П. Г. Удхаус
Джийвс и феодалният дух (19)

19

Не вярвам да притежавам прекалено развинтена фантазия — и може би не се лъжа — но при обстоятелства, сходни на току-що описаните, не ви трябва много развинтена фантазия, за да си представите начина, по който щяха да се развият събитията. Виждах какво носеше бъдещето за Бъртрам тъй ясно, сякаш бе начертано с големи букви на таблото в някой очен кабинет.

Докато стоях вцепенен и втрещен в затворената врата, пред очите ми оживя сцена с главни действащи лица моя милост и полицейски инспектор. Поддържащата роля се изпълняваше от крайно отблъскващ на вид сержант:

 

— Ще дойдеш ли доброволно, Устър? — питаше ме с един такъв строг глас инспекторът.

— Кой, аз ли? — отвърнах, тресейки се от главата до петите. — Не разбирам какво искате да кажете.

— Ха-ха-ха — засмя се инспекторът. — Това е забавно. А според теб, Фотърингей?

— Страшно находчиво, сър — подмаза се сержантът. — Направо ме кара да се заливам в смях.

— Прекалено късно е за подобни изпълнения — продължи инспекторът, като възвърна сериозния си вид. — Играта свърши, Устър. Разполагаме с неоспорими доказателства, че си отишъл до сейфа и си откраднал перлена огърлица с голяма стойност, собственост на госпожа Л. Дж. Тротър. Ако това не е достатъчно да те прати за пет години в зандана, да ми отрежат главата.

— Но повярвайте — обърнах се с молба към блюстителите на закона, — смятах, че е на леля Далия.

— Ха-ха — захили се инспекторът.

— Ха-ха — изцвили и сержантът.

— Хубава историйка си съчинил — каза инспекторът. — Защо не вземеш да я разправиш на съдебните заседатели и да видиш какво ще кажат за нея. Фотърингей, белезниците!

 

Такава бе сцената, изникнала пред очите ми. Затресох се като прясно приготвено желе. Навън в градината птиците пееха своите вечерни песни и ми се струваше, че всяка отделна птичка чирика: „Е, момчета, този път няма да му се размине на Устър. В следващите няколко годинки ще го виждаме доста рядко. Лошо, лошо. Свестен човек беше, ама като кривна от правия път…“

Глух стон се отрони от устните ми, но преди друг да успее да го последва, вече летях към стаята на леля Далия. Щом я стигнах, оттам излезе мамчето Тротър, прониза ме сурово с очи и замина по пътя си, а аз нахлух вътре. Сварих старата си роднина да седи с изпънат гръб на стола си и да гледа с празен поглед в пространството. Бе очевадно, че отново нещо бе помрачило като ледена виелица слънчевото й настроение. Агата Кристи бе паднала незабелязано на пода, несъмнено изплъзнала се от скута й поради ужасена конвулсия.

Едва ли е нужно да казвам, че обикновено когато намеря милата стара душица с потънали гемии, прилагам терапия с шляпване между лопатките и солидно надъхване с ведрина. Сега обаче, смазан от собствените си теглила, не ми бе останала много жизнерадост в запас, та да преливам от нея и на разните ми лели. Каквото и бедствие или катаклизъм да я бе сполетяло, трудно можеше да претендира да се нареди в същата категория като събратята им, нахвърлили се върху мен.

— Хей! — подех. — Случи се най-отвратителната и гнусна ужасия!

Тя кимна мрачно. Сигурен съм, че ако пред мен се бе изправил който и да е великомъченик в стихията си, щеше да има по-жизнерадостно излъчване от нея.

— Спокойно можеш да заложиш любимите си светловиолетови чорапи, че е така — отвърна още по-мрачно тя. — Мамчето Тротър свали маската си, да я тръшне чумата проклетницата. Иска Анатол.

— Че кой не го иска?

За момент май щеше да изпусне юздите и да цапардоса възлюбения си племенник по куфилото, но с неистови напъни на волята се овладя. Е, като казвам „овладя“, това не значи, че престана да цвърчи ядно, но се ограничи само в областта на словесните атаки.

