Джоана Линдзи
Пленница на любовта (40)

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТА

Отлага цяла седмица. Все си намираше извинения да задържи Торн още малко. Не се заблуждаваше, че протакането е от кой знае каква полза. Осъзнаваше, че иска да удължи престоя му от чист егоизъм, а така само ставаха по-близки и по-трудно щеше го отпрати.

Наложи си няколко дни да не мисли за това. Просто се наслаждаваше на мига и събираше спомени, които да й стигнат за цял живот.

Даде отпуска на Джон и Елизабет Хюмс. Предложи им за седмица две да посетят майката на Елизабет в Брайтън. Отложи гостуването на Дейвид, когато брат й се завърна в Англия. Не би допуснала никой да я безпокои в последните й часове с викинга.

Най-сетне настъпи мигът, в който не биваше повече да отлага. Сърцето я болеше, че след като го освободи повече никога няма да го види. Но точно това я караше да бърза.

Не и беше леко да събере кураж. Все му задаваше въпроси, от чиито отговори нищо не зависеше. Бяха прекарали в спалнята й по-голямата част от времето. И сега бяха там, но не за да се любят, просто лежаха прегърнати. Такова удоволствие й доставяше да го усеща до себе си. Чувстваше топлината на тялото му и нежните милувки, с които не целеше да я възбуди, а да изрази колко обича да я докосва.

Розалин бавно прокарваше пръсти през косъмчетата на гърдите му.

— Може ли да се разруши Проклятието на Бладдринкър? — попита тя.

— Не, мечът беше изкован много добре, но след проклятието стана направо несъкрушим.

— А самата магия може ли да се разтури? — усмихна се тя.

Той изведнъж застина.

— Защо питаш, Розалин?

Тя вдигна рамене:

— Ами, любопитна съм. Вярно е, че трябваше да те попитам по-рано. Според законите на справедливостта, винаги съществува начин да се поправи някоя крещяща неправда. Чудех се дали и в твоя случай е така.

— Да, лесно се вдига клетвата.

— Лесно? — тя седна от вълнение, не бе очаквала подобен отговор. — Тогава защо не си го направил?

— Аз не притежавам такава сила — рече той огорчено. — Проклятието дори ми забранява да споменавам тази възможност, ако не ме попитат.

— Че какво му е лесното, ако не си в състояние да я разрушиш?

— Притежателката на меча ми е способна да го стори — обясни той, — като безусловно ми върне оръжието и пълната собственост над него.

— Да не се шегуваш? Толкова просто ли се премахва едно хилядолетно проклятие?

Изпадна в умиление от познатото му рязко кимване.

— Да. И отново ще поема власт над съдбата си, а мечът ще стане съвсем обикновен и ще загуби своята мощ.

— Това ще е залог, че няма повече да прескачаш през времето, ако се изкушиш — замислено промълви тя.

Но вече знаеше, че е готова на такава саможертва, че ще му върне оръжието и бъдещето, колкото и трудно да й бъде, без да отлага нито минута.

Антиката лежеше в кутията си под леглото й, където преди го бе държала. Розалин измъкна кутията, отвори я и за последен път взе в ръце меча. Сякаш усети как силата в него въстава срещу намеренията й да прекрати вековната му абсолютна, свръхестествена власт.

Не смяташе да каже истината на любимия си — че го отпраща, понеже така ще е най-добре за него. Той щеше да започне да спори, а тя не би приела доводите му за сериозни, когато става въпрос за бъдещето. Тази бе причината да реши да излъже, да подходи по баналния начин с нещо като „Много приятно беше, но сега всичко свърши“. Предполагаше, че мъжете от който и да е век биха приели това за убедителен повод, поне в името на честолюбието си.

Още под въздействието на проведения разговор, Торн седна и подозрително я изгледа.

— За какво ти е това, Розалин?

Тя едва му се усмихна. Седна на ръба на леглото, като здраво държеше меча. Почти го мразеше, прииска й се никога да не бе чувала за него. Кой би си помислил, че нещо толкова старо и смъртоносно ще я дари с любовта на живота й? И кой би си помислил, че съдбата ще е така неблагосклонна, че да не й позволи завинаги да остане с мъжа, когото обича?

— Розалин?

Мъката я задави. Не успя да произнесе думите, не можеше, докато той се взираше в очите. Сведе поглед и се помоли да намери смелост да го направи заради него, ако не заради себе си.

Гласът й все още трепереше, когато измънка:

— А… време е да тръгваш, Торн.

— Къде да ходя?

— В твоята Валхала.

— Не!

— Да — прекъсна го тя и изстреля следващите си думи като скоропоговорка, преди силите й да са я напуснали. — Не след дълго ще се върна в Америка, в старата мелница… тоест, пак ще тръгна на работа.

Дланта му докосна бузата й — нежно както винаги.

— Съдбата ни е отредила да бъдем заедно Розалин. Нужни ми бяха хиляда години, за да те открия и сега няма да те напусна.

Тя затвори очи в отчаян опит да спре сълзите. Това щеше да е последният му допир, последната… О, Боже, защо й противоречеше? Защо просто не приемеше решението й?

— Нищо не разбираш — повиши глас тя. — Настоявам да си отидеш. Чудесно беше да сме заедно за малко, ти наистина си страхотен любовник. Но вече искам да продължа собствения си живот, а ти не можеш да си част от него.

— Ти ме обичаш, Розалин, както и аз…

— Не, не е вярно. Сега стана ли ти ясно? И… не желая нищо да ми напомня за теб, затова ще ти върна меча.

— Розалин, недей!

Но тя се бе навела, за да сложи меча в скута му и го изпусна, когато той извика. В следващия миг и Торн, и древното оръжие изчезнаха.

Тя се взря в мястото, където викингът бе седял. Изглеждаше толкова празно, дори с вдлъбнатинка върху дюшека, която да покаже, че преди секунди е бил при нея. Докосна го с длан и избухна в сълзи.