Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Petals on the River, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 130 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?
Сканиране
bobych (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Издание:

Катлийн Удиуиз. Като цвят по течението

ИК „Ирис“

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от tsocheto)
  3. — Корекция от Еми

Глава седма

Работилницата на обущаря се намираше в центъра на Нюпорт Нюз и въпреки че денят бързо се изнизваше, Гейдж не искаше да си тръгне от градчето, преди да е изпълнил всички задачи, заради които бе дошъл. Последната от тях беше да поръча обувки за своята прислужница. Той спря каруцата си пред дюкяна на обущаря и свали първо сина си, а после и Шимейн долу на пътя. Докато го правеше, забеляза, че доста хора са се спрели на улицата и ги гледат с безсрамно любопитство. Изглежда интересът им беше съсредоточен преди всичко върху момичето. Не му беше трудно да се досети какво си мислят повечето от тях, особено като имаше предвид скорошния си разговор с госпожа Макгий. Освен това новината за свадата между Шимейн и Потс сигурно вече се беше разпространила из цялото градче и някои хора несъмнено искаха да видят какво е станало с момичето.

Сред зяпачите, които се промъкнаха най-наблизо, имаше и неколцина млади ергени. Гейдж не допускаше, че мършавата госпожа Петикоум е била способна да похвали красотата на една затворничка, но други от местните хора, станали свидетели на закупуването на Шимейн, сигурно вече бяха успели да опишат правдиво новата му прислужница. Вероятно тъкмо техните разкази бяха разпалили любопитството на младежите. От друга страна, каза си той, всяка по-хубавка девойка би могла лесно да събуди интереса им, като се има предвид недостига на свободни жени в околността.

Гейдж познаваше повечето от тях добре, а някои — съвсем отблизо. Двама от по-младите бяха работили известно време при него като чираци, но в крайна сметка ги бе освободил, защото не бяха оправдали очакванията му. Познаваше добре и трудностите, с които се сблъскваха ергените, решени да си намерят съпруги. Самият той беше преживял същото чувство на безнадеждност, преди да се ожени за Виктория, и още веднъж — през последните месеци. Но проблемите на тези младежи не го вълнуваха. Ако наистина искаха, можеха да се противопоставят на тесногръдите възгледи на жените от града и да отидат на „Гордостта на Лондон“, както бе сторил той. Но те не се бяха осмелили и Гейдж за нищо на света нямаше да ги остави да му отнемат Шимейн. Тя беше негова собственост, и освен ако не пристигнеха родителите й, за да откупят нейната свобода, той нямаше намерение да я продава, дори срещу огромна печалба. Шимейн бе тъкмо прислужницата, която беше мечтал да открие, всъщност дори много по-добра и по-красива, отколкото бе дръзвал да си представи, а това беше достатъчна причина да я брани от всякакви нахални младежи.

— И това ако не са Гейдж Торнтън и Шимейн О’Хърн! — извика присмехулно някаква жена зад гърба им.

Грубият женски глас беше само смътно познат на Гейдж, но Шимейн го различи безпогрешно. Язвителният тон разбуди у нея спомените за дългите часове, прекарани под ключ в карцера. Отново оживяха мрачните сцени на изхвърляне на безжизнени тела в морето. Гейдж се извъртя към жената, а Шимейн пое дълбоко дъх, за да се овладее и неохотно се обърна към нея с ироничното име, с което я наричаха осъдените:

— Госпожа капитан Фич.

— Мадам. — Гейдж леко докосна шапката си, разпознавайки Гъртруд Фич. После също толкова лаконично поздрави и намръщения й съпруг: — Капитан Фич.

Гъртруд хвърли унищожителен поглед към обекта на своята омраза, но за горчиво нейно разочарование забеляза, че видът на момичето е значително подобрен.

— Животът на прислужница със сигурност ти се отразява добре, Шимейн — отбеляза тя с подигравателно изкривени устни.

Водена от злобата си, Гъртруд Фич копнееше да разбере как се справя проклетата ирландка като робиня. Именно затова бе накарала съпруга си да я придружи до градчето, с надеждата, че от приказките на хората ще узнае ужасяващи новини за положението на Шимейн. Но когато видя нежността, с която заселникът протегна ръка и улови фините пръсти на момичето, Гъртруд за малко не се задави от жлъч и ненавист. Независимо дали този жест беше успокоителен, дали изразяваше състрадание или (още по-лошо) — нежна привързаност, той говореше за отношение, което изпълни сърцето й с още по-силна омраза. Щом мъжът така явно демонстрираше, че Шимейн е под негова закрила, едва ли можеше да се очаква в близко бъдеще с нея да се случи нещо достатъчно лошо.

Докато Гъртруд съзерцаваше Шимейн, настъпи неловко мълчание, но капитан Фич не споделяше враждебността на жена си към момичето, затова извини нетактичната й необщителност с мазна, снизходителна усмивка:

— Това е първото слизане на жена ми на брега, откакто сме напуснали Англия. Любопитството й към тази проклета колония беше толкова силно, че беше готова едва ли не да ме набие, ако не я разведа наоколо. — Той замаскира негодуванието си с неприятен, фалшив смях, залюля се назад на пети и хвърли пълен с досада поглед към улицата. Тъй като много добре знаеше, че Гъртруд се бе надявала да чуе разкази за злополучието на Шимейн, Еверет продължи натъртено: — Аз я уверих, че по всяка вероятност няма нещо, което да си заслужава да се види, но предполагам, че тя копнееше да открие каквато и да било дреболия или новина, която да я направи щастлива.

Той погледна крадешком към Шимейн. Със сресана и прибрана в стегнат кок на тила коса момичето изглеждаше толкова спретнато и хубаво — точно както си я бе представял в похотливите си фантазии. Сигурно съпругата му вече изгаряше от разочарование и яд.

Гейдж долови болезнения копнеж в погледа на капитан Фич, отправен към прислужницата му. Беше схванал и смисъла на думите му, затова отговори напълно сериозно:

— Да, има съкровища, които могат да бъдат открити… но в истинския си вид те невинаги се нравят на онзи, който ги търси усърдно. За другиго обаче, могат да се окажат безценни. Всъщност има хора, които биха дали всичко, за да ги притежават.

