Катлийн Удиуиз
Като цвят по течението (5)

Глава пета

Обитателите на дома на Торнтънови, или поне възрастните, имаха обичая да стават от сън още преди слънцето да е показало лика си иззад дърветата, ограждащи къщата. Шимейн не бе свикнала да се събужда преди изгрева, защото в Англия винаги я бяха оставяли да спи докогато иска. Беше единствено дете в семейството и родителите й обичаха да я глезят. Но въпреки това и майка й, и старата готвачка непрекъснато й повтаряха, че нещата ще се променят драстично, когато Шимейн стане господарка на свой собствен дом. На „Гордостта на Лондон“ тя спеше, когато можеше, но сънищата й бяха неспокойни и пълни с кошмари. За разлика от тях, нейната първа нощ в дома на Гейдж Торнтън й се отрази благотворно както физически, така и психически. Със събуждането й обаче дойде и осъзнаването на суровата действителност: не можеше повече да се излежава в леглото, докогато реши. Сега беше слугиня и от нея се очакваше да се държи като такава — да служи, а не да бъде обслужвана.

Когато чу в съня си, че вратата на спалнята на Гейдж се отваря, Шимейн с мъка отвори очи, все още полузаспала. Но щом долови стъпките му, които прекосиха салона към задната част на къщата, тя се разбуди напълно, очаквайки господарят й да се качи по стъпалата и да я изрита от леглото. Вместо това отдолу долетя проскърцването на вратата към верандата — Гейдж беше излязъл. Разтуптяното сърце на Шимейн поуспокои пулса си.

Все още леко разтреперана, тя се надигна от леглото, пресегна се за огнивото и запали една свещ. После нахлузи халата върху нощницата си, взе свещта и се спусна по стълбите към кухнята толкова бързо, че пламъкът едва не угасна. Долу Шимейн припряно запали един фенер, стъкна огъня в огнището и се зае с храната. Утринният й тоалет можеше да почака. Сега имаше работа за вършене.

Още снощи беше намислила какво да приготви за закуска и бе замесила тесто за хлебчета, което бе оставила да втасва на масата. Бес Хъксли неведнъж й беше повтаряла колко е важно за една жена да бъде организирана и предвидлива във всяко начинание и се бе опитала да втълпи това убеждение в главата на младата си ученичка. Но едва сега, когато Шимейн изпитваше нужда да докаже способностите си на мъжа, който я притежаваше, мъдростта на тези съвети бе оценена по достойнство. Удоволствието, което изпита при вида на краваите, които постепенно се позлатяваха във фурната, на парченцата пушено еленово месо, които цвъртяха върху скарата и на яйцата, които се сгъстяваха в тигана под непрекъснатото й бъркане, бе нещо съвсем различно от отегчението, с което беше вършила същите тези занимания някога. Вкъщи, при своите родители, тя считаше работата в кухнята за досадно задължение и ако я изпълняваше прилежно, то бе само за да умилостиви готвачката и да си спечели за награда някой и друг ден, свободен от скучни кулинарни наставления.

Скоро през прозорците, чиито кепенци Гейдж бе отворил още със ставането си, проникнаха първите лъчи на утринното слънце. А когато той привърши обичайните си сутрешни занимания и се върна в къщата с ведро прясно издоено мляко и кошница яйца, вътрешността на дома му вече беше окъпана в светлина и напоена с вкусния аромат на горещи краваи и еленово месо. Гейдж отиде право в кухнята и смаяно се вторачи в чудесата, които твореше новата му прислужница.

— Ти си лъжкиня, Шимейн — отбеляза той, като остави ведрото и кошницата на масата. Не можеше да откъсне очи от краваите. Струваше му се, че никога не е виждал хляб, който да изглежда толкова вкусно. Но може би преувеличаваше, защото бе прекалено гладен.

Думите му накараха Шимейн да се вцепени от уплаха.

— Защо, сър?

— Ами, очевидно е, че можеш да готвиш — отговори Гейдж и посочи храната. — Вероятно дори Роксана Корбин би ти завидяла. Защо ме накара да повярвам в противното?

В очакване да чуе обяснението й, той съсредоточи цялото си внимание върху нея, но замислената бръчка на челото му постепенно се изглади, когато топлият му кафяв поглед се спусна бавно от разрошените къдрици на косата й чак до нежните й боси ходила, които се подаваха изпод ръба на нощницата. Под втренчения му взор малките пръсти на краката й се свиха конвулсивно и това го накара да вдигне очи, задържайки ги съвсем за кратко върху заоблената гръд, която изпълваше горната част на халата, несмущавана от никакви пристегнати корсети.

Шимейн нервно вдигна ръка пред гърдите си и затвори плътно дантелените краища на халата. Настойчивият поглед на господаря й бе толкова смущаващ, че имаше чувството, че дрехите й са прозрачни и стои пред него съвсем гола. Вниманието му я изпълваше с ужас. Нямаше никакви гаранции, че той ще продължи да се отнася към нея с уважението и вежливостта, които бе демонстрирал вчера. В края на краищата, тя беше само една робиня. Нямаше къде да избяга, при кого да потърси закрила. Ако се съдеше по боязливостта, с която извръщаха очи, щом Гейдж Торнтън ги погледнеше, повечето жители на селището никога нямаше да намерят смелост да се опълчат срещу него, за да я защитят. Други като Алма Петикоум, например, може би имаха кураж да го сторят, но ако изпитваха същата неприязън към затворничките, едва ли биха си направили труда.

Гейдж най-после вдигна поглед към очите й, но Шимейн се извърна, за да скрие ярката руменина, покрила лицето й, и се зае да бърка яйца в една купа. Всичките й усилия да изглежда спокойна бяха напразни. Имаше чувството, че долавя дъха му във врата си. Усещаше болезнено неговата близост с всяка фибра на тялото си.

Като се помъчи да овладее треперенето на гласа си, тя побърза да му отговори, надявайки се, че това ще го накара да се отдалечи.

— Когато ме разпитвахте за моите способности, сър, изобщо нямах представа дали ще си спомня нещо от онова, на което са ме учили. Виждате ли, майка ми смяташе, че е много важно да се науча да готвя, но аз ненавиждах кулинарните уроци и ги намирах безсмислени. Те ми пречеха да върша онова, което ми доставяше истинско удоволствие.

Тя взе купата и подноса с месото, пристъпи до масата и се приведе над нея, за да ги постави до двете чинии, които вече бе сложила на покривката — една за господаря и една за неговия син. Не беше необходимо да се извръща, за да види посоката на погледа му, защото го усещаше върху гърба си.

