Джоана Линдзи
Златокосият великан (25)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА

Настъпи здрач. Небосклонът потъмня от прииждащите облаци, но Рейна успя да се добере до жилищното крило преди да паднат първите капки. Остатъка от следобеда бе прекарала в селото. През седмицата бе пренебрегнала своите болни и ранени и бе крайно време да се погрижи за тях. По правило посещаваше селото по веднъж на няколко дни за по час-два, ако, разбира се, нямаше тежко болни. За щастие този път случаят бе точно такъв.

Сестрата на пекаря отново чакаше бебе и се нуждаеше от смес за чай. Старият Делуин пък се надяваше да получи растък за подутите си стави. Червената Алма, селската курва, бе пострадала, докато дояла кравата — добичето я ритнало и от леката рана се развило тежко възпаление. Рейна й остави достатъчно хвощ, който можеше да се използва за много неща, както и мехлемът от иглика, любимото средство на Алма против лунички. Както винаги имаше хора с настинка, гърлобол или треска. Този път трябваше да се лекува и едно ухапване от куче, на няколко деца се бяха появили глисти. И така, както се грижеше за другите, Рейна реши да забърка и за себе си извлек от сладки теменужки, който притежаваше успокоително действие.

Остана много по-дълго, отколкото бе нужно. Тя бе доста сръчна и се справяше с лечебните си задължения най-много за два часа. Този път обаче разтегли доста посещенията си при болните — отговаряше обстойно на всички въпроси, засягащи новия господар, и изобщо забавяше завръщането си в Клайдън по всевъзможни поводи. В основата на всичко бяха страхът и малодушието, нещо, което не допринасяше за доброто й самочувствие. Бе оставила гостите си сами до края на деня, и то без капчица угризения на съвестта.

Но можеше ли някой да я упрекне за държането й? Поднесоха обеда твърде късно, тъй като тя се завърна в залата след дълго колебание. И всеки път, когато погледът на Ранулф се спираше върху нея, руменината избиваше на лицето й. Тя бе убедена, че съпругът й се присмива тайничко, загдето толкова време не бе забелязала липсата на една тъй важна част от женския тоалет. Бе убедена, че никога не ще преодолее претърпяното унижение. Той обаче, този дявол, този съвършен образец на пошъл хумор, той е бил наясно още от по-рано и за миг само я притисна натясно.

Тя избяга тогава по най-бързия начин и сега все още не желаеше да се върне. Надяваше се единствено, че Саймън е изпълнил молбата й и че в момента развежда Ранулф из имота.

Стигна до пристройката, скочи от коня и връчи юздите на едно от конярчетата. В този миг забеляза, че Ейлмър я наблюдава. Този път момчето не се спусна както обикновено към нея, за да я поздрави и тя си спомни, че от доста време не е разговаряла с него — по точно, от нападението на Дьо Рошфор та до този ден. Все пак през цялото това време тя прехвърли много от задълженията си на останалите дами, за да обърне по-голямо внимание на своите гости.

Момчето се бе облегнало на страничната стена на един от навесите. Когато забеляза обаче, че го е видяла, то извърна демонстративно глава встрани. Рейна веднага разбра, че тук нещо не е наред и вместо тя да го извика при себе си, прекоси двора без да бърза, независимо че вече затупкаха първите капки дъжд. Спря се пред момчето и веднага забеляза, че то си има компания — в скута му, завита на кравай, се бе излегнала лейди Ела.

Рейна не спомена нищо за котката, а попита направо:

— Избягваш ли ме, Ейлмър?

Той не я погледна.

— Бяхте много заета, господарке.

— Точно така е — отвърна тя и приседна до него. Тясната козирка над главите им не ги предпазваше достатъчно от дъжда и затова младата жена, както впрочем и детето, престана да обръща внимание на влагата. Най-странното бе обаче, че и котката не избяга. Гадинката явно бе колкото грозна, толкова и глупава.

— Мислиш ли, че като съм се омъжила, нещо се е променило? — попита тя изпитателно.

— Защо, не се ли е променило?

Той все още не я поглеждаше, но не бе в състояние да прикрие мрачното си настроение. Рейна не бе съвсем наясно какво точно измъчва момчето, но в този миг се сети какво да му каже.

— Скоро всичко ще тръгне по обичайно му — увери го тя. — Единствената разлика сега е, че Клайдън отново си има господар и ни защищават повече войни. Така не е ли по-добре за нас?

— И досега си се справяхме добре…

— Не, Ейлмър, много добре знаеш, че не е така. А сега ми кажи защо стоиш навън. Нали трябваше да помагаш в кухнята?

— Да, но той дойде в кухнята — промълви детето.

— Той ли? А, той, значи. Тъй, тъй.

— Избягах и Олдрич ще нареди да ме нашибат с камшици, и то защото трябва да опече още вафли за останалите гости.

— Добре, ще поприказвам с Олдрич — успокои го Рейна, но в този миг си помисли как ли ще изглеждат ушите на Олдрич на трапезата, ако ги поднесяха за обяд вместо вафлите. Това неминуемо щеше да се случи, ако посегне на детето. — И все пак, Ейлмър, не е добре, че си избягал… — Внезапно обаче спря да го поучава, тъй като осъзна, че и самата тя бе сторила съвсем същото. — Но да не говорим повече по въпроса. На човек може понякога и да му се наложи да изчезне за известно време. Хубаво де, а ти защо избяга?