— Толкова ли не проумяваш, куха тиква такава? Тя разкри картите и определи условията си. Заяви, че няма да позволи на Тротър да купи „Будоарът“, освен ако не й отстъпя Анатол.

Фактът, че тази смразяваща новина предизвика почти нулева реакция у мен, адекватно показва колко дълбоко ме бе поразила надвисналата угроза. Ако всяка друга минута ми бяха съобщили, че съществува дори и слаба вероятност въпросният гениален кулинар да сдаде поста си и да се заточи и похаби дарованието си в пустинния въздух на Тротъровата обител, безспорно щях да подскоча, да се ококоря и да се олюлея. Но в настоящия момент, чувайки тези думи, останах кажи-речи безучастен.

— О, така ли? Чуй ме, вярна плът от плътта ми и кръв от кръвта ми. Точно когато стигнах до сейфа и щях да поставя обратно перлите, оная гъсеница Тротър най-безцеремонно затвори вратата и унищожи всички обекти и цели на атаката ми. Накисна ме във възможно най-смрадливото блато. Треса се целият като листо.

— Аз също.

— Не знам какво да правя.

— И аз не знам.

— Напразно търся някакъв изход от онова, което французите наричат impasse^[1].

— И аз — повтори тя, наведе се да вземе Агата Кристи и я запокити към най-близката ваза. Когато изкукаше заради нещо си, изпитваше остра нужда да рита и цели чупливи предмети. В Тотли Тауърз при едно от по-бурните ни съвещания тя очисти лавицата над камината от целия й порцеланов товар. — Не вярвам друга жена да е била заставяна да решава подобен проблем. От една страна ми е почти невъзможно да си представя…

— И ето че се оказах с ценната перлена огърлица на Тротърката в джоба, без да знам къде да я дяна. А щом липсата й…

— … живота си без Анатол. От друга…

— … бъде установена, ще се вдигне такава патардия, ще се домъкнат разни инспектори и сержанти…

— … страна, трябва да продам „Будоарът“, иначе няма да мога да си върна перлената огърлица от заложната къща. Затова…

— И ще ме сбарат по оня начин, дето му викат горещата следа…

— Лед… Сладолед!

— А добре знаеш какво им се случва на такива хора…

— Сладолед! — повтори тя и замечтано въздъхна. — Сещам се за онези негови скариди в охладена змиорка, и се опитвам да си внуша, че ще съм принудена да преживея дните си без кухнята на Анатол. Това Selle d’agneau a la grecque! Mignotte de Poulet Rod Petit Due! Nonats de la Medltarrannee au Fenouill! Но пък после си внушавам, че трябва да действам практично. Трябва да си взема обратно огърлицата, а единственият начин, по който това може да стане е… Чумата да я тръшне дано! — пропищя тя и от всяка гънчица на лицето й заструи безутешност, ако това е подходящата дума. — Чудя се какво ще каже Том, когато чуе, че Анатол ще ни напусне.

— А аз се чудя какво ще каже, като чуе, че племенникът му ще излежава присъда в Дартмур.

— Ъ?

— Присъда в Дартмур — повторих аз.

— Кой ще излежава присъда в Дартмур?

— Аз.

— Ти?

— Аз.

— И защо?

Пронизах я с поглед, с какъвто, ако държа да съм точен, никой уважаващ себе си племенник не би пронизал леля си. Но търпението ми се изчерпваше.

— Не ме ли слуша досега? — раздразнено я попитах.

Тя ми се нахвърли със същата разгорещеност.

— Естествено, че не те слушах. Мислиш ли, че когато съм изправена пред перспективата да загубя най-прекрасния готвач в цяла Англия, ще ми остане време да обръщам внимание на бръщолевениците ти? Та за какво плачеше досега?

Изпъчих се. Думата „плачеше“ дълбоко ме жегна.

— Просто споменавах, че благодарение на онзи мухъл Л. Дж. Тротър, който трясна вратата на сейфа преди да успея да оставя пагубната огърлица, сега недоумявам какво да правя с джунджурията. Ще бъде като гореща следа, оставена от хладните ми нозе…

— А-а, значи за следа си разправял, пък на мен ми се чу, че говориш за леда…

— Изказах също и предположението, че преди да се усетя, инспектори и сержанти ще долетят да ме опандизят и ще ме повлекат към дранголника.

