Джуд Деверо
Сладък лъжец (29)

ГЛАВА 28

— Искаш ли да ми разкажеш за теб и Нелсън?

— Нелсън? — попита Саманта разсеяно, тъй като все още си мислеше за близнаците, чудесните деца, които Кейн поведе веднага след закуска. Той се държа, сякаш се страхуваше, че ако ги остави малко по-дълго при нея, тя ще му ги отнеме.

— Онзи тип от бара. Спомняш ли си? Срещна се с него, когато се показа пред половина Ню Йорк почти гола.

Саманта се засмя.

— А, да, този Нелсън. Майк, мислиш ли, че имам достатъчно умения, за да бъда една от тези нощни проститутки?

Майк изсумтя в отговор.

— Смяташ ли да ми кажеш какво ти написа Нелсън на онзи лист, който ти подаде? Аз, разбира се, бих могъл да потърпя като тебе и да ровя из нещата ти, но имам малко повече етика.

Докато вземаше мръсната му чиния от обяда, тя го целуна по носа.

— Не можа да го намериш, нали?

За миг Майк извърна поглед, за да не срещне очите й, но после стана и тръгна след нея към кухнята.

— Саманта — каза той. — Какво си направила?

— На листа има име. Уолдън и телефон.

Тя гледаше право пред себе си към купа чинии в мивката. Майк разбра, че тя се старае да избегне погледа му. Сложи ръка на рамото й и я обърна към себе си.

— И какво направи с това име и този телефон?

— Обадих се на този номер и се оказа, че господин Уолдън е адвокат. Имам уговорка с него да се видим днес следобед в три.

— И смяташе да отидеш сама? Смяташе да ми кажеш, че отиваш на покупки и така да ме изолираш?

— Майк, това не е като да отида да се срещна с Док сама. Този човек е адвокат и е млад, много по-млад от повечето хора, които знаят нещо за Макси. Така че не би могъл да е толкова много ангажиран с това, което се е случило през 1928-а. Господин Уолдън е само на петдесет и пет.

— И откъде знаеш това?

— Е, попитах секретарката му. Казах й, че мисля, че той е човекът, когото съм срещнала в заведение за самотници и го описах като около двайсетгодишен, рус и висок. Тя ме информира, че той е петдесет и пет годишен, женен, с четири големи деца, висок около шест фута, със сива коса и коремче. Да не мислиш, че той я е представял някъде като адвокат, или мислиш, че той наистина знае нещо?

— Мисля, че има само един начин да разберем това, нали? Като се облечеш и отидем при него.

— Майк, не е нужно и ти да идваш. Аз мога да се срещна с него и после да ти разкажа всичко.

Думите й го вбесиха и поласкаха едновременно, защото тя просто се опитваше да го защити. Беше му пределно ясно защо го правеше. Той бе показал твърде ясно, че не желае тя да се рови повече из мистерията около съдбата на Макси, след като е напуснала дома си. Сега тя продължаваше разследването, но се стараеше да го скрие от него.

Целуна я нежно.

— Знаеш ли, че минава два. Ако възнамеряваш да се обличаш в някои от онези твои костюми, да си сложиш спрей, да се рисуваш и… — Саманта вече тичаше, към банята.

* * *

В три и петнадесет Саманта и Майк бяха въведени в кабинета на господин Уолдън от фината му, малко плоска секретарка. След като вбеси Саманта, защото я изпрати до тоалетната, а той седна до една много красива администраторка и започна да я разпитва с премрежен поглед за господин Уолдън. Разбра, че той се занимава със защитата на криминални престъпници. Заемал се с най-опасните и ги спасявал от затвора. Администраторката потрепера много чаровно, докато описваше един от тези типове, които са идвали от време на време в кантората му. Каза, че на господин Уолдън не му пука много-много, че блестящите му защитни речи спасявали тези ужасни хора от решетките.

— Връзки с подземния свят — каза Майк. — Не се учудвам, че Нелсън го познава.

Саманта вървеше до него така стегнато, че краката й бяха почти изпънати.

— Какво ти става?