— И какво беше то, Шимейн? — полюбопитства Гейдж, впечатлен от начина, по който тънката нощница и халатът над нея очертаваха стегнатите й хълбоци. Гледката, която неговата прислужница несъзнателно разкриваше пред очите му, бе наистина възхитителна и той се молеше да го остави да й се наслаждава колкото може по-дълго.

— Ездата, сър — отговори Шимейн. Изпитваше известно неудобство да признае страстта си към конете. Според Едит дьо Мерсер бе под достойнството на една млада дама да препуска безразсъдно нашир и надлъж, яхнала опърничав жребец, с който мнозина мъже се бяха оказали неспособни да се справят. Шемъс О’Хърн беше научил дъщеря си да язди още от малка и споделяше огромната й любов към това занимание. Сред всичките й познати единствено Морис можеше да се сравнява по умения с баща й. — Баща ми притежава едни от най-добрите коне в цял Лондон. Той ме качи на гърба на една кобила, когато бях едва двегодишна, въпреки протестите на майка ми, която често повтаряше, че това ще ми се отрази пагубно. Предполагам, че в известен смисъл е била права. Очевидно стражарят е познавал навиците ми, защото ме арестува именно когато бях в конюшнята.

— Да не би да намекваш, че стражарят е бил информиран за пристрастеността ти към ездата от бабата на твоя годеник? — попита Гейдж. В този момент Шимейн се обърна и в първия миг той почувства леко разочарование, което обаче не продължи дълго. Набъбналите върхове на гърдите й, които се издигаха изпод леката материя на домашните й дрехи, представляваха не по-малко изкусителна и разпалваща въображението му гледка от гърба й.

— Най-малкото от някой, изпратен от нея, сър — отвърна Шимейн. — След като бях арестувана, имах достатъчно време да премисля нещата и да стигна до това заключение. Бързината и потайността, с които се разви всичко, ме карат да смятам, че някой е искал да запази изчезването ми в тайна. Когато ме арестуваха, наоколо нямаше абсолютно никого. Конярите бяха отвели кобилите на паша из ливадите. Все пак, възможно е и да съм направила погрешен извод и да съм несправедлива в преценката си за тази дама.

— А ако случайно бъдеш открита от родителите си, биха ли ти попречили подозренията ти спрямо тази жена да се омъжиш за своя годеник? За този… Морис дьо Мерсер?

Тъкмо този въпрос не даваше мира на Шимейн още от ареста й насам и безкрайните й дебати със самата себе си я бяха изтощили до краен предел. Така и не бе успяла да стигне до категорично решение, но сега това вече не й се струваше толкова важно, защото не можеше да си представи, че един маркиз би взел за съпруга жена, осъдена за престъпление.

— Няма никакъв шанс на родителите ми и даже на Морис да им хрумне да ме търсят тук. Освен това силно се съмнявам, че Морис би могъл да намери време за подобно издирване. Той има много важни дела и имоти в Англия, които изискват постоянно внимание от негова страна. Не мога да си представя, че може да зареже задълженията си, за да дойде до тук.

Гейдж бе изумен от думите й. Нима съществуваше мъж, способен да забрави една толкова красива жена?

— Дори ако става въпрос за неговата годеница?

— Морис никога не е страдал от липса на обожателки — неохотно обясни Шимейн. Беше й неприятно да говори за това. — Напротив, дори след като се сгодихме, около него винаги кръжаха множество богати и титулувани млади дами. Сигурна съм, че той вече е насочил мислите и очакванията си към друга.

Гейдж я изгледа съсредоточено, преди да попита:

— Значи за теб тази част от живота ти е вече минало?

Неспособна да се довери на крехкото си самообладание, тя кимна едва-едва и за да не се поддава на отчаяние и самосъжаление, се зае отново за работа, като отиде до шкафа и донесе оттам масло и конфитюр.

Гейдж се пресегна замислено през масата и взе един кравай от подноса. Разсъждавайки над отговора й, той откъсна залък от хлебчето, сложи го в устата си и започна бавно да дъвче. Но само след миг цялото му внимание бе грабнато от прекрасния вкус на кравая и очите му заблестяха от неподправено удоволствие. Нямаше грешка: не бе хапвал нищо толкова вкусно, още откакто бе напуснал бащиния си дом. Дори Виктория не беше приготвяла такъв хляб.

— Не биваше да те сравнявам единствено с Роксана Корбин, Шимейн. Няма да преувелича, ако кажа, че ти вероятно си най-добрата готвачка в областта.

Шимейн отмахна една непокорна къдрица от лицето си и вдигна поглед към него.

— Означава ли това, че възнамерявате да ме задържите, господин Торнтън?

Въпросът й го изненада.

— Разбира се, Шимейн! Вече ти казах, че не смятам да те връщам. Не ми ли повярва?

— Някои хора често казват едно, а вършат съвсем друго, сър — свенливо отбеляза тя.

— Аз не съм от тези хора.

Вратата на спалнята изскърца и бавно се отвори. И двамата се извърнаха, за да видят Андрю, който дотича бос до масата. Момченцето изглеждаше толкова прекрасно в малката си нощничка и с къдравата си, рошава тъмна коса, която падаше върху очите му, че на Шимейн й се прииска да го грабне в прегръдките си. Но знаеше, че Андрю все още се бои от нея. В края на краищата, за него тя не бе нищо повече от една непозната.

Гейдж се изправи, разпери ръце и момчето с готовност вдигна своите. Баща му го вдигна, завъртя го високо във въздуха и го качи на раменете си. Стаята се изпълни със звънлив детски смях.

— Връщаме се след минутка, Шимейн — каза Гейдж и се запъти към задната врата. — Анди е научен да използва нощно гърне, но предпочита да ходи навън, в тоалетната. Ще се наложи ти да го водиш там, когато мен ме няма. Знам, че се опитва да се държи като голям мъж, но е по-добре да внимаваме.

— Разбира се, господин Торнтън. — Шимейн се извърна, за да скрие изчервяването си. В Англия й се бе случвало да пътува из страната и от време на време беше виждала през прозореца на каретата малки дечица да играят голи под дъжда или да се плискат в пълните с вода крайпътни ровове. Тези мимолетни погледи й бяха създали известна представа за анатомията на малките момчета, но тя подозираше, че далеч не е толкова запозната с противоположния пол, колкото вероятно смяташе господарят й.

След малко Гейдж и Андрю се върнаха и отидоха до умивалника в кухнята. Скоро оттам отново долетя веселият смях на момчето — баща му беше измислил игра, която превръщаше миенето на лицето и ръцете в истинско забавление.

Шимейн реши, че сега, когато храната е сервирана на масата, може спокойно да се оттегли в стаята си. Не й се щеше да разваля закуската им с неугледния си вид и докато Гейдж слагаше сина си да седне на високия стол, тя се надигна, заобиколи ги и се отправи към задния коридор. Но господарят й предугадил нейните планове, протегна ръка, хвана я за лакътя и рязко я завъртя обратно.