— Що за дивотии! Откъде-накъде ще решат, че си имал нещо общо с това?

Изсмях се с един от онези резки и безрадостни смехове, които ме навестяват в подобни отчаяни ситуации.

— Смяташ, че краставата огърлица в джоба ми няма да събуди подозренията им ли? Всеки момент могат да ме сбарат с вещественото доказателство. Не ти е нужно да си изчел камара кримки, за да си представиш какво сполита клетите нещастници, които биват сбарвани с вещественото доказателство. Отнасят яко дърво.

Неочаквано забелязах, че скъпата ми прародителка е безгранично потресена. В мигове, когато над главата ми се разстила само ведро небе, тази ми лелка често е капризна, непостоянна и мъчно може да й се угоди. В невръстното ми детство тя честичко ми извърташе на кравай ухото, сякаш държането ми направо е плачело за този й жест на внимание. Но само да се зададе и сянка от опасност към Бъртрам, и ето че лелчето се сражава редом с мен.

— Това хич не е на добре — рече тя и грабвайки малка подложка за крака, я запрати към една порцеланова овчарка, разположила се спокойно върху полицата над камината.

Потвърдих впечатлението й, изразявайки личното си становище, че дори е адски кошмарно.

— Ще ти се наложи да…

— Шът!

— Ъ?

— Шът!

— Какво искаш да кажеш с това „Шът“?

Онова, което желаех да й внуша с едносричната заповед, бе, че нечии стъпки приближаваха убежището й. Но преди да успея да й го обясня, дръжката на вратата рязко се завъртя и чичо Том нахлу вътре.

Слухът ми веднага ми подсказа, че явно нещо не на шега тормози този ми чичо по сватовство. А когато чичо Том се тормози от нещо си, той подрънква звънко с ключовете си. Сега дрънчеше като същински ксилофон. Лицето му имаше измъченият и изнурен вид, който неизбежно придобиваше, щом чуеше, че се очакват гости за уикенда.

— Това си е чисто Божие проклятие! — избухна той, впускайки се в експлозивна реч.

Леля Далия прикри вълнението си с мимика, минаваща в представите ми за сърдечна усмивка.

— Привет, Том. Ела и се присъедини към нас — обърна се нежно тя към него. — Какво е проклятието?

— Знаех си, че рано или късно ще ме застигне. Защото ти разреших да каниш за цяла седмица тези изчадия Тротърови. Предчувствах си аз, че ще се случи нещо гнусно. Усещах го в червата си. Не можеш да препълниш къщата си с подобна измет без да си изпросиш някое бедствие. Напълно логично. Той има мутра като на невестулка. Тя пък е планина от сланина, а уродливият й син носи бакенбарди. Беше си чиста проба лудост да ги допуснем през прага. Знаеш ли какво стана?

— Не, какво?

— Някой е задигнал огърлицата й!

— Боже небесни!

— Знаех си, че това ще те изправи на нокти — рече чичо Том с мрачно тържество. — Току-що ме пресрещна в коридора и ми заяви, че си искала дрънкулката, за да си я овеси на врата тази вечер на вечеря. Заведох я до сейфа, отворих го, а огърлицата я нямаше.

Няколко пъти си повторих, че трябва да запазя самообладание.

— Искаш да кажеш, че е изчезнала? — попитах невинно.

Той ми метна доста неприятен поглед и рече:

— Умът ти сече направо като бръснач!

Е, което е вярно, си е вярно.

— Но как би могла да изчезне? — попитах. — Да не би сейфът да е бил отворен?

— Не, затворен беше. Но може да съм го оставил и отворен. Цялата суетня, докато сложим чумавия Сидкъп да спи, ми отвлече вниманието.

Мисля, че тъкмо щеше да заключи какво ставало, щом човек допусне подобни досадници в къщата си, обаче се спря навреме, като си спомни, че именно той бе поканил Сидкъп.