Коварният намек така силно размъти мозъка на Еверет, че той се почувства неспособен не само да срещне напръсканите с кехлибар очи, но и да проговори. Още се ядосваше за загубата на Шимейн, но беше още по-засегнат от факта, че този безочлив натрапник бе поставил под съмнение авторитета му на капитан, отправяйки предложението си да купи момичето към Гъртруд, сякаш беше усетил, че решаващата дума принадлежи на жена му. Това, че нахалникът бе успял да изтръгне Шимейн от властта му, би било сериозен удар по гордостта на всеки мъж. За Еверет Фич обаче, нещата ставаха още по-неприятни заради подозрението, че Дж. Хорас Търнбул преднамерено е уредил всичко така, че Гъртруд да бъде контролиращата сила във всяка ситуация, и то може би не за друго, а само за да види зет си напълно унизен.

Гъртруд изобщо не схвана за какво си говореха двамата мъже. Беше заета да разглежда калната улица и дървените сгради, наредени от двете й страни и да си прави собствени изводи за мястото, в което бе попаднала.

— Не виждам нищо наоколо, което би ме накарало някога да се върна отново тук — изрази презрително неодобрението си тя.

Гейдж се усмихна разбиращо.

— В сравнение с Лондон, Нюпорт Нюз е дете, мадам. И все пак в тази земя има градове, които са доста впечатляващи, независимо от младостта си. Вземете Уилямсбърг. Дворецът на губернатора, например, е много по-изискан от всичко, което можете да видите в това пристанище. На мен обаче ми харесва да живея край реката, ценя простора и свободата на това място. В тази земя витае приключенски дух, а той ме привлича.

Не беше в стила на Гъртруд да проявява разбиране към предпочитанията на човек от една изостанала колония, особено на такъв, който очевидно не бе от знатен произход.

— Уверена съм, че тази дива пустош може да предизвика вълнение у вас, сър, но аз предпочитам цивилизованата изисканост на Англия пред това малко, мръсно градче. Естествено, само образованите англичани почитат културното си наследство.

Злъчният й тон стресна Андрю. Беше слушал от приятеля си Малкълм Фийлдс страховити истории за вещици и се боеше, че точно сега вижда една от тях. Уплашено, момчето се притисна към крака на баща си. Молеше се тази грозна жена с ръмжащ глас да си отиде колкото може по-скоро.

Гейдж лениво прокара пръсти през косата на сина си и отговори:

— Познавам много добре Лондон, мадам. Израснах там. Там е и корабостроителницата на баща ми, в която работих. Срещал съм аристократи, които се мислеха за по-образовани от обикновените хора и някои от тях наистина бяха, но повечето — не. Възгледите, които изразяваха, произтичаха изцяло от тесногръдите им предразсъдъци.

Гъртруд изсумтя надменно. Този дръвник трябваше да бъде поставен на място, а едва ли имаше по-подходящ начин да го стори от това да се надсмее над жалкия му произход.

— Казвате, че баща ви е корабостроител, сър, но се чудя дали някой в Англия изобщо е чувал за него. Ако той беше толкова преуспял, вие нямаше да живеете в това затънтено място. Кой ли ще е този човек?

— Уилям Медфорд Торнтън — отговори Гейдж, като предпочете да не споменава титлата лорд.

Гъртруд поклати глава. Не се сещаше за никого с такова име. Но не се сещаше и за това, че собственият й свят е прекалено тесен, а кръгът й от приятели — още повече. Вирнала презрително глава, тя продължи високомерно:

— Сигурна съм, че вие сте чувал за моя баща. Той е добре известен в най-висшите кръгове. Почти всички морски търговци познават Дж. Хорас Търнбул.

Гейдж повдигна вежди с учудено развеселено изражение.

— Дж. Хорас Търнбул, казвате?

— Значи сте чувал за него?

— О, да! — отвърна той. В тона му се прокрадна загадъчна нотка.

Гъртруд се усмихна самодоволно, щастлива, че е доказала твърдението си.

— Значи славата му се носи дори и тук. Но, кажете ми, господин Торнтън, по какъв повод сте чувал за баща ми?

Гейдж срещна погледа й и тъмните му вежди се извиха колебливо нагоре.

— Не съм сигурен дали трябва да ви отговарям, мадам.

— О, трябва! — настоя тя. — Не ви позволявам да си мълчите!

Гейдж сведе очи към прислужницата си, която се беше примъкнала по-близо до него, сякаш несъзнателно търсеше закрила, също като Андрю. Така или иначе Шимейн едва ли щеше някога да си върне на тази жена за всички злини, сторени й от нея. Защо да не й позволи да се наслади поне на някакво частично отмъщение? Той стисна успокоително изящните й пръсти.

— Преди около десет години баща ми ме натовари със задачата да издиря вашия баща, мадам — каза Гейдж, като отново вдигна поглед към Гъртруд. — Преди да се случи това, Дж. Хорас Търнбул беше купил кораб от баща ми и го беше заплатил изцяло със сандъче, пълно със златни монети. Те бяха внимателно преброени преди сключването на договора, но след като баща ви отплава с кораба, сандъчето бе отнесено за съхранение в една лондонска банка. Когато го отворили, се оказало, че е пълно с оловни куршуми. По някое време баща ви беше успял да размени двете сандъчета — абсолютно еднакви по външен вид, но не и по съдържание. Както узнахме по-късно, действал е в съучастие с Лендън Крокет, който някога беше сред най-доверените ни хора.