— Защо ли? — Той я изгледа учуден, сякаш отговорът се разбира от само себе си. — Аз… не исках лордът да ме види. Уплаших се, че ще ме изгони, когато види крака ми.

Рейна почувства горчилка в устата си. Прииска й се да прегърна момчето и да му обещае, че нищо лошо няма да му се случи. Но можеше ли да си позволи подобни слова? Той бе прав. Не бяха малко хората, които гледаха на сакатите с презрение; сякаш те са някаква заплаха за безсмъртието на останалите. А все още не познаваше достатъчно Ранулф и не можеше да говори от негово име.

Реши да успокои момчето с разумни доводи, надявайки се, че казаното от нея ще се потвърди по-късно.

— Ако той те отпрати, Ейлмър, значи се страхува от теб. Чувала съм обаче, че едрите хора не се страхуват от нищо и от никого — освен ако не срещнат друг великан като тях, разбира се.

Опитът й да утеши момчето не се увенча с пълен успех. Вместо да се усмихне с облекчение, Ейлмър се позамисли над току-що чутото. Но имаше и още нещо, което го тревожеше.

— Да, ама когато тръгне да ходи, всичката земя се разтреперва под нозете му. Не се ли боите от него, милейди?

Не бе далеч от ума, че застрашителните размери на Ранулф могат да изплашат до смърт една малко момче. Но съвсем същият ужас от мъжа й изпитваха и не един и двама мъже.

— Да не забравяме, че едрият човек има силен глас и тежка стъпка. Което не означава обаче, че е зъл или жесток. Виж тази котка. Как мислиш, може ли злодей да обикне такава гадинка?

Ейлмър изцъкли очи.

— Ама… котката да не е негова?

— Да! На кого другиго?

— Помислих, че котаракът няма стопанин. Намерих го да се навърта край боклука и го взех, за да не го срита готвачът.

— Постъпил си много добре, Ейлмър. Само че твоят котарак е женски и второ, готвачът в никакъв случай няма да ритне това много специално животно. Защото знае чие е.

— О! — Момчето продължи да гледа мрачно в краката си.

Рейна се усмихна благо.

— И все пак гадинката се нуждае от човек, който да се грижи за нея. Ще се заемеш ли с тази задача?

Най-сетне той се усмихна.

— Да. — Лицето му отново прие сериозен израз. — Но лордът дали ще разреши?

Рейна повдигна рамене.

— Ще го попитам. А сега бързо да се махаме от тук, докато не сме станали вир-вода. Можеш да вземеш Лейди Ела със себе си в кухнята.

— Ама тя така ли се казва?

— Да. Много тъпо име. И още нещо, Ейлмър, кажи на майстор Олдрич, че ако ти посегне още веднъж, ще се разправя с мен. Ти обаче също трябва да му се извиниш, загдето не си му помогнал.

— Да, милейди.

Той се отдалечи, накуцвайки, а Рейна го последва, но доста по-бавно. Почти се бе стъмнило, но тя все още не бързаше да се прибере в жилищното крило. Така и така са започнали да вечерят без нея — обичайната практика, когато нещо я задържеше по-дълго в селото. Не изпитваше и глад. Просто бе нервна, тъй като не знаеше дали мъжът й е вътре или не.

Разбра го обаче още преди да влезе в залата — Ранулф щеше за малко да я прегази, носейки се надолу по стъпалата. Бе целият в доспехи и успя да забележи Рейна едва в последния миг.

— Значи сте все още тук, милорд. — Това не бе въпрос, а проста констатация. Гласът на Рейна издаваше неодобрение.

Той впи гневен поглед в нея.

— Че къде другаде да бъда? По-важно е вие къде се губите?

— В селото, естествено. А що се отнася до това, къде трябва да сте вие… Саймън ми спомена, че ще идете до Фортуик, за да ви покаже нивите и имотите.

— Да, предложи ми, но аз отказах. Мисля, че е по-добре първо да се запозная с Клайдън. Останалото може и да почака.

Той бе напълно прав, но Рейна не издаде мислите си.

— А вие накъде сте тръгнали сега?

В този момент по стълбите се спусна и Уолтър, а зад него се появи и Кенрик. За малко да се стигне до втори сблъсък, но в последния момент Уолтър успя да се спре. Кенрик няма това щастие — той се спъна и блъсна болезнено приятеля си в гърба.

— Значи вече си я намерил, така ли? — обади се Уолтър, след като изгледа ядосан Кенрик. — Добра работа! Бърза!

Ранулф само изръмжа и протегна ръка на Рейна, за да се изкачи по стъпалата пред него. Тя осъзна смисъла на казаното от Уолтър и се смути извънредно силно.

— Тръгнали сте да ме търсите ли? — попита тя приглушено.

— Закъсняхте много, милейди — отвърна навъсено Ранулф. — И в бъдеще да сте в замъка още преди стъмване, ясно ли е?

Рейна се поусмихна едва доловимо. Очевидно имаше смисъл от посещението й в селото — прекрасното настроение на Ранулф бе отишло по дяволите. Чудесно. Така и трябваше да стане. Значи, в случаи като този съпругът й ставаше напълно предвидим.