Джоана Линдзи
Пленница на любовта (25)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА

Трудно й беше да му се сърди. Мъж, който неуморно доставя удоволствие но цял ден и по цяла нощ, е истинско съкровище. Чувстваше се на седмото небе, когато разполагаше с прекрасното тяло на Торн, а то бе не само готово, но и жадуваше да бъде щателно изследвано. Безчет пъти я доведе до оргазъм и тя само смътно си спомняше, че я бе хранил по някое време.

Изживяването бе неописуемо, незабравимо. Въпреки че се бяха самозабравили, не изпитваше преситеност или изтощение. Той беше твърде нежен с нея и приятните усещания преобладаваха.

А имаше основания да му се гневи. Подозираше, че я бе любил толкова дълго, за да отвлече вниманието й от предстоящите на разсъмване събития — или от това, което ще ги предотврати. Според Розалин времето трябваше да се прекара в анализ на ситуацията и в определяне на вероятните изходи от нея, вместо да се отдават на задоволяване на страстите си.

Сънят й бе кратък, накъсан и мозъкът й работеше мудно. Оставаше час до зазоряване, но й стана ясно, че лагерът се вдига и навярно работата бе продължила цяла нощ. Един бърз поглед навън потвърди предположенията й. Почти никой не бе останал в района. Армията на Уилям се бе изтеглила към корабите. Щяха да потеглят.

Засега успяваше да не изпадне в паника. Изхвърли Торн от палатката. Възложи лично на Гай неприятната задача да я събере и да опакова вещите на господаря си в каруцата за багаж, с която се бе снабдил, макар че бе цанил неколцина селяни да помагат. Момчето бе осведомено с кой кораб ще пътуват и щеше да ги последва.

Розалин започна да го увещава да не се безпокои, защото тя и господарят му ще се върнат като всички останали, но Торн я прекъсна. Чак когато в галоп се отправиха към брега, той й напомни, че не трябва да показват знанието си за другия възможен изход от морската операция. Или нещо от този род. Не схвана всички думи, толкова бързо се движеха, но беше прав.

Отново бе действала не според плана им, но си имаше извинение — умът й реагираше неадекватно поради безсъние. Повтори си, че извинения не се приемат, тъй като пътуването във времето е твърде сериозно. Малка тяхна грешка бе в състояние да промени съдбата на милиони, а някоя по голяма — да изличи съществуването на нови милиони, включително и на нея самата.

Слънцето не беше изгряло съвсем, когато стигнаха все още изпълненото с народ пристанище. Розалин се надяваше, че стотиците кораби в устието на реката са готови, за да навлязат в пристанището и да натоварят мъжете. Напразно. Пусналите котва кораби бяха не първите, а последните, в които се качваха хора и коне. Останалите съдове просто чакаха прилива, за да потеглят.

Явно още нищо не бе попречило на преждевременното заминаване на армията на Уилям. А ако наистина отплаваха…

Не, все пак имаше малка вероятност нещо да се случи и да върне войската в разтурения й лагер. Внезапна морска буря, например. Или съдбоносен северен вятър. Или някой от шпионите на херцога да се появи с действителните факти за разположението на крал Харолд и бойците му.

Нищо подобно не стана, поне до тръгването на последния кораб. Розалин се намираше на палубата му благодарение на ината на Торн. Той реши да тръгне, щом предстои битка, въпреки че Розалин го бе уверявала, че тя няма да се състои този месец. Убедена беше, че предстои неочаквано събитие.

Никога не бе пътувала със съвременен параход, камо ли на древен кораб. Не се притесняваше от морската болест, налегнало я беше по-сериозно безпокойство. Постоянно гледаше към платната, за да определи откъде идва вятърът, и към небето, с надеждата да се покрие с тъмни облаци. Уви, човек не би могъл да си пожелае по-ясен ден за отплаване. А вятърът упорито духаше в грешната посока — грешна според нейното мнение.

Обаче тя се надяваше до последно, затова почти изпадна в шок, когато зърнаха английския бряг. Едновременно с това английските кораби се спуснаха от север и атакуваха фланговете им. Ако историята следваше нормалния си ход, те не би трябвало да са тук. Но нещо се бе объркало. И със стъпването си на брега норманите щяха да открият, че не са в състояние да разбият англичаните в пълната им мощ.

Навярно чудо все пак щеше да се случи и нещата щяха да се оправят. Навярно бе променено само времето на сражението, но не и изходът от него. Но Розалин не възнамеряваше да остане и да разбере дали предположенията й са правилни. Бе въвлечена в битката не по свое желание и предпочиташе да я пропусне. Необходимо беше да отвори някоя историческа книга и да научи крайния резултат и тя смяташе да намери такава.

Затова се обърна към своя викинг, който не се отдели от нея докато пресичаха Ламанша.

— Отведи ме в къщи.

Май реакцията му бе естествена — той погледна назад към бреговете, които бяха напуснали. Когато очите му срещнаха нейните, Торн се намръщи, а тя уточни:

— Не в Нормандия. В моята къща, в моето време.

— Искаш да пропуснем битката?

— Определено — потвърди тя независимо от изумлението му и бързо добави: — Виж, съжалявам. Знам, че с удоволствие би участвал в боя, но няма как. Историята се променя с всяка изминала секунда. Тук никога не се е водило морско сражение, а ония кораби правят точно това. А и в този момент не виждам как лорд Уилям би спечелил. По стечение на обстоятелствата, след месец предимството ще е на негова страна, но точно сега крал Харолд е в по-изгодно положение.

— Щом едно нещо се е изменило, защо същото да не се повтори и с другите подробности?

Тя признаваше, че е прав. Всичко бе възможно.

— Ще разберем след минути, нека да се добера до книгите си. С тяхна помощ ще открия причината за този хаос. Да се прибираме, Торн.

Той се втренчи в английския бряг пред тях и се поколеба, като че ли имаше право да избира дали да останат за сблъсъка или не. Розалин му напомни, че тя взима решенията.

— Обеща ми, че ще ни върнеш, когато пожелая. Така че да тръгваме, pronto.

— Какво означава това pronto, което непрекъснато…

— Означава сега — почти му се озъби тя, изчерпала търпението си. — И както вчера, както… Просто действай.

Подчини се. Въздъхна, за да покаже колко му е неприятно, и изтегли меча. След миг бяха в съвременна Англия. Но не в спалнята й в Кавеноу Котидж или в някоя друга стая на хубавата стара къща, завещана от прабаба й.

Стояха насред полето, а около тях свиреше вятър. Еднообразието на мрачния пейзаж се нарушаваше от малобройни дървета. Не се виждаха къщи или плевни, пътища или електрически стълбове. Нямаше следа от живот. Над тях плуваха тъмносиви облаци и всеки момент можеше да завали.

Ужасена, Розалин прошепна:

— Къде си ни пренесъл, Торн? Моля те, кажи ми, че е станала грешка.

Но той изрече това, което тя не искаше да чува:

— Доведох ни в твоя дом, в твоето време, както сторих и преди… но той не е тук.