Джуд Деверо
Сладък лъжец (17)

ГЛАВА 16

— Ще търся баба си.

Двамата седяха в нейната спалня. Тя бе спала долу, но рано сутринта, преди той да стане, тя се качи горе и се облече. Когато свърши, Майк я чакаше в хола. Той мислеше, че тя се приготвя да тръгне с Рейни за Мейн и й струваше доста усилия да му съобщи, че няма намерение да ходи където и да е, а остава с него в Ню Йорк.

Майк се престори, че не я чува и пренебрегна думите й.

— Монтгомъри ще е тук всеки момент. Всички те са ужасно точни и съм сигурен, че няма да закъснее и минута. Купих ти няколко шоколадови кифли за пътуването, защото, доколкото познавам Монтгомъри, те се хранят с неща като цветно зеле и моркови. Може би трябваше да се обадя в деликатесния на Калнън и да ти поръчам няколко сандвича с пастърма и бира. Бирата е хубаво нищо по време на едно пътуване и…

— Майк — каза тя тихо. — Престани да се преструваш, че не ме чу. Няма да си тръгна. Възнамерявам да търся баба си.

— Ти си същински дявол — каза той, хващайки с една ръка пътната й чанта, а с другата лакътя й.

— Няма да си тръгна. А тази чанта е празна.

— Няма проблеми. Като стигнете Кънектикът ще накараш Монтгомъри да спре и да ти купи това, което ти е нужно. Дори още по-добре ще е да почакаш, докато стигнете Мейн.

Тъй като той не я пускаше, тя направи единственото, което й дойде наум — седна на пода.

— Няма да отида никъде. Няма да отида в Мейн. Оставам в Ню Йорк да търся баба си.

Майк я хвана за раменете и я вдигна. Когато тя не помръдна, той я сложи на дивана.

— Саманта… — започна той.

— Няма никакъв смисъл да се опитваш да ме убедиш, че си прав. Вече съм решила.

Цветът на лицето му се смени няколко пъти, после той седна до нея.

— Ако е нужно, ще запаля къщата и няма да има къде да живееш.

— Чудесно. Аз ще си намеря друг апартамент.

Майк изсумтя, после се усмихна криво.

— И кой ще се грижи за теб? Портиера? Сам, ти толкова много се ужасяваш от Ню Йорк, че дори не излизаш сама около блока. Как възнамеряваш да намериш баба си без моя помощ? А аз ще откажа да ти помогна.

Обърна я към себе си и взе ръцете й.

— Виж, скъпа, бих желал да сме заедно, но е много опасно.

Тя повдигна вежда.

— Мъжка работа, така ли?

Той стисна ръцете й.

— Не ми говори врели-некипели. Не говоря кой трябва да мие съдовете, говоря за живот и смърт.

— И какво те кара да мислиш, че ще си по-добър детектив от мен? Ти работиш вече две години, а аз открих много повече неща за няколко седмици.

Майк едва не се задави, когато проговори.

— Открила си? Може би наричаш белезите по врата си откритие?

Тя се опита да издърпа ръцете си, но той я държеше здраво.

— Тя ми е баба, свързана е с един ужасен човек, а и баща ми искаше да я търся.

— Баща ти нямаше представа, че тя е свързана с един гангстер, поне че е истински гангстер. Днес тази дума звучи някак симпатично. Освен това баща ти мислеше, че е избягала, защото го е обичала.

— А ти защо мислиш, че е избягала?

Майк се приближи плътно до нея.

— Пари. Убийство. Тя е знаела нещо. Има милион причини, може три милиона причини. Но всички те показват колко е опасно и затова ти отиваш в Мейн, където ще си в безопасност.

Тя си пое дълбоко дъх. Нищо не бе състояние да я накара да промени решението си, а от друга страна искаше да остане при него. Беше й добре тук, чувстваше го близък, а и ако се нуждаеше от помощ, той щеше да се отзове бързо.