Той млъкна за миг, прекъснат от възмутеното възклицание на Гъртруд. Забеляза обаче, че капитан Фич изглежда особено въодушевен от разказа му. Пелтечейки, съпругата му се опита да защити почтеността на баща си, но сега бе ред на Гейдж да я прекъсне, за да продължи:

— Търнбул беше уверил Лендън Крокет, че никой няма да научи за тлъстия подкуп, който е получил, и че цялата отговорност ще легне върху банкерите, но изглежда истинската му цел е била да остави нашия човек да понесе вината. Господин Крокет беше достатъчно умен, за да разбере, че са го измамили и призна всичко, благодарение на което му дадоха и по-малка присъда. Въпреки че по онова време едва бях навършил пълнолетие, баща ми ми даде кораб, снабден с отличен екипаж и ме изпрати да преследвам Търнбул, дори ако се наложи да стигна до края на света. Открихме кораба в Портсмут, където го товареха със стока и изчакахме да дойде вечерта, в която бе предвидено да отплава. Повечето от моряците бяха отишли да направят една последна обиколка из кръчмите. През това време ние се качихме на борда, изхвърлихме останалите от екипажа на брега и върнахме кораба отново в Темза. Баща ми продаде товара и задържа печалбата като обезщетение за онова, което вашият баща се беше опитал да му открадне. Търнбул побесня и се помъчи да ни обвини в кражба, но беше забравил за нашия човек в Нюгейт, който с радост се съгласи да свидетелства в наша полза. Търнбул разполагаше с достатъчно богатство, за да си купи свободата и да продължи морската си търговия. Излишно е да казвам, че тогава за последен път строихме кораб за баща ви.

— Никога не съм чувала нещо толкова нелепо — изкряска възмутено Гъртруд. — Не разбирам какво целите, господин Торнтън, но знам, че разказът ви е една ужасна, злостна клевета!

Очите й, пламнали от извънмерна ярост, се спряха на Шимейн.

— Ти, малка повлекано! Успяла си да убедиш господаря си да наговори всичките тези лъжи за баща ми. — Момичето рязко поклати огненокосата си глава, но Гъртруд изръмжа презрително, без да й обръща внимание: — Какво ти поиска господин Торнтън в замяна, а? Една нощ в леглото?

— Достатъчно! — прекъсна я рязко Гейдж. — Шимейн няма нищо общо с това! Вие настоявахте да ви кажа и аз ви се подчиних, мадам! Ако толкова ви се ще да обвините някого, тогава питайте баща си следващия път, когато го видите. Може би той ще ви каже истината. Но оставете момичето на мира! Тя не ви е сторила нищо!

Ха! — изсмя се Гъртруд. — Тя би направила всичко, за да ме види опозорена.

— Вие сама се позорите, мадам — заяви Гейдж, без повече да се церемони с нея. — Оскърбявате другите от злоба и ги преценявате, изхождайки от собствения си отблъскващ характер. Уверявам ви, мадам, че всички злини, които сте посели в този свят вие или вашият баща, ще се стоварят върху собствените ви глави. А сега довиждане. — Той пусна пръстите на Шимейн, улови я нежно под ръка и я поведе към вратата. Усети, че тя трепери и му се прииска да спре и да я успокои, но нямаше как да го стори точно в този момент, когато обущарят ги очакваше в магазина си, а госпожа Фич все още бълваше огън и жупел зад гърба им.

Андрю тръгна след баща си, но на няколко пъти хвърли уплашен поглед назад към огромната жена. През целия си живот, колкото и кратък да бе той, не беше виждал същество, което да изглежда толкова зло и да има толкова грозно тъмночервено лице. Като побърза да изприпка след баща си през вратата на обущарницата, момчето го дръпна за панталоните и плахо му посочи Гъртруд Фич.

— Дебела вещица полудяла, тате?

Тревожният въпрос на сина му послужи на Гейдж като вълшебно лекарство срещу напрежението, което го бе обзело от пристигането им в градчето насам. Той погледна през рамо към съпругата на капитана и се помъчи да потисне смеха си, но само след няколко мига вече се кикотеше на висок глас, изумявайки Шимейн, която го зяпна учудено.

— Какво ви става, господин Торнтън? — попита тя, объркана от внезапното веселие на този мъж, който обикновено дори не се усмихваше.

— Полудяла дебела вещица — отвърна Гейдж с комична гримаса и кимна към Гъртруд. През витрината на магазина се виждаше, че тя продължава да сипе заплахи към тях. — Меко казано, нали?

Шимейн усети как при вида на разярената госпожа Фич у нея се надига странно задоволство. Беше наистина приятно да стане свидетел на унижението на тази надута, зла жена, след всичко, което бе изстрадала благодарение на нея.

 

 

„И двамата ще ми платят за това!“ — закле се пред себе си Гъртруд.

Незнайно дали призован от собствената й зла воля, или изпратен от провидението, зад гърба й долетя подмилкващ се глас:

— Какво ще правите с тези двамата, госпожа Фич? Няма да оставите любовника на Шимейн да се измъкне, след като нарече баща ви крадец, нали?

Гъртруд тромаво извъртя огромното си туловище към притежателката на този глас. Със самодоволна усмивка на уста, Мориса Хачър бавно се отдели от вратата на съседната сграда, където беше спряла нарочно, за да чуе целия разговор. Не бе необходимо Гъртруд да напряга много паметта си, за да си припомни, че за последен път бе видяла проститутката в деня на продажбата да си тръгва от кораба в компанията на онази безвкусно облечена жена, която я беше купила. В приповдигнато настроение Мориса бе изпратила въздушни целувки на всички моряци и ги беше поканила да я посетят в таверната.

— Какво става с теб, Мориса? — попита надменно Гъртруд.

— Не е моя работа, госпожа Фич, ама ми се чини, че трябва да се погрижите да турите край на всички тия лъжи за вашия баща — сви рамене Мориса. Неотдавнашният провал на Потс да нанесе смъртоносен удар на съперницата й я беше ядосал и сега й трябваше някой друг, който да играе по свирката й. Гъртруд Фич й бе служила доста добре на кораба, макар и посредством Потс, а ако бъдеше подхваната правилно, старата гарга можеше да стане полезен съюзник. Ако се вярваше на хвалбите, които непрестанно се сипеха от устата й на борда на кораба, беше само въпрос на време бащата на Гъртруд да акостира някъде северно от Вирджиния. — Ако лорд Търнбул беше тук, бих си заложила и последната риза, че той щеше хубавичко да ги подреди тия двамата.

Манипулирана чрез ловки хитрини, желязната Гъртруд ставаше податлива и мека като глина. Възвеличаването на баща й съживи нейната гордост и я накара да се замисли над думите на проститутката. След две седмици или най-много след месец старият щеше да пристигне в пристанището на Ню Йорк с „Черния принц“ — несъмнено най-големият и най-красивият му търговски кораб. Може би ако му изпратеше съобщение, той щеше да склони да тръгне на юг и да се разправи с този господин Торнтън. Щом веднъж застанеха лице в лице с яростта на Дж. Хорас Търнбул, заселникът и тази кучка, прислужницата му, щяха да разберат какво безумие е да се говорят такива злонамерени лъжи за него!