— Абсолютно нищо. Защо трябва да ми става нещо? Само защото се бе втренчил в блузата й, не е причина да ми става нещо.

Усмихвайки се, Майк я хвана за ръката и не я пусна да се отдалечи.

— Тя имаше много хубави…

— Ако харесваш крави! — каза Саманта през зъби, дръпна си ръката и тръгна пред него.

Когато влязоха в кабинета на господин Уолдън, Саманта беше бясна, а Майк се кикотеше. Господин Уолдън, който изглеждаше точно както им го бяха описали, ги погледна, докато сядаха, и каза:

— Не се занимавам с бракоразводни дела.

Майк се засмя и се пресегна към ръката на Саманта, която беше на облегалката на стола, но тя се дръпна.

— Всъщност ние сме тук по друг въпрос. Стигнахме до вас чрез Джубили Джонсън.

Само за секунди добродушното изражение на лицето му се промени. Беше много странно, че този човек бе защитник на престъпници, защото, ако му сложеха бяла брада и червен костюм, щеше да заприлича на Дядо Коледа.

— О, да, Джубили. Надявам се, че той и семейството му са добре.

В този момент Саманта видя лявата ръка на Уолдън. Когато влязоха, тя бе толкова ядосана, че въобще не го погледна или по-точно отбеляза само един приятен мъж, за когото веднага реши, че той не би могъл да знае каквото и да е за Макси.

Сега се бе втренчила в лявата му ръка. Тя бе татуирана плътно в черно от китката надолу. Татуировката покриваше малкия му пръст и съседния на него. Ноктите на тези пръсти бяха лакирани в черно.

— Сакатия — прошепна тя, защото от пръв поглед изглеждаше, че пръстите му липсват. — Сакатия — каза тя високо, прекъсвайки разговора им.

Уолдън стана, заобиколи бюрото, усмихна й се и после й подаде ръката си. Тя я взе и я разгледа. Пусна я и го погледна.

— Кой сте вие и какво знаете за Макси?

Господин Уолдън се изсмя и прозвуча като мъжа, на когото приличаше.

— Роден съм с името Джоузеф Елмър Грюнвалд Трети. Тъй като баща ми се казваше Джо, ме наричаха Елмър. Тъпо име. Беше много трудно да пробия с такова име, тъй като хората непрекъснато разправят вицове за Елмър Фъд. Сякаш за да неутрализирам това име, дълго време мислих за моя дядо гангстер.

Сега беше ред на Майк да се намеси.

— Сакатия.

— Да — каза господин Уолдън. Сакатия Джо бе мой дядо. Баща ми е бил на девет години, когато са убили Сакатия и мисля, че той го боготвореше. Не искаше да приеме факта, че баща му не е бил нищо повече от наемен убиец, опитваше се да го представи за герой. Така израснах с разказите колко велик е бил Сакатия — той се поколеба. — Когато дядо ми е бил убит, на баща ми са му дали някакви пари, но баба ми ги изхарчила за няколко месеца.

Уолдън вдигна лявата си ръка и я заразглежда.

— Когато бях шестнайсетгодишен, се напих за първи път. Когато се събудих на другата сутрин, открих, че съм ходил да се татуирам в памет на дядо ми. Ето така. Когато изтрезнях, поисках да го махна, но баща ми каза, че това е предзнаменование.

Тъй като и Майк, и Саманта изглеждаха доста объркани, Уолдън се изкикоти.

— Баща ми имаше богата фантазия. Беше се оженил почти дете, а аз съм се появил почти веднага и той не е имал възможност да учи. Когато видя ръката ми, той каза, че ми е било писано да стана адвокат и да защитавам хора като дядо ми. Не можах да разбера как едно шестнайсетгодишно момче с ужасен махмурлук и татуирана ръка са го навели на мисълта, че ще стана адвокат, но на мен идеята ми хареса. Постъпих в юридически колеж, мислейки, че ще защитавам мъже и жени, които са неразбрани от обществото. Но после открих, че защитавам отрепки.

