Джоана Линдзи
Златокосият великан (11)

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

— Бог ми е свидетел, през живота си не съм виждал толкова много навъсени лица на едно място — рече Уолтър, когато час след изгрев слънце бавно навлизаха с конете си в лагера. — Вчера всичките ли леки момичета ви избягаха?

— Какви ги говориш? Къде ще спечелят те друг път толкова за една нощ? — Ерик изпръхтя презрително. — Никога!

— А какво става с хората на Ротуел?

— Няма да ти е приятно да научиш.

Уолтър смръщи недоволно чело, а Ерик поклати глава и се ухили. В този миг нещо привлече вниманието му и той извика:

— Дръжте се здраво! Лейди Ела е открила стопанина си.

Някакво кафяво кълбо премина като вихрушка през целия лагер и се метна върху коня на Ранулф. Животното дори и не изпръхтя, тъй като бе свикнало с котката; другите бойни коне обаче се заизправяха на задните си крака и трябваше да минат няколко секунди, докато се поуспокоят. Отвсякъде заваляха ругатни, но под сурдинка — макар и усмихнат, Ранулф все пак бе сред тях. Съществото, причинило целия този безпорядък, не обърна внимание на нищо около себе си, а се намести бързо на любимото си място, широките плещи на Ранулф, и се уви плътно около неговия врат.

— Та за какво говореше, Ерик? — попита Ранулф, който яздеше от дясната му страна.

— За какво да съм говорел?

— За хората на Ротуел. Какво ново около тях?

— О! — На Ерик не му стана особено приятно, че Ранулф е дочул последната му реплика. — По-добре попитайте предводителя им. Ако ви го кажа аз, просто няма да ми повярвате.

— Нищо. Казвай.

Ерик нямаше друг избор и се подчини.

— Доколкото разбрах, ако бяхме закъснели само с един ден, отрядът на Ротуел е щял да се присъедини към господарката на Клайдън и да се обърне против нас.

— Как така?

— Ами, защото днес приключва службата им при Ротуел.

— Е, и?

— Те просто не желаят да се върнат при него. Ако днес все още бяхме в Клайдън, те са щели да предложат услугите си на милейди.

— И да издадат плана ни, така ли? — Уолтър бе вбесен.

— Да. Те мразят Ротуел. Но той им е платил предварително и са решили да не се отмятат от него преди изтичането на срока.

Уолтър подсвирна с уста.

— Невероятно! Значи само до преди няколко часа успехът ни е зависел от тези типове. Спазили са буква по буква договора, но ми се струва, че са прекалили с лоялността. Не може да не са знаели, че младата лейди ще бъде много признателна за сведението.

Ерик кимна.

— Ето защо тази сутрин мутрите им са вкиснати.

— От мастър Скот ли узна тези подробности? — попита Ранулф.

— Да.

— Как мислиш, дали иска все още да говори с госпожицата?

Ерик поклати глава.

— Тя е във ваша власт и вече не може да наема когото и да било. Вярно, че техният отряд е с четиринадесет души по-голям, но пък ние имаме четирима рицари. Тези тарикати може и да са глупави, но не чак толкова.

— Да не искат да се главят при нас? — попита Уолтър.

— О, да. И то най-охотно.

— Защо тогава изобщо са се канели да се обърнат към нея? — поиска да узнае Ранулф.

Ерик се засмя тихо.

— Отмъщение. Толкова мразят Ротуел, че са решили да пресекат апетитите му към състоянието на милейди. Но когато изпуснали изгодния момент, се усетили.

Ранулф изръмжа. Чутото го задоволяваше, но желаеше да разговаря лично и с предводителя.

— Фаринг Крос не е достатъчно голям и няма да изхрани всички ни; а и все още не го притежавам. Всъщност двадесетина души може и да ми свършат работа… Кажи на мастър Скот, че искам да разговарям с него — нека дойде при мен довечера, след като построим лагера. Сега обаче смятам да развържа госпожицата. Да видим какви ще ми ги надрънка. Ако успея да изтърпя крясъците й, разбира се. След час потегляме отново.

— Опасявам се, че няма да стои дълго с отпушена уста — предсказа Ерик, след като Ранулф се отдалечи към обозната кола.

