П. Г. Удхаус
Джийвс и феодалният дух (17)

17

Не зная дали някога сте виждали как тигър от джунглата си поема дълбоко дъх преди да изпълни скок тип „лястовица“ и да се сгромоляса върху гръбначния стълб на представител на фауната от по-долните стъпала на хранителната верига. Вероятно не сте. Аз също, ако държа да бъда точен. Но във въображението ми такъв тигър от джунглата в подобен момент ще изглежда… отчитайки, естествено, че няма да има червендалесто лице и тиквообразна глава, като Дж. Д’Арси Чийзрайт. В продължение на няколко мига той стоя като истукан, надувайки и спускайки гръдния си кош. Сетне, както очаквах и да стори, изгъгна:

— Хей!

Отличителният му кодов сигнал, както може да го наречете.

Безгрижността ми не се стопи и с йота дори. Би било грехота да си кривя душата, твърдейки, че излъченият сигнал съдържаше и нещо друго освен заканителност. Но с палката в юмрука си срещнах жежкия сноп на прожекторите му без трепет дори. Подобно на жената на Цезар, бях готов на всичко. Затова го удостоих с нехайно кимване.

— А, Стилтън? Как вървят работите при теб?

Въпросът явно накара запушалката на натегната му до крайност възбуда да се изстреля и Стилтън откърти един-два зъба.

— Ще ти дам да се разбереш как вървят работите ми! Търся те цял ден под дърво и камък.

— Да не би да желаеш да ме видиш за нещо? — поинтересувах се аз.

— Желаех да изтръгна главата от раменете ти и да ти я натикам в гърлото.

Кимнах отново, все по същия нехаен начин като преди малко.

— А, да. И снощи упорито говореше за подобно свое желание. Сега се сещам. Е, съжалявам, Стилтън, но се страхувам, че няма да стане. Имам други планове. Несъмнено Пърси Гориндж те е уведомил, че тази сутрин прескочих до Лондон. Отидох да си набавя ето това — заявих и измъкнах най-верния другар на крехката физика, загатвайки с леко завъртане за скритата му сила.

Липсата на мустак създава едно голямо неудобство, а именно, че ако го нямате, няма какво да засучете, щом се слисате без мяра. Единственото, което ви остава, е да си стоите с увиснала като повехнала лилия долна челюст и да изглеждате като изиграно камилче. Същото вършеше сега и Стилтън. От цялото му държане се излъчваше духа на Асириеца, който връхлитайки като вълк към кошара, открил че там се спотайват не кротки агънца, а диви котки. А нищо не кара асирийците да се чувстват по-идиотски от такова едно откритие.

— Удивително сполучливо изобретение, бих казал — продължих, хвърляйки небрежно още сол в раната. — Непрекъснато ни го рекламират по страниците на криминалетата. Доколкото ми е известно, наричат го палка, ако решат да съблюдават прецизността, макар по моему и сопа да е удачно описание.

Стилтън хрипкаво запуфтя. Очите му се изцъклиха. Не вярвам някой друг път да е имал подобно премеждие. Но пък никога не е късно човек да преживее нещо ново.

— Веднага махни това! — сипкаво изломоти той.

— Ще го махна, не се безпокой — отвърнах, съобразителен като светкавица — Ще го махна не, ами здравата ще го размахам, само да мръднеш и сантиметър. Въпреки че се признавам за абсолютно начинаещ в употребата на палките, не смятам, че има начин да не уцеля тиква с размера на твоята. А след това какво ще стане с теб, Стилтън? Ще се тръшнеш и ще се завъргаляш по пода като жалка мижитурка. А аз елегантно ще отърся праха от ръцете си и ще прибера инструмента обратно в джоба си. Имайки такова приспособление на свое разположение и най-хилавият охлюв е способен да разкаже играта на свирепите бабаити. Та ако речем да обобщим, Чийзрайт, аз съм въоръжен и опасен, и положението, тъй както го виждам, е следното. Заемам удобна позиция, стъпвайки стабилно на двата си крака. Само ако се опиташ да ми налетиш, аз, хладнокръвен до безкрайност…