Думите и изражението на лицето му създаваха странно впечатление, защото той изглеждаше доволен от себе си.

— Защо? — попита Саманта.

— Пари, сладурче. Тази измет не би вършила такива мръсотии, ако това не им носеше пари. А аз забогатях, защитавайки ги. Родителите ми живееха в двустаен апартамент с пет деца. Аз имам огромна къща на Пето Авеню и имение в Уестчестър. Четирите ми дъщери учат в частни колежи, а жена ми си поръчва дрехи от Париж.

Той се усмихна невинно на двамата млади пред него, защото можеше да прочете мислите по лицата им — те никога не биха продали душите си за пари. Но по начина, по който бяха облечени, по начина, по който се държаха, му бе ясно, че никога не бяха изпитвали глад или студ, не знаеха какво е да трепериш нощем да не би хазяинът да те изгони, защото не си платил наема. Неговите дъщери бяха точно като тази малка красива Саманта, добре облечени, нахранени и не бяха обременени със спомени за бедно детство. Поради своите грешки боклуците, които той защитаваше, му бяха направили добро, помагайки му да създаде нещо красиво и добро на тази земя.

— Когато бях на двайсет и една, промених името си на Х. Х. Уолдън, едно доста добро име, което използвах по време на цялото си следване. То ми помагаше сред жените, по-късно казвах на отрепките, които защитавах, че то идва от Сакатия и това ми помагаше да спечеля уважението им.

— Защото те са чували, че Сакатия е загубил три милиона? — каза Майк, карайки Уолдън да се усмихне.

— Понаучили сте някои неща, така ли?

Майк му разказа за биографията, която пише, както и че Макси е баба на Саманта.

— Какво можете да ни кажете за нея? — попита той.

— Нищо — отвърна Уолдън, втренчен в Майк, без дори да мигне.

Умел лъжец, помисли си Майк.

— Нито дори името на старческия дом, където живее? — попита Майк. — Имате ли представа кой й плаща сметките?

При тези думи Уолдън вдигна ръка и се засмя силно.

— Спипахте ме. Да, знам къде е Макси, но не й плащам таксите. Ако искате да го разберете, трябва да попитате нея.

— Тя се представя за някоя си Аби и не иска да признае, че е Макси.

— Е, това е разбираемо. Вероятно се страхува за младата дама тук, страхува се, че Док може да й направи нещо, ако не той, може би някой друг. Легендата за парите на Сакатия е все още жива в определени среди. Вие, разбира се, знаете, че името й наистина е Аби, нали? Не? Казва се Мери Абигейл Декстър. Когато е подписвала договора си с Джубили, се подписала М. А. Х. вместо М. A. D. Счетоводителят решил, че името й е Макси и тя решила, че така е добре.

Майк се втренчи в Уолдън, защото усещаше, че той крие нещо, информация, която нямаше намерение да им даде.

— Някой влезе с взлом на горния етаж на къщата ми и се опита да убие Саманта.

Уолдън само премигна, но това бе нормално — все пак той ежедневно се занимаваше със смърт, убийства и осакатявания.

— Продължават ли досега? Хванахте ли го?

— Не — отвърна сухо Майк. — Имате ли представа кой би могъл да бъде? Някой, когото познавате?

Уолдън се усмихна.

— Може да е всеки един от хилядите, които познавам. Няма човек от тези, които съм защитавал, който да не е в състояние да се изкачи на втория етаж и да се опита да убие едно красиво момиче. Просто трябва да ми кажете времето и мястото и ще видя какво мога да направя.

Саманта отвори уста, но Майк я изпревари.

— Февруари 1975-а, Луизвил, Кентъки — изстреля той, но не се обърна да погледне Саманта, която се бе втренчила в него. Това бе мястото и месеца, когато бе убита майка й.

— Искам да си тръгвам, Майк — каза тя меко, но Майк продължи да гледа Уолдън и не помръдна.

Уолдън ги изгледа, натисна един бутон и каза на секретарката си, че иска всичко, което имат за тази дата и това място.