— Възможно е — обади се Уолтър замислено. — Само че ти не си бил свидетел колко добре командва тази женичка. Цели две години до нея не е имало мъж, който да й дърпа юздите. Така че никак не е изключено крясъците да излязат от устата на Ранулф.

— Така ще стане. Независимо от държането й — засмя се Ерик.

 

 

Рейна успя все пак да поспи през остатъка на нощта. Бе съвсем неподвижна, възможност да избяга не съществуваше и сънят си остана единственото разумно решение; още повече, че бе преживяла един от най-изтощителните дни в живота си. Облицовката на тавана заглушаваше донякъде трополенето на колата и шумът не я събуждаше постоянно. Не я събуди и разчистването на чувалите. Но когато внезапно някой те вдигне не особено нежно във въздуха, дори и най-дълбокият сън не ще издържи на такова вмешателство.

Две силни ръце я понесоха нанякъде. Тя не разбра кой е техният собственик — долавяше най-различни звуци, но сред тях нямаше нито една членоразделна дума. Нима вече я водеха при този Ротуел? Нямаше ли поне да я развържат?

След не повече от няколко секунди я положиха на земята и я развиха, ще рече, някой я отърколи със замах от завивката й и тя зарови нос в гъстата трева. Почувства, че се задушава от аромата на свежата зеленина. Всъщност можеше ли да очаква по-добро отношение? Та нали самият Фиц Хю бе казал, че му е безразлично дали ще се появи гола или облечена пред Ротуел. Заизправя се с помощта на завързаните си ръце и съзря пред себе си гиганта и неговия най-млад оръженосец. Намираше се в неголяма и съвсем празна палатка. На някои места тревата бе смачкана — явно нещо е било изнесено непосредствено преди пристигането й. В палатката нахлуваше ярка утринна светлина. Рейна предположи веднага, че едва ли ще останат дълго на това място.

Онова момченце, Лензо, стоеше до великана — изглеждаше малко изплашен, сякаш не очакваше, че е възможно да се отнасят към Рейна толкова неуважително. В едната си ръка държеше вързоп дрехи, а в другата стол, който точно в този момент постави на земята, Фиц Хю бе Приклекнал на пети, очевидно за да не прегъва тялото си в твърде ниската палатка. Не изглеждаше ни на йота по-приветлив в сравнение с предния ден — смръщил вежди, той бе стиснал ядовито устни. Очевидно не му се нравеше мисълта да прекара времето си в близост до нея, но по някакви неясни причини се смяташе за задължен да й обърне внимание.

Той посегна към завързаните й ръце, които държеше в скута си.

— Развържи й краката, Лензо — разпореди се той, без изобщо да се обръща към момчето. — Няма да стоим тук цял ден, я!

Нито я погледна, нито пък каза нещо — вниманието му бе насочено към възела. Лензо приклекна до нея и тя протегна краката си. За миг обаче загуби равновесие и презрамката на леката й дреха се свлече. Хладният въздух погали разголената кожа и страните й поруменяха. Младата жена се смути — сякаш я бяха разголили цялата. Явно случилото се не бе предварително замислено и двамата не искаха непременно да я унижат. Но именно поради този факт й стана особено неприятно, макар че те все още не забелязваха нищо. Рейна се опита да върне презрамката на мястото й, но глупавият гигант така и не пожела да пусне ръката й.

Рейна погледна бързо встрани и забеляза, че юношата бе по-внимателен от мъжа. Лензо се бе вцепенил и я зяпаше с жадни очи и отворена уста. Та той е само едно момче, помисли си тя, но въпреки това руменина заля цялото й лице. Всъщност желаеше да избегне погледа на мъжа. В този миг обаче несъзнателно помръдна с рамене и презрамката се свлече още повече.

В отчаянието си тя отново се опита да повдигне ръце — резултатът бе ужасяващ, Фиц Хю вдигна глава и погледът му се спря на разголената й гръд, която буквално му се набиваше в очите.

