Джоана Линдзи
Златокосият великан (30)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТА

— Ще се почувствате по-добре, ако поговорим.

Рейна не отговори. Седеше със затворени очи, а застанал зад нея, Тео решеше нежно косите й. Прииска й се да не е толкова податлива на настроенията си. Не бе споменала нито дума за посещението на мъжа си при Червената Алма, нито пък възнамеряваше да го стори. По-късно клюката сигурно щеше да достигне до слуха на Тео, но може би той нямаше да свърже нейната потиснатост с този слух. Изповедта е, разбира се, благо за душата, мина й през ума, но същото не се отнасяше и за унижението.

— Да не ви се е наложило отново да си разтваряте краката по пътя от тук до селото?

— Не се дръж като простак, Тео.

— Е, случи ли ви се?

— Не — процеди тя.

Той я затегли за косата — най-накрая главата й се изви назад и тя го погледна.

— На кого се сърдите тогава, ако не на великана.

— Тео…

— Кажете ми веднага. В противен случай отивам долу и ще му пошушна в ушенцето, че го очаквате и леглото и се топите по него.

— Ще заплатиш с живота си, ако ми изиграеш този номер — възкликна тя раздразнено и издърпа рязко главата си.

Думите й оказаха влияние и Тео не продума повече. Но последвалото мълчание започна да я изнервя и тя реши да му разкаже поне половината.

— Ти беше прав за мъжа ми, но не и за причината. Мислех си, че Ранулф ще се съгласи да оженим сър Арнулф за Луиз дьо Бърг. Докато вечеряхме, той накара обаче Сърл, Ерик, че дори и Уолтър да се отправят на коне към вдовицата, за да се запознаели с нея.

— Така ли?

— Сега вече ми е ясно, че смята да я даде на един от тримата; и то след като следобеда почти ми обеща да я вземе Арнулф.

— Рейна, той не ми прилича на човек, който нарушава лекомислено обещанията си.

— Е, не е обещал направо — призна тя навъсено. — Но знаеше много добре, че желая този брак да се осъществи и каза още, че ще има предвид Арнулф.

— Да имаш някого предвид все още не означава да обещаеш. На мен пък ми се струва, че просто се подсигурява, в случай че не одобри сър Арнулф.

— Ти изобщо не разбираш за какво става въпрос, Тео. Той просто е длъжен да даде съгласието си.

— Как така?

— Ах, да не говорим за това. Повярвай обаче, че ти казвам истината — обясни Рейна с нетърпелив глас. — Арнулф е най-добрият избор за вдовицата. Винаги ни е служил чудесно и е доказал, че на него може да се разчита. Заслужил е тази награда. А освен това харесва госпожата. Смятам, че двамата си подхождат чудесно.

— Добре, но какво мисли тя по този въпрос? Може пък да й е приятно, ако й се разреши да избира, нали?

— Тези работи нямат значение. Та госпожата е още съвсем млада.

— Да ви напомням ли, че вие не бяхте много по-възрастна, когато избирахте между Джон дьо Ласел и Ричард дьо Аркур? Нещо повече — в последния момент дори се отметнахте от тях.

— Да, но ако една седемнадесетгодишна жена е убедена в правилността на последния си избор, това не означава, че е непременно глупачка, нали? — отвърна Рейна раздразнено.

— Е, значи разбирате, че великанът е най-доброто решение за вас; независимо от първата ви караница. Не бива да очаквате от него винаги да се съгласява с вас, Рейна. Според мен… дори и баща ви… нямаше да…

Тео се умълча и Рейна вдигна очи. В стаята бе влязъл Ранулф и погледът му, отправен към Рейна, с всеки изминал миг ставаше все по-мрачен и по-мрачен. Точно зад него стоеше Лензо. Той извъртя очи към тавана и всички видяха врата му, зачервен от притеснение.

Тео се прокашля, за да привлече вниманието на Рейна, но когато опитът му се оказа безуспешен, той я побутна леко по рамото. Едва в този миг тя осъзна какво е предизвикало реакцията на двамата новодошли — нощницата й се бе разтворила и откриваше пъпа, както и една разголена гръд.

Тя пое дълбоко въздух, притвори одеждата си и, разгневена, впи поглед в съпруга си. Не стига, че същото се бе случило вече веднъж, ами трябваше да се повтори и сега!

— Нямаше да е зле, ако ни бяхте известили за присъствието си, милорд — процеди тя през зъби. — На това му казват почукване.

— На моята собствена врата? О, не, едва ли.

— Разбирам да бяхте сам, обаче вие не сте.