Гъртруд изрази благодарността си с откровено цинична усмивка — най-доброто, което можеше да си позволи за тази уличница.

— Не трябва да се тревожиш за подобни неща, Мориса. Сигурна съм, че скоро и двамата ще си получат заслуженото.

Мориса сбърчи вежди с добре изиграно безпокойство.

— Като знам колко прочут и уважаван човек е господин Търнбул, милейди, истински позор е прост селяндур като тоя заселник да петни доброто му име. — Тя се усмихна и махна престорено свенливо на капитан Фич, като го накара да се изчерви от неудобство. Слава богу, проститутката побърза да се сбогува със същото леко помръдване на пръстите и с Гъртруд. — Приятна ви вечер и на двамата.

Свила устни в гримаса на отвращение, Гъртруд проследи с очи как пъстро натруфената проститутка лениво се отдалечава към таверната. После хвърли поглед към съпруга си, който предвидливо се беше извърнал в противоположната посока и се преструваше, че прелестите на Мориса не го вълнуват ни най-малко. Фактът, че откакто бяха напуснали Англия, Гъртруд не го бе изтървала от поглед нито за миг, го вбесяваше. Беше изпаднал в положение, не по-различно от онова на осъдените на борда на „Гордостта на Лондон“. Беше неин затворник.

Гъртруд отново насочи вниманието си към младата жена в дюкяна на обущаря, намръщи се заплашително и размаха дебелия си пръст.

— Развратна малка блатарка. Ще те накарам да съжаляваш.

Шимейн обърна гръб на неразбираемата закана и отново погледна господаря си.

— Мисля, че нарочно провокирахте тази жена, господин Торнтън, и с радост бих ви целунала за това.

Гейдж се усмихна широко и леко се приведе напред.

— Ако това е обещание, Шимейн, ще поискам да го изпълниш, когато се приберем у дома.

— Аз наистина не… искам да кажа, аз само… — Способността на заселника да я изкарва от контрол изумяваше Шимейн, защото не можеше да си спомни някога да се е чувствала така объркана в присъствието на Морис. А годеникът й беше маркиз, по дяволите!

Тя осъзна, че обущарят чака и го посочи безпомощно:

— Не трябва ли да поръчаме обувките сега, за да можем да се върнем в къщата ви, преди да се е стъмнило?

Гейдж вдигна ръка и махна на мъжа да се приближи.

— Майлс, това момиче се нуждае от чифт обувки, които да са й по мярка. Можеш ли да ни обслужиш?

Сивокосият мъж пристъпи с готовност напред.

— Разбира се, Гейдж.

— Шимейн… — обърна се към нея Гейдж. — Господин Майлс Бекър. Майлс… да ти представя госпожица Шимейн О’Хърн.

Майлс Бекър кимна за поздрав.

— Просто Майлс, ако нямате нищо против, госпожице О’Хърн — предложи той с усмивка.

Посочи й стол, на който да седне, разположи се на малко столче пред нея и свали едната от огромните й обувки. Изящният й крак го изпълни с възхищение, а след миг, когато вдигна глава, погледът му потъна в най-зелените очи, които бе виждал някога. Макар и заклет ерген, Майлс усети как докато се взира в тези блестящи ириси, пулсът на сърцето му се ускорява в отдавна забравен ритъм. Без да посмее да проговори, той се зае да мери ходилото й и да го очертава върху парче дърво. И все пак не можеше да прогони натрапчивото въздействие на това невероятно момиче. Беше като замайване от силен алкохол, от какъвто Майлс определено се нуждаеше в момента.

Доловил внезапното смущение на обущаря, Гейдж леко сви вежди, защото не му беше никак трудно да се досети каква е причината за него. Непосредствената близост до Шимейн О’Хърн със сигурност криеше рискове. Наистина, щом беше способна само с един невинен поглед да завърти главата на ерген като Майлс Бекър, едва ли някой мъж би могъл да устои на красотата и неподправения й чар, най-малко пък мъж, който е непрестанно край нея.

— Какъв модел обувки ще искате, госпожице О’Хърн? — попита Майлс с трепет в гласа и нервно прочисти гърло с плаха надежда, че тя няма да забележи смущението му.

— Нещо трайно — отвърна Шимейн и сама се изненада от промяната у себе си. Преди не чак толкова много време би си поръчала обувки от най-скъпата коприна или от най-меката кожа, без ни най-малко да я е грижа за трайността им. Но тогава можеше да разчита, че баща й ще плати за всичките й дрехи и аксесоари. Сега трябваше да се съобразява с ограничените средства на мъжа, който я притежаваше и да се опита да не му е в тежест. — Трябва да са удобни и да не са прекалено скъпи.

— Имам два модела, които отговарят на тези изисквания — информира я Майлс и отиде до работната си маса. След като порови из малка, разхвърляна купчина, той донесе два различни вида обувки, за които беше сигурен, че ще й свършат добра работа. — Тези са малко тежки и не са особено красиви, но са изключително здрави, госпожице.

Обувките наистина изглеждаха ужасно и Шимейн злощастно се запита как ще съумее да ги носи продължително време, без краката й да се схващат от тежестта им и без твърдата кожа да й прави пришки. За нещастие не можеше да си позволи да се тревожи за такива дреболии. Напомни си, че е слугиня, а слугите не бива да бъдат претенциозни.

— Ако господин Торнтън одобрява…

Два чифта очи се вдигнаха питащо към Гейдж и отвлякоха мислите му от момичето. „Уязвим съм за чара на Шимейн не по-малко от Майлс Бекър“, укори се той, като хвана във всяка ръка по една обувка. Огледа ги от всички страни, пробва гъвкавостта и тежестта им, после ги върна и каза сърдито:

— Не подковаваш кон, Майлс. Момичето се нуждае от леки и меки обувки, а не от тези тежки налъми.

— По-хубавата кожа ще ти струва по-скъпо, Гейдж, и може да не издържи толкова дълго — предупреди го обущарят.