— Тя има всичко в компютъра, така че ще ни отнеме само пет минути — каза той, нарушавайки тишината, която се възцари след думите на Майк.

Пет дълги минути той седеше в креслото и ги наблюдаваше, опитвайки се да разбере какво се крие зад писането на биографията. Чудеше се дали наистина знаеха колко отвратително същество е Док, или мислеха, че е сладък старец просто защото твърде дълго бе предизвиквал дявола и все пак бе доживял до деветдесет години.

Когато секретарката му сложи пред него един доста дебел куп листа, той се наведе напред.

— А, спомням си този тип много добре. Преди десет години той отиде в газовата камера и мога да ви кажа, че не познавам друг, който да го е заслужавал повече. Защитавах го, но се зарадвах, когато разбрах, че няма шанс да спечеля делото. В нощта преди екзекуцията той ме помоли да отида в килията му, за да ми разкаже живота си. Искам да ви кажа, че се беше покаял, но ми каза да запиша всичко, за да може по-късно да направят филм за него, както за Ал Капоне.

Уолдън прелистваше страниците.

— Нямах намерение да му казвам, че по-скоро бих умрял, отколкото да го направя герой, но записах всичко, за да го имам, в случай че някой друг бъде обвинен в престъпления, извършени от него.

Търсейки по страниците, той каза.

— 1975-а. А, ето я. Боже, та той е бил доста зает тази година. Убил е четирима, не петима души и всички членове на банди. Не, не, почакайте, тук има нещо — той погледна Майк и продължи. — Луизвил, Кентъки — погледна отново страниците. — Отвратително, отвратително. Господи! Бях забравил за това. Търсил парите на Сакатия. Мисля, че някой го е наел, но не ми каза кой. Явно искаше да мисля, че е достатъчно хитър, за да убие някого, без да му наредят кой, къде и как.

— Какво е направил? — попита тихо Майк.

— Убил е една жена. Каза, че му подшушнали, че някой в семейството й знае за парите на Сакатия, така че отишъл в Луизвил, отвлякъл жената и я измъчвал известно време, докато я накара да проговори. Да видим… държал я върху гореща печка, но когато разбрал, че не знае нищо, я извел навън и я прегазил с колата си. Хвалеше се, че жената го молила да не причинява зло на малката й дъщеря, затова, след като я убил, останал в града няколко седмици, говорил с детето, разпитвал я, за да разбере дали тя или баща й знаят нещо. Решил, че не знаят и си тръгнал.

Уолдън ги погледна. Преди няколко минути те изглеждаха щастливи и здрави, но сега бяха бледи и болнави. Пресегна се и взе ръката на момичето, която се бе вкопчила в облегалката на креслото, и в този миг разбра, че жената, която е била измъчвана, вероятно е нейна майка.

— Аз… аз… — започна той и Х. Х. Уолдън, човекът, който никога не губеше дар слово, не можеше да каже нищо.

Майк стана.

— Господин Уолдън, благодаря ви много за помощта. Мисля, че трябва да си тръгваме.

— Вижте, съжалявам, че ви разказах това. Не исках да… — нямаше какво повече да им каже, докато ги гледаше как излизат от кантората му.

* * *

— Добре ли си? — попита Майк, когато излязоха на улицата.

Саманта кимна.

— Да. Наистина, Майк, добре съм, но мисля, че бих се поразходила малко. Сама. Така че ще се видим по-късно.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно — тъй като той продължи да я гледа напрегнато, тя му се усмихна леко и хвана ръката му. — Майк, това се случи преди много време. Имах достатъчно време, за да преживея смъртта на майка, наистина няма никакво значение как е умряла тя. Смъртта си е смърт, независимо дали е причинена от случайна катастрофа или убийство. Просто сега искам да съм сама. Може би ще отида на църква — стисна леко ръката му, усмихна му се и обърна.

Майк я хвана за ръката и я завъртя. Тя беше добра актриса, трябваше да го признае, и ако не знаеше какво беше открила току-що, никога нямаше да разбере, че тя страда. Но той започваше да опознава Саманта, да я разбира и усеща много добре. По-голяма част от живота си бе прекарала в скръб и отчаяние, които бе изживявала абсолютно сама.