Рейна простена, но никой не й обърна и капчица внимание. Объркан, гигантът затегна още по-силно ръцете й. Двамата с юношата се загледаха втренчено в гърдите й, сякаш за пръв път през живота си виждаха такова нещо. Рейна бе като прикована към земята и не бе в състояние да стане на крака и да им обърне гръб. Но дори и мъжът да пуснеше ръцете й, докато се изправяше, гръдта й неминуемо щеше да се озове в лицето му. В такъв случай той сигурно щеше да престане да я зяпа, но поведението й можеше да се сметне като покана и тогава…

Най-накрая Лензо й се притече на помощ, макар че очевидно не му бе лесно да преодолее себе си. Бузите му пламнаха ярко, когато осъзна, че Рейна не може да се справи сама с положението си. Протегна колебливо ръка с опънати палец и показалец. Целият разтреперан, застанал сякаш пред лицето на смъртта, той върна обратно тънката презрамка на рамото й, без да докосне кожата.

Но преди фината дреха да покрие гърдите, горният й ръб се закачи за зърното и то се изправи. Тази подробност бе забелязана единствено от мъжа, чийто поглед все още не се откъсваше от нея. В мига, в който се почувства донякъде облечена, я обзе облекчение. Не можеха вече да я притеснят дори и теменужено-сините очи, които за момент срещнаха нейните. Но станалото станало и оттук нататък трябваше да забрави всичко.

Мислите й постоянно кръжаха около промененото лице на Ранулф, когато я погледна за миг. Дори и разгневен, Фиц Хю е хубав мъж; когато обаче се замислеше, лицето му ставаше направо красиво. Тя предпочиташе все пак изражението на гняв. Дишаше по-леко в негово присъствие, когато бе само хубав и сама не разбираше защо.

Навъсеният израз се появи отново на лицето му, тъй като все още не успяваше да разхлаби възела на китките й. В крайна сметка Ранулф изтегли шпагата си и сряза въжето. После развърза краката й и извади кърпата от устата.

Мина й през ум, че ако бе извадил острието още в началото, изобщо нямаше да се стигне до неприятния инцидент. Разбира се, нямаше да забрави какво стори с нея, но все пак единственото, което желаеше в този момент бе Ранулф да си иде.

Но той остана. Притегли стола към себе си и се настани пред нея. Разбира се, не предложи и на нея да седне, но можеше ли да се очаква нещо друго от човек с неговото нерицарско поведение. Толкова невъзпитан благородник не бе срещала до този момент. Ако този човек си въобразяваше, че тя ще продължи да лежи в краката му по този унизителен начин, значи бе направо луд.

Престана да му обръща внимание, изплю кърпата от устата и затърка брадичката си. Започна да масажира и китките, а после се изправи бавно. Макар и разрошена и леко облечена, тя се запъти по възможно най-достолепния начин към мястото, където бе захвърлена завивката й и се загърна с нея. Едва сега можеше да падне дотолкова и да погледне неприятеля си.

— И така, господин рицарю — започна тя с измамно любезен тон, — ако имате да ми съобщавате нещо, моля ви, побързайте. Защото с големи усилия издържам присъствието ви.

Ударът го разтърси. Вбесен, той скочи от стола, забравяйки, че палатката не е съобразена с ръста му. На Рейна й идеше да се разсмее на глас в мига, в който главата му се блъсна в покрива на палатката, заплашвайки да я срути. Наложи му се отново да седне, но гневът му нямаше онова страховито въздействие, което би постигнал, ако стоеше пред нея, изправен в цял ръст.

— Виждам, че чувствата ни почиват на взаимност — поясни тя още преди противникът й да проговори, в резултат, на което лицето му помръкна още повече. — Поне в това си приличаме. Ако имате да казвате още нещо освен лъжи, сторете го сега.

С огромно усилие на волята си той остана седнал, но успя все пак да произнесе три думи.

— Затъкни й устата.

Рейна се вцепени, но след това се обърна към клетото момче:

— Ако ме докоснеш, така ще те перна, че ушите ти ще забръмчат. Щом като не може да понесе думите ми, нека сам ми запуши устата. Убедена съм, че ще го стори извънредно нежно. — Сините й очи, вперени предизвикателно в гиганта, блестяха.

— Пъзльо ли ме нарекохте, госпожице? Наистина ми е безразлично какво мислите за мен, вие просто си губите времето…

— О, да — прекъсна го тя с язвителен смях. — Естествено, че на благородник от ниско потекло като вас ще му е безразлично, а поведението ви сочи ясно, че сте такъв, нали?

— Права сте — отвърна той сърдито.