Беше доста необмислено от моя страна да се раздрънквам за налетяване, защото всъщност му подхвърлих една конструктивна идея. Той я реализира нагледно, точно докато произнасях „безкрайност“ с такава внезапност, че ме свари съвсем неподготвен. Трудността при общуването с такива петкрили гардероби като Стилтън произтича от следния факт — толкова са масивни, че дори не подозирате, че могат да обладават пъргавината на диви зайци, с която се стрелват през въздуха и ви връхлитат. Още преди да разбера какво става, палката бе изтръгната от ръката ми и префуча през салона, за да тупне на пода пред сейфа на чичо Том.

Останах отново беззащитен.

Е, „останах“ е доста общо казано. В подобни кризи Устърови никога не остават и не се помайват. Незабавно доказах нагледно, че Стилтън не бе единственият, който можеше да се стрелва с пъргавината на див заек. Съмнявам се дали в цяла Австралия, която този животински вид предимно населява, можеше да се намери див заек, способен да изпълни дори бледо подобие на чевръстото стрелване, с което напуснах опасната зона. Да направя заден подскок с триметрова височина и да се инсталирам зад дивана ми отне не повече от минута. За известно време се установи рутинна повторяемост на движенията, защото всеки път когато Стилтън се хвърлеше като хрътка към мен, аз фъсвах от другата страна на мебел та със скоростта на светлината и обричах всичките му усилия на вятъра. Великите генерали, за които неотдавна говорих, също са прибягвали до динамични маневри, или казано на професионален език до „стратегическо отстъпление“.

Не ми е лесно да определя колко би продължила тази луда въртележка, но вероятно не много дълго, понеже партньорът ми в ритмичните упражнения започна да дава безпогрешни признаци на умора. Стилтън, както всички останали петкрили гардероби, има склонност, щом не се е подложил на режим заради някое състезание по гребане, да се поддава на съблазънта на храната за тялото. А това неизбежно си казва думата. Към края на първата дузина обиколки, докато аз си останах свеж като маргаритка, готов да продължа борбата в същия дух, дори да изтечеше цялото лято, той пухтеше като локомотив, а потта се лееше като река от челото му.

Но както често става при тези случаи, така и не довършихме надпреварата. Тъкмо се поспряхме за миг преди да се впуснем в тринадесетата обиколка, когато ни прекъсна нахлуването на Сепиите, икономът на леля Далия.

Лично аз му се зарадвах, понеже се надявах точно на прекъсване от такъв характер. Обаче на Стилтън явно не му се понрави появата на трето действащо лице, и аз чудесно разбирах защо. Чуждото присъствие го смущаваше и не му позволяваше да се развихри и покаже истинските си способности. Вече обясних, че етиката на Чийзрайтови му забранява да провежда кавгите си, когато наоколо има дами. Същото важи и за членове на домашната прислуга, щом се явят на ринга. Намесят ли се, докато той е в процес на установяване цвета на нечии вътрешности, Чийзрайт моментално свива платната.

Но все пак да знаете, че хич не му се щеше да ги свива. Затова няма какво да се чудим, че бидейки заставен от появата на майордома да прекрати без време враждебните действия, Стилтън го прониза с поглед, преливащ от зле прикрита неприязън. Гласът, с който заговори, изобилстваше от същия артикул.

— Какво искаш?

— Вратата, сър.

Зле прикритата неприязън на Стилтън стана още по-зле прикрита. Погледът, втренчен в Сепиите, се насити с такава животинска ярост, че почувствах как се задава сериозна опасност на не особено далечна дата леля Далия да осъмне без иконом.

— Какво искаш да кажеш с това, че искаш вратата? Коя врата? Каква врата? И за какво, по дяволите, ти е притрябвала някаква си врата?

