Джоана Линдзи
Златокосият великан (5)

ГЛАВА ПЕТА

Обер щеше да отнесе Рейна, която се качваше с Теодрик по стълбището. Ако Тео не я бе прихванал, щеше да падне. Момчето обаче бе тъй развълнувано, че и през ум не му мина да се извини.

— Слава на Всевишния, ето ви най-сетне и вас, господарке! Лордът се чувства доста засегнат, защото не сте го поздравили. Той изплаши лейди Илейн до смърт и…

— Както виждам, теб също — прекъсна го Рейна нетърпеливо. — Нали ти заръчах да поздравиш хората. Предложи ли им нещо освежително? Погрижи ли се за тяхното удобство?

— Аз… мислех, че няма да се забавите толкова и… той е чудовище, господарке. Никога не съм виждал човек, който…

— Глупак такъв! Значи ли това, че досега никой не е обслужил нашите спасители?

— Мислех, че вие ще дойдете долу.

— Изобщо не съм била горе. Има ранени — трябваше незабавно да се погрижа за тях и… е, все едно. Обер, направо ме вбесяваш. Ще ми се да не ми се мяркаш поне седмица пред очите. Направи нещо де, подай ми ръка! Уморена съм до смърт и заради твоята недосетливост не мога дори да се отбия до стаята си, каквото бе първоначалното ми намерение. Тео, не се хили като ненормален, а ми помогни да се изправя.

— Трябва да признаете, господарке, че рядко сте била така кисела. — Тео се подсмихна, двамата с Обер я подхванаха за ръцете и я затеглиха. Преживяването бе ново, непознато и твърде поучително. — А сега ще се справите ли сама? — попита той, когато преодоляха и последното стъпало.

— Да, и ако продължаваш все така да ми се присмиваш, ще те заточа в кухнята. Отиваш твърде далеч, а не ти е за пръв път. Никак не ми е до шеги. Къде, по дяволите, е отишъл народът?

Погледът й обходи залата. Единствените хора, които я населяваха, бяха мъжете, застанали до камината в отсрещния край.

— Нали ви казах, че е страшилище — обади се Обер.

— Ти използва думата „чудовище“. Да разбирам ли, че този лорд така е наплашил всички, че са се изпокрили в миши дупки?

— Лично не съм видял нищо, тъй като самият аз светкавично си плюх на петите. Все пак ще ви посъветвам да се скриете и вие. Този човек не е нормален, лейди Рейна. Най-добре е да побързате.

— А имам ли сериозни основания да се страхувам? — попита тя.

— Не, той желае само да се увери, че се чувствате добре. Не благоволи да повярва на моите думи. Очевидно храни някакви подозрения, тъй като до този момент все още не сте се появили.

— Като е така, изтичай и съобщи за пристигането ми. Не мога да се движа по-бързо, дори от това да зависи спасението на душата ми. Не и с тази броня на гърба си, която тежи колкото цял кон.

— Моля ви, господарке… Ако не дойдете с мен, този звяр ще ми извие гръкляна, преди да кажа и гък. Нека идем заедно при него.

Тя въздъхна примирително, но, изпълнена с презрение, не пропусна да забележи, че двамата й „закрилници“ отляво и отдясно поизостанаха на крачка зад нея. Положително щеше да се почувства в по-голяма безопасност, ако я придружаваха нейните госпожици, макар повечето от тях да бяха все още деца.

Смазана от изтощение и с ужасно главоболие, Рейна пристъпи към своя „освободител“. Тъкмо се канеше да направи реверанс — макар и да не й бе съвсем ясно как ще се изправи след него — когато почувства, че неведома сила я издига във въздуха.

— Писна ми вече от всичките тези извъртания, извинения, бавения и оглушки. Не ми ли кажеш тук и сега къде се намира господарката на този замък, ще те пречукам като едното нищо.

Рейна понечи да каже нещо, но от гърлото й не се изтръгна и звук. Рицарят я държеше във въздуха, а юмрукът му бе сграбчил ризницата точно на равнището на гърдите. Този единствен юмрук я повдигна заедно с проклетите й рицарски доспехи на половин метър от пода и тя се взря право в лицето на мъжа. Погледна бързо надолу и установи, че той не бе стъпил на нищо. Обер го бе нарекъл чудовище. Боже мили, та този тип бе истински великан, колкото висок, толкова и широк; е, не съвсем, но раменете и гърдите му наистина бяха с невъобразими размери. Положението, в което се озова, й предостави отлична възможност да се увери в този факт отблизо. В случая не ставаше дума за човек-тръстика, а за истинска мечка, която освен всичко останало и ръмжеше като звяр.