Тя изпита известно разочарование, че преднамерената обида се е оказала истина. Може би попрекали малко с предизвикателното си поведение; защото той буквално щеше да експлодира и очевидно полагаше титанични усилия да не я сграбчи и да не я разтърси във въздуха. Добре, тя изясни своята гледна точка, показа и презрението си към този мъж. Време бе вече да го изслуша.

— И така — започна тя с въздишка, — нека не губим повече време. За да се разделим колкото се може по-бързо, нали разбирате? — Не можа обаче да се сдържи и добави: — Питам се какво ли ви е накарало да бъдете толкова двуличен?

— Говорите за лъжи и двуличие, милейди, но все пак вие бяхте тази, която отвори портите пред мен, нали?

— Разбира се, нали се престорихте, че водите помощ?

— О, аз наистина доведох помощ. Освен това вчера не избих останалите ви хора, нещо, което щеше да облекчи задачата ми. Ако все пак фактът, че пощадих войните ви не задоволява вашата „възвишеност“ и „благородство“, трябва само да го кажете.

Тя осъзна, че думите му са справедливи и затова поомекна.

— Каквото и да ми говорите, нищо не може да оправдае отвличането — поясни тя с по-спокоен, но не по-малко огорчен глас. — Вас не ви е изпратил моят сюзерен, както твърдяхте.

— Много се заблуждавате, госпожице — възрази той и в гласа му прозвуча удовлетворение. — Защото годеникът ви, лорд Ротуел, е и ваш господар, а аз действам по негова поръчка. Той има право да ви отвлече и да ви принуди да спазите обещанието за брак. Не е важно кой от вас двамата с Шефърд е решил да изтласка Ротуел. Важното е, че той не понася да го пренебрегват.

Рейна го изслуша спокойно и накрая се усмихна на смаяния Ранулф.

— Ако вярвате на тази глупост, значи са ви преметнали яко. Вече две години, откакто моят годеник умря. Това се случи преди баща ми да се отправи към светите места. Не остана достатъчно време да се подготви нов годеж. Баща ми заръча да се заема с този въпрос. В писмата си се спряхме на двама кандидати, които сметнахме за подходящи. За единия от тях щях да се омъжа след една седмица.

— За кого?

— Е, това едва ли ви засяга… но вашият Ротуел не е сред тях. Никога не съм чувала за този човек и ако той ви е казал, че е сключил договор с мен, значи е лъжец.

— А може и вие да сте лъжкинята.

Рейна вирна брадичка.

— Писмата на баща ми доказват истинността на думите ми.

— Чудесно! Покажете ми ги.

— Глупак! — изсъска тя гневно. — Писмата са в Клайдън.

— Искате да ви повярвам, но щях наистина за бъда най-големият глупак на света, ако повярвах дори и дума на която и да било лейди — отвърна той вбесен.

При тези обидни слова очите й се превърнаха в тесни цепки.

— Значи все още възнамерявате да ме заведете при вашия сюзерен, така ли?

— Той не е мой сюзерен, обаче… Ето какво, за петстотин жълтици ще ви закарам при него, та каквото ще да става. Интересува ме обаче още нещо: Защо не срещнах никакви затруднения? Защо ви защищаваха толкова малко хора?

Главата й се замая, когато чу каква жалка сума са му предложили, за да разруши живота й. И като капак на всичко имаше наглостта да я разпитва…

— Я вървете по дяволите, Фиц Хю. До гуша ми дойде да разговарям с глупав инат като вас. Не мога да ви гледам повече.

При тези думи тя побягна. Намерението й не бе трудно осъществимо, тъй като между нея и входа на палатката нямаше никого. Не се поколеба ни за миг и се затича направо към центъра на лагера. Зад гърба й се раздадоха викове, които я подтикнаха да ускори своя бяг и тя се понесе боса право към най-близкия кон. Установи с облекчение, че е скопен жребец, а не тежко бойно животно. Неспособни да реагират бързо, мъжете, които се движеха под дърветата и покрай местата за готвене, се загледаха в нея със зяпнали уста. Тя успя да се промуши между тях и макар че побягна без подготовка, прояви забележителна сръчност. Достигна до коня, вече убедена в успеха на начинанието. Естествено се наложи да се лиши от завивката си — трябваше по най-бързия начин да се метне на гърба на животното. То не бе твърде високо, кракът й намери бързо стремето и тя се озова горе.