— Тръгваш с мен.

— Не, аз… — тя се опита да се измъкне, но той я хвана и я придърпа към себе си.

Майк изсвири така пронизително, че накара едно такси да набие рязко спирачки. Отвори вратата и набута Сам вътре. Тя се опита да му каже нещо, но той я помоли да мълчи. Когато наближиха къщата, той хвана главата й и я обърна към светлината, за да я разгледа. Кожата и бе бледа и почти прозрачна, дъхът й не се усещаше.

Таксито спря, Майк плати, излезе, дърпайки Сам след себе си, докато тичаше нагоре по стълбите. Отключи бързо и без да затваря вратата, се втурна, почти носейки я в банята.

Едва успя да го направи, когато Саманта започна да повръща. Сложил едната си ръка на челото й, а другата през кръста, той я държеше, докато тя повръщаше, повръщаше. Когато вече нямаше нищо, тя висеше над тоалетната чиния, а стомахът й продължаваше да конвулсира. Майк взе една кърпа, намокри я, сложи я на челото й и после пусна водата.

Трябваше да й помогне да стане, за да отиде да седне.

— Добре съм — прошепна тя. — Наистина съм добре.

— Да, по дяволите, много си добре — остави я за момент, отиде в кухнята, донесе портокалов сок и я накара да го изпие. — И това — подаде й една кифла. Тя поклати глава, но той я накара насила да си отвори устата и да хапне.

Махна кърпата, изстиска я, после пак избърса горещото й лице. Какво прави човек в подобни ситуации, замисли се той. Как се съвзема човек, след като е научил такава ужасяваща вест? Опита се да си представи как би се чувствал той, ако научеше, че майка му е била измъчвана и убита от някакъв престъпник само защото той е мислел, че тя знае нещо за някакви изчезнали пари.

— Когато беше малка — попита Майк, галейки нежно горещото й лице с кърпата, — и беше болна, кой се грижеше за теб?

— Майка ми — прошепна тя.

— А след като навърши дванайсет? — спря да бърше лицето й, чакайки отговора й, но тя не каза нищо.

Саманта се извърна.

— Мисля, че бих искала да си легна — каза тя, като понечи да стане.

— Да си легнеш? Сама?

— Майк, моля те, наистина не искам да…

Той не можеше да й се ядоса, защото тя, изглежда, мислеше, че той желае да се любят. Спомни си, че му бе разказала, че когато разбрала, че баща й умира, всичко, което искала, било да отиде у дома при съпруга си и той да я притисне до себе си. Но съпругът й не бил там точно когато се нуждаела от него. А когато умряла майка й, тя също така се нуждаела от баща си, но нещата отново се провалили. Той я погали. Мислеше си, че е крайно време мъжът, с когото е, да не я разочарова.

— Сам-Сам, няма да те оставя сама. Баща ти може да те е оставял да се справяш сама, като възрастен човек, но аз няма да го направя — вдигна я като малко дете и тръгна да излиза от банята.

— Пусни ме — каза тя, борейки се.

Той спря в коридора и я погледна.

— Няма да ти позволя да останеш сама. Наричай ме деспотичен, наричай ме, ако искаш, шопар, наричай ме както искаш, но тази нощ няма да си сама. Този път няма да ти се налага да се справяш сама с нещастието си — когато тя отново го блъсна, той я придърпа към себе си. — Не си достатъчно силна да се бориш с мен.

Той тръгна не към спалнята, както тя си мислеше, а към градината, седна с нея на диванчето, държейки я в скута си като дете, и сложи главата й на рамото си.

— Разкажи ми за майка си — каза той.

Скривайки лицето си в рамото му, тя поклати глава. Точно в този момент майка й бе човекът, за когото най-малко искаше да мисли, за майка си, която онзи бе държал върху гореща печка, за майка си, която се моли да не закача детето й.