— Вие също, милейди… и настоявам да ми обясните защо!

Тя забеляза със закъснение, че той не я гледа просто мрачно, какъвто си му бе навикът, о, не, Ранулф буквално вреше и кипеше от гняв. Доказваха го както подутата вена на врата му, така и изпепеляващият поглед. Но Рейна бе също разгневена, и то не само заради факта, че се е изложила повторно. Тя се изправи рязко от мястото си.

— За какво намеквате, сър? Вие отлично знаете, че Теодрик е моят личен прислужник. Нима не виждате, че е тук, за да изпълни своите задължения.

— А задълженията му свързани ли са с факта, че сте полугола?

— Не ставайте глупав — възкликна тя сърдито. — Той ме гледа така, както гледа и вас… нещо повече, вас би ви гледал много по-охотно. Той просто не ми обръща внимание; все едно Лензо да се впечатли от голотата ви, докато например ви къпе или облича.

— Да разбирам ли, че тъкмо в това се състоят задълженията му?

— Естествено.

— Но не и сега, по дяволите! — изрева Ранулф. После се обърна към Тео. — Хайде, чиба!

Рейна се вцепени от възмущение и задържа младежа за ръката.

— Не е необходимо да тръгваш, Тео.

— За Бога, Рейна — отвърна прислужникът с подрезгавял глас. — Да не искате да загина?

— Той няма да те докосне дори.

— На ваше място нямаше да съм толкова сигурен, момиче — прекъсна я Ранулф с тих глас, който вещаеше беда. — Спомнете си, че му дължа един пердах и ще си го получи, ако до секунда не…

Нямаше нужда да продължава, тъй като Тео излетя като стрела от стаята. Лензо се разсмя и преди да се обърна с гръб и към двамата, Рейна го дари с унищожителен поглед. Идеше й се да се разкрещи като някоя ненормална глупачка.

— Ти също можеш да тръгваш, Лензо — обади се отново Ранулф и в гласа му нямаше и следа от предишния гняв. — Моята лейди ще ми помогне да се разсъблека.

— Да, а после пак ще ме обвините, че го лишавам от обичайните му задължения, нали? — Рейна го погледна сърдито през рамо. — Хич не се и надявайте, милорд.

— Вие нямате ли задължението да помагате на съпруга си винаги, когато има нужда от вас?

— Само не ми говорете за задължения след детинската сцена, която ми разиграхте преди малко.

— Значи ми отказвате, така ли?

— О, Боже — рече тя с поглед, вперен в тавана. — Той разбра какво му казвам. Благодаря ти, Господи.

— Опасявам се, че Тео не е единственият, комуто се полага съответната порция пердах.

Тя не го усети кога се е приближил — застана плътно зад нея и дъхът му раздвижи косите й. Не бе чула и кога е заключил вратата. Бяха останали сами.

— С тази заплаха сигурно ще изплашите Тео до смърт, мен обаче не можете, защото не съм толкова страхлива.

— Каква заплаха? Реша ли, че заслужавате бой, мога да ви уверя, че после поне две седмици ще стоите само права. — Той я хвана за тила и я извърна към себе си. — Дали обаче наистина се налага да ви пердаша?

— Разрешение ли искате от мен?

Той се усмихна широко.

— Не съм чак толкова глупав. Само питам дали наистина е необходимо. Възнамерявате ли и занапред да проявявате опърничавостта си толкова открито?

— Не — прошепна тя малодушно, макар и все още сърдито.

— Добре. Но нека ви призная, че когато влязох тук, си мислех за всичко друго, само не и да ви бия.

Тя се отдръпна от него и го стрелна подозрително с поглед.

— Не, не е възможно… нима искате да… след всичко, което… одързостявате се значи да ме…

— О, просто имахме известни несъгласия — прекъсна я той, вдигайки рамене. — Сега обаче всичко това е минало.

— Минало ли? Известни несъгласия ли? — Рейна задиша тежко. — Значи, така гледате на тези неща? Прекрасно, няма що! То може ли и да се очаква нещо друго от невъзпитан простак като вас! Само че от мен няма да получите вашето „всичко друго“; не и в деня, в който сте си го взели от Червената Алма!

— От Червената… Настоявам да изразите мисълта си по-ясно, и то веднага, милейди.

— Кой, аз ли? — Рейна буквално не можеше да си поеме дъх. — Вие посещавате проститутка, а аз да се изразявам по-ясно, така ли?

— А-а, такава била значи работата. — Той се усмихна, а последвалият смях я вбеси окончателно. — А аз й казах, че не сте чак толкова глупава.