Рейна не бе единственият човек, временно парализиран от ужас. Теодрик и Обер буквално онемяха от възмущение, виждайки как този изверг се отнася с господарката им. Но де да беше само това! Той дори се осмели да я разтърси във въздуха, когато тя не успя да отговори достатъчно бързо на въпроса му!

Обер възвърна първи разума си, но го изгуби веднага при мисълта, че е единственият, който може да стори нещо в тази ситуация. Вместо да разсее заблудата на гиганта по словесен път, глупчото реши тъкмо в този момент да докаже, че е смелчага. Той скочи върху гърба на великана, но последният го отърси от себе си като някаква досадна катерица. Единственият резултат от този инцидент бе, че гостът залюля Рейна още по-сърдито.

В този миг до слуха й достигна един разумен глас.

— Може би все пак трябва да пуснеш момъка, Ранулф. Убеден съм, че по този начин ще успее да възвърне своя дар слово.

Но човекът, който пръв успя да проговори, бе Теодрик.

— Това е лейди Рейна, господарю. За малко да я удушите.

По дяволите това момче. Не можеше ли да се изрази малко по-деликатно! Великанът бе толкова стъписан от чутото, че просто я изпусна на пода и тя се строполи с трясък в краката му.

Тримата рицари стояха вцепенени около нея като три безсловесни стълба от сол и я зяпаха глупаво. Ако не изпитваше толкова силни болки, щеше сигурно да се разсмее на глас, защото тази ситуация наистина представляваше венецът на един ден, изпълнен с нещастия; а и тя все още не се чувстваше унизена. В момента унижението си оставаше за сметка на пришълците.

— Е, поне ще проверя дали някоя от плочите не е за смяна.

При думите й великанът се смути и лицето му почервеня. Рейна се почувства по-добре, но само до мига, в който опита да стане. Успя единствено да се опре на ръце и колене. Боже милостиви, трябваше да се измъкне от бронята, и то веднага! В тези доспехи изглеждаше неописуемо тромава и недодялана! Веднъж само да се измъкне от тях и незабавно ще ги хвърли в огъня.

В този миг две ръце я подхванаха под мишница и я вдигнаха на крака. Очите й се впериха в огромния гръден кош пред нея. Тя отстъпи няколко крачки назад и едва тогава погледна нагоре, тъй като не желаеше да си изкриви врата. Видяното я изненада.

По-рано тя възприе този мъж като през мъгла, в този миг обаче успя да запечати в съзнанието си всяка черта на лицето му. Златисти вежди, прави и гъсти, малко по-тъмни от светлорусата коса, разпиляна по могъщите му рамене; красиво оформен нос между широките, опалени от слънцето скули; плътни устни над четвъртита брадичка, по която бе набола брада с бронзов цвят. Лицето на този мъж изглеждаше непреклонно, много мъжествено и необичайно хубаво. В този миг забеляза и очите — виолетови очи, които се присвиха и направо я пронизваха. Нима наистина бе възможно мъж да притежава очи с цвета на теменужка?

Ранулф почувства, че гневът отново взема власт над него и този гняв се съсредоточи върху благородната дама, ако тя наистина бе такава, разбира се. Бе я сметнал за мъж, макар и доста нисък. Всъщност нямаше нищо за чудене — безформената ризница стигаше до коленете й, краката й също бяха бронирани, а под металната качулка на ризницата се подаваше само тясна овална част от лицето. Дори веждите и брадичката бяха скрити под шлема, а по ръкавите и ръцете й лепнеше съсирена кръв.

Вярно, че не носеше меч или някакво друго оръжие, но все пак не приличаше никак на жена; единствено гласът й бе нежен и мелодичен. За съжаление дочу този глас твърде късно и не успя да поправи своевременно грешката си. Нещо повече — в нея не се прояви и онази реакция, която предизвикваше винаги при запознанството си с някоя жена. Единственото, което забеляза, бе проблесналото в очите й учудване, но то трая не повече от секунда. Големите й сини очи, бледи като утринно небе, се взираха в него и не издаваха никакво възхищение; просто го гледаха открито, безстрашно и сякаш с известна доза любопитство.

— Благодаря — рече Рейна, когато застана твърдо на краката си.