Объркана и с разтуптяно сърце, Шимейн се взря в загорялото му лице, за да потърси в изражението му поне някакъв намек за неговите намерения, но единственото, в което успя да се увери със сигурност, бе това, че Гейдж Торнтън е много висок, защото стърчеше с повече от една глава над нея. Отново я обзе страх. Боеше се от своя господар точно както Андрю се боеше от нея и трепетът в гласа й го показа:

— Има ли още нещо, което да желаете, господин Торнтън?

— Да, Шимейн, има. — Усмивката му бе не по-малко пестелива от отговора му. — Бих искал да останеш и да закусиш с нас.

Тя механично скръсти ръце пред гърдите си.

— Не съм прилично облечена, сър.

— Изглеждаш прекрасно — увери я Гейдж, като докосна с поглед лицето й и къдравите кичури, които го обграждаха. Колкото и да беше странно, Виктория винаги му се бе струвала изумително привлекателна, когато шеташе из кухнята боса и само по нощница. Въпреки че Роксана беше заела мястото на съпругата му в домакинската работа, след смъртта на Виктория същата тази кухня му изглеждаше някак празна. Но ето че това момиче със скромни плитки и изцапано с брашно малко носле, запълваше тази празнота и вдъхваше на къщата топлина и живот. Искаше му се да се понаслаждава още малко на нейното присъствие и се надяваше, че разяждащото усещане за пустота ще изчезне завинаги от сърцето му.

— Не мисля, че Андрю и аз някога сме яли по-сладка закуска от тази, която си ни приготвила тази сутрин, Шимейн. На Роксана винаги й се налагаше да се погрижи за закуската на баща си, преди да дойде тук, така че трябваше аз да стъкмявам по нещо, за да нахраня момчето и себе си. Мога да те уверя, че всичките ми опити в тази насока бяха пълен провал. Освен това, откакто Виктория си отиде от този свят, не сме имали възможността да се порадваме на присъствието на една хубава дама на масата си. Бих желал да останеш с нас, Шимейн, така, както си облечена. Ще го направиш ли?

Погледът, който галеше внимателно лицето й, бе не по-малко смущаващ от оня, който малко преди това беше обходил фигурата й, но Шимейн реши, че е по-добре да не казва нищо по въпроса. Трябваше да бъде доволна, че господарят й не прави нищо повече от това да я гледа.

— Щом такова е вашето желание, сър.

— Да, такова е — прошепна Гейдж и се наведе, за да усети аромата на косите й. — Освен това миришеш прекрасно.

Притеснена от близостта и от вниманието му, тя прокара нервно пръсти през дългите, разрошени кичури, които се бяха изплъзнали от плитките й, отчаяно копнеейки час по-скоро да избяга на сигурно място на своя таван.

— Предполагам, че мириша на хляб…

— На жена, която готви в кухнята — меко промълви той. Ръката му приканващо посочи пейката, на която бе седяла вчера. — След теб, Шимейн.

Шимейн покорно се настани на седалката и прие чашата чай, предложена й от Гейдж. Андрю вдигна глава и я погледна любопитно. В отговор тя му се усмихна, взе от подноса един кравай, който беше изпекла във формата на човек, и му я подаде.

— Това е за теб, Андрю.

— Тате-е! — възкликна възбудено момчето и показа на баща си подаръка. — Шемей сготвила мъж!

Шимейн се засмя, протегна ръка и нежно разроши косата му. Андрю също се усмихна, като комично сбърчи носле, сетне откъсна с малките си пръстчета едната ръка на хлебния човек и я натъпка в устата си. Очите на Шимейн заблестяха от щастие, когато видя, че момчето дъвче залъка с видимо удоволствие.

— Сладък мъж, тате!

Гейдж, който в този момент слагаше в чинията си бъркани яйца и еленово месо, се засмя развеселено.

— Знам, Анди. Аз също много харесах хляба.

— Шемей наплавила тебе мъж, тате? — попита Андрю, като се наведе напред, за да провери в чинията на баща си.

— Не, Анди, Шимейн е направила този мъж специално за теб. Но освен това е приготвила много вкусна закуска и за двама ни.

— Шемей хубава, тате?

— Шимейн много хубава, Анди.

Начинът, по който бе произнесена думата „много“ накара Шимейн да вдигне изненадано глава и да потъне за миг в омаята на неговия поглед, който съсредоточено изучаваше прозирните зелени глъбини на очите й. После Андрю поиска яйца и баща му с готовност се подчини.

Апетитът на Шимейн все още не се бе възвърнал, и само след няколко хапки започна да й се повдига. Тя стоически се опита да доизяде нищожното количество храна, което беше сложила в чинията си, но накрая, изправена пред угрозата да повърне и малкото, което бе успяла да погълне, се отказа. Двамата й сътрапезници обаче продължаваха да се хранят и на нея не й оставаше нищо друго, освен да отвърне очи от масата и да скръсти ръце в скута си. След като закуската очевидно доставяше удоволствие и на Гейдж, и на Андрю, и след като никой от тях не бързаше да привърши с нея, бягството й на тавана явно трябваше да почака.

Макар че полагаше неимоверни усилия да се съсредоточи върху храната и да заглуши инстинктите си, които го тласкаха непрекъснато да поглежда към своята прислужница, Гейдж Торнтън не спираше да мисли за нея. Ако снощи, след завръщането си от дома на Хана Фийлдс, с мъка бе овладял тези инстинкти, тази сутрин, когато дрехите й разкриваха много повече от изумителната й фигура, това му се струваше два пъти по-трудно. Погледът му постоянно се отклоняваше към нея и най-вече към гърдите й. Прекрасно заоблени и в същото време по момински незрели, те разпалваха у него неудържим копнеж да усети мекотата им с пръстите си, да ги освободи от оковите на дрехите. Едва сега осъзнаваше колко е зажаднял за жена.

Не му се искаше да я пуска, но не можеше повече да пренебрегва очевидното й нетърпение да стане от масата. В този момент Шимейн се изправи, за да му налее още една чаша чай и той най-накрая вдигна очи към нея. Напрегнатото й изражение и плахия поглед, който му отправи в отговор, го накараха да проумее, че тя се чувства като птичка, затворена в клетка. Не му оставаше нищо друго, освен да отстъпи.

— Може би не беше честно от моя страна да настоявам да останеш с нас, Шимейн. Ако искаш, можеш да отидеш в стаята си и да се облечеш.

Обзета от облекчение, Шимейн се усмихна колебливо.