— Та така стоят нещата — обобщи чичо ми Том. — Сигурно някой е дотърчал, докато сме били на горния етаж, видял е вратата на сейфа отворена и се е възползвал от златния си шанс. Оная Тротърова камила вдига врява до небесата и единствено благодарение на пламенните ми молби не извика полиция на секундата. Обясних й, че бихме могли да постигнем далеч по-добри резултати, ако сами извършим тайно разследване. Заявих й, че не ми трябват скандали, но дълбоко се съмнявам, че щеше да ме послуша, ако не беше оня симпатяга Гориндж. Той дойде и ми оказа силна подкрепа. Доста интелигентен младеж, въпреки че си отглежда бакенбарди.

Прочистих безгрижно гърлото си. Поне се опитах да е безгрижно.

— И какви стъпки смяташ да предприемеш, чичо Том?

— Възнамерявам да поднеса извиненията си и да отсъствам от вечеря. Ще кажа, че имам главоболие, което, уверявам те, далеч не е лъжа, и ще ида да претърсвам стаите. Възможно е и да изровя нещо. Междувременно, ще ида да ударя едно питие. Цялата душевадна страхотия ме изсмука. Ще ми направиш ли компания за едно малко гаврътване, Бърти, момчето ми?

— Предпочитам да се въздържа, ако нямаш нищо против — отговорих. — С леля Далия тъкмо си бърборим за това-онова.

След моите думи чичо Том произведе грандиозно финално издрънчаване с ключовете си.

— Е, както намериш за добре, макар в сегашното ми състояние да ми се вижда странно как въобще някой е способен да отказва питие. Никога не бих предположил, че е възможно — завъртя неразбиращо глава той.

Щом вратата хлопна зад гърба му, леля Далия изпусна затаения си дъх. Прозвуча като предсмъртно хриптене.

— О, небеса! — възкликна родната ми плът.

Стори ми се точно на място.

— И какво според теб е най-мъдро да сторим? — запитах я тихо.

— Това не знам. Но съм сигурна, че ми се иска да оставя цялата работа в ръцете на Джийвс, ако определени ахмаци не бяха го оставили да хукне към Лондон с бричките им, и то точно когато най-спешно се нуждаем от него.

— Може вече да се е върнал — предположих.

— Позвъни за Сепиите и го попитай.

Изпълних мигновено молбата й и натиснах звънеца.

— О, Сепингс — рекох, щом той дойде и поздрави почтително. — Джийвс върна ли си вече?

— Да, сър.

— Тогава веднага го прати тук — наредих.

И само след няколко мига уникатът изникна отпреде ни. Имаше толкова пращящ от акъл и интелигентност вид, че сърцето ми подскочи от радост. Все едно се любувах на дъга в небето.

— О, Джийвс! — жизнерадостно креснах аз.

— О, Джийвс! — жизнерадостно кресна и леля Далия, не желаейки да остане по-назад.

— Вземи ти първа думата — поканих я галантно.

— Не, първо ти — отвърна тя, връщайки ми любезния жест. — Твоето състояние е по-плачевно от моето.

Трогнах се до дъното на душата си.

— Страшно спортсменско от твоя страна, писано яйчице мое — разчувствах се аз. — Хиляди благодарности. Джийвс, моля за най-съсредоточеното ти внимание. Възникнаха някои затруднения.

— Да, сър?

— Общо две.

— Да, сър?

— Да ги наречем Проблем „А“ и Проблем „Б“?

— Определено, сър, щом желаете.

— Ето какво касае Проблем А, който засяга мен.

Запознах го със сценария, излагайки фактите ясно и прецизно.

— Та значи това е, Джийвс. Разчовъркай мозъка си за разрешението. Ако желаеш да се вдъхновиш с крачене по коридора, на всяка цена покрачи малко.

— Няма да ми е необходимо, сър. В състояние съм веднага да ви предложа изход.

Споделих, че с удоволствие бих изслушал предложението му.

— Трябва да възстановите огърлицата между вещите на госпожа Тротър, сър.

— Да не би да намекваш, че трябва да й я върна?

— Точно така, сър.