Осъзнах, че бе крайно невероятно той да проумее със собствени сили загадката, затова я разреших вместо него и му я поднесох в сдъвкан вид. Винаги, щом ми падне сгоден случай, обичам да ощастливявам с благородните си постъпки всички ближни тъпири. Вгледайте се по-внимателно в Бъртрам Устър, викам аз, и веднага ще съзрете бойскаут във вечна бойна готовност.

— Входната врата, драги ми партньоре в танцовата забава, е онова, което татенцето Сепиите навярно има предвид — поясних. — Бих изказал предположението, че звънецът е иззвънял. Прав ли съм, Сепиите?

— Да, сър — отвърна той с тихо достойнство. — Звънецът на входната врата иззвъня и в изпълнение на задълженията си дойдох да я отворя.

И с жест, който даваше да се разбере, че обяснението му би трябвало да задоволи претенциите на Стилтън, той се зае с реализирането на планираното.

— Сигурен съм, скъпи ми Стилтън — рекох, за да доизясня цялото положение, — че някой гост чака на прага.

Оказах се прав. Сепингс разтвори дверите и сред нас се материализира едно видение с платиненоруси къдри и ухаещо на Шанел Пет. Дори един поглед ми бе предостатъчен да определя девойката, каквато всъщност се оказа въпросното видение, като сладурче от категория суперекстра.

Онези, които имат честта да се радват на дружбата си с Бъртрам Устър, знаят много добре, че той не е човек, на когото му потичат лигите, отвори ли дума за противоположния пол. Той е безпристрастен и критичен. Претегля думите си. Затова, когато описвам тази крехка кокошчица като сладурче от категория суперекстра, трябва да си направите извода, че наистина си заслужава думите. Тя спокойно можеше да се нареди между събралите се хубавици по международните конкурси за красота и журито моментално щеше да й окаже изключителни почести. Лесно можех да си представя как модните фотографи се избиват до смърт, за да успеят да я примамят за серия снимки в студиото си.

Подобно на героинята от „Мистерията на розовия рак“ и всъщност подобно на героините на всички четива, които някога са минавали през ръцете ми, косата й беше като разпиляно жито, а очите й синееха с цвета на метличината. Добавете чипо носле и тяло с извивките на алея в парк, и няма защо да се чудите, че Стилтън прибра меча в ножницата и се раззина тъпо насреща й. Изглеждаше като човек, който неочаквано е бил поразен от гръмотевица.

— Госпожа Травърс тук ли е? — запита видението, обръщайки се към Сепингс. — Бихте ли й съобщили, че госпожица Морхед е пристигнала?

Бях изумен. Необяснимо защо, вероятно заради това, че притежаваше три имена, мисленият портрет на Дафне Долорес Морхед, който въображението ми ми бе предложило, представляваше изображение на грохнала старица с конска муцуна и пенсне в златна рамка, закачено на най-горното й копче с черна връв. Но щом я зърнах наживо от глава до пети, усетих, че възхвалявам мъдрия ход на леля Далия, поканила я в Бринкли Корт уж за да подпомогне продажбата на „Будоарът“.

Само една нейна блага думица за продажбата щеше да окаже животворно влияние върху Л. Дж. Тротър. Не ще и дума, че бе всеотдаен и примерен съпруг, верен до мозъка на костите на своята съпруга, но даже и всеотдайните и примерни съпрузи не могат да устоят на очарованието и да не откликнат, щом момичета от типа на Д. Д. Морхед благоволят да ги удостоят с ценното си внимание.

Стилтън продължаваше да се звери насреща й като булдог, изправен пред куп пържоли. Сега, когато метличиносините й очи привикнаха към сумрака в предверието, тя му хвърли един поглед и издаде възклицание, което ми се стори, че изразява искрено удоволствие — нещо невероятно необичайно, имайки предвид какво представлява Стилтън.

— Господин Чийзрайт! — викна тя. — Божичко, да не повярва човек! Знаех си аз, че лицето ви ми е познато отнякъде.

Тя се вгледа още веднъж в него.

— Нали вие сте Д’Арси Чийзрайт, който гребеше в отбора на Оксфорд?