— Благодаря ви, сър. Наистина мисля, че все още е рано да се опитвам да ям толкова много. Стана ми зле.

— Това е разбираемо, като се има предвид какво си преживяла — отговори Гейдж. Срамуваше се, че я бе задържал. — Обади ми се, когато се почувстваш по-добре. Моите хора ще пристигнат след около час. Ще трябва да оставя Андрю при теб, за да мога да отида на работа.

— Няма да се бавя, сър.

Шимейн побърза да се отдалечи от мъчителната гледка на отрупаната с храна маса. Все още й се повдигаше, но щом изми лицето и тялото си с хладка вода, тя се почувства значително по-свежа. Извади синята рокля и едва сега забеляза, че дантелената яка се е разшила на гърба. Но нямаше време да я оправя. Облече се, прибра косата си в скромна прическа и набързо разтреби таванската стаичка. Сетне дръпна брезента, който господарят й беше сложил вместо завеса и слезе по стълбите.

Когато се върна в кухнята, завари Гейдж да седи в люлеещия се стол до огнището и да чете нещо на Андрю, който го слушаше внимателно, сгушил глава на гърдите му. Момчето явно се чувстваше уютно в скута на баща си и не искаше да го напуска, за да отиде при прислужницата. Но Шимейн измисли как да привлече вниманието му. Като запя една ирландска детска песничка, която знаеше от малка, тя уви ръката си в една кърпа, подаде я иззад рамото на Гейдж и започна да вика Андрю с престорено писклив глас, мърдайки палеца и показалеца си като устни. Не след дълго момчето се заливаше от смях, вперило поглед в „живата“ парцалена кукла. Тогава Шимейн бавно скри куклата от очите му, като свали ръка зад гърба на Гейдж. Андрю нетърпеливо надигна глава от скута на баща си, за да види къде е изчезнало човечето и то в миг изскочи отново пред погледа му като във весела игра на криеница.

— Пу за тебе! Видях те!

Заразена от щастливия му детски смях, Шимейн не забеляза как мъжът пред нея извърна глава, за да долови нежния аромат на косите й, нито как погледът му погали с копнеж малкото й, деликатно ухо и плитката, която беше свила на кок в долната част на тила си. Ако в този момент бе вдигнала глава, сигурно щеше да зърне и жаждата, пламтяща в тези кехлибарени очи, които я изпиваха. Но тя не го стори.

Най-накрая Андрю склони Шимейн да го вземе на ръце и явно не бе недоволен от това. Тананикайки тихичко на момчето, тя изпрати Гейдж до задната веранда и когато той се отправи към стъпалата, прошепна на Андрю да му помаха за довиждане.

— Довиждане, тате — извика усмихнато детето.

Баща му се извърна със смях, приближи се и нежно пъхна пръст под брадичката му, за да вдигне малкото личице и да го целуне любящо по челото.

— Бъди добро момче, Анди.

Андрю извърна огромните си, любопитни кафяви очи към жената, която го държеше, сетне отново погледна баща си.

— Целувка за Шемей, тате?

— О, не, Андрю! — възкликна Шимейн и поклати невярващо глава. Надяваше се господарят й да не реши, че тя е дала тази идея на момчето. Гейдж се подчини охотно, хвана лицето й в дланите си и притисна устни към нейните, сподирен от радостния смях на сина си. Целувката му бе много повече от обичайното вяло докосване на устни между двама непознати. Беше гореща и страстна като целувките на Морис.

Шимейн отстъпи объркано назад, изумена от странните, прекрасни усещания, които този мимолетен допир на устните му бе разпалил в младото й женско тяло. Гейдж отвърна на слисания й поглед с лека закачлива усмивка, докосна небрежно с пръст челото си за поздрав, сетне се обърна и се отдалечи през верандата с бързи, широки крачки. Жестът и походката му се сториха на Шимейн толкова равнодушни на фона на силните емоции, които бяха обзели нея самата, че тя се почувства наранена и оскърбена.

Прекрасно си спомняше пламенността, с която Морис бе търсил целувките й и колко често й се бе налагало да го моли да охлади страстта си и да почака, докато се оженят. След годежа той неведнъж я бе умолявал да му се отдаде, кълнейки се, че ще бъде внимателен с нея и дискретен с останалите, че никой няма да разбере. Но Шимейн беше проявила решителност и здрав разум, с които майка й с основание би се гордяла, и го бе убедила, че ще е по-добре да изчакат и да се насладят на интимните радости на брака в първата си брачна нощ, отколкото да пренебрегнат опасността с Морис, не дай боже, да се случи нещо и тя да остане неомъжена и с дете.

 

 

Гейдж се обърна още веднъж, за да махне с ръка на сина си и на Шимейн, и пое надолу по пътеката, която водеше към работилницата. Останалите мъже вече се задаваха на конете си откъм тесния път, криволичещ през гората. През по-голямата част от деня той и неговите работници щяха да опаковат и подреждат готовите мебели, които трябваше да откарат в Уилямсбърг. Въпреки че датата на доставката още не беше уговорена, бе по-разумно мебелите да бъдат опаковани отсега, за да не се повредят. Гейдж се надяваше в най-скоро време да ги откара нагоре по реката, да ги предаде на новите им собственици и да получи възнаграждението си. Дотогава на стария корабен дърводелец Фланъри Морган и на неговия син Гилиън щеше да им се наложи да работят сами, без помощта и указанията на Гейдж. Все още не разполагаше с достатъчно средства, за да изостави мебелите и да се посвети изцяло на своя кораб.

Мъжете приключиха сравнително бързо с увиването на готовите мебели в платна и започнаха да сковават палетите, в които щяха да ги поставят. Гейдж и Рамзи Тейт — висок, широкоплещест мъж на четиридесет и една години — излязоха навън и се заеха да избират дълги, грубо издялани греди от скупчените под навеса дървета и да ги внасят в работилницата. Работата им вървеше необезпокоявано до момента, в който Гейдж неволно хвърли поглед към къщата и застина.

Любопитен да узнае какво е привлякло вниманието на работодателя му, Рамзи проследи посоката на втренчения му поглед и съзря млада огненокоса жена, която вадеше вода от кладенеца. Нямаше нужда от обяснения. Причината за внезапната разсеяност на Гейдж бе повече от очевидна.

— Това ли е новата ти прислужница? — Думите бяха произнесени въпросително, но той прекрасно знаеше отговора.

Гейдж кимна несъсредоточено.

Рамзи заслони очите си с ръка, за да види жената по-добре.

— От тук ми изглежда доста хубавка.

— Хубава е.

— Не прилича много на жена ти, с тая червена коса.

— Изобщо.

— Ще я задържиш ли?

— Колкото е нужно.