— Няма нужда да ми благодарите — възрази той пряко волята си. — Аз трябва да ви помоля за извинение. — Прииска му се да дръпне качулката от главата й, за да разбере с кого си има работа — с момиченце или с истинска жена. Не понасяше неясните неща.

В този миг обаче Рейна го изненада, поемайки вината за недоразумението, макар че с основание можеше и да го упрекне.

— Не, милорд, аз съм тази, която трябва да се извини — оказах ви недостоен прием и създадох пълна бъркотия. Всъщност исках само да се преоблека, но после Обер ми съобщи, че, загрижен за моята безопасност, проявявате известно… нетърпение.

Внезапно тъмнокосият мъж, застанал до великана със златистата коса, се разсмя с пълен глас.

— Следователно вие сте били в безопасност и преди да се появите пред погледа на приятеля ми? А сега позволете да ви представя угрижения момък, който в момента безспорно се ругае наум: Ранулф Фиц Хю, както и нашия млад приятел Сърл от Тотнес.

— А вашето име?

— Уолтър дьо Брьот, на вашите услуги.

Тя кимна на всекиго поотделно и изчака великанът да продължи. Той обаче мълчеше, впил мрачен поглед в Уолтър, защото последният бе разкрил смущението му пред непознатата дама.

Вярно, че гостите казаха имената си, но така и не се разбра кои са всъщност. Учтивостта обаче налагаше тя да наруши мълчанието.

— Аз съм Рейна дьо Шампани и ви приветствам с добре дошли в Клайдън. Не може да не сте забелязали, че се появихте точно, когато бе необходимо.

Уолтър реши да пресече последващите благодарствени слова.

— Колко време продължи обсадата?

— Обсада нямаше. Нападнаха ни на зазоряване. Техен съгледвач, който прекара нощта при нас, им е отворил външната порта.

— И вие сте излезли, за да се биете лично, така ли? — Във въпроса на великана се долавяше недвусмислено презрение; Рейна си каза, че е по-добре този мъж да си държи устата затворена.

— Да се бия ли? О, не. Закрилникът ми, сър Уилям, е прикован към леглото и нямаше кой друг да поеме отбраната.

— А вие изпратихте ли някого да доведе помощ?

— Нямахме време — отвърна Рейна необмислено, но — в същия миг пребледня при мисълта, че е постъпила глупаво. Не биваше да издава нищо, преди да узнае какви са намеренията им. Защото не бе изключено от нечестивците да ги е спасил друг нечестивец. Можеше да се закълне, че отговорът й го успокои и той се отпусна.

— А защо не…

Тя го прекъсна.

— Все още не знам какво ви води в Клайдън.

— Идваме от вашия повелител.

Рейна се успокои веднага. Вярно, стори й се малко странно, че великанът нарича Ги от Шефърд неин „повелител“, но нима самият той не бе малко странен. Сигурно й носеше второ писмо от кастелана на графа, тъй като още не бе отговорила на предното, засягащо датата на нейната сватба. Всъщност не можеше да отговори и на това писмо, не и преди следващата седмица, когато щеше да пристигне Джон дьо Ласел. Защото все още не знаеше дали Джон иска да се ожени за нея. От друга стана пък лорд Ричард, човекът, за когото тя искаше да се омъжи, по думите на неговия кастелан се намираше все още в Ирландия, където наглеждаше имотите на баща си. Никой не знаеше кога ще се върне. Но все пак всичко това бяха нейни лични проблеми, чието решаване трябваше да почака.

Тези мъже бяха васали на Шефърд и бяха задължени да помогнат на Рейна; следователно можеше и да ограничи благодарността си към тях. Въпреки че бяха само хора от свитата на Шефърд, те все пак бяха добре дошли в замъка й.

— Простете, че бях тъй рязка към вас, сър Ранулф. Трябва да призная, че все още не съм на себе си в резултат на събитията от тази сутрин. Ще отговоря на всичките ви въпроси, но все пак нека първо се погрижа за вашето удобство. — Той кимна с нежелание и тя въздъхна с облекчение, след което се обърна към Обер:

— Прислугата да сложи покривките на масите, а трапезникът да дойде веднага при мен. Кажи на лейди Маргарет, че той трябва да приготви всичко необходимо за хората на сър Ранулф. Искам също да знам как се чувства сър Уилям. Тео, намери госпожа Хилари и й поръчай да подготви повечко стаи — с баня и вино. Лейди Илейн да иде при ранените. Вече се погрижих за най-тежките случаи, но има още рани за шиене. Време е лейди Илейн да изпробва иглата си и в човешка плът. После вече можеш да помислиш и за мен самата.