— Но, Джийвс — оспорих идеята му с леко треперещ глас, — тя няма ли да се зачуди как е попаднала в мен огърлицата? Няма ли да ме разпитва, решена да ме накара да изпея и майчиното си мляко, и след като е изстискала и последната капчица, прешляпвайки през литрите кърма, да хукне към телефона и да завърти шайбата за инспекторите и сержантите?

Около единия ъгъл на устните му снизходително заигра някакво непослушно мускулче.

— Възстановяването естествено ще трябва да се извърши тайно, сър. Бих ви препоръчал за поставянето на украшението в покоите на дамата да се избере момент, когато там няма никой. Например, когато тя се намира на масата в трапезарията.

— Но и аз трябва да съм на масата в трапезарията. Не мога просто да изтърся: „Извинете ме!“ и да се втурна нагоре по стълбите, точно когато поднасят рибата.

— Тъкмо се канех да ви предложа да оставите на мен да се справя с проблема, сър. Моите движения не търпят толкова стриктни ограничения.

— Искаш да кажеш, че се нагърбваш с цялата работа?

— Ако благоволите да ми поверите бижуто, за мен ще е чест, сър.

Съвсем се разчувствах. Пламнах от покаяние и срам. Сега се убедих колко бях грешил, допускайки, че ги дрънка каквито му скимне.

— За бога, Джийвс! Ти възраждаш духа на феодалната привързаност — възкликнах искрено разчувстван.

— Съвсем не, сър.

— Та ти разреши целия заплетен проблем. Rem… как беше точно този твой израз?

— Rem acu tetigisti, сър.

— Това е. „Напипвам болното място“, нали?

— В груб превод от латински, сър. Радвам се, че съм удовлетворил желанието ви. Но нали не ви разбрах погрешно, когато споменахте за съществуването и на друго затруднение, сър?

— Проблемът „Б“ се отнася до мен, Джийвс — обади се леля Далия, която по време на горния диалог бе заела изчаквателна позиция зад кулисите и бе започнала вече да изпуска пара от нетърпение. — Става въпрос за Анатол.

— Да, мадам?

— Мамчето Тротър го иска.

— Нима, мадам?

— И каза, че нямало да позволи на Тротър да купи „Будоарът“, освен ако не й го дам. А ти знаеш колко е наложително да продам „Будоарът“. Да се провали в ада дано! — ожесточено ревна старата ми родственица. — Ако само имаше някакъв начин да присадим малко гръбнак на Л. Дж. Тротър, за да го накараме да се изправи срещу този диктатор в рокля и да й се изрепчи!

— Има такъв начин, мадам — скромно вметна Джийвс между ловните изблици на скъпата ми леля Далия.

Родната ми плът описа подскок с височина тридесет-четиридесет сантиметра. Сякаш този съвсем хладнокръвен отговор на Джийвс представляваше игла, забита в някои от по-меките й части.

— Какво каза, Джийвс? Че имало начин? — изпищя тя.

— Да, мадам. Считам, че бихме могли да подтикнем господин Тротър да надделее над прищявките на дамата по съвсем елементарен начин.

Не ми се щеше да охлаждам с кофа студена вода зародилия се ентусиазъм, но се наложи и аз да вмъкна някоя и друга думица.

— Ужасно съжалявам, че ще трябва да отделя чашата на Радостта от устните ти, изтерзана ми душице — рекох, — но се опасявам, че всичко това са само приказни мечти. Я се стегни, Джийвс. Май говориш някак… безгрижно ли се казва?

— Безгрижно или с леко сърце, сър.

— Благодаря ти, Джийвс. Та значи говориш безгрижно Или с леко сърце за това как Тротър може да въстане, да отхвърли ярема и да стане предизвикателен и дързък. Но не проявяваш ли прекалено голям… по дяволите, забравих думата.

— Оптимизъм, сър.

— Точно. Оптимизъм. Защото колкото и отскоро да датира познанството ми с двойката Тротър, мога да твърдя, че безпогрешно схванах поведенческия модел на мъжката й част. Отношението му към мамчето Тротър е това на крайно плашлив червей към непоклатима скала. Само една нейна думица е достатъчна, за да се свие на кълбо. Та значи докъде бе стигнал с надделяването над прищявките й?