— Майк — попита тя. — Защо се занимаваш с този човек? — присви очи. — Истината. Искам истината, не някоя от твоите сладки лъжи.

Той пусна ръцете й, стана и отиде до прозореца.

— Заради чичо Майк. Спомняш си, че Док каза, че хората на Скалпини са застреляли много хора в нощния клуб?

Тя кимна.

— Чичо ми Майк е работил там. Танцувал е с жените, чиито съпрузи и приятели са били твърде дебели, за да го правят. Бил е на дансинга, когато хората на Скалпини са дошли. Получил е тридесет и два куршума под кръста.

— Тридесет и два — прошепна Саманта. — И е оживял?

— На косъм. Бил е на ръба дълго време, но не само оживя, но и се научи да върви с патерици. Той и дядо ми са били заедно във флота и Майк е спасил живота на Гремп. Затова, когато му била нужна помощ, Гремп му помогнал. Прибрал го в Чандлър, наел му най-добрите лекари и му помогнал да се съвземе. Чичо Майк живееше в една малка къща зад нашата.

— И ти беше приятел?

— Най-добрият. Понякога човек може да се почувства загубен в огромна фамилия като моята, но чичо Майк винаги имаше време за мен. Никога не губеше търпение, винаги вземаше моята страна в споровете, дори когато не бях прав.

— Сигурно е бил чудесен човек?

— Наистина беше.

Тя го погледна и видя тъга в очите му. Разбра, че и двамата страдаха по загубите на любими хора.

— И ти би искал да търсиш справедливост заради това, което му е сторил Док?

— Нещо такова.

— Разбираш ли, в твоя случай, ако Скалпини не бе прострелял чичо ти Майк, ти сигурно никога нямаше да го срещнеш. В моя, семейството ми беше щастливо, но нещо, което вероятно има връзка с онази нощ на 1928 г., го разби. Нямам ли право да знам какво се е случило? Да знам какво е накарало баба ми да си тръгне?

Той седна до нея.

— Естествено. Ще ти се обаждам всеки ден. Поначало щях да го правя, но…

— Наистина ли?

— Какво?

— Наистина ли мислеше да ми се обаждаш всеки ден?

Той я погледна невярващо.

— Да не си мислиш, че ще те изпратя в град, пълен с Монтгомъри и да не те чувам всеки ден? Мислиш ли, че съм глупак?

— И за какво щяхме да си говорим?

Майк се разсмя и докосна косата й.

— Сам, Сам, понякога ми се струва, че ти липсват няколко години? Какво според теб с часове си говорят момичета и момчета, които се желаят?

Саманта се изчерви и сведе поглед. Това бе първото нещо, което той каза и което би я накарало да реши да отиде в Мейн. Но се стегна.

— Оставам тук и ще търся баба си — каза сухо. — И каквото и да…

Майк сложи ръка на врата й и я придърпа към себе си. Целуна я така страстно, че Саманта започна да трепери, когато сложи ръце на мускулестите му гърди.

— Мислиш, че не желая да останеш? Мислиш, че не ми е приятно да си с мен? Ти си единственият човек освен баща ти, който се заинтересува от работата ми. Баща ми ме натиска да завърша дисертацията си и да получа докторска титла. Но за какво ми е тя? Не желая да преподавам или да работя в канцеларии. Братята ми ми се смеят и подиграват с „моите стари гангстери“. Сам, може би не искам да напиша тази биография само заради чичо Майк. Може би го желая заради себе си. Защото не е лесно. В колежа математиката ми беше много лесна, прекалено лесна. Но да прекарвам часове наред сам в библиотеката, затрупан с полуразпаднали се стари книги, после някое момиче с къса пола минава покрай мен и… — той се усмихна. — Както и да е. Писането бе едно предизвикателство и доста бързо се нервирах, но след като ти дойде, ми стана интересно. Ти седеше при мен, печаташе, говорихме. В тези разговори ми идваха идеи и… — той взе ръцете й и ги целуна една по една. — И понякога ти ми позволяваше да те целуна. Беше велико, наистина велико, Сам.

