П. Г. Удхаус
Джийвс и феодалният дух (18)

18

Ето в такива моменти Бъртрам Устър показва на какво е способен в действителност, а хладнокръвният му мозък заработва като машинка. Мнозина други, виждайки вратата на сейфа отворена, щяха да пропилеят ценно време в мотаене и блещене. Щяха да се зачудят защо е отворена, кой я е отворил и защо онзи, който я е отворил, сетне не бе я затворил. Но не и Бъртрам. Изправен пред такова изпитание, той дори не помисля да се разтакава. Той действа.

Овладях положението, като чевръсто се напъхах в утробата на сейфа и набързо го претършувах. Имаше половин дузина кутии за скъпоценности, наредени по лавиците. Отне ми само минута-две да ги отворя и да прегледам съдържанието им, но при разследването се установи наличността само на една-единствена огърлица, тъй че ми бе спестено затруднението от сложния избор. Светкавично я търкулнах в джоба на панталоните си и се втурнах към бърлогата на леля Далия като дивия заек, когото тъй успешно бях изимитирал при неотдавнашното си съвещание със Стилтън. Вече трябваше да си е там. Предчувствието, че ще върна обратно лъчезарността в живота на това достойно старо гейзерче ме изпълваше с неописуемо доволство. Когато я видях за последно, тя имаше остра нужда от известна доза лъчезарност.

Както и предвиждах, намерих любимата прародителка в статукво. Пафкаше си цигарка и се сражаваше с писанията на Агата Кристи. Не успях да внеса снопа лъчезарност в живота й, понеже той бе вече огрян от него. Бях удивен от промяната в състоянието й от момента, в който омърлушено се бе затътрила да провери дали чичо Том е привършил със словоизлиянията си пред Споуд относно старото сребро. Тогава, както помните, я изпълваше духът на окаяник, заклещен между зъбчатите колела на някоя машинария. А сега излъчваше сияйна радост и жизненост. Когато вдигна глава и ме съзря в обсега си, лицето й лъсна тъй силно, че ми заприлича на протърканите задни части на панталоните на автобусен шофьор и въобще нямаше да се учудя, ако бе започнала да къдри тиролски напеви. Целият й вид бе на леля, която са напоили с животворен нектар и райско мляко. В ума ми се мерна мисълта, че щом се бе разбълбукала тъй силно още преди да й съобщя голямата новина, току-виж след като я чуе, да експлодира с оглушителен взрив.

Но така или иначе, не успях да ощастливя тази женичка с последната сводка от секретната хроника, която бях скътал за нея, понеже, както често се случва щом се намерим насаме, тя не ми позволи да вмъкна и сричка помежду ни. Още в момента, в който прекрачих прага, думите й ме заляха като лавина.

— Бърти! — прогърмя тя. — Точно ти ми трябваше. Бърти, съкровище, преборих се храбро и достойно. Нали се сещаш за химна „Вижте как мидийската гвардия наоколо пъпли и души за плячка“? Продължава със „Стани, стани, храбри християнино, и я разгроми!“. Точно това и сторих. Нека ти кажа какво се случи. Бас хващам, че свят ще ти се завие.

— Чуй ме… — дръзнах да проговоря, но не можах да стигна по-далеч. Тя ме премачка като парен валяк.

— Помниш, че като се разделихме в предверието, бях сащисана, изтормозена и шашардисана, понеже не можех да сбарам Споуд насаме и да го клъвна за Юлейли Сойърс. Отивах към стаята с колекцията, молейки се да случа на затишие. Но той продължаваше безропотно да понася страданията си, а Том не преставаше да си дърдори. И тогава изведнъж колената ми омекнаха и стаята се размаза пред очите ми. Без всякакво предупреждение Том внезапно смени темата и заговори за огърлицата. „Може би ще пожелаете сега да я погледнете“ — рече. „Разбира се“ — съгласи се Споуд и тръгнаха.

Тя се спря, за да си поеме дъх — налагаше й се все пак от време на време.

— Виж… — опитах пак.

Напълнила отново белодробните си резервоари, тя продължи да словоизлиятелства.