— Не… толкова… глупава? — заекна тя. — Наистина съм била глупава, щом съм си мислела, че съпругът ми никога няма да ме изложи пред толкова много хора.

Все още усмихнат, той поклати глава някъде високо над нея.

— Милейди, изобщо не съм ви излагал!

— Да, а утре на свинчетата ще им поникнат крилца — просъска тя. — Кажете на соколаря да се подготви за предстоящото чудо.

— Вие нямате никакво основание да ми се сърдите.

— Значи всеки божи ден да се кося в чие легло се въргаляте и да нямам правото дори да се обадя, а? Това ли искате да кажете?

— Вие видяхте ли ме легнал с проститутката?

— Намерих ви с ръка върху гръдта й. Предполагам, че сте разговаряли за арендната вноска, нали?

Жлъчната ирония, скрита в думите й, го накара да се сепне. Бе забравил, че тя се появи на вратата точно в онзи момент.

— Истината е, че разговаряхме за вас.

— Естествено — потвърди тя сухо.

— Вероятно помните, че вратата бе отворена, нали?

— Което само потвърждава думите ви, че ви е съвършено безразлично дали ви наблюдават, или не, когато сте насаме с жена. Било в гората, било на отворена врата в къщата на селската курва — все едно. Има ли някакво значение?

— Знаете ли, малки ми генерале, можехте да си спестите цялата тази мъка, породена от ревност, ако вчера бяхте отговорили на моя въпрос. Трябваше просто да ми кажете, че не искате да се забавлявам с други жени. Разбирате ли?

— Значи си признавате, така ли? — Опита се въпросът и да прозвучи триумфално, но не успя напълно.

— Вие признайте първо!

— След като разбрах, че тактичността е нещо съвършено непознато за вас, мога вече спокойно да призная, че на ваше място щях да отговоря по по-сполучлив начин на вчерашния ви въпрос — отговори тя с горчивина в гласа. — Но след случилото се всичко става излишно. Трябва да ви кажа още, че не съм изпитвала ревност. Вярно, че бях ужасена и унизена, но ревност — не!

— Добре. Значи не е имало ревност — констатира той, но усмивката му издаваше, че не й вярва. — И все пак можехте да избегнете тревогите, ако ме бяхте попитали направо защо съм отишъл точно при Червената Алма.

— Когато мъжът ми отива при някоя проститутка, нещата са ясни.

— Като е така, защо тогава само съм разговарял с нея?

— Разговарял ли? — просъска Рейна. — С ръка върху гръдта й!

Но вместо да се загърчи смутен и объркан, той само се позасмя.

— А можеше ли тази жена да прецени по друг начин дали ви причинявам болка, когато ви докосвам?

— На мен ли? И искате да повярвам, че сте натискали тази жена заради мен? — извика тя със сарказъм в гласа. — Само не се опитвайте да ме заблуждавате.

Този път изражението на лицето му бе сериозно.

— Ако ми трябваше жена, нямаше да бия път чак до селото. Тук има не малко, които няма да ми откажат, включително и вие. Нуждаех се обаче от сведения, които може да ми даде само жена с най-разнообразен любовен опит. Ето и единствената причина, поради която избрах Алма. Признавам, че отговорът й ме възбуди, но не се възползвах от занаята й. Обаче ако бяхте навън и ме бяхте почакали, милейди, щяхте бързо да установите, че изводите ви са били погрешни.

Тя разбра отлично, какво й казва и руменина обля лицето й. Може би бе глупаво от нейна страна, но му повярва. Повярва, защото искаше да повярва. Същевременно обаче се бе държала ужасно глупаво. Откъде толкова търпение у този мъж? Той бе все още намръщен и Рейна почувства как в нея се надига безпокойство.

— Бихте ли… — Тя се прокашля без да го погледне в очите. — Бихте ли ми казали какъв въпрос сте й задали?

Той пристъпи към нея. Гласът му прозвуча глухо и дрезгаво.

— Попитах как да ви доставя удоволствие, без да ви причинявам болка.

Рейна вдигна рязко глава. Възмущението обагри с руменина челото й.

— Нима сте я питали точно за това?

— Да.

— Но вие никога не сте ми причинявали болка.

— Също така не съм ви и докосвал точно така, както на мен ми се иска. Просто се боя, че тези мои ръце могат да ви наранят, ако престанат да ме слушат, нещо, което с вас ми се случва често. — В погледа й просветна съмнение и той почувства огорчение. — Да можехте да се погледнете с моите очи! Знаете ли колко чуплива изглеждате? Вие сте най-мъничката, най-крехка жена, с която съм се любил някога. Ако ви вдигна във въздуха, ще се изморя точно толкова, колкото ако вдигна и лейди Ела.

