Джоана Линдзи
Пленница на любовта (16)

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Дали желае да се запознае с един от най-великите крале на Англия? Въпросът му така я изненада, че известно време само се взираше в събеседника си. На това учудване се дължеше и абсурдният коментар, който направи:

— Да не искаш да кажеш, че ще извикаш тук духа на Уилям Нормандски?

— Не, но мога да те заведа при него, докато е още жив.

Като чу това, Розалин въздъхна. Редуването на вълнения и разочарования я изморяваше.

Да я заведе при него ли? Това бе невъзможно и тя започна да изразява мнението си, но после спря.

Какви ги говори? Не бе за вярване и фактът, че Торн е при нея, но ето го къде стоеше — съвсем реален и приблизително два метра висок.

Така че изрече колебливо:

— И как ще го постигнеш?

— С Проклятието на Бладдринкър в ръка.

— С меча? Да нямаш предвид, че освен всичко друго, притежава сила, която ти позволява да пътуваш във времето?

— Именно.

— Как?

— Просто ще кажа къде искам да отида и той ще ме пренесе.

— Значи и аз мога да го правя?

— Не, оръжието е свързано с мен. Губи своята мощ ако не присъствам.

Тя пак въздъхна, този път много по-високо. Как не усети, че това е поредната уловка. Започваше да си мисли, че той би сторил или казал абсолютно всичко, за да си върне меча — дори би я омайвал с подобни врели-некипели.

Но за момента се престори, че я е залъгал и попита:

— С други думи, трябва да ти дам назаем моя меч и да ти се доверя, че няма да изчезнеш?

— Той е безсилен, ако не дойдеш с мен.

Защо ли й звучеше познато? А, да, беше го споменал и преди. Е, поне не си противоречеше.

— Да предположим, че ти го дам и се съглася да те придружа. Какво ще последва?

— Ще получа власт над него. Ще съм в състояние да отида до всяко кътче, където съм бил преди.

— Изборът не е ли доста ограничен? Или са те призовавали много често през вековете?

— Броят на повикванията не е важен. Не е необходимо годината да е същата. Зависи какво си представя. Ако има разлики от момента на спомените ми, по желание мога да се прехвърля по-напред или по-назад във времето от периода на моето пребиваване там.

— С какви разлики във времето?

— Седмица, година, век — сви рамене Торн. — Според картината в ума ми. Морският бряг или дълбоката провинция се променят по-слабо, отколкото градските улици.

— Ами ако се опиташ да се върнеш година, след като си бил на дадено място, а то се е изменило?

— Ще се появя някъде между тези два отрязъка, преди това да е станало.

— А как се придвижваш седмица или месец след днешния ден?

— О не, мечът не може да ме пренесе в бъдещето, само в миналото. Но той винаги ще ме връща в настоящия момент, без значение какво се е случило междувременно.

Нещо като противоаварийна клауза? Приятно бе да научи за нея. А и Розалин не се интересуваше от бъдещето, така че не остана разочарована. Миналото обаче беше нейна страст и тя продължи да уточнява.

— Ако ситуацията си е същата, можеш ли да избереш конкретна дата за прехвърляне?

— Да — ухили се той. — И мога да се бия във всяка война, на която съм бил свидетел. Один ме увери, че ще стане.

Один? Това я отрезви. Да приеме за чиста монета словата на скандинавско божество, в което не вярва? Трябваше да прекъсне Торн още в началото, вместо да приема тези небивалици макар и откъм смешната им страна. Но точно тогава проумя скрития смисъл на последното изречение.

— Я чакай! Да не искаш да кажеш, че още не си опитвал?

— Не, не съм имал такава възможност. Както подчертах, налага се собственичката на меча да ме придружава, а до сега никоя не склонни да тръгне с мен.

— И не си сигурен дали наистина притежаваш тази мощ?

— Один ме…

— Да, да, уверил те е — прекъсна го тя, като от тона й почти пролича колко маловажен за нея е Один.

Предпочиташе да не обижда явно неговия бог в името на добрите отношения помежду им, независимо от факта, че викингът се стремеше с хитрост да отнеме Проклятието на Бладдринкър.

— Добре, да се изясним — продължи Розалин. — Твърдиш, че си способен да ме заведеш при крал Уилям?

— Крал ли? Херцог Уилям е по…

— Както там го наричаш. Ще го посетим ли?

— Да.

— Даже и някой друг владетел по-късно столетие.

— Да, или ще наблюдаваме битка, в която съм участвал.

Розалин се намръщи. Той се повтаряше, а тя не би пропуснала въпроса за битките. Знаеше, че Торн обича да се сражава, самият му вид издаваше удоволствието от разговора. Примамва ли я да му върне меча или действително вярва в това пътуване във времето?