Точно в този момент обаче започнаха и истинските трудности. Най-незначителната от всички бе фактът, че свободно падащата рокля се вдигна нагоре и разкри бедрата й наполовина. Конят също не я прие твърде радушно и веднага се опита да я хвърли на земята, но тя имаше опит с непокорни ездитни животни и се справи. Най-страшното от всичко бе, че най-сетне мъжете в лагера осъзнаха какво се е случило и се надигнаха срещу й. Жива стена я обгради от три страни, а откъм четвъртата се долавяше заплашителният рев на добре познатия й рицар. Развиеше ли голяма скорост, вероятно щеше да успее да прегази всеки, който се изпречеше на пътя й.

Без много да му мисли, тя заби босите си пети в слабините на коня, но животното не помръдна от мястото си. Рейна дръпна рязко юздите с една ръка — внезапно жребецът литна напред като стрела, тя загуби равновесие и за малко да се озове на земята. Точно това бе скоростта, която й бе нужна. Първите, опитали се да я спрат, отскочиха панически встрани, тъй като осъзнаха бързо, че няма да спре и не ще се поколебае да ги прегази най-безмилостно.

За нейно нещастие, колкото повече наближаваше края на лагера, толкова по-смели ставаха и неприятелите й. Те се протягаха към юздите и към краката й, опитваха се да изплашат животното с диви крясъци. Едно от момчетата дори се закачи за ръката й, но преди да загуби равновесие, тя успя все пак да го запокити встрани. А после пред погледа й се изпречи Уолтър дьо Брьот, по-висок и по-едър от всички останали. Опита се да го избегне, но от другата страна я очакваше Фиц Хю. Той само протегна ръка и я забра от коня, който продължи в галоп, но вече без ездач. В този миг тя изпита чувството, че се сблъсква с някаква стена. Остана без дъх от сблъсъка, но веднага щом гърдите й се напълниха отново с въздух, тя нададе пронизителен яростен вик — първо, защото я хванаха, и второ, защото я завлякоха до палатката като някакъв вързоп.

— Малоумник такъв! Изчадие адово! Дръвник! Пуснете ме… — Тя се задави насред дума — желязната хватка около кръста й се затегна още повече. Рейна заразмахва ръце и крака във въздуха, но Фиц Хю продължи да марширува, без да и обръща никакво внимание. Фактически тя седеше плътно върху бедрата му, а краката й се люлееха свободно във въздуха.

Точно пред входа на палатката гигантът я пусна на земята. Тя вдигна поглед към него — изражението му бе направо страховито.

— Госпожице, създавате ми много повече трудности, отколкото струвате самата вие — избоботи той.

Ако не бе произнесъл точно тези думи, може би Рейна щеше да се изплаши за момент.

— Нищо подобно! Нищо не разбирате от тези неща, Фиц Хю — обясни тя с презрителен тон. — На всички е известно колко струвам, а тридесетте сребърника, които ще получите за отвличането ми, са просто едно нищо в сравнение с истинската ми цена. Само за година от Клайдън може да се спечели четворно по-голяма сума. Този факт може и да е убягнал от вашето внимание, но приятелчето ви Ротуел го знае много добре. Той сигурно си умира от смях при мисълта колко малко ще плати, за да се докопа до този имот и свързаното с него могъщество.

За своята реч тя бе наказана с лек тласък, след който се запрепъва гърбом и влетя в палатката.

— Давам ви пет минути да се облечете. Защото ще съберем палатката, а след десет минути потегляме на път.

Не каза нищо повече или по-скоро — не изрева нищо повече. Той сякаш изобщо не обърна внимание на онова, което се опита да му поясни. Явно, че този мъж бе само една мечка — както по ръст, така и по ум. Боже милостиви, та той можеше да поиска всичко от нея, а и тя щеше да му даде всичко, само и само да се измъкне от трудното положение, в което бе изпаднала. Бе в негова власт и Ранулф можеше да поставя каквито си иска условия. Дали обаче осъзнаваше изгодната си позиция? Очевидно единственото, което виждаше в момента, бяха онези жалки петстотин жълтици. За нещастие обаче точно пари не бе в състояние да му предложи — заради кръстоносния поход баща й бе опразнил раклите докрай.