— Кой те кара да ми правиш сметка на парите? — сопна му се Гейдж. — Сега ми покажи какво друго имаш. Не искам да гледам как Шимейн се препъва в тези тромави обувки.

Майлс се подчини и накрая се спряха на по-подходящ и по-красив чифт. Гейдж плати, после кимна на обущаря за довиждане, вдигна Андрю на ръце и последва Шимейн навън.

Беше се смрачило и фенерите пред таверната вече бяха запалени. През вратата й долитаха бурен смях и весело подрънкване на струнен инструмент.

— Тати… гладен.

— Аз също, Анди — отговори Гейдж, осъзнал, че не е хапвал нищичко от сутринта. — Прекалено съм гладен, за да чакам, докато се приберем у дома.

Той погледна Шимейн и кимна по посока на таверната.

— Това не е същинска гостилница или кафене като онези, които съм посещавал в Каролина. Обикновено вътре стават гуляи, които са доста разюздани за вкуса на една добре възпитана млада дама. Обаче в Нюпорт Нюз това е мястото, където човек може да получи най-добрата храна, като изключим домашно приготвената. Но ако ти не…

Шимейн му се усмихна. След сблъсъка с Потс не беше и помисляла за ядене, поради което бе отказала предложения й от госпожа Макгий обяд.

— Всъщност умирам от глад и щом вътре има храна, бих влязла, дори ако мястото е обор.

— Може би ще се срещнем с хора от „Гордостта на Лондон“ — предупреди я Гейдж. — Това място често се посещава от моряци и от техните дами.

Думите му ни най-малко не притесниха Шимейн, затова тя само сви равнодушно рамене. Очевидно господарят й се опитваше да я подготви за евентуалното неблагопристойно поведение на посетителите в таверната, но надали бе възможно да се случи инцидент, по-лош от онова, на което бяха подложени затворниците по време на прекосяването на океана. За Шимейн тримесечният престой в една каюта заедно с Мориса бе поучително преживяване, което нямаше да забрави никога, колкото и да й се щеше.

— Стига да получа храна, мисля, че бих понесла дори още една среща с госпожа Фич.

Гейдж прехвърли Андрю в една ръка, а с другата обгърна небрежно кръста на прислужницата си и тримата се отправиха по улицата към таверната. Шимейн пристъпваше бавно, скована от близостта на високия, красив мъж, който вървеше до нея и чиято силна ръка леко докосваше талията й.

Внезапно Гейдж долови някакво размърдване при входа на смесения магазин и се спря, обзет от внезапно опасение. Улови Шимейн за ръка, мълчаливо й нареди да изчака и пусна Андрю до нея. Сетне се прокрадна предпазливо напред. Чудеше се дали Джейкъб Потс не е решил да се върне и да извърши ново покушение над прислужницата му. Но когато стигна до входа, той въздъхна с облекчение, защото видя единствено гърбушкото, сгушен в сенките.

Каин разбра, че е разкрит, напусна укритието си, пристъпи напред и надзърна към Шимейн иззад ъгъла на магазина. В ръка държеше букет клюмнали цветя. Като се обърна срещу Гейдж, той му ги подаде, но високият мъж не ги взе, затова Каин посочи към момичето.

— Цъфтя… цъф… За Шамен. Моля… дай… дай й… цъфтя.

— Дай й ги ти — подкани го Гейдж и повика с жест прислужницата си да се приближи. — Всичко е наред, Шимейн. Това е Каин. Иска да ти даде нещо.

Шимейн се протегна, за да улови ръката на Андрю, но стреснат от мисълта, че ще се приближи до уродливия човек, той яростно заклати глава. Тя нежно го зауспокоява, но всичко бе напразно — Андрю продължи страхливо да се дърпа и беше повече от ясно, че не иска да има нищо общо с Каин. Накрая Шимейн го остави и отиде до входа, където стоеше баща му. Когато я зърна да се приближава, Каин се отдръпна назад в сенките, сякаш не искаше тя да го вижда отблизо, но усмивката й го окуражи и той отново пристъпи тромаво напред и й подаде букета.

— Благодаря ти за цветята, Каин. Много са красиви — каза тя приветливо, като се наведе импулсивно и го целуна по бузата.

Каин залитна назад от удивление и я зяпна. После, напълно смутен, леко докосна мястото, където се бяха допрели устните й, сякаш не можеше да повярва, че това се е случило наистина.

Гейдж беше трогнат от добротата й.

— Изглежда, че спечели сърцето му, Шимейн.

След своето арестуване Шимейн беше видяла много болезнени сцени и неведнъж се бе ужасявала от собствената си безпомощност. Едва тогава бе разбрала какво означава да копнееш истински за една само блага дума, за един само мил жест. Ненавистните обиди и унижения, на които я бяха подложили в затвора, бяха направили Шимейн още по-състрадателна към злощастните и онеправданите. Не й бе трудно да прозре, че този клет, грозен човек, наказан по рождение, отчаяно се нуждае от приятелство и от малко нежност.

— Ще запазя букета ти, Каин — обеща му тържествено тя, като притисна цветята до гърдите си. — Още веднъж ти благодаря за твоята любезност и за това, че ми върна обувките. Не познавам много хора тук, в това градче, така че, ако нямаш нищо против, ще те считам за свой приятел.

Гърбушкото не знаеше какво да отговори, затова наклони глава и крадешком погледна Гейдж, сякаш търсеше подкрепа от мъжа, който познаваше това добросърдечно създание. Но и Гейдж не можеше да му помогне, защото бе не по-малко удивен от нейната състрадателност.

Объркан и все още изпълнен с необикновено чувство на благоговение, Каин си тръгна, тътрейки крака в посока, противоположна на мястото, където Андрю стоеше като вкопан, с широко разтворени от ужас очи.

Гейдж съжали уплашения си син, пристъпи към него и го вдигна. Андрю обви ръце около врата на баща си, безкрайно облекчен, че е в безопасност и че чудовищният мъж си е отишъл.

— Още ли си гладен? — попита нежно Гейдж, като наклони глава назад и се взря в личицето му.