— И ще продължава да бъде — каза тя, стискайки ръцете му. — Майк, ние можем да работим заедно. Аз обичам да ходя в библиотеки, желая…

— А аз желая да си жива.

Тя се отдръпна.

— Ще загубиш всичко. Ще остана в Ню Йорк и ще търся баба ми. Доколкото виждам, имам две възможности, първо, да остана тук с теб и да работим заедно, и второ, да си наема апартамент и да търся сама.

— Това са сериозни неща. Сам. Твърде е опасно. Защо го правиш? Може просто да зарежем всичко сега, а Док, доколкото мога да съдя по вида му, ще умре след няколко години и тогава можем…

— Точно там е въпросът, Майк — каза тя с ентусиазъм. — Не разбираш ли? Ако Док е все още жив, то тогава баба ми също може да е жива.

— Едното не следва от другото.

Тя го погледна. Когато го срещна за първи път, можеше да я лъже и да премълчава някои неща, без тя да разбере, но сега вече не можеше. Имаше някаква неискреност, изписана на лицето му, някакво напрежение в скулите му, които го издаваха.

— Криеш нещо — прошепна тя. — Виждам го в очите ти.

— Нищо — каза той гневно и се обърна.

— Майкъл Тагърт, ако не ми кажеш това, което знаеш, аз ще… аз ще…

— Какво? — попита той с отвращение. — Какво още можеш да ми направиш? Да изложиш живота си на риск? Да ме изнудваш? Да бягаш около мен в бели шорти и тениска и да крещиш, когато те докосна?

— Ще целуна Рейни Монтгомъри — каза тя. — Ще му определя среща. Ще излизаме всяка вечер.

Майк тръгна да излиза от стаята.

— Майк, почакай, моля те. Не можеш ли да разбереш? Как би реагирал, ако откриеш, че чичо ти Майк не е мъртъв? Или че има някакъв шанс да е жив? Не би ли направил всичко, за да го откриеш? Да го видиш поне още веднъж, преди да си отиде? Баба ми е над осемдесет години и аз нямам време да чакам. Моля те, кажи ми какво знаеш. Моля те — тя протегна ръка и докосна бузата му.

Той хвана ръката й и я целуна.

— Сам, ти ми направи нещо. Накара ме отново да се почувствам дете — пое дълбоко въздух. — Баща ти, ми каза, че преди две години баба ти е била жива.

* * *

Саманта се огледа в огледалото във фоайето, за да се увери, че дрехите й са наред, че прическата й е направена, както я научи фризьорката. После взе чантата си, провери новите си кредитни карти, тъй като парите й бяха в нея. Когато се увери, че е проверила всичко и е взела всичко, което ще й позволи да направи това, което бе решила, тя хвана дръжката на вратата, изправи рамене и отвори вратата.

Излизаше в Ню Йорк сама. Този път възнамеряваше да отиде доста по-далеч и щеше да прекара целия следобед сама в града.

Заключи и слезе по стълбите. Тази сутрин Майк й каза, че преди две години баща й е получил картичка от майка си и това е накарало Дейвид Елиът да реши да опита да я намери. Картичката била най-обикновена, в нея пишело, че го обича, че винаги го е обичала и се надява да й прости. Най-отдолу било написано „Майка ти“.

Когато Дейв получил картичката, имал много работа във фирмата и не можел да си позволи да отиде в Ню Йорк. Затова веднага след като я получил, започнал да подготвя по-ранното си оттегляне, за да търси майка си.

За късмет, съдба, щастие или нещо подобно, шест месеца след като получил картичката, Майк се появил на вратата и попитал дали майката на Дейв е имала връзка с гангстер на име Док.