Уолтър я проследи с поглед и поклати глава.

— Тя буквално не може да се държи на краката си, да не говорим пък, че не е в състояние да стигне и до стаята си. Въпреки всичко обаче това мъниче раздава заповеди наляво и надясно. Може би трябва да й помогна… — Не довърши думите си, тъй като за негово огромно учудване Ранулф се надигна от мястото си и последва младата лейди.

Настигна я с три крачки и я вдигна на ръце. Чу как тя пое въздух, но без да й обръща внимание, я понесе към стълбището.

— Не бива да се товарите с доспехи, след като не можете да издържите на тежестта им — бяха единствените му думи.

Този факт бе известен и на Рейна, но тя си замълча — не знаеше какво е намислил да прави с нея. След няколко секунди обаче страхът й отшумя. Ранулф просто се завтече нагоре по стъпалата, които завиваха и над тавана на голямата зала и водеха към третия етаж в източната кула. Когато стигнаха горе, Ранулф постави младата жена на пода, кимна бързо и незабавно се оттегли.

Колко галантно, мина й през ума, но още в следващия миг забрави за великана. Застана пред вратата към покоите на лорда, откъдето започваха и стъпалата, водещи нагоре към зъберите на крепостта. Рейна продължи бавно по тесния коридор, вдълбан в дебелия външен зид и осветяван от множеството бойници. Премина покрай женското отделение, в което живееха повечето от дамите. Пред нея бяха разположени стаята за шев и тъкане, както и спалнята на камериерките. Най-накрая стигна и до своето малко убежище в северната кула. Можеше отдавна да заживее в просторните помещения на лорда, но скръбта не й позволяваше да направи тази стъпка. Щеше да се нанесе там едва когато се омъжеше.

Облегна се на вратата и въздъхна дълбоко — от умора не бе в състояние да направи дори и няколкото крачки, които я деляха от леглото. Изпита ужас от мисълта, че в оставащата част от деня ще трябва да изпълнява домакинските си задължения — да забавлява гостите и да отговаря на въпросите им. Не й бе лесно да разговаря с посетителите за положението, в което се намира; просто не знаеше каква част от истината да им каже и доколко да излъже. Най-трудно бе с лъжата — баща й я бе възпитал да говори само истината, смятайки, че това е най-доброто за нея.

Ако лорд Реймънд не бе починал, тя щеше да се омъжи още преди баща й да последва крал Ричард в неговия кръстоносен поход — цели две години бяха изминали оттогава. Бяха я сгодили за Реймънд още на тригодишна възраст. Никога не се възпротиви на тази връзка, макар че се бе срещала с него не повече от пет-шест пъти и почти не го познаваше. Когато обаче наближи времето за сватбата им, се оказа, че е станал всеобщ любимец в двора на Хенри и почти не се свърташе на едно място, изпълнявайки най-различни поръчения на стария крал. По тази причина никога нему оставаше време да се позанимае с годеницата си. А после дойде вестта за кончината му, настъпила при пресичането на Ламанша. Опитал се да спаси едно дете, паднало зад борда, и се удавил.

Новината я опечали, но все пак този мъж не й бе истински близък и не почувства дълбока скръб. От друга страна обаче в резултат на смъртта му тя изпадна в крайно деликатно положение, тъй като баща й бе положил вече клетва да участва в кръстоносния поход със сюзерена си, лорд Ги, и с новия крал Ричард Лъвското сърце. И така, бе петнадесетгодишна, неомъжена, а в същото време Роже до Шампани се канеше да потегли за Божи гроб. Просто нямаше кога да й търсят нов съпруг. По тази причина баща й предложи да направи сама своя избор и след това да поиска писмено съгласието му. Което тя и стори. Само че първото й писмо не стигна до него. Първо тя получи вест от него — за завладяването на Кипър и венчавката на краля с Беренгария Наварска. Владетелят взел със себе си на острова четирима от своите васали, но там единият от тях бил покосен от треска.