— Кой беше любимият й цвят? — той изчака малко и когато Сам не отговори, той продължи. — Любимият цвят на майка ми е синият. Тя казва, че това е цветът на мира, и с толкова много деца — това, което най-много желае, е мир.

Сам продължи да мълчи. Майк взе един китеник и я зави. Беше приятен топъл ден, но шокът, който тя бе изживяла, я караше да трепери при всяко докосване. Майк погали мократа й коса, притисна я до себе си, стараейки се да я закрие с тяло. Не знаеше защо е толкова настоятелен, но усещаше, че най-важното в момента бе да я накара да говори.

— Майка ти пееше ли? — попита той. Сам не отговори. — Казвал ли съм ти, че прапрабаба ми е била известна оперна певица. Казвала се е Ла Рейна. Чувала ли си за нея?

Сам поклати глава.

— Баща ми има някои нейни записи. Доста приятен, красив глас, поне за мен. Доста ме забавлява, въпреки че никой в моето семейство не може да изпее един тон. Не е честно, нали?

Саманта мълчеше, докато той разтриваше гърба й, притисна я плътно до себе си, където тя се чувстваше така сигурна. Саманта си спомни това, което години наред се бе старала да не помни: никой не я бе прегръщал откакто майка й почина. След смъртта й баща й прекара три години, седейки в затъмнена стая. През повечето време той дори не се бръснеше, не си сменяше дрехите, ядеше само колкото да не умре. Сам правеше всичко възможно да го разведри, но каквото и да вършеше, никога не му позволи да разбере, че и тя е самотна. Никога не му позволи да съзре тъгата, не му даде да разбере колко много се нуждае от него и колко много й липсва майка й.

— Жълт — прошепна тя. — Майка ми обичаше жълто.

* * *

Седяха така в градината няколко часа, докато тя му говореше, разказваше му за майка си и колко много е значела тя за нея. Спомняйки си историята за часовниците, която тя му разказа, че тя и баща й са били като ненавити часовници след смъртта на Алисън Елиът! Майк започна да открива нови неща в думите на Саманта: тя се обвиняваше за смъртта на майка си. Бе му казала веднъж, че тя е убила майка си, като е настоявала толкова много да отиде на някакво празненство, но прикриваше всичко това, казвайки си, че това не е истина. Майк си помисли, че това може би е някаква вторична защита. Някъде дълбоко в себе си, на някакво първично ниво Саманта искрено вярваше, че тя е виновна за смъртта на майка си. Нещо повече, тя мислеше, че баща й също вярвал, че тя е отговорна за това нещастие. Защо иначе Дейв щеше да я изолира, да не наглежда единственото си дете, да не й говори, да не се старае тя да се чувства добре? Егоистично копеле, помисли си Майк. Интересувал се е само от собствената си скръб, но не и от дъщеря си.

След смъртта на жена му, Кейн бе омаломощен от скръбта си, но направи всичко възможно да е силен заради двете момчета, които се събуждаха нощем, плачейки за майка си.

Но Саманта не би плакала, не плачеше и сега. Тя беше бледа, студена, бе толкова слаба, че едва можеше да движи ръцете си, но очите й бяха сухи. Като не позволяваше на сълзите да бликнат, се наказваше, че е причинила смъртта на майка си и скръбта на баща си.

— Когато бях дете, бях ужасна — разказваше Сам. — Бях голям егоист и исках винаги да става на моето. Веднъж майка ми ми купи чифт прекрасни обувки, а аз бях толкова отвратителна, че дори не ги пробвах. Исках червени кожени обувки.

— И какво направи майка ти?

— Каза, че няма намерение да пропътува отново целия този път, за да ми търси други обувки. Каза, че дъщеря й не е примадона и трябва да се задоволя с това, което има.

— Получи ли червените си обувки? — попита той, вече мразейки историята. Това бе третата случка, която му разказваше, тълкувайки обикновения си детски егоизъм като нещо ужасно, което да я представи като отвратително дете.