Тази среща сложила началото на приятелство, което накарало Дейв да възложи на Майк попечителството на дъщеря му.

— Собственост — бе промърморила Саманта, докато Майк й разказваше историята.

— Нещо такова — бе отвърнал смутено той. — Документите се пазят в сейф.

Майк бе доста разтревожен от решението на Саманта да остане в Ню Йорк и тя подозираше, че той възнамерява да я държи настрана от всичко, което смята да прави. Знаеше, че той се чувства виновен за опита за убийство, и предполагаше, че няма да я остави да действа сама, и най-добрият начин да я контролира бе да крие фактите от нея.

След сблъсъка им сутринта тя, слезе долу и видя спортната чанта на Майк в антрето. Разбра, че е смятал да отиде в гимнастическия салон, след като тя тръгне за Мейн. Когато го попита за чантата и плановете му, той отвърна, че възнамерява да стои с нея. Трябваше й време да го убеди да отиде в салона. Искаше да го накара да я остави сама, защото нещо, което той й каза, я разтревожи. Каза й, че тя не може да му помогне, защото се страхува от Ню Йорк, че не смее да отиде по-далеч от блока.

Това, което й каза, бе истина, и тя знаеше, че трябва да събере всичката си смелост и да излезе в града. Все пак не можеше да прекара целия си живот, криейки се в къщата на Майк, или пък ако това имаше значение, не можеше да се крие зад Майк. А ако намереха баба й, тя щеше да напусне Майк и града. Как би могла въобще да мисли да живее сама, след като бе твърде уплашена, за да напусне къщата?

Сега Майк бе в гимнастическия салон и тя излизаше сама в бездната на този шумен, мръсен град, пълен с непознати. Дори един гладиатор, изправен пред лъвовете, би се страхувал по-малко от Сам, дори св. Георги пред дракона не е бил изпълнен с толкова лоши предчувствия, колкото Сам.

Тръгна по Шестдесет и четвърто авеню и въздъхна с облекчение, когато, след като пресече улицата, все още никой не бе извадил пистолет или нож срещу нея. Пресече широката Парк Авеню и се насочи към Медисън, навела глава. В този момент смелостта й достигна до критичната точка.

Първите две улици беше толкова уплашена, че не смееше да се огледа. Продължи още три пресечки, чудейки се колко ли далеч е отишла, преди да се увери, че може да излезе в този град, без страхът да я обземе. Мислите й се бореха около това как ще каже на Майк, че е прекарала целия следобед сама но улиците на Ню Йорк. И е оцеляла!

На четвъртата улица тя се огледа. Ако Медисън бе отрупана само с магазини, то тази улица бе като изложение на най-различни стоки. В Санта Фе всички магазини бяха пълни със сувенири… Тениски с идиотски надписи, чаши и лошо направени индиански идоли и койоти, нарисувани по всяка възможна плоскост. На всяко изделие имаше надпис „ръчна изработка“, сякаш хората от другите части на света произвеждаха сувенирите си с помощта на роботи. Освен тези вехтории имаше и стотици галерии с индианско изкуство. Няколкото „нормални“ магазина бяха пълни с нискокачествени стоки: евтини ризи от изкуствена коприна, пластмасови рамки за картини, обици, от които, ако носиш известно време, ти позеленяват ушите.

Това, което Саманта видя в Ню Йорк, бе магазини пълни с красиви стоки — най-доброто, което можеше да се предложи в света. Видя магазини, в които се продаваха толкова скъпи стоки, че охраната на входа пропускаше избирателно купувачите, които излизаха след щателна проверка. Когато един красив мъж в чудесен костюм й се усмихна и й отвори вратата на един магазин, тя се почувства като приета за член на обществото на богатите и силни хора. Магазинът бе постлан със сив мокет, стените бяха огледални, а изложените стоки струваха колкото годишните доходи на някои хора. И повечето от тях бяха жени, които работеха повече, а получаваха по-малко, помисли си тя с отвращение.