Рамзи засука замислено мустака си и се взря в своя приятел с вдигнати рунтави вежди.

— Колкото е нужно за какво?

Крехката женска фигура се скри във вътрешността на къщата и Гейдж се върна към работата си, като хвана края на една тежка дъска в очакване Рамзи да я поеме от другия край. Когато мъжът не стори това, той изръмжа нетърпеливо:

— Какво ти става, Рамзи? Събуди се!

Рамзи изсумтя и се наведе към дъската.

— Ако питаш мене, чини ми се, че си лапнал въдицата.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— А ти как мислиш? — сопна се Рамзи. — Излиза оная малка червенокоска на верандата и ти тутакси си загубваш ума. Никога досега не съм те виждал толкова сащисан. Никога не съм те виждал да зяпаш като гладна хрътка Роксана, нищо че тя все се навърта край тебе.

— Няма и да ме видиш — измърмори Гейдж.

— Е, какво ще правиш с нея?

Гейдж го погледна сепнато.

— С коя „нея“? С Роксана?

Рамзи завъртя отчаяно очи и почти изкрещя:

— Не, дявол го взел! С червенокосата!

Едната вежда на Гейдж се изви рязко нагоре, а погледът му надменно прониза по-възрастния мъж.

— Когато реша какво да правя, ще те уведомя — изръмжа той. — А дотогава си гледай работата, старо магаре!

На лицето на Рамзи се изписа престорен гняв.

— Можеш да се пениш колкото си щеш, господин Торнтън, ама ще ти напомня, че работата ми зависи от тебе! Без твоя светлост никой от нас не струва и пукнат грош! И ако се тревожа за тебе, то е само защото ме е грижа за собствената ми проклета кожа и за прехраната на семейството ми.

Гейдж не обърна внимание на обясненията му.

— Не си достатъчно стар, за да ми бъдеш баща, така че престани да се държиш като такъв. И без това си имаш достатъчно синове, за които да се грижиш.

— Хм, тогава смятай, че ти говоря като приятел — каза Рамзи и се засмя. — Чуй сега един приятелски съвет. Отдалеч си личи, че ти трябва онова, което само една жена може да ти даде. И като гледам тоя огън в очите ти, все си мисля, че няма да си щастлив просто да душиш край полите на онова малко девойче — не и когато би предпочел да си под тях.

Гейдж неволно трепна. Рамзи беше налучкал самата сърцевина на проблема, който го изгаряше отвътре, сякаш четеше мислите му. Не беше от хората, които търсят услугите на леки момичета, и се бе опитал да заглуши все по-силната си нужда от жена с пълно отдаване на работата си. Кратката целувка с Шимейн го беше изненадала може би повече, отколкото бе изненадала самата нея. Беше го пронизала като нажежено желязо, карайки го да усети болезнено кипящата у него жажда. За да не се постави в неловкото положение да й позволи да види въздействието, което му е оказала, той бе побягнал като подплашено куче. Ето, дори сега, когато Рамзи му казваше истината право в очите, Гейдж предпочиташе да я отрече.

— Твоят съвет, драги ми приятелю, е похотлив като бик в обор с крави, но аз целя нещо повече от онова, което ми предлагаш.

Рамзи изсумтя презрително и погледна през рамо към къщата.

— Да, забелязах.

 

 

До този ден Шимейн никога не бе предполагала, че притежава талант да се занимава с деца. Въпреки своята неопитност, тя беше успяла да спечели доверието и интереса на Андрю с хлебния човек и с импровизирания си куклен театър. Момчето вече нямаше нищо против да се сприятели с нея и с радост й позволи да го изкъпе в легена и да измие косата му. А когато Шимейн насапуниса ръцете си и духна пяната, за да направи сапунени мехурчета, Андрю се закиска весело и се заигра с малките балончета, като промушваше пръст през онези, които прелитаха край него и пляскаше с ръце, щом те се пукваха и изчезваха във въздуха.

Шимейн тъкмо обличаше момчето в спалнята на господаря си, когато откъм входната врата долетя настоятелно хлопане. Тя уви Андрю в едно малко одеяло, взе го на ръце и побърза да отвори. На прага стоеше висока жена с груби черти и сламеноруса коса, силно опъната назад във висок кок. Шимейн кимна лекичко за поздрав. В отговор жената се усмихна едва-едва.

— Аз съм Роксана Корбин… — Сивият й поглед се плъзна надолу по крехката фигура на Шимейн и по износената рокля, която й бе позната до болка. Беше роклята, която Виктория Торнтън предпочиташе да носи, когато работеше в градината или вършеше някаква друга не дотам чиста работа, заплашваща да повреди по-хубавите й дрехи. При мисълта, че Гейдж е дал на тази престъпница роклята на мъртвата си съпруга, сърцето на Роксана се изпълни с омраза, която тя не си направи труда да прикрива, когато вдигна отново поглед към заинтригуваните зелени очи на Шимейн. — А ти трябва да си робинята, Шимейн О’Хърн.

Доловила неприязънта в тона й, Шимейн намести Андрю в прегръдката си и кимна предпазливо.

— Ако търсите господин Торнтън, мисля, че той е в работилницата си.

— Всъщност търся теб. — Леденостуденият поглед на Роксана накара Шимейн да потръпне. — Исках да видя каква бавачка е успял да купи Гейдж от един затворнически кораб.

Лицето на Шимейн пламна от откритата злоба и ненавист в тона на новодошлата. Искаше тази жена да си тръгне колкото може по-скоро, за да отнесе Андрю обратно в спалнята, защото ръцете й все още бяха прекалено слаби и момчето вече започваше да й тежи. Безпокоеше се, че може да го изтърве, но така и не успяваше да измисли учтив начин да отпрати посетителката.

Междувременно обаче не можеше да не забележи, че твърденията на госпожа Петикоум, че Андрю бил много привързан към Роксана, далеч не отговарят на истината. Момчето беше заровило мъничките си пръстчета в непокорните къдрици, които се виеха край слепоочията на новата му приятелка, и изглеждаше много по-заинтригувано от тях, отколкото от бившата си бавачка, която дори не благоволи да погледне.

Със сетни сили Шимейн го намести отново в прегръдките си. Сякаш усетило нейната слабост, детето обви ръце около врата й и стисна здраво яката й, за да й даде допълнителна опора.

— Искате ли нещо от мен, Роксана? — попита Шимейн в опит да сложи край на това мъчително посещение. — Ако не, извинете ме, но трябва да облека Андрю.

— За теб съм госпожица Роксана, момиче — високомерно я поправи русокосата жена. — Ако не друго, трябва поне да се научиш как да се обръщаш към по-високопоставените от теб.

— Госпожица Роксана, щом така предпочитате — отвърна хладно Шимейн.