Стилтън безмълвно наклони чутурата си. Изглеждаше така, сякаш си бе глътнал езика.

— Веднага ми се стори, че сте вие. Преди години на бала през Седмицата на осморките^[1] някой ви посочи и ми каза кой сте. Но сега едва успях да ви разпозная. Изглеждате много по-привлекателен без мустаци. Наистина смятам, че тези израстъци са ужасна гадост. Винаги съм казвала, че щом един мъж изпадне дотолкова, че да си пуска мустак, по-добре направо да си пусне брада.

Не можех да остана безучастен към подобно изявление.

— Има мустаци и мустаци — рекох и засуках своя. Виждайки, че тя се запита кой ли е този елегантен и изтънчен непознат, се шляпнах но костта ядец. — Бъртрам Устър — представих се. — Падам се племенник на госпожа Травърс, тъй като тя ми е леля. Желаете ли да ви заведа при нея? Сигурно ви чака с нетърпение.

Тя сви колебливо устни, сякаш програмата, която й предлагах, в много отношения се раздалечаваше от идеала й за такава.

— Да, вероятно ще се наложи да ида и да я поздравя, но онова, което наистина ми се ще, е да разгледам имението. Мястото е толкова прекрасно.

Стилтън, вече ярко аленеещ се, излезе частично от унеса си и изгрухтя някакви странни и бълбукащи звуци, като окаяник с изтръгнато чене, опитващ се да рецитира. Най-накрая успя да сглоби нещо разбираемо.

— Може би ще ми позволите да ви разведа наоколо?

— С най-голямо удоволствие.

— Хей! — провикна се Стилтън.

Изви го някак набързо, сякаш усещаше, че бе направил сериозен пропуск, задържайки го досега. Миг по-късно вече бяха навън. А аз, с чувство на безмерно облекчение, се върнах в стаята си.

Там бе хладно и спокойно. Леля Далия е жена, която държи да създаде всички удобства на гостите си във формата на фотьойли и шезлонги. Шезлонгът, предназначен за мое ползване, с готовност ме пое в обятията си. Не се мина много време и ме налегна приятна сънливост. Натежалите ми клепачи се затвориха и кой знае защо се унесох в сън.

Когато след около половин час се събудих, първото ми движение бе енергично сепване. Съзнанието ми, бидейки освежено от съня, ме жилна за палката.

Скочих на крака ужасен и излетях от стаята. Бе жизненоважно да възстановя владението си върху това супероръжие с най-голямата възможна скорост. Макар да бях взел надмощие в последната ни схватка със Стилтън, разгромявайки го посредством превъзходната си форма и познания за ринговите правила, можех ли да зная дали няма да му скимне да проведем втори тур. Някоя неудача можеше и да обезкуражи един Чийзрайт за момента, но определено не го премахваше като потенциален съперник.

Както си спомняте, палката бе префучала през въздуха като падаща звезда и бе завършила пътешествието си някъде близо до сейфа на чичо Том. Сякаш криле ми израснаха, щом затърчах натам. И представете си само как се изприщих от притеснение, щом при пристигането си установих, че я няма. Начинът, по който изчезваха предметите в Бринкли Корт… стълби, палки и какво ли още не… бе в състояние да принуди човек да вдигне ръце и да си заблъска здраво главата в стената.

Фактически в този момент аз извърнах, макар да не заблъсках, лице към стената. Същата, в която бе циментиран сейфът. И сто че отново бях сполетян от поредното силно сепване.

Онова, което видях, бе достатъчно да застави човек да се засепва с цялата сила, която има на разположение. В продължение на два-три мига просто не смеех да повярвам, че е истина. „Бъртрам — рекох си, — това е резултат от огромното напрежение, на което бе подложен. Станал си кривоглед.“ Но не би. Премигнах още веднъж-дваж, за да проясня погледа си, и когато привърших процедурата с мигането всичко пак си беше същото, както го бях видял още първия път.

Врата на сейфа зееше отворена.