— Струваше ми се, че краката ми няма да ме издържат и до вратата, камо ли и по предългия коридор до салона в предверието, но ето че успяха. Влачех се в края на процесията, като от време на време колената ми се подгъваха, но някак съумях да се справя с навигацията. Представа нямам защо ми скимна да се присъединя към тях, но сигурно в дъното на съзнанието ми се е мярнала смътната идея да съм там, когато Том узнае злокобната вест и да падна на колене за прошка. Както и да е, отидох. Том отвори сейфа, а аз стоях, сякаш се бях превърнала в стълб от сол. Като жената на Лот^[1].

Сещах се за събитието, за което спомена. По някаква случайност то фигурираше в изпитните листовки по времето, когато зубрех за наградата за Познаване на Библията в частното ни училище. Ако не сте запознати с него, ще ви го предам вкратце. Поради причина, която се е изличила от паметта ми, наредили на госпожа Лот, когато един ден тръгнала да се разхожда, да не се обръща, иначе щяла да се превърне в камък. Естествено тя незабавно се обърнала и по някакво, което винаги съм считал за странно, съвпадение действително се превърнала на камък. Което просто потвърждава факта, че в тия дни човек никога не знае какво може да го сполети.

— Времето течеше. Том извади калъфа с бижуто и го подаде на Споуд, който рече „А, значи това е тя.“ или някаква друга глупава забележка. И в този момент, когато гибелната участ щеше всеки момент да се стовари върху ми, се появи Сепиите, навярно изпратен от моя ангел-хранител, и съобщи, че търсели Том по телефона. „Ъ? Какво? Какво?“ зацвърка Том, както неизбежно практикува, щом му съобщят, че го търсят по телефона и се изпари натам, последван от Сепингс. Уууф! — възкликна тя и отново се поспря, за да си поеме тъй необходимия й дъх.

— Чуй ме… — наново пробвах късмета си аз.

— Можеш да си представиш как се почувствах. Поразителният ми късмет бе променил изцяло състоянието на нещата. В продължение на часове бях умувала как да сгащя Споуд на четири очи и ето че сега го бях сгащила. Естествено не загубих и секунда. „Лорд Сидкъп — го заговорих аз с очарователна усмивка — та ние с вас не сме успели и дума да разменим за общите ни приятели и щастливите дни в Тотли Тауърз. Как е милият сър Уоткин Басет?“ — попитах все тъй чаровно. Спокойно можех да мина за гукаща гургулица.

— Слушай… — упорствах аз.

Тя ми запуши устата с безапелационния си жест.

— Не ме прекъсвай, да опустееш дано! Никога не съм срещала другиго, който тъй безочливо да се мъчи да саботира разговора. Плювалникът ти вечно плямпа. Толкова ли не можеш да си затвориш човката, когато ти разправям за най-вълнуващото събитие, което се е случило по тези места от години насам? Та докъде бях стигнала? А, да. „Как е милият сър Уоткин Басет?“ — запитах и той ме осведоми, че милият сър Уоткин Басет цъфтял и връзвал като росна теменужка. „А скъпата Маделин?“ — продължих аз и той ми съобщи, че скъпата Маделин била все така свежа. И после поех дълбоко въздух и му нанесох съкрушителния си удар: „А как върви онзи ваш магазин за дамско бельо? Май се наричаше Юлейли Сойърс, нали? Надявам се, продължава да вади добри пари“. Но още в следващата минута с пръст да ме бе бутнал, щях да падна. Той се разсмя весело и отвърна: „Юлейли Сойърс? О, че аз отдавна нямам нищо общо с него. Продадох го преди цяла вечност.“ И докато си стоях и го зяпах, а грандиозният ми план рухна с гръм и трясък, той рече: „Е, нека хвърля поглед върху тази огърлица. Господин Травърс настоя да чуе мнението ми за нея.“ И той натисна с пръст закопчалката и кутията се отвори. И тъкмо взех да поверявам душата си в божиите ръце и да си казвам, че това вече е краят, когато настъпих нещо. Погледнах надолу и там, въргаляйки се на пода… едва ли ще ми повярваш, но… имаше една палка.

Тя отново млъкна за малко, за да се зареди с тонажна порция въздух и пак забоботи.

— Няма лъжа, няма измама — съвсем истинска палка! Навярно не знаеш какво представлява палката, затова ще ти обясня. Това е малък гумен инструмент, използван редовно от рецидивистите, за да млатят приятелите и роднините си. Изчакват, докато тъща им се обърне с гръб и сетне я цапват с все сила по кока с костенурковото гребенче. В средите на подземния свят палката предизвиква страшен фурор, а ето че изведнъж такъв един експонат се търкаля в краката ми.