Задната врата на къщата се отвори и затвори и по коридора се чуха мъжки стъпки, последвани от шумолене на хартия — Гейдж бе влязъл в кабинета си.

Присъствието му изпълни Шимейн с облекчение.

— Господин Торнтън вече е тук — обяви тя. — Може би ще искате да го видите.

Гейдж чу гласа й, но продължи да се рови в записките си и само се провикна:

— Има ли някой с теб, Шимейн?

— Имате гостенка, господин Торнтън — извика през рамо Шимейн. В същия миг Роксана я избута настрана и влезе в къщата.

Гейдж пристъпи на прага на кухнята, но се закова на място, когато съзря гостенката си. Знаеше какво ще последва и макар че се постара да прикрие раздразнението си, веждите му се сбърчиха гневно.

— Изненадан съм, че те виждам тук, Роксана. Мислех, че ще се грижиш за баща си.

Русокосата жена вирна глава със страдалческа гримаса.

— Дойдох да видя какво си си купил, Гейдж, понеже ти не си направи труда да ме уведомиш за намеренията си. За сметка на това госпожа Петикоум бе така добра да ме извести за новата ти покупка. Беше много мило от твоя страна да не ми съобщиш, че си намерил кой да ме замества и че услугите ми вече са нежелани.

— Казах ти, че имам нужда от жена в дома си и че не мога да чакам, докато баща ти се изправи отново на крака — ядосано каза Гейдж. Искаше му се да извие врата на Алма Петикоум. — Ти знаеш това по-добре от всеки друг. Съжалявам, че вчера не намерих време да се отбия у вас и да ти кажа, но започваше буря и бързах да се прибера. — Той замълча и въздъхна измъчено. Съжаляваше, че Роксана е трябвало да научи всичко от старата злостна клюкарка, но я беше предупреждавал неведнъж за намеренията си. Тя просто не бе искала да го чуе. — Трябваше да се досетя, че госпожа Петикоум ще си строши краката от бързане, за да ти съобщи първа новината. Виж, за това съм длъжен да ти се извиня…

— След като наоколо има толкова жени — прекъсна го Роксана, пренебрегвайки по-голямата част от думите му, — защо, за бога, трябваше да вземеш една престъпница да се грижи за Андрю? И то точно тази? — Гласът й стана мек, почти умоляващ. — Не се ли боиш, че това същество може да стори нещо на сина ти?

Гейдж кипна, но съумя да запази самообладание и да срещне погледа й сравнително спокойно. Не искаше да я наранява с признанието, че бе решил да се освободи от нея много преди старият ковач да падне от коня си и да си счупи крака. Не искаше обаче и да бъде разпитван относно мотивите си да избере Шимейн.

— Ако има някой, способен да прецени вярно какви качества трябва да притежава бавачката на Андрю, това съм аз, Роксана. И съм убеден, че Шимейн е всичко, от което се нуждая.

Докато го казваше, Гейдж се запита какъв ли ефект оказва разговорът им върху самата Шимейн и я погледна крадешком. Момичето явно беше притеснено, но причината за това, изглежда, бе преди всичко фактът, че й липсваха достатъчно сили да държи Андрю на ръце. Цялото й тяло трепереше от усилията, които полагаше, за да не го изтърве, но беше очевидно, че всеки момент ще рухне на пода заедно с момчето.

Без да го е грижа дали ще предизвика ревността и възмущението на своята гостенка, Гейдж се спусна на помощ на прислужницата си. Шимейн, която копнееше да предаде товара си в по-силни ръце, се приведе напред. В същото време господарят й провря ръка между нея и Андрю, за да поеме своя син. Бузите й пламнаха, когато дланта му се плъзна по гърдите й, и Шимейн панически понечи да отстъпи назад, но за неин ужас се оказа, че е впримчена от Андрю, чиито пръсти се бяха заплели в разкъсаната дантела на яката й. В отчаян опит да се освободи от него и преди всичко от баща му, тя вдигна ръце зад врата си и сляпо задърпа дантелата.

— Остави на мен — скара й се Гейдж и отмести едната й ръка. — Така само усложняваш нещата.

Макар че прекрасно съзнаваше ужаса, който я очаква, Шимейн покорно застина на място, за да не влоши положението още повече. Тъй като Андрю беше между тях, Гейдж трябваше да се наведе съвсем близо до лицето й, за да може да разплете пръстите на сина си от дантелата. Шимейн долавяше дъха му, усещаше близостта му с цялото си същество, но не смееше да вдигне очи към красивото му лице. Погледът й бе неотлъчно вперен в Андрю, който търпеливо понасяше опитите на двамата възрастни да го отделят от бавачката му.

Гейдж също усещаше съвсем ясно мекия натиск на женската гръд върху ръката си, но колкото и да му беше приятно да е тъй близо до Шимейн, не можеше да си позволи да се увлича, особено сега, когато Роксана стоеше и ги наблюдаваше.

Гледката на двамата души пред очите й разбуди в гърдите на Роксана познатите копнежи, които бе изпитвала толкова често, откакто познаваше Гейдж Торнтън. В този момент би дала всичко, за да е на мястото на презряната прислужница, но вместо това стоеше сама и напълно забравена. Не за пръв път й се случваше да я пренебрегват, когато наоколо има и друга жена. Само че сега бе по-лошо от всякога.

За чувствата на Роксана бе тежък удар да узнае, че мястото й в дома на Торнтън е било заето от една престъпница, но поне беше хранила надежди, че Алма Петикоум нарочно налива масло в огъня с твърденията си, че момичето е забележително красиво, може би по-красиво дори от Виктория. Старата клюкарка никога не правеше комплименти на някого, освен ако не искаше да засегне с тях своя слушател. Но когато видя Шимейн със собствените си очи, Роксана едва не припадна, защото разбра, че този път Алма не е преувеличила. Момичето беше изключително хубаво, колкото и да й бе трудно да го признае. И макар да копнееше не толкова за работата в къщата на Гейдж, колкото за сърцето му, сега предчувстваше, че то също може да й бъде отнето. Страхът да не загуби Гейдж не беше нещо ново за нея, но в този момент Роксана усещаше по-силно от когато и да било болезнената му хватка, която разбуждаше старата омраза, впила лепкавите си пръсти дълбоко в сърцето й още преди няколко години.

Не можеше повече да издържа да ги гледа заедно. Трябваше да сложи час по-скоро край на този нагъл и отблъскващ фарс. Тя решително тръгна напред с пламнали от ярост очи.