Смятах, че тук вече съм успял да му нанеса поражение, но не би.

— Ако ми позволите да обясня, сър. Подразбрах от господин Сепингс, на когото се е удала възможността да подслуша разговор на госпожата, че тя, хранейки амбиции за издигане в обществото, има силното желание да види господин Тротър удостоен с рицарско звание^[2], мадам.

Леля Далия кимна.

— Вярно е. Не спира да дрънка за това. Смята, че това ще й даде преднина пред госпожа Алдермън Бленкинсъп.

— Именно, мадам.

Изненадата ми не знаеше граници.

— Ама те удостояват ли с този орден типове като него?

— О, да, сър. Джентълмен от ранга на господин Тротър в Света на печатните издания е под постоянна заплаха да му връчат бележитата награда.

— Опасност ли? Че тия екземпляри не си ли умират и без това за нея? — не разбирах бълнуванията на Джийвс.

— Не и когато са необщителни и саможиви като господин Тротър, сър. Изпитанието би дошло пряко силите му. Включва носене на атлазени бричове до коленете и вървене назад с меч, полюшкващ се между нозете. А това далеч не е преживяване, което чувствителен джентълмен с твърдо установени навици би намерил за приятно, сър. Несъмнено и той самият потръпва ужасено от перспективата да се обръщат към него за останалата част от живота му със сър Лемюъл.

— Да не би да се казва Лемюъл?

— Страхувам се, че е така, сър.

— Не би ли могъл в такъв случай да използва второто си име?

— Второто му име е Дженгулфус.

— Леле, Джийвс — шашнах се аз и се сетих за добричкия стар чичо Том Портарлингтън. — Явно покрай съдините със светена вода в черквите са се извършвали и доста поразии.

— Действително, сър.

Леля Далия стоеше озадачена като някой, който напразно се мъчи да улови нишката.

— Всички това извежда ли ни донякъде, Джийвс?

— Да, мадам. Тъкмо щях да се осмеля да изкажа догадката си, че ако господин Тротър бъде уведомен, че алтернативата на незакупуването на „Будоарът на милейди“ е разкриването пред госпожа Тротър на факта, че му е било предложено удостояване с ордена, а той го е отказал, може би ще го направи по-сговорчив от преди, мадам.

Това изявление шибна леля Далия между очите точно като чорап, напълнен с мокър пясък. Тя залитна и се улови за ръката ми малко под рамото, като ме ощипа до посиняване. Болката изличи за известно време от възприятията ми способността да достигам до същината на думите й, въпреки че най-вероятно бяха от рода на нечленоразделни възклицания и възхвали. Когато погледът ми се избистри и отново дойдох на себе си, Джийвс говореше нещо.

— Изглежда преди няколко месеца по настояване на госпожа Тротър, господин Тротър е наел услугите на личен секретар. Това е бил младеж на име Уърпъл. Уърпъл някак съумял да открие и съхрани писмото, съдържащо отказа, сред книжните отпадъци в кошчето. Наскоро той стана член на „Ганимед Младши“ и в съответствие с член единадесета той предаде документа на секретаря на клуба, за да бъде поставен в архивата. Посредством отзивчивостта на секретаря, имах възможността да го прегледам, след като свърши обядът, а утре по пощата ще трябва да получа и фотокопие. Смятам, че ако само споменете това на господин Тротър, мадам…

Леля Далия нададе крясък, сходен по тембър с тези, които обичайно е изтръгвала от гърдите си в дните на ловджийската си слава, насъсквайки стадо хрътки по следата.

— Ще му разкажем играта!

— И аз смятам така, мадам.

— Веднага ще го погна.

— Не можеш — възпрях я аз. — Въпросният образец вече си легна заради пристъп от диспепсия.

— Тогава утре сутринта веднага след закуска — зарече се леля Далия. — О, Джийвс!

Заля я вълна от непреодолими чувства, и тя отново заби нокти в ръката ми. Все едно че ме захапа алигатор.