Момчето кимна нетърпеливо и с внезапна усмивка се притисна още по-силно към баща си. Той също се усмихна и отвърна на прегръдката му. После погледна към Шимейн, която изглеждаше трогателно смутена от цветята, и прошепна в ухото на сина си:

— Ами Шимейн?

— Ела… Шемей — повика я Андрю и протегна ръка към нея. — Тати… гладен.

Шимейн вдигна очи към двамата ухилени мъже и се засмя. В същия момент познатата, жива мелодия, която се носеше от кръчмата, завладя ирландския й дух и тя се втурна към тях в бързия ритъм на жигата. Андрю се заля в щастлив смях, а Гейдж доволно се усмихна.

Когато прислужницата му стигна до него, той отново сложи ръка на кръста й. Приятно му беше да я държи по този начин и наистина не го интересуваха неприличните догадки, които се разпространяваха из градчето по повод подбудите му за купуването й. Харесваше му да я докосва и за него това беше достатъчен мотив.

— Най-добре е бързо да те прибирам у дома — отбеляза закачливо той и устните му трепнаха в усмивка. — В противен случай ще ми се наложи да се бия с тълпи от градски ергени, момичето ми. При това, за разлика от Потс те съвсем няма да копнеят да те убият, уверявам те. Всъщност ще се опитват да те откраднат от мен!

Шимейн си представи как гордата и префинена Едит дьо Мерсер би припаднала от възмущение, ако я беше видяла да лудува така необуздано. Подражавайки на високомерните маниери на старата жена, тя протегна ръка, сякаш за да я постави върху инкрустираната сребърна дръжка на високия бастун, без който Едит не излизаше никога, и като вдигна брадичка, тръгна наперено напред.

— Предполагам, че предпочитате да се държа по-изискано и по-сдържано, сър.

Гейдж изгледа с блеснали очи чаровната й игра.

— Андрю и аз те харесваме точно такава, каквато си.

Шимейн се вдигна на пръсти, извъртя се с лице към него, после направи дълбок, грациозен реверанс, същия като онези, които бе правила някога по пищните лондонски балове. Двамата мъже изръкопляскаха, а тя се засмя и вдигна палаво ръце.

— Отдайте го на ирландската ми кръв, господин Торнтън. Тя е гореща и обикновено надделява у мен, въпреки усилията ми да я контролирам. Често ме изкушава да се правя на шут.

Гейдж не сваляше очи от нея, сякаш бе омагьосан.

— Ти ни накара да се чувстваме безгрижни, Шимейн, нещо, което не ни се е случвало от доста време насам — призна й той с усмивка.

Засияла, тя отново направи реверанс.

— Доволна съм, че сте доволен, сър.

В отговор Гейдж се засмя, а Андрю изръкопляска с мъничките си ръчички, за да покаже одобрението си.

— Шемей смешна, тати!

— Ти си смешен! — отвърна му Шимейн и притисна лицето си към неговото, като се засмя игриво и завъртя глава наляво-надясно. После се изправи и нежно пощипна малкото му носле, което накара детето да се закиска още по-силно.

В мига, в който пристъпиха през прага на таверната, ги връхлетя силна врява. Андрю мъдро закри уши с ръце. Шимейн трепна и й се прииска да направи същото. Гейдж пък отново се запита дали наистина ще е в състояние да понесе тази шумна лудница. Мястото гъмжеше от пияни моряци и леки жени, нагиздени в пъстри дрехи. Шимейн видя Мориса Хачър, която седеше върху коляното на някакъв мъж, гледаше го как играе комар и отпиваше лениво от халба бира. Безсрамното й облекло подхождаше на професията й, която тя очевидно щеше да продължи да упражнява под ръководството на новата си собственичка. До този момент Мориса не ги беше забелязала и Шимейн искрено се надяваше, че ще успеят да си намерят уединено кътче, преди това да е станало. Никой в кръчмата не им обърна внимание, тъй като посетителите изглеждаха прекалено погълнати от собствените си занимания, за да се интересуват какво се случва извън техния тесен свят. Докато клиентите вадеха монети за храна и пиене, из кръчмата сновяха сервитьорки в оръфани сиви дрехи и разнасяха огромни чинии с храна и халби, закрепени върху подноси. Едно от момичетата мина близо до вратата и Андрю ококори очи, като я видя как ловко се промъква из тълпата с тежко препълнения поднос.

— Може би ще открием тихо ъгълче отзад — предположи Гейдж, улови Шимейн за ръка и я поведе нататък.

Преди да съзре високия, тъмнокос мъж, в когото разпозна заселника, купил Шимейн, Джеймс Харпър вече бе погълнал значително количество бира. Лицето му внезапно се изкриви. С яростно ръмжене той разблъска другите, изпречи се на пътя на Гейдж, повдигна се на пръсти и се наклони напред, за да изучи съсредоточено лицето на заселника.

— Не ми харесваш, господин Торнтън — подсмихна се пиянски той и се опита да фокусира погледа си. Олюля се неустойчиво назад, но успя да се задържи, изпъчи се надменно, придърпа палтото си и се приближи с още една крачка. — Всъщност, мисля, че ти си най-твърдоглавият и потаен негодник, който се е раждал някога. Със сигурност Шимейн О’Хърн е прекалено добра за човек като теб.

— Дойдох тук, за да вечерям — съобщи му сърдито Гейдж. — Ако искаш да се бием, ще ти направя тази услуга друг път, защото сега синът ми и Шимейн са с мен.

Джеймс Харпър изви вежди и погледна зад гърба на заселника към жената, в която се беше влюбил. При вида на разцъфналата й хубост в помътнелите му очи трепна похотлив пламък. Той протегна ръце и тръгна към нея, сякаш искаше да я прегърне, но не стигна далеч, защото Гейдж го улови за ревера и го дръпна.

— Стой на разстояние от нея, господин Харпър — изръмжа тихо Гейдж. Въпреки че държеше сина си в една ръка, с другата той вдигна набития моряк така, че пръстите му едва докосваха земята. — Сега тя е моя, а не твоя и ако още веднъж се опиташ да я докоснеш, ще строша проклетите ти ръце. Ясен ли съм?

— Не можеш да ме уплашиш — процеди Харпър над побелелите кокалчета на юмрука, сграбчил ревера му. — Ти си само един тъп заселник…

Гейдж го разтърси грубо и очите на боцмана се завъртяха като шикалки.