— Ама искам да ти кажа, че… — смутолевих.

Обаче отново получих безапелационния жест, заместител на запушалката за уста.

— Е, за известно време не ми говореше нищо. Просто я вдигнах механично като домакинята-чистница, която не обича разни боклуци да се въргалят по подовете, но си стоях и тъпеех. Не ми идваше на ум, че ангелът ми хранител насочваше действията ми и ми показваше изхода от притесненията и патилата ми. И тогава съвсем внезапно, за частица от секундата просветлението ме озари. Осъзнах накъде клонеше замисълът на добричкия ми ангел-хранител. Най-после бе успял да проникне зад хипопотамската ми обвивка и да ми го набие в дървената кратуна. И както Споуд си стоеше с гръб към мен и понечи да извади огърлицата от калъфа й…

Нададох бурно клокочене.

— Да не би да го фрасна с палката?

— Естествено, че го фраснах с палката. Как другояче би ме посъветвал да постъпя? Как би постъпил и Наполеон? Очертах елегантен полукръг със замаха си и го цапардосах с всички сили, а той се строполи без сам да усети в коя земя потъва.

Едва смеех да повярвам на ушите си. Точно по същия начин се бе строполил и сержант Добс в Девърил Хол.

— Сега си почива на легло, убеден, че му се е завил свят и при падането е ударил главата си на пода. Ти не бери грижа за Споуд. Един ден хубава почивка и подходяща диета и утре ще е по-здрав от всякога. А аз си прибрах огърлицата, прибрах огърлицата, прибрах си проклетата огърлица, и сега преливам от енергия, с която като нищо мога да уловя за ушите два-три тигъра и да им заблъскам главите една в друга.

Изцъклих се насреща й. Предметите заплуваха пред очите ми. През мъглата, която замрежи погледа ми, тя се залюшка като в ураганен вятър.

— Да не би да каза, че си прибрала огърлицата си? — треперливо я попитах аз.

— Точно това казах.

— Тогава какво е онова, която пък аз прибрах? — рекох с най-глухия глас, който е възможно да се чуе от човешка уста.

И показах експоната си.

 

 

За известно време бе ясно, че тя не успя да проумее края на историята. Погледна огърлицата, сетне мен, сетне пак огърлицата. Чак когато й обясних надълго и нашироко, започна да й просветва.

— Ами че да, разбира се — рече тя, след като изчисти челото от смръщването си. — Сега вече загрях. Съвсем забравих да напомня на Том да заключи сейфа след цялата дандания. Първо почнах да пищя на Том да дойде и сетне му обяснявах, че на Споуд му е прилошало. А пък той се завайка: „О, божичко! Сега пък ще трябва да приютяваме тоя досадник и през нощта!“. Наложи ми се да го утешавам и да помогна на Сепингс да завлечем останките на Споуд до едно легло. А Том сигурно не се и сети да заключи сейфа. Беше прекалено зает да си скубе косите и да се зарича, че това определено било последният път, когато канел познати от клуба в дома си, защото бил прословут обичаят им веднага щом се намерят под покрива на нечий дом да се изпотръшкват в безсъзнание и да злоупотребяват с това, като в продължение на седмици пускат корени в къщата. И след това си отишъл ти…

— … претършувах сейфа и открих перлена огърлица, която естествено взех за твоя…

— … и я задигна. Страшно свястно от твоя страна, драгоценни ми Бърти, и оценявам по достойнство благородните ти подбуди. Ако бе тук тази сутрин, щях да ти кажа, че Том настоя всички да оставят скъпоценностите си за съхранение в сейфа, но ти бе хукнал към Лондон. Между другото, защо отпраши натам?

— Отидох да взема палката, която преди това бе собственост на Том, сина на леля Агата. Напоследък ми се налага да си имам често работа с разни Закани.

Тя очевидно се покърти до дъното на душата си и ме обля с благоговейния си поглед.

— Ти ли, мое златно сърчице — изгука сподавено, — ми достави палката? А аз благодарях на някакви завеяни ангели-хранители. О, Бърти, ако някога съм те наричала безмозъчен плазмодий, заслужаващ да получи званието на някоя реномирана лудница, вземам си думите назад.

Благодарих й с кратки слова и я запитах:

— Но какво ще правим сега?