— О, да. На следващия ден казах на майка ми, че косата й е много красива и колко сини са очите й, казах й, че се радвам, че не изглежда стара като родителите на съучениците ми, които без изключение бяха дебели и тъпи. Казах й, че трябва да се облича подходящо за красотата си. Тя се усмихна и ме попита какво имам предвид. Казах й, че си спомням, че съм видяла една рокля на витрината на магазин Стюърт, която би й стояла чудесно.

— И тя те заведе в града?

— Каза, че такова искрено ласкателство и такава хитрост, за да получа това, което искам, заслужава да бъде възнаградена, но ме предупреди, че е по-добре там наистина да има такава рокля, иначе ще си изпатя.

— Предполагам, че имаше.

— Потих се по целия път до магазина. Страхувах се да не би магазинът да е само за мъжки дрехи, но не се разочаровах. Получих червените си обувки, а мама — новата си рокля. — Сам спря за миг. — Това бе роклята, с която я погребахме.

Майк продължи да я държи, продължи да я гали, да слуша историите й, но след всяка една от тях непоколебимостта му се увеличаваше. Блеър бе предложила Саманта да се подложи на терапия. За какво? Някой да й повтаря непрекъснато, че не е виновна за смъртта на майка си? Че не е виновна за депресията на баща си? Щеше да е нужно много повече от думи, за да се убеди тя наистина, че това, което се бе случило, не е по нейна вина.

В един от разказите си тя спомена как баща й довел у тях Ричард Симс, за да се запознае с нея. Нужно му бе да зададе само няколко въпроса, за да разбере, че тя се бе омъжила за него, защото баща й, изглежда, е искал да го направи. А и защо да не е така? Тя бе отдала на баща си живота си между дванайсетата и двайсет и третата си година, стараейки се да поправи това, което е смятала, че му е причинила. Тогава защо да не се омъжи само за да го зарадва?

Адвокатът на баща й му бе казал, че Сам бе прекъснала всичките си връзки с външния свят, за да живее с баща си и да му помогне да преодолее депресията си.

Тя била толкова изолирана през това време, че адвокатът си помислил, че тя е жертва на кръвосмешение. Но тъй като не желаел да се забърква в подобно нещо, не е попитал и не е бил абсолютно сигурен.

Живеейки сама от дванайсетгодишна възраст, без майка си, която, доколкото Майк разбра, е била най-добрият й приятел, Сам не е имала към кого да се обърне, но се е стараела да бъде най-доброто малко момиче на света, за да накара баща си отново да я обикне. Затова бе разбираемо, че тя би се омъжила за когото той пожелае. Може би, ако се омъжи за мъж, избран от баща й, би го накарало да я обикне отново.

Когато женитбата й се превърнала в нещо ужасно, тя не е имала към кого да се обърне. Не е можела да се обади на баща си и да му каже, че мъжът, който е избрал (Майк бе разбрал, че именно Дейв Елиът е открил Ричард), я използва като работно животно. Тъй като е живяла изолирано в детството си, обременена от своите тайни, тя не се научила да печели приятели, с които да може да сподели проблемите си.

Когато се замисли отново за първите седмици, той вече можеше да си обясни депресията й, разбра защо искаше да стои в стаята и никога да не излиза от нея. Да стои в стаята на баща си. Баща й я бе изоставил, докато бе жив, и тя се надяваше, че може би ще го намери след смъртта му.

Отново и отново въпросът какво да направи се въртеше в главата му. Какво да направи, за да накара Сам да разбере, че смъртта на майка й не е нейна грешка, че депресията на Дейв също не е по нейна вина? Какво да направи, за да я накара да излее целия този насъбран гняв навън? Искаше му се да я види как чупи всичко, как проклина баща си, че я е изоставил, искаше да я чуе как крещи срещу това, което е направил бившият й съпруг. Искаше да я види да плаче.

Той стана от канапето и влезе в къщата. Саманта се надяваше, че ще я занесе в леглото, а и искаше, защото бе много, много уморена. Но вместо това той тръгна към външната врата.

— Къде отиваме? — попита тя уморено.

— При баба ти. Мисля, че е време целият този маскарад да престане. Мисля, че вече е време да получим отговор на някои въпроси.