Пръстите на Андрю най-сетне бяха освободени и с въздишка на облекчение Шимейн отстъпи залитайки назад. Все още се боеше да погледне господаря си. Преди обаче да намери време да се успокои, до слуха й достигна звука на приближаващи се стъпки. Тя се обърна, за да се сблъска с един леден поглед, който бе толкова натежал от ненавист, че Мориса с основание би се гордяла, ако можеше да го постигне. Шимейн стреснато отстъпи назад, опасявайки се да не бъде нападната.

Но русокосата се нахвърли върху нея като побесняла тигрица.

— Ти, подла малка кучко…

— Роксана! — извика Гейдж, като се обърна, изумен от злобното й съскане. Макар че преди години Роксана недвусмислено му бе обяснила колко е разочарована от това, че се е оженил за друга, тя никога не беше нападала Виктория по този злостен начин. — Няма да търпя да слушам подобни обиди в къщата си! Чуваш ли?

Резкият му тон угаси яростта на русокосата жена. Тя се обърна към Гейдж като замаяна и се взря в него с наранен, умоляващ поглед.

— Нима си заслепен от преструвките на това момиче, Гейдж? Не виждаш ли как ти се предлага… как ти позволява да я докосваш?

Шимейн пламна от обвиненията на Роксана. Тя отвори уста да запротестира, но думите замряха в гърлото й. Нима не я бяха изпратили в затвора, въпреки че беше отричала десетки пъти вината си пред съда? В момента бе също толкова безсмислено да се опитва да обяснява, че е невинна.

Гейдж беше силно разтревожен от поведението на Роксана. Цветът се бе отдръпнал от лицето й, а клепачите й трепкаха нервно над угасналите й очи. Изглеждаше като човек, който едва-едва се крепи на ръба на лудостта и той нямаше представа какъв ще бъде следващия й ход — можеше да изпадне в несвяст, а можеше и да избоде с нокти очите на прислужницата му.

За по-сигурно Гейдж пристъпи пред Шимейн, за да я защити, и още веднъж се опита да поговори на Роксана с надеждата, че едно разумно обяснение би могло да облекчи наранените й чувства.

— Мислех, че си ме разбрала, Роксана. Не можех да чакам баща ти да оздравее. Трябваше ми бавачка, която да е непрекъснато на мое разположение, която след някоя и друга година ще може да научи Андрю да чете и да смята. Шимейн е много добре образована и е способна да изпълни тези изисквания, и аз не можех да пренебрегна това, след като имах нужда…

— Каква ти нужда! — изсъска Роксана. Гневът й се бе възвърнал. — Искал си да се отървеш от мен и сега си търсиш глупави извинения. — Вече си представяше как хората шушукат зад гърба й и се присмиват на нейната глупост. Да се надява, че не кой да е, ами самият Гейдж Торнтън би могъл да я направи своя съпруга. Той, който бе пренебрегнал толкова по-красиви от нея жени, за да се ожени за Виктория, чиято хубост бе ненадмината. И сега, както тогава, познатите й щяха да подмятат колко е глупаво от нейна страна да вярва, че някой въобще би я взел за жена, и още по-глупаво — да си представи, че тъкмо майсторът на мебели ще вземе да я ухажва. В края на краищата, тя не бе нищо повече от една грозновата ковашка дъщеря, издънка на онзи груб, зъл мъж, чиято съпруга преди години беше изоставила и него, и детето си, за да избяга с някакъв пътуващ търговец. И сега щеше да среща изпълнени със съжаление погледи, тъжно поклащане на глави и съскащи змийски езици, които щяха да бълват отровата си срещу нея при всеки удобен повод. — Щях да се върна на работа при теб, веднага щом татко стане от леглото. Дотогава за Андрю можеше да се грижи Хана!

Уплашен от яростния тон на жената, Андрю се вкопчи в баща си и заплака. Гейдж се извърна и се помъчи да го утеши, но момчето продължаваше да трепери.

— Знаеш, че говоря истината — обвинително извика Роксана, като пристъпи към него.

Гейдж я погледна през рамо толкова студено, че тя замръзна на място.

— Ще трябва да обсъдим това по-късно, Роксана — каза рязко той. — Плашиш Андрю…

— Аз ли? — изкрещя Роксана, вбесена както от обвинението му, така и от хладния тон, с който бе отправено. Сетне кимна с глава към Шимейн. — А какво ще кажеш за тази мръсна никаквица, която си си купил? Синът ти има много повече основания да се плаши от нея, отколкото от мен! Та ти дори не знаеш какво престъпление е извършила, Гейдж! Може да е убийца!

Гейдж се завъртя към нея с пламнал от гняв поглед, но при рязкото му движение Андрю изпищя тревожно и това го накара да преглътне хапливите думи, които се канеше да изрече. Той се овладя, подаде хлипащия си син отново на Шимейн и безмълвно й кимна да се прибере в спалнята. След като вратата на стаята се затвори зад нея, Гейдж хвана Роксана за лакътя и я поведе към верандата възможно най-внимателно. Но вместо да спре там, той слезе бързо надолу по стъпалата и продължи по пътеката, водеща към брега на реката, където съзря лодката на стария Корбин, с която бе дошла Роксана. Едва когато подминаха кораба му и стигнаха до място, откъдето нямаше как да бъдат чути от двамата мъже, които работеха на строежа, Гейдж реши, че се контролира достатъчно, за да е в състояние да говори, вместо да реве.

— Роксана, ти и баща ти бяхте сред първите хора, с които се запознах, когато пристигнах във Вирджиния — започна той с рязък, но умерено силен тон. Сетне пусна ръката й и се обърна с лице към нея. — Ти ми носеше храна, докато строях къщата, въпреки моите уверения, че не искам да ти създавам грижи. Когато Виктория дойде в колониите с родителите си, ти беше много мила с тях и се сприятели с нея. — Гейдж замълча, обзет от угризения на съвестта. Истината бе, че Виктория изпитваше искрено състрадание към старата мома и се бе сприятелила с нея с цената на огромни усилия. Но той съзнаваше колко грубо би било от негова страна да напомня на Роксана, че на практика е нямала нито един приятел, преди Виктория да се смили над нея, затова продължи: — По-късно ти беше тази, която даваше кураж на Виктория, след като родителите й починаха. Знам, че прие женитбата ми за нея като изневяра. Всъщност, ти ми го каза сама. Но после продължи да ни посещаваш и аз сметнах, че си ми простила. Ти дойде с другите жени, за да ни помагаш в нощта, когато се роди Андрю. Ти беше тази, която ме уверяваше, че всичко ще бъде наред… че Виктория е твърде силна, за да умре при раждане. След това си идвала тук много пъти, за да й помагаш в грижите за Андрю. Малко след злополуката с Виктория ме помоли да ти позволя да чистиш къщата и да се грижиш за сина ми, като каза, че това ще ти помогне да преодолееш мъката си. През всичкото това време, Роксана, аз никога не съм те насърчавал и не съм ти давал повод да се надяваш или да очакваш от нашето познанство нещо различно от приятелството, което винаги съм ти предлагал с готовност. Но ти искаше нещо повече, нещо, което не бих могъл да ти дам. Сега вече знам, че трябва да изясня този въпрос веднъж завинаги, за да не стават нови грешки. Ако някога си смятала, че между нас може да съществува нещо повече от приятелство, значи си се заблуждавала, Роксана, и просто си си въобразила прекалено много.