Влезе в Montenapoleone, пълен с фино спално бельо. И плати доста за една фина, почти прозрачна, бяла памучна нощница, обшита но ръбовете с розови конци.

Мина през Giorgio Armani, Gianni Versace, Yves Saint Laurent. Във Valentino разбра колко много е похарчил Майк за дрехите й. Видя един костюм, точно като един от нейните, чиято цена бе три хиляди и четиристотин долара.

— Добре ли сте — попита я загрижено една красива млада служителка.

— Да — успя да каже Саманта; седна и пое чашата със студена вода, която й предложиха. От една страна, бе изпълнена с щастие — коя жена не обичаше да получава подаръци? Зачуди се как бе направил така, че да я накара да мисли, че това са стоки, които тя може да си позволи.

Когато напусна магазина, не знаеше какво да направи. Да отида при Майкъл и да му се скара за лъжата? Но все пак не бе много приятно да му крещи, че е направил нещо толкова хубаво, като да й купи дрехи за няколко хиляди долара. Може би по-късно щеше да намери най-топлите думи да му благодари.

С изправена глава (не се чувстваше с накърнена гордост от това, че носеше дрехи за пет хиляди долара) продължи разходката си из дивите и опасни улици на Ню Йорк. Гледайки витрините на бижутерийните магазини с уникати, си помисли, че истинската опасност на този град бяха стоките.

На Седемдесет и втора улица влезе в чудесния магазин на Ralph Lauren, разходи се из него, като разглеждаше обзавеждането със същия интерес както и стоките. Използва луксозната тоалетна на партера, после се качи на втория етаж и си купи игла от маркасит.

Излезе от магазина, погледна на запад и видя зеленината на Сентрал Парк. Замисли се дали да не се поразходи из него, но ако Ню Йорк биеше Санта Фе по предлаганите стоки, никой град не можеше да се сравнява със Санта Фе по природните дадености.

Вместо да отиде в Сентрал Парк, тя зави наляво и продължи по Пето Авеню, като разглеждаше сградите, гледащи към парка, и се чудеше какви ли известни хора живеят в тях. При входа на парка се спря в F.A.O. Schwarz и си купи малка плюшена маймунка, като се надяваше смешното малко животно да разсее сериозността на апартамента й.

На отсрещната страна видя хотел Plaza, до него Bergdorf Goodman, красив и прекрасен магазин и инстинктивно усещаше, че ще й трябва цял ден, за да го обходи. Така че се ограничи само с първия етаж, където си мислеше, че няма да има проблеми. Но подцени Bergdorf и излезе с чанта, пълна с чорапогащници, и кожен колан със сребърна катарама. До Bergdof видя Fendi’s и приличащия на крепост магазин на Хари Уинстън, който я накара да се замисли за дукесата на Уинздор. Продължи на юг и видя Charles Jourdan, Bendel’s и червената врата на Elisabeth Arden.

Когато мина покрай Saks, тя се усмихна при спомена за прекрасния ден, който прекара с Майк. Влезе в Рокфелер Сентър и видя златната статуя на летящия мъж, която бе виждала стотици пъти по телевизията. Облегна се на парапета на балкона, до мястото, което се използваше за пързалка през зимата, остави тежките чанти и разтърка ръцете си. Бе се разхождала с часове и би трябвало да е уморена, но вместо това се чувстваше чудесно. Бе се сблъскала с врага и бе разбрала, че той е весел и забавен, нов приятел. Погледна хората наоколо, загледани във витрините на Метрополитен Сентър и се усмихна. Какво прекрасно място, помисли си.

Купи си хотдог и напусна Рокфелер Сентър, продължи на юг. На витрината на един магазин видя малка бронзова статуя на самурай. Малкият воин бе силен, целият в доспехи, а на лицето му бе изписана особена усмивка, която й напомни за Майкъл. Замисли се за него, за отношението му към нея и й се прииска да му направи подарък. А тази статуя бе точно това, което й трябваше. Влезе в магазина и поиска да я разгледа.