— Може да съм тъп заселник, но ти си глупак, ако смяташ, че не мога да те направя за смях пред хората ти. Не ни ли оставиш на мира, ще те накарам да оближеш целия под с език. Сега ясен ли съм? — За да подчертае заплахата си, той вдигна мъжа още по-високо, докато краката му не увиснаха във въздуха.

Джеймс Харпър си възвърна известна част от здравия си разум, когато се опита да си поеме дъх и не успя. Юмрукът на Гейдж беше притиснал плътно трахеята му и не позволяваше в белите му дробове да влезе и частица въздух. Внезапно изплашен за живота си, Харпър кимна бързо и беше почти нежно свален на крака. Здравият юмрук се разтвори и го пусна. След миг Гейдж отново хвана ръката на Шимейн в тънките си, силни пръсти и я поведе през тълпата посетители на таверната, които бяха преустановили заниманията си, за да ги гледат.

Джеймс Харпър преглътна няколко пъти, за да провери състоянието на гърлото си и предпазливо опъна врат, за да се увери, че няма нищо счупено или повредено. Съзнанието му беше изненадващо прояснено, въпреки огромното количество изпита бира и няколкото мига недостиг на въздух. Разтреперан, той залитна към един стол, отпусна се немощно на седалката и въздъхна облекчено, доволен, че е останал жив.

Една сервитьорка се спря до него и поклати глава, като погледна първо боцмана, после двойката, която си проправяше път към задната част на таверната.

— Между другото, господарю, считай се за късметлия — информира тя моряка. — Тоя Торнтън може да бъде страхотно зъл, когато поиска. Веднъж го видях как се нахвърли на мъж, два пъти по-едър от него, когато оня се опита да заговори жена му на улицата ей пред таз тук кръчма. Естествено, сега госпожа Торнтън е мъртва и някои хора може и да се чудят дали не я убил самият господин Торнтън, като го гледат колко е опак и прочее, ама според мен туй би било срамота, щото той е много хубав мъж и прочее.

Харпър не бе в състояние да възприеме думите й веднага, но когато те най-после стигнаха до съзнанието му, той рязко вдигна поглед и се взря в опърпаната жена.

Ужасеното му изражение разтревожи сервитьорката.

— Не се бой чак толкоз, миличък — потупа го тя майчински по рамото. — Господин Торнтън вече те е забравил. Нищо няма да ти направи.

Мориса Хачър си проби с лакти път през тълпата, като блъсна настрана сервитьорката, минавайки покрай боцмана. Погледът на Джеймс Харпър трепна неуверено, когато забеляза щедрото полюшване на бедрата й, но проститутката следваше неотклонно червенокосата си съперница и не го удостои с никакво внимание. В задната част на кръчмата Мориса спря до масата, избрана от Гейдж, зае сладострастна поза и поглади пищните си форми в очакване той да я забележи. Гейдж настани Андрю на един стол между себе си и Шимейн, после издърпа друг стол за прислужницата си. Накрая видя Мориса и отбеляза присъствието й с леко помръдване на стиснатите си устни — най-учтивият поздрав, който можеше да си позволи за тази жена.

— Мориса Хачър, ако не се лъжа.

— Точно тъй, господарю. — Проститутката закачливо разтърси ръка, при което ръкавът на пурпурната й рокля се смъкна и оголи рамото й. — Очаквах да се появиш тук, но не мислех, че ще решиш да доведеш и сина си с теб. Хм, какво хубавичко малко момченце. — За миг тя замислено огледа детето, преди да заключи: — Не е трудно да се досети човек, че не друг, а ти си го правил. Приличате си като две капки вода.

— Какво искаш? — попита нетърпеливо Гейдж. Не беше в настроение да понася заигравките й.

— Нищо кой знае какво, господарю. — Мориса сви рамене, при което успя да смъкне още повече деколтето си. — Мислех си само да те поканя да дойдеш и да поостанеш някой път, когато детето и Шимейн не ти се мъкнат по петите. Ако решиш, мога да задоволя мъжките ти нужди както трябва. По-добре от Шимейн знам какви работи му харесват на мъж като теб. Ако ми позволиш, дори мога да те понауча на едно-две нещица.

Безочливото предложение накара Шимейн да пламне като божур и бързо да насочи вниманието си към Андрю, който седнал едва достигаше ръба на масата. Тя се изправи, взе едно близко стоящо буренце, обърна го на обратно и като изчака Гейдж да вдигне момчето, го сложи върху стола му.

Щом Андрю се настани върху буренцето, баща му се обърна отново към масата. Когато видя, че проститутката още не си е отишла, той въздъхна раздразнено.

— Това, което наистина искам в момента, Мориса, е да бъда оставен насаме със сина си и с Шимейн. Искрено се надявам, че тази моя молба не е прекалено голяма нито за теб, нито за когото и да било от останалите присъстващи тук.

Отговорът му накара Мориса да се усмихне мрачно.

— Не си особено приветлив човек, нали?

— Не, не съм — призна Гейдж. — Където и да отида днес, постоянно се натъквам на някого от „Гордостта на Лондон“. Досега тези срещи завършваха все със свади, така че, моля те, остави ни на мира преди наистина да съм се ядосал.

— Както кажеш, господарю — намуси се Мориса. — Само се опитвах да ти предложа услугите си… като гледам каква невежа си взел под покрива си. — Мориса тръгна да си ходи, но се спря, загледана в Шимейн. Колко жалко, че заселникът бе успял да измъкне ирландската кучка от лапите на Потс! Искаше й се да убие тая никаквица още тук и сега, но тъй като имаше твърде много свидетели, трябваше да насочи усилията си към по-приемлива форма на тормоз. — Чувам, че онзи малък, грозен мишок, дето идва да ни оглежда на борда на „Гордостта“, бил купил твоята Ани, Шимейн. Той не е женен и подозирам, че няма бебета, за които Ани да се грижи. Ама ми се струва, че не след дълго ще има нужда някой да защити нея от тоя кисел мърморко. Като си помисли човек, една дребна мишка като Самюел Майърс може да бъде по-зла и от голям плъх.