Жестоките му думи накараха кръвта да се отдръпне от сърцето й. Цялата любов, която бе изпитвала към този мъж, в този миг се превърна в люта омраза.

— Ти си въобразяваш прекалено много, Гейдж Торнтън. Ако си мислиш, че ще продължавам да си мълча за Виктория…

Гейдж усети как кожата на тила му настръхва, а крайниците му натежават. Това трябваше да се очаква. Роксана никога не го беше заплашвала открито след смъртта на Виктория, но появата на Шимейн явно я бе извадила извън релси.

— Какво искаш да кажеш? — предпазливо попита той.

— Аз ти вярвах… — За миг гласът на Роксана се прекърши, но тя го овладя и продължи: — Обичах те и просто не можех да повярвам, че си способен да убиеш жена си. Но не трябваше да пренебрегвам фактите. Аз дойдох тук след като Виктория беше вече мъртва, след като ти бе отнесъл Андрю обратно в къщата. Тогава наоколо нямаше никой, спомняш ли си? Твоите хора имаха почивен ден. Наскоро се разхождах край кораба и когато се качих на носа, осъзнах, че само някой много силен мъж би бил в състояние да преметне Виктория през парапета и да я хвърли на камъните, които ти и твоите работници струпахте долу, за да укрепите скелето и да не позволите на пролетните дъждове да отмият пясъка под подпорите. Ако жена ти не е имала някаква причина да сложи сама край на живота си, то ти си единственият, който би могъл да я убие, защото по това време ти беше единственият мъж наоколо. Вероятно наистина си я убил в изблик на гняв, както говорят хората, и си искал всички да повярват, че е било злополука. Когато си съзрял, че се задавам с лодката по реката, ти си хвърлил Виктория от носа на кораба, а после си изтичал в къщата с Андрю, за да може аз да видя, че си вътре, защото знаеше чувствата ми към теб! Знаел си, че с готовност ще повярвам на всяка твоя дума! Но сега не съм толкова наивна и съм убедена, че ти си убил Виктория, все едно как точно си го сторил!

— Това е лъжа! — изрева Гейдж. — Бях в къщата, когато чух писъка на Виктория, и веднага дотичах, за да те намеря над мъртвото й тяло! Бих се погрижил да те арестуват още същия ден, ако не съзнавах, че не си достатъчно силна, за да завлечеш Виктория до носа и да я преметнеш през парапета. Както ти каза, това е по силите само на мъж, но и досега не съм открил кой би могъл да има мотив да иска да я нарани, още по-малко пък — да я убие.

— Ти си лъжец, Гейдж Торнтън, а не аз. И ще се погрижа всички да го узнаят!

Той се изсмя на заплахата й.

— Мислиш ли, че някой ще ти повярва, след като веднъж вече се закле, че си чула писъка на Виктория, че веднага си изтичала към къщата и си ме видяла да изскачам отвътре? Няма как да съм стигнал от кораба до там за толкова кратко време и ти го знаеш. Откровено казано, много се съмнявам, че новата ти история би заинтригувала хората от града, Роксана. Всички вече знаят за Шимейн и ще се досетят, че нелепите ти обвинения са продиктувани единствено от злоба и ревност.

— Ти си я убил! — изпищя Роксана със святкащи очи. Скърцайки със зъби, тя замахна и го зашлеви по бузата с такава сила, че собствената й длан изтръпна от болка. Но дори това не бе достатъчно, за да охлади насъбралата се в нея ярост. Все още копнееше за отмъщение.

За миг Гейдж остана напълно неподвижен — със затворени очи, с извърнато настрана лице, със здраво стисната челюст. Сетне бавно завъртя глава, вдигна рязко вежди и впи сурово поглед в жената пред себе си.

— Никога повече не прави това, Роксана — предупредително каза той. — Защото ако го направиш, ще разбереш на какво съм способен.

— Какво, ще ме хвърлиш от носа на кораба като Виктория ли? — хапливо попита тя.

За част от секундата инак топлите му кафяви очи станаха тъй леденостудени, че Роксана усети страх. Но в следващия миг Гейдж се завъртя рязко кръгом и се отдалечи.

Когато влезе в къщата, вратата на спалнята все още беше затворена. Той постоя известно време на прага, заслушан в нежния глас на Шимейн, която пееше весела песничка на Андрю, и в щастливия, звънлив смях на сина си. Усети струйка кръв в ъгъла на устата си и внимателно я избърса с ръка, преди да отвори вратата на спалнята. Шимейн беше коленичила до леглото, а Андрю, вече напълно облечен, седеше на ръба му, доверчиво сгушен в ръцете й. Когато Гейдж влезе, момичето веднага прикова поглед в пламтящата му буза и смутено скочи на крака.

Той се опита да се усмихне, за да я успокои, но опитът му причини силна болка.

— Днес следобед трябва да отида с каруцата до града, Шимейн, и бих искал ти и Андрю да дойдете с мен. — Не смееше да ги остави сами, защото се боеше, че Роксана може да се върне и да стори нещо лошо на Шимейн. — Един от работниците ми каза, че някаква вдовица желае да се срещне с мен, за да поръча мебели. Ако се споразумея с нея, ще имам достатъчно пари, за да купя някои неща, необходими за кораба и да ти поръчам чифт обувки.

Щедростта му я смая.

— Вече ви казах, господин Торнтън, че съм напълно доволна от обувките, които ми дадохте. Нямам нужда от нови.

Гейдж най-после успя да се усмихне, макар и съвсем лекичко.

— Да, но тези обувки ти хлопат, а и непрекъснатото шляпане на пантофите, които носиш върху тях, може направо да побърка човек. А сега заминавай да се облечеш, жено. И по-живо.

— Да, сър — отвърна Шимейн с лъчезарна усмивка и забърза към вратата.

Но на прага тя се спря, изрита пантофите от краката си, хвана ги в ръка и със смях побягна навън. Искрящата й жизнерадост беше толкова заразителна, че Гейдж, който проследи с усмивка нейния полет нагоре по стъпалата, усети как собственото му настроение бързо се освобождава от мрачните окови, които го бяха стягали само допреди миг.