— Ще викна три пъти „Ура!“ и ще щракам весело с пръсти.

Смръщих се с едва забележимо раздразнение.

— Не говоря за теб, скъпа ми прародителке, а за племенника ти Бъртрам, който е затънал до кръста в лютивата помия и сигурно всеки момент ще изчезне без да остави и следа от себе си. Ето че държа в ръце нечия огърлица…

— На мамчето Тротър. Сега вече я познах. Слага си я на вечеря.

— Прекрасно. Дотук добре. Значи дрънкулката принадлежи на мамчето Тротър. След като установихме този факт, какво ли ще е най-умното, което да предприема?

— Да я оставиш обратно.

— В сейфа ли?

— Точно там. Ще я оставиш обратно в сейфа.

Намерих хрумването й за превъзходно и се зачудих защо сам не се бях сетил за него.

— Отлично попадение! — зарадвах се. — Да, ще я оставя обратно в сейфа.

— Ако съм на твое място, бих изприпкала още сега. Няма по-добър момент от този.

— Ей сегичка. О, между впрочем, Дафне Долорес Морхед пристигна. Сега се развява из градината със Стилтън.

— Как ти се стори?

— Радост за окото, ако мога да използвам израза. Представа нямах, че в наши дни произвеждали от такъв калъп жените-писателки — признах си аз.

Щях да я запозная по-обстойно с благоприятното впечатление, което ми бе направила външната обвивка на младата гостенка, но точно в този момент мамчето Тротър изникна и запълни рамката на вратата. Тя ме погледна тъй, сякаш считаше, че общо взето се падам в излишък.

— Добър вечер, господин Устър — поздрави ме тя, сякаш бях на десет мили от нея. — Надявах се, че ще ви сваря сама, госпожо Травърс — добави тя с елегантната тактичност, превърнала я в обект на всеобщо възхищение в Ливърпул.

— Тъкмо тръгвах — побързах да я уверя аз. — Вечерта е толкова приятна.

— Много приятна — съгласи се тя.

— Е, до скоро виждане — рекох и се спуснах по коридора. Чувствах се върховно, защото щях да се разделя поне с част от проблемите си.

За огромна моя радост вратата на сейфа все още бе в същото зеещо положение, в което я бях оставил преди малко. Тъкмо се канех да измъкна чевръсто калъфа с украшението и да го оставя на мястото му, когато зад гърба ми се разнесе глас. Обърнах се като подплашен фавн и видях Л. Дж. Тротър.

Откак бях пристигнал в Бринкли Корт, не бях полагал усилия да се сплотявам с този симпатяга с невестулчена муцуна. Създаваше впечатление, както и на онази вечеря, на която го поканих, че не държи особено да се сдружава с по-младото поколение. Затова непривичното му желание сега да си побъбри с мен предизвика изненадата ми и ми се прищя да бе избрал по-подходящ момент за това. С огърлицата в джоба си, единственото, за което копнеех, бе усамотение.

— Хей! — рече. — Къде е леля ви?

— В стаята си — отвърнах. — Разговаря с госпожа Тротър.

— О, така ли? Тогава щом я видите й кажете, че съм си легнал.

Това ме удиви.

— Лягате си? Но вечерта една сега започва.

— Отново ме нападна пристъп на диспепсия. Дали няма случайно да ви се намери хапче за лошо храносмилане?

— Съжалявам, но не ги нося със себе си — признах чевръсто.

— По дяволите! — изруга господинът и разтърка корема си. — Направо се гърча в агония. Сякаш съм погълнал диви котки. Хей — продължи той, сменяйки темата, — защо е отворена вратата на сейфа?

Изказах наслуки предположението, че сигурно някой я е отворил, а той кимна. Явно одобри теорията ми.

— Проявил е недопустимо нехайство — произнесе се осъдително той. — Ето как стават кражбите.

И пред изумените ми очи, изскочили от орбитите си, той пристъпи напред и яко бутна вратата. Тя се затвори с изщракване.

— О-о-ох! — изскимтя той и отново приложи мачкащ масаж на стомаха си. След това измънка едно „Лека нощ!“ и почна да се качва по стълбите. А аз стоях и не можех да помръдна. Абсурдно е дори да предположим, че жената на Лот е постигнала по-твърда вкаменена субстанция от мен в момента.

Така всякаква възможност да оставя огърлицата обратно в сейфа бе отнесена от вихъра.