лениво тътрузене разстоянието до френските прозорци, когато от устните на госпожа Тротър се изтръгна звук, който мога да окачествя единствено като писък. Не знам дали някога сте настъпвали без да искате котка. Значи нещо подобно. Когато попадна в полезрението ми, установих, че лицето й бе почервеняло почти като това на леля Далия.

— Ох! — пъшкаше тя.

Беше се втренчила в „Таймс“ — изборът й при раздаването на сутрешните вестници — по абсолютно същия начин, по който индиец би се втренчил в кобра, сварвайки я да се гуши във ваната му.

— От всички гнусни… — започна тя, но хлъцна и изгуби дар слово.

Л. Дж. Тротър й отправи поглед, какъвто кобрата би метнала на индиеца, нахълтал някоя сутрин за ранната си вана. Прекрасно разбирах как се чувства. Раздиран от диспепсията и от не дотам цветущите отношения със съпругата си, не би могъл да заподскача от радост, когато благоверната му заврещи посред закуска с цел да му пукне тъпанчетата.

— Какво, по дяволите, е станало? — раздразнено я попита той.

Мощната гръд на мамчето Тротър се вдигаше и спадаше като разбунено море.

— Ще ти кажа какво е станало — изгрухтя тя. — Взели, че дали рицарското звание на Робърт Бленкънсъп.

— Наистина ли? Божичко! — из свистя мигновеният отговор.

— Само това ли ще кажеш? — не спираше да диша учестено мамчето.

Не, не каза само това. Сега добави и „Да опустея дано!“. Тя продължаваше да изригва проклятия, подобно на един от ония вулкани, които от време на време изхвърлят лава и карат съседите си бая да се позамислят.

— Робърт Бленкинсъп! Робърт Бленкинеъп! От всичките им долни идиотщини! Не знам накъде е тръгнал тоя свят. Никога не съм чувала такава… Мога ли да те попитам защо се смееш?

Л. Дж. Тротър се сви на кълбо пред очите й като руло от хартия.

— Не се смея — кротко рече той. — Просто се усмихвам. Мисля си как Боби Бленкинсъп ще трябва да върви назад, нахлузил атлазени бричове до коленете.

— О? — отвърна мамчето Тротър и гласът й прокънтя през стаята като на зарзаватчия, обявяващ на населението, че продава брюкселско зеле и портокали. — Е, тогава аз ти заявявам, че няма да позволя да ти се случи подобно нещо. Даже и да ти предложат званието, пак ще откажеш, Лемюъл. Разбра ли ме? Няма да разреша да се унижаваш.

Последва трясък. Леля Далия бе изтървала чашката си за кафе. Можех да си представя връхлетелите я усещания. Вероятно се чувстваше точно по същия начин като мен, когато научих от Пърси, че билетът за състезанието по мятане на стрелички е сменил собственика си, развързвайки по този начин ръцете на Стилтън за незабавна атака срещу личността ми. Нищо не предизвиква по-големи сътресения у жената, смятаща, че държи някого в ръцете си, както фактът, че този някой неусетно й се е изплъзнал. Освен че не бе в ръцете й, Л. Дж. Тротър се развяваше на свобода с шапка, килната на темето, и въобще не се изненадвах, че тя бе разтърсена из основи.

Сред мълчанието, което последва отговора на Л. Дж. Тротър на ултиматума на жена му — ако не ме лъже паметта, беше „О’кей“ — Сепгинс цъфна в рамката на вратата. Носеше сребърен поднос, а на сребърния поднос лежеше перлена огърлица.