Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Until Forever, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Савина Марева-Илинова, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 138 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джоана Линдзи. Пленница на любовта
ИК „Бард“
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
Розалин затаи дъх, когато стигнаха върха на хълма и Торн за първи път зърна колата й. Или по-скоро, колата на Дейвид — чисто нов, лъскав черен Форд седан, изработен по поръчка за шофиращия в Англия американец, с волан от лявата страна. Но видът й съвсем не бе претенциозен. Лидия караше лимузини и няколко модела „Бентли“, но съпругът й предпочиташе да не показва съдържанието на портфейла си по този начин.
А Торн Бладдринкър не се слиса, нито се удиви на возилото.
Изгледа го само за миг. Всъщност интересът му бе предизвикан от лайстните, върху които съсредоточи вниманието си.
Неволно Розалин се разочарова от реакцията му, или по-точно от липсата на такава. Разбира се той все още не предполагаше на какво е способна колата.
Тази мисъл оправи настроението й и тя поясни, без да я е питал:
— Спомняш ли си светлината на тавана на класната ми стая. Торн? Получава се от електричество, което се изпраща до необходимите места. Никакви миризливи газови лампи или свещи — освен при повреда.
В погледа му се четяха толкова въпроси, че тя въздъхна.
— Не ме карай да ти обяснявам електри…
Той я прекъсна:
— Тази повреда ще повлияе ли на меча ми?
Само това ли го вълнува? Розалин поклати глава. Тя бе по-изненадана от него.
— Не, силата на меча има свръхестествена природа. А силата, за която споменах, задейства вещи с механична същност. Ще зърнеш много такива, когато се върнем в Кавеноу Котидж. Познати са и други източници на енергия — батерии, бензин, а ти ще откриеш едно от нещата, задвижвани с последния.
Тя продължи да върви към форда, сложи оръжието на задната седалка и отвори багажника, за да прибере Торн кошницата. Все още го очакваше да се впечатли, но той само промърмори раздразнено:
— Какво е това чудо?
— Бил си в седемнадесети век. Видял си изящните картини от този период и навярно си забелязал някоя и друга карета, докато си пребивавал там. Сто години по-късно най-пищните известни…
— Те какво общо имат с това? — нетърпеливо я пресече той.
— Това е автомобил или, както е популярно сега, кола. Когато е бил изобретен, наричали са го „карета без кон“. Затова започнах отдалече, за да разбереш промените.
— Карета без кон? Значи стои на място?
— Напротив — усмихна се тя. — Захранва се с бензин и може да те отведе навсякъде.
— Жива ли е?
Май трябва да промени стила на обясненията си. Забележчици като „захранва се“ ще го объркат допълнително.
— Не, не е. Това е съвременна карета, Торн. Ела, ще ти покажа какво е заместило конете. То я задвижва.
Розалин отвори предния капак и накратко довърши:
— Това е мотор. Работи с бензин и това му придава „конски сили“. Той, на свой ред, принуждава колелата да се въртят. Готов ли си да ти покажа как става?
— Бих предпочел да яздя, лейди.
Обръщението издаваше неговото объркване, съмнения и, вероятно, безпокойство. Нима с такова нетърпение е очаквала да го подложи на подобни чувства? И все пак не би изминала пеша петте километра до вилата заради него.
— Използваме конете за развлечение, а не като превоз — изтъкна тя. — Когато хората искат да отидат някъде, правят го с коли или… е, хайде да се придържам към тях засега. Това возило ще ни закара вкъщи за броени минути, просто трябва да влезем в него.
Розалин взе ръката му и го отведе до дясната предна врата на форда, отвори я и натика Торн вътре. Когато премести седалката му назад, за да разполага с повече място за дългите си крака, той изръмжа и се наложи Розалин да се заеме с нови пояснения за удобствата на подвижните седалки.
Когато най-сетне зае мястото на шофьора, беше загубила всякаква надежда, че ще му е забавно и единственото й желание бе да го успокои. Затова го предупреди:
— Завъртя ли този ключ, моторът ще заработи и ти ще го чуваш, така че не се притеснявай от звука. И моля те, не се тревожи, когато автомобилът започне да се движи. Направен е, за да се движи. Разбрано? Готов ли си?
Кимна й рязко, отсечено. Беше изключително напрегнат и предпазлив. Държеше се за седалката с две ръце и гледаше право през предното стъкло, към дългия път пред тях. Еднообразието на пейзажа се нарушаваше единствено от някаква стара плевня в далечината.
Розалин въздъхна. Почуди се дали да не отложат още малко тръгването, за да му даде допълнителни указания, но реши, че нищо не би улеснило първото му пътуване, така че задейства стартера. Беше забравила обаче за радиото, което се включи заедно с мотора. Очите на Торн се приковаха към него и той извика:
— Говори! Нали каза, че не е жив!
Тонът му бе така обвинителен и недоволен, а изражението му — такава комична смесица от възмущение и благоговение, че тя се разсмя въпреки всички усилия да се сдържи. По тази станция предаваха новини и говореше един човек, затова Торн бе убеден, че го е излъгала.
— Този глас не е на колата, а на радиото. По него пускат и разнообразна музика — и тя пропусна няколко шумни рок програми, докато намери нещо по-мелодично. — Виждаш ли, радиото е просто друга придобивка и ни развлича.
Той не я слушаше, а се блещеше срещу апарата и се опитваше да разбере дали не го мами. Тя свали надолу стъклата на прозорците, но той дори не усети, изцяло погълнат от изследването си.
Розалин сметна, че колкото по-бързо пристигнат вкъщи, толкова по-добре. Но когато включи на скорост и даде газ, той направо подскочи и тя наби спирачки, при което колата занесе в прахоляка край шосето.