Тук Саманта научи това, което всеки истински нюйоркчанин знае — всичко в Ню Йорк е за продан, а това, което пише на етикета, няма нищо общо с истинската му цена.

Противно на всеобщото мнение, няма по-прекрасно същество от нюйоркския търговец, когато показва стоките си на богато облечен клиент. Мъжът огледа Сам — скъпия й костюм, чантата Марк Крос, обувки Бали, големия диамант, блестящ на пръста й, и й се усмихна сладко, докато й подаваше статуята. Това не бе фалшива усмивка, защото няма друг човек на света, който да обича да купува и продава, както истинският нюйоркчанин.

— Колко струва? — попита тя.

— Седемстотин и петдесет — каза мъжът.

Сам се намръщи. Искаше статуята, но бе твърде скъпа.

Търговецът, който познаваше туристите от пръв поглед — те бяха твърде наивни и можеха да бъдат удовлетворени от всяка една цена (всъщност те често купуваха нещо, което не им трябваше просто за да накарат търговеца да не ги тормози), реши, че Саманта е нюйоркчанка. Тя бе облечена като нюйоркчанка, дори имаше нокти на нюйоркчанка. (В останалите части на Америка маникюрът е привилегия на най-богатите, най-безделни и суетни жени, но в Ню Йорк, благодарение на корейците, маникюрът струваше от пет до осем долара). Затова той си помисли, че Саманта се преструва, като казва, че й е твърде скъпо.

— Ще ми е доста трудно, но мога да ви я дам за петстотин и петдесет.

Саманта го погледна стреснато. Не очакваше да намали цената.

— Съжалявам, но все още е твърде скъпо.

„Родена в града“, помисли си търговецът.

— Има ли нещо друго, което да ви харесва.

Въпреки че въпросът й се стори твърде странен, Саманта не се опита да го разбере, а посочи чифт обици, които й харесаха. Търговецът ги свали от витрината, за да може тя да ги разгледа.

Тя реши, че са чудесни, но се отказа да ги вземе. По-добре да купи нещо на Майк като благодарност за всичко, което направи за нея.

— Чудесни са, но бих предпочела статуята, а тя е твърде скъпа — каза искрено тя.

— Какво ще кажете за петстотин и петдесет за двете?

Саманта отново погледна стреснато, но вече започна да се усеща.

— Триста и петдесет.

— Четиристотин двайсет и пет — каза мъжът, вадейки обиците.

— Триста седемдесет и пет. В брой — каза тя със затаен дъх, тъй като това бяха всичките пари, с които разполагаше, и не можеше да даде и цент повече.

— Четиристотин, не мога да сваля повече.

Саманта помръкна и изглеждаше наистина тъжна, както и се чувстваше.

— Съжалявам, но триста седемдесет и пет е всичко, което мога да си позволя — бавно тръгна към вратата.

— О’кей — каза мъжът с отвращение. — Триста седемдесет и пет, в брой.

Когато излезе от магазина, се чувстваше малко стресната, защото й се бе случило едно от най-странните неща в живота.

Премина една пресечка, преди да разбере, че започва да вали. Погледна часовника си и видя, че е почти шест. Знаеше, че Майк вече ще си е у дома и ще я очаква, без съмнение бесен.

След като научи всичко за пазаренето, сега разбра основното и за такситата. При първите капки дъжд всички нюйоркски шофьори на таксита се насочваха към някой навес. Това обясняваше защо няма нито едно свободно такси на улицата, когато вали. Сигурно, защото дъждът можеше да измие колите им и те повече няма да заслужават да се наричат нюйоркски таксита. Е, помисли си тя, Ню Йорк все пак не е идеален град. Прихващайки по-здраво торбите, тя наведе глава и тръгна пеша към къщата на Майк.