— Свърши ли? — попита рязко Гейдж, който прозря подлия замисъл на проститутката. Наскърбеното изражение на Шимейн красноречиво отразяваше нейната загриженост за приятелката й.

— Това е всичко, господарю. До скоро… може би, докато ти писне от милейди Непорочност. — С това Мориса отметна назад тъмната си грива и се отдалечи бавно, люлеейки още по-подчертано бедра.

Шимейн се наклони напред, за да привлече вниманието на господаря си.

— Господин Торнтън, мислите ли, че наистина има опасност онзи господин Майърс, който е купил Ани, да я малтретира?

Той срещна разтревожения й поглед и отвърна меко:

— Не зная, Шимейн, но ако искаш, мога да разпитам за нрава му някои от хората от града, които го познават по-добре.

— Ще ви бъда много признателна, господин Торнтън. Ани е преживяла толкова страдания. Ще ми се най-сетне да бъде доволна от работата и от живота си.

— Ще видя какво мога да направя.

До масата им се приближи сервитьорка, която ги уведоми с отегчен глас:

— Днеска имаме бъргу и сухари. Ако ще поръчвате, поръчвайте.

— Ще поръчаме — каза Гейдж, после посочи към Андрю. — За момчето половин порция.

— Бъргу и сухари? — повтори объркано Шимейн, след като жената отмина. В карцера на „Гордостта на Лондон“ бе опитала някакви корави като камък сухари, но думата бъргу не й говореше нищо.

Гейдж сви рамене.

— „Бъргу“ означава задушено месо със зеленчуци. Тук вместо хляб често ядем сухари… но, предполагам, много по-добри от ония, с които са те мъчили по време на пътуването.

След няколко минути пред тях бяха поставени чиниите със задушеното и панера със сухарите. Шимейн последва примера на Гейдж, който намаза с масло хляба на Андрю, после предпазливо отхапа една хапка. За нейно удивление, сухарът се оказа много вкусен.

Гейдж забеляза как ярко заблестяват очите й, когато е въодушевена, и усмихнат я загледа в очакване, докато тя опитваше задушеното.

— Бива ли го?

Шимейн кимна енергично.

— О, да!

— Бива, тати — съгласи се Андрю с широка усмивка.

Гейдж се взря в момичето с разкаяна усмивка.

— Значи ще ми простиш, задето те доведох тук?

Шимейн се изуми, че един господар може да бъде загрижен за чувствата на слугинята си.

— Няма за какво да ви прощавам, господин Торнтън. Вие не сте отговорен за действията на другите хора. Колкото сте в състояние да накарате слънцето да се приближи или да се отдалечи, толкова можете да диктувате поведението на Мориса или на господин Харпър.

— Най-малкото, предизвиках съдбата, като те доведох в тази таверна. Вече от няколко години моряците имат навика да се събират тук по различни причини.

След като видя Мориса, Шимейн можеше да си представи какви са тези причини.

— Вие ми дадохте възможност да откажа, но честно да си призная, сър, на борда на „Гордостта на Лондон“ съм виждала и съм чувала много по-лоши неща от това, което забелязах да става тук тази вечер. Ако и да бях напълно наивна по отношение на живота преди ареста си, то, искрено казано, господин Торнтън, по време на изпитанията си научих много неща, някои от които не ще мога да забравя никога. Уверявам ви, че не съм направена от захарен памук. Няма да се разпадна на хиляди парченца, ако се сблъскам с беда. Ако бях толкова чуплива, сега нямаше да седя тук. Вероятно щях да съм загинала от тормоза на госпожа Фич или от злобата на Мориса, много преди корабът да е пристигнал пристанището.

— Радвам се, че е така, Шимейн — промърмори Гейдж, — защото тази страна е груба и понякога доста сурова. За слабите е тежко да оцелеят тук. Трудностите могат да победят, да пречупят дори и силен човек, ако не е подготвен да срещне предизвикателствата на живота сред пустошта. Във всички случаи е по-добре да си издръжлив.

— Аз израснах в уюта и сигурността на бащиния си дом и никога не съм си представяла, че на главата ми могат да се струпат толкова злини — каза замислено Шимейн. — Преди да ме арестуват изглеждаше, че ориста ми е да стана маркиза. Не съм предполагала, че твърде скоро ще попадна под ударите на враждебността и жестокостта на хора, притежаващи силата и властта да определят съдбата ми, и че течението ще ме отнесе към чужд и неприсъщ за мен начин на живот. Откакто стражарят ме отвлече, научих няколко горчиви урока, господин Торнтън, но и разбрах, че съм твърда и издръжлива. С божията помощ ще извлека добра поука и от идващите седем години.

Гейдж я дари с кратка усмивка.

— Мисля, че от вчера насам у теб вече се забелязва промяна.

Шимейн се изчерви, осъзнала, че изтъкването на собствената й устойчивост и упоритост навярно е прозвучало като хвалба.

— Разбирам, господин Торнтън, че всяка полза, която бих извлякла от слугуването си при вас, ще се дължи изцяло на снизхождението ви към моите неумения. Знам, че има още много неща, които трябва да науча, но ако сте търпелив с мен, ще се опитам да преодолея недостатъците си.

— Явно още не го съзнаваш, но за мен и за Андрю ти си същински дар от Бога, Шимейн — отвърна чистосърдечно Гейдж. — Ти донесе в живота ни свежест като пролетен дъжд след тежка зима. Да си призная, в момента съм прекалено зает с оценяването на достойнствата ти, за да забележа дали имаш някакви недостатъци.

Шимейн се почувства приятно успокоена и се усмихна.

— Ако не се приберем прекалено късно, може би вие и Андрю бихте хапнали малко пай с яйчен крем преди лягане. Направих го тази сутрин за вас двамата.

Близката лампа хвърляше златна светлина върху лицето на Гейдж и придаваше на благородните му черти блясъка на излъскана мед. За миг на Шимейн й се стори, че вижда статуята на оживял легендарен бог. Изненада се от красотата на кафявите му очи, които, огрени от същата тази светлина, блестяха като великолепен, бистър кехлибар. Но онова, което изпълни сърцето й със странна, вълнуваща топлина, бе сиянието на нежната му усмивка.