Вече не се сещаше как да успокои и него, и себе си. Беше толкова нервна, че чак се тресеше. Но, после нещо й дойде на ум. Разрешението й хрумна доста бързо, защото все за това си мислеше, откакто викингът се отзова на повикването й. Помощта си е помощ, трябваше да му я окаже и да изтрие от съзнанието му ужаса от първото возене с кола.
Затова се обърна, наведе се и сложи ръка на врата му, за да го подтикне да доближи глава до нейната. При допира въпросителният му поглед мигновено се прехвърли към нея и стана сладострастен, когато усети какъв е отговорът. Но не помръдна дори на милиметър. Сигурно изчакваше тя да поеме инициативата, за да не наруши уговорката им.
Розалин не беше против, не я интересуваше споразумението. Намерила си бе извинение да го целуне, което да не противоречи на нравствените й принципи. И възнамеряваше да го осъществи мигновено, преди да променила решението си. Без да се бави обви ръце около врата му и между няколко кратки встъпителни целувки прошепна:
— Отпусни се. Не го приемай като кошмарно преживяване. Наслади се на пътуването.
И тогава го целуна продължително. Той й отвърна и за секунди пое нещата в свои ръце, като провали плановете й да не се увлича.
Езикът му бе настъпателен като самия викинг, навлизаше дълбоко и си играеше с нейния. Все пак „играещ си“ не бе най-точното определение. В начина му на действие личеше някакъв дивашки глад, който явно я затрогна, понеже го целуваше със същия плам и сякаш не можеше да му се насити.
Представа нямаше колко е продължило това. Беше замаяна, когато приключи, и доста време не успя да си поеме дъх. Осъзна, че се е настанила почти в скута му и Торн я прегръща. Изненада я само факта, че не са се прехвърлили на задната седалка.
Естествено, той не подозираше, че има такъв вариант. А и тя се бе заклела да не научи от собствен опит как е там, отзад. Но в този миг не би се противопоставила и това я изплаши. Като се има предвид колко вглъбена беше в последната целувка, не бе изключено да я обезчести, без изобщо да разбере.
Не смееше да го погледне в очите. Страхуваше се, че ще зърне в тях сексуален глад и отново ще започне да го целува.
Едва промълви:
— Ето, мисля, че и двамата сме по… спокойни.
Не тая дума изразяваше чувствата й в момента. Въпреки това се опита да стане от скута му, но той не я пусна.
Налагаше се да го погледне. Слава Богу, жарта в очите му бе някак си потушена. Но се взираше в нея със старата напрегнатост, на която тя не издържаше.
— Крайно необходимо е да тръгваме, Торн.
— На мен ми е необходимо да…
— Не го казвай — намеси се тя нетърпеливо. — Опитах се да отвлека вниманието ти от колата, но сделката ни си е в сила.
— Не, не е, защото ръцете ми те докосват — внезапно размърда бедра под задника й, преди да добави: — И тялото ми. Ще отговоря на запитванията ти, но след тази покана няма повече да ме отблъскваш.
Когато свърши, лицето на Розалин бе яркочервено. Прав беше, тя предизвика допира му — поне така щеше да го възприеме, колкото и да му противоречи.
— Ще обсъдим това по-късно. Пусни ме сега, нека те откарам вкъщи.
Той изпълни молбата й и тя се шмугна зад волана. Доста време й отне да върне форда на пътя. Този път не наблюдаваше реакциите на спътника си. По-добре беше да не знае.
Чак след няколко минути установи, че косата й се вее свободно и не носи очила. Навярно Торн бе свалил и изхвърлил „украшението“ й през отворения прозорец. Опита се да си спомни дали бе донесла в Англия втори чифт, но май в багажа й нямаше други.
Но това не я вълнуваше особено. Дразнеше я неговата властност. Не харесваше очилата й и се бе отървал от тях при първи удобен случай, без да го е грижа за нейното желание. Типично средновековна постъпка. В онези дни мнението на жените не е струвало и пет пари, представителите на силния пол са взимали всички решения и контролирали всяка страна от живота им.
Не биваше да се ядосва. Торн постъпваше като всеки средновековен мъж. Не би променил навиците си и не би престанал да се налага само защото е призован в двадесети век.
Толкова се бе отнесла в размисли, че не забеляза движещото се срещу тях превозно средство. Мили Боже, товарен камион! От най-големите. Беше забравила да спомене, че задвижваните от електричество карети без коне имат различни форми и размери. Един бърз поглед й разкри, че напрежението му се е върнало и даже се е увеличило. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели от силата, с която стискаше дръжката на камата си.
— Затвори очи — предложи тя.
Не очакваше да се подчини, но той го направи. Не че се успокои, дори напротив. Тя изстреля:
— Няма да ни удари. Ще мине покрай нас от другата страна на пътя. След секунди ще изчезне.
— Розалин, освободи ме.
Боже, защо тя не се бе сетила. Щеше да му спести тоя ужас.
— Добре, можеш да си тръгнеш. Ще те извикам отново, когато…
— Благодаря ти — отвърна рязко той, — но ставаше дума за очите ми.
— Какво?
Той не повтори. Камионът профуча край тях и отнесе тревогите й.
— Отвори ги вече, Торн. Отиде си.
Той я изгледа кръвнишки:
— Никога не ми пречи да заставам с лице срещу опасностите. Да не искаш да ме превърнеш в страхливец?
— Какви ги говориш? И защо не си тръгна, когато ти позволих?
— Защо ми е да си тръгвам, когато ти си тук?