Отново се въодушеви. Ако за миг допуснеше, че Торн говори истината, щеше да се изправи пред зашеметяващата перспектива за срещи с хора, направлявали хода на историята. При такъв залог как да не му позволи да докаже правотата си?

Но това предполагаше да му даде… не, да му услужи с меча си. Да рискува ли? А, от друга страна, как да се въздържи? И най-слабата вероятност лично да проучи Средновековието, да види историята в действие…

— Почакай ме тук, ще донеса Проклятието на Бладдринкър — изстреля тя, преди да е променила мнението.

Той не я послуша, разбира се. Защо ли изобщо се бе надявала. Последва я по петите до вратата на библиотеката, а докато изкачваха стълбите още повече се доближи до нея, въпреки че само присъствието му бе достатъчно да я възбуди толкова силно. Затова тя нито за миг не се задържа в колебание докато не влезе в стаята си и не вдигна тежкия меч.

В този момент отново я обзе нерешителност. Наличието на средство за пътуване през годините бе неприемливо за логиката й, подчинена на максимата „око да види, ръка да пипне“. Едва ли първият й извод е бил правилен. Наистина се страхуваше да не загуби своята антика…

— Дай ми го Розалин.

Тя стисна клепки и почти изстена. Не представата за оръжието се въртеше из ума й. А викингът говореше точно за него.

Розалин се обърна с лице към него. Торн не беше толкова близо, колкото й се бе сторило. Протегната му ръка мълчаливо й заповядваше да положи в нея меча.

Подейства й. Тя почти го тикна в разперената длан. От напрежение за малко щеше да пропусне промяната, която настъпи в Проклятието на Бладдринкър, когато пръстите на Торн благоговейно се сключиха около дръжката. Въобразяваше ли си, че по двойното острие вече нямаше никакви нащърбявания и потъмнелият от старост метал бавно се превърна в сияйно сребро? Кехлибарената украса над огромната мъжка длан изгуби предишната си мътност и заблестя кристално чиста на светлината на лампата.

Сигурно бе игра на въображението или светлината, съчетано с тревогата да не би викингът и придобивката й да изчезнат от нейният живот. Но някъде дълбоко в нея напъпваше крехката надежда, че ако притвори очи, ще ги отвори вече в друг век и приказките на Торн ще се сбъднат чрез някакво чудо.

Тя стисна очи, за да му даде шанс да я убеди окончателно. Естествено, нищо не се случи. Все още чуваше тихото тиктакане на стенния часовник, долавяше носените от летен полъх ухания…

— Не можем да тръгнем — тросна се той, — докато по своя собствена воля не се съгласиш да дойдеш с мен където и да те заведа.

Розалин рязко отвори очи. Да, още бяха в спалнята й. Ами разбира се, че ще бъдат. Нали току-що бе споменал, че не могат да се прехвърлят. Стоеше все на същото място, хванал здраво Проклятието на Бладдринкър. Изглеждаше някак… сърдит. Заради мълчанието й ли? Наистина ли не бе в състояние да замине без нея?

Голяма част от опасенията й изчезнаха. Замисли се дали да не си поиска меча, за да ги разсее съвсем. Но не желаеше да види пак изписаното по лицето му разочарование. Поне тя да не го причинява. А и се страхуваше да не се лиши от открилата се възможност.

Налагаше се да му се довери. Той така или иначе скоро щеше да се разстрои — щом разбере, че Один се пошегувал. А одобрението й бе важно за викинга.

Вътрешно Розалин се разкъсваше от противоречия но съзнаваше, че никой от тях не може да се убеди в предположенията си, ако другият не му позволи да опита.

Бе готова да му разреши това, за което Торн копнееше, но за собствено успокоение първо рече:

— Да се разберем, само ти заемам меча си. Наясно ли сме по този въпрос? И ще го върнеш, когато те помоля, нали?

Той дълго време не продума. Накрая кимна рязко, но с явна неохота. Това й беше достатъчно. Обаче искаше да получи потвърждение и по още един проблем.

— Обещай ми, че ще ни пренесеш тук, когато аз кажа.

Този път й отговори малко по-бързо:

— Обещавам.

— Добре — продължи тя и леко се усмихна. — По своя воля се съгласявам да те придружа навсякъде.

Торн моментално засия от задоволство. И не се наложи Розалин отново да стисне очи. Изведнъж потънаха в абсолютна тъмнина. Стори й се, че се носят във въздуха. Но само след секунди пространството около двамата се изпълни със звън на метал, цвилене на коне и шума от стълкновението на хиляди облечени в ризници мъже, които се опитваха да се избият.