Преувеличаваше, разбира се, но и двамата не осъзнаха този факт, тъй като той я хвана под мишница и я задържа във въздуха, за да докаже верността на твърдението си. В този миг тя го гледаше отгоре надолу, той обаче се взря в разтворената нощница. И двете й гърди бяха открити. Големите, тъмночервени зърна контрастираха ярко на фона на млечно бялата кожа и сякаш се протягаха сами към устните му. Подчини се на техния зов, наклони глава напред и всмука дълбоко едното от тях в устата си. Очите му помътняха и Рейна осъзна какво ще се случи. Тя затаи дъх и застена тихичко. Отметна глава назад, а в тялото й забушуваха огнени вихрушки. Ръцете, които първоначално почиваха спокойно върху раменете на Ранулф, посегнаха по-нагоре и пръстите й се заровиха в неговата златна грива. Той все още не я пускаше на пода, а я държеше във въздуха; за нея това бе по-добре, тъй като краката и ръцете й бяха омекнали. Неговите обаче бяха здрави и силни — дори и ръцете му, които я държаха, не трепнаха.

Най-накрая той остави едната гърда и езикът му се плъзна към другата. В мига, в който налапа и второто зърно, от гърдите й се изтръгна още по-силен стон. Усещането бе обхватно, пронизващо, направо непоносимо, но и през ум не й мина да моли за милост.

Внезапно се издигна още по-високо във въздуха. Устните му не се откъсваха от кожата й и я целуваха по корема, спряха за миг до пъпа и езикът му се потопи в него. Още не се бе опомнила от внезапната атака, когато той я спусна отново надолу. Езикът му се плъзна от корема й към врата, бузата и най-накрая достигна устните — парещата целувка я разтрепери от глава до пети.

Постави я на пода и тя щеше да се строполи в неговите крака, ако не беше се вкопчила в косите му. Опря се безсилна в тялото му, без да забележи как и кога е отделил пръстите й от гривата си и е свлякъл нощницата от раменете. Тя почувства как я взема в обятията си и смътно осъзна, че я носи към точно определено място. В следващия миг обаче всичко потъна сякаш в мъгла от страст, в която нямаше път.

Желанието оставаше все така силно. Тръпката се запази дори и когато Ранулф се отдръпна, за да смъкне дрехите си. Тя се загледа в голото златисто тяло — мускулесто, силно, красиво. Прииска й се да докосне кожата му, да вкуси плътта му, както и той стори с нея. Никога до този момент не бе изпитвала такава радостна възбуда. Пресрещна погледа му и отново топла вълна прониза тялото й. Защото в очите на мъжа лумнаха пламъци, обещаващи онова, което Рейна вече знаеше дълбоко в себе си — че този път всичко ще бъде много, много по-различно.

Ранулф дойде при нея в леглото, нежните му целувки я възбудиха отново, кратките захапвания разтревожиха плътта й, всяко докосване на устните му я разпалваше все по-силно и по-силно, докато накрая тя се потопи в море от жар и страст. Усети и някакво неясно разочарование — той придържаше здраво нейните ръце и не й позволяваше да го докосне.

Най-сетне той се приготви да удовлетвори настойчивата й потребност да го поеме в себе си, клекна между краката й, целуна я ефирно по разтреперания корем и след това…

— Ранулф, какво… не, моля те, недей… Не!

Но той не я послуша и сякаш нещо я изстреля в небесното пространство. Тялото й се изпъна, гърбът й се изви в дъга, но ръцете й не бяха свободни и не бе в състояние да избяга от пронизващия, пламнал и безмилостен език. Понечи да се изправи, Ранулф я притисна отново и… тя се предаде.

Да, този мъж нямаше милост. Продължи да се наслаждава на най-интимното, най-скритото в нея, постепенно я напуснаха и страх, и потрес, докато я връхлетя удовлетворение, бурно-страховито в своята внезапност. Сякаш откликът на тялото й не бе неин, но младата жена му се отдаде и се отпусна свободно на своята безпомощност. Нов и чуден ритъм затуптя между бедрата й, дълбоко в нея се роди писък, по нищо не отстъпващ на стоновете на мъжа.

Останала без дъх, понесена върху вълните на себезабравата, тя се отпусна, но в този миг Ранулф проникна в нея и отново я извиси до върха на насладата. Мъжът се устреми към своя връх, а нейната вълна се преобърна в бурен прилив. Взрив, екстаз и в сетния, неописуем миг нейният вик се сля със стона на Ранулф.