Заедно с писмото пристигна и товар плячка, но въпреки затрудненото си материално положение Рейна се побоя да продаде нещата; те идваха от кръстоносния поход и в нейните очи имаха стойност на реликви. Второто й писмо също настигна баща й в Кипър, тъй като кралят остана там доста време. Роже дьо Шампани одобри двама от мъжете, които споменаваше Рейна; Джон дьо Ласел и Ричард дьо Аркур. Преди смъртта на брат си Джон спадаше към свитата на баща й, но после младият мъж получи в наследство семейните владения в Уелс. Що се отнася до Ричард, той вече притежаваше град Уорхърст заедно с крепостта, разположени едва на няколко часа езда от Клайдън, а освен това бе и наследник на Лайънсфорд. Рейна познаваше двамата добре и ги харесваше — струваше и се, че за когото и от тях и да се омъжи, ще се чувства добре. И двамата бяха млади и привлекателни на външен вид. Ричард имаше чудесно чувство за хумор и често я разсмиваше, Джон пък бе извънредно добродушен и дружелюбен. Щеше да бъде щастлива и с двамата, но все пак сърцето й клонеше към Ричард.

Месец след последното си писмо баща й загина при обсадата на Акр. Той така и не узна кого от двамата е предпочела. Графът й написа писмо, в което я осведоми за смъртта на баща й; той споменаваше също, че Роже е споменал за сгодяването на дъщеря си, но не и името на избраника.

Не се съмнявам, че ще приема човека, когато Роже е избрал за вас и че той ще положи клетва за вярност пред мен. Роже ме обичаше много — както и аз него — и мисля, че едва ли се е спрял на някой мой враг. Така че имате моята благословия и ви разрешавам да се омъжите.

По-нататък графът пишеше, че желае обрядът да се състои в някой от следващите месеци — заради личната безопасност на Рейна. Той настояваше и за допълнителни подробности около предстоящото събитие.

В първия момент Рейна се обърка, но бързо осъзна какво е сторил баща й. Той бе скрил истината от своя приятел и сюзерен, за да й даде възможност сама да избере своя жених. От друга страна пък лорд Ги бе станал неин настойник след смъртта на баща й и вече имаше правото както да й избере съпруг, така дори и да обяви настойничеството за продан. В такъв случай тя щеше да си остане неомъжена. Разбира се, лордът едва ли щеше да постъпи по този начин. Той винаги се отнасяше добре към нея и я харесваше, защото бе дъщеря на приятеля му. В техния свят обаче чисто човешките отношения често отстъпваха на заден план, колчем въпросът опреше до някоя изгодна женитба. Ако графът не дадеше своето съгласие и не одобреше избраника й, тя можеше и да изгуби наследството. По тази причина писа на Ричард и го помоли да дойде в Клайдън. Не посочи причини, тъй като не желаеше да му предлага женитба в писмена форма, но подчерта, че въпросът е спешен. Не бе лесно да го открие и след като той не се обади в продължение на цял месец, тя реши да пише и на Джон. По това време бе готова да се омъжи за когото и да е от двамата, още повече, че кастеланът на графа настояваше да узнае за кога е определено бракосъчетанието. Обаче след събитията от тази сутрин и опита на Дьо Рошфор да я отвлече нещата наистина вече не търпяха отлагане. Цяло щастие бе, че през всичките тези месеци я нападна само той.

Тъкмо се канеше да пристъпи към леглото, когато някой отвори със замах вратата. Рейна извика предупредително на влизащия Теодрик; в противен случай тя щеше да се строполи на пода.

— Рейна, да видите само как онази курва Едуина се увива около него — започна Тео и на лицето му се изписа погнуса. — А отгоре на всичко госпожа Хилари ще й нареди да го обслужи, ако вие не разпоредите нещо друго, разбира се. Моля ви, Рейна, нека аз се погрижа за него! Едуина винаги е получавала най…

— Да се погрижиш за кого?

Той въздъхна артистично.

— За златния рицар, за кого другиго?

Рейна също въздъхна, но съвсем естествено.

— Ама, разбира се, за кого другиго! Хайде, върви! — рече тя и махна небрежно с ръка. — Мен какво ме засяга? — А после добави: — Почакай малко! Първо снеми от мен тези дяволски железа.

Той се подчини, но я разсъблече по-бързо и пъргаво от когато и да било. За малко да прихне от смях като го гледаше тъй нетърпелив. И тъкмо той да нарече Едуина „курва“! Смехории!

Останала само по бельо, тя се свлече изтощена на леглото.

— Поне сети ли се да ми стоплиш вода за къпане?

— Естествено — рече той обиден и запокити доспехите й в ъгъла.

— Като е така, прати да повикат Уенда. И още нещо, Тео… — Тя се подпря на лакти. — Ако все пак твоят „златен рицар“ не прояви интерес, не му досаждай и не му се пречкай из краката.

Момъкът кимна, усмихна се широко и изчезна.