Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (47)

45.
Мансардата на господин Жак

Тясното и студено стълбище, в чието първо стъпало Жилбер се бе спънал, започваше от края на улицата и ставаше още по-стръмно след третия етаж, където живееше Жак. Той и покровителстваният от него младеж се добраха с мъка до тавана.

— Не е уютно — каза Жак, — но когато ти се спи и е достатъчно тъмно, е все едно дали ще спиш в разкошен дворец или в бедната сламена колиба. Спете, както подобава на вашата възраст, млади приятелю, и утре сутрин можете да си мислите, че сте прекарали нощта в Лувъра. И най-вече внимавайте със свещта!

— Добре, господине — отвърна Жилбер, малко замаян от всичко, което беше видял и чул току-що.

Жак излезе, усмихвайки се, но после се върна.

— Утре ще поговорим — каза той. — Мисля, че няма да ви е неприятно, ако поработите, нали?

— Вие знаете, господине, че да работя е единственото ми желание.

— Това е добре.

И Жак отново направи крачка към вратата.

— Лека нощ и благодаря, господине! — отвърна Жилбер.

Жак излезе, затвори отвън и Жилбер остана сам в мансардата. При едно малко рязко движение обаче закачи с глава въжето и един от чувалите падна. По-блед и по-уплашен, отколкото ако беше разбил ключалката на каса, младият човек побърза да събере разпиления по пода фасул и да го сложи обратно в чувала.

Зает с тази работа, той погледна машинално хартията. И между другото няколко думи привлякоха вниманието му. Той изтърва шушулките фасул и сядайки върху сламеника, зачете, защото тези думи отговаряха на неговата мисъл и най-вече на характера му.

Изглеждаше, че са писани за него или дори че той самият ги е писал. Пишеше:

Всъщност шивачките, камериерките и малките продавачки не ме изкушаваха никак. Харесвах истински госпожици, всеки с мечтите си, а моите бяха такива. По този въпрос не мисля като Хораций. Не суетата на положението и рангът ме привличат, а по-запазеният тен на лицето, по-белите ръце, по-скъпоценната огърлица, по-деликатното и по-непорочно лице, по-изтънчените маниери в общуването и изразяването, по-фината и по-добре ушита рокля, по-изящните обувки, по-добре нагласените панделки, по-хубаво сресаните коси. Винаги бих предпочел най-непривлекателната жена, стига тя да има всичко това. И аз самият намирам това предпочитание за много смешно, но сърцето ми го иска независимо от волята ми.

Жилбер потрепери и по челото му изби пот — написаното изразяваше най-точно неговите собствени мисли, пориви и вкус. Само че Андре не беше „най-непривлекателната, която има всичко това“. Тя имаше всичко това и беше най-красивата. Жилбер продължи жадно да чете.

Интересът на Жилбер се увеличаваше. Махна карфиците, изсипа фасула на земята, събра страниците и ги прочете. Сега историята беше друга. Тя разказваше за любовта на един беден младеж с една богата дама. Тя беше слязла до неговото ниво, или по-скоро той се беше изкачил до нейното, а благородната дама го беше приела като равен и беше направила от него свой любовник, посвещавайки го във всички тайни на сърцето си. Тези юношески мечти имат толкова кратък живот, че щом веднъж преминем в зряла възраст, те вече ни изглеждат единствено като блестящи, но краткотрайни метеори, които прекосяват обсипаното със звезди пролетно небе.

Името на младежа не беше посочено никъде. Благородната дама се казваше госпожа Дьо Варен^[1] — нежно и очарователно за произнасяне име.

Жилбер мечтаеше да прекара в четене цялата нощ, а удоволствието му се увеличаваше от това, че има още цял низ от чували, които щеше да прегледа, когато се чу леко пращене: свещта, затоплена от медния съд, се превърна в мазна течност. Разнесе се неприятна миризма, фитилът угасна и Жилбер остана на тъмно.

Това бе станало толкова бързо, че той не можа нищо да направи. Прекъснат посред четенето си, Жилбер бе готов да се разплаче от яд. Той остави вързоп хартия върху събрания накуп на леглото му фасул, легна на сламеника и въпреки яда си скоро заспа дълбоко.

Младежът спа така, както се спи на осемнадесет години, и се събуди едва от скърцащия шум на катинара, който Жак беше поставил предишната вечер на вратата на тавана.

Слънцето отдавна бе изгряло. Отваряйки очи, Жилбер видя неговия домакин да влиза тихичко в стаята. Очите му веднага се спряха на разпиления фасул и превърнатите в отделни листа книжни чували. И Жак гледаше натам.

Жилбер усети, че се изчервява от срам, и без да осъзнава какво точно казва, прошепна:

— Добър ден, господине.

— Добър ден, приятелю — каза Жак. — Добре ли спахте?

— Да, господине.

— Да не би случайно да сте сомнамбул?

Жилбер не знаеше какво е сомнамбул, но разбра, че въпросът се отнасяше за изсипания фасул.

— Да, господине, добре разбирам защо ми казвате това. Да, аз съм виновен за стореното, признавам това, но мисля, че е поправимо.

— Така е. Но защо свещта е изгоряла докрай?

— Стоях до много късно.

— И защо стояхте до късно? — попита подозрително Жак.

— За да чета.

Жак, станал още по-подозрителен, огледа натъпкания таван.

— Този първи лист — каза Жилбер, показвайки първия чувал, който беше откачил и прочел, — този първи лист, върху който случайно хвърлих поглед, ме заинтригува много… Но вие, господине, който знаете толкова много неща, трябва да знаете от коя книга е той?

Жак хвърли върху него небрежен поглед и каза:

— Не зная.

— Несъмнено това е някакъв роман — каза Жилбер.

— Роман, така ли мислите?

— Така смятам, понеже в него се говори за любов, с тази разлика, че се говори по-интересно, отколкото в романите.

— А аз смятам, че вие се лъжете — каза живо старецът. — Авторът, напротив, е искал да даде на света пример с един човек, който се разкрива пред себеподобните си такъв, какъвто Бог го е създал.

— Значи вие познавате автора?

— Авторът е Жан-Жак Русо.

— Русо! — възкликна живо младият човек.

— Да. Тук има някои страници от последната му книга — откъснати и разхвърляни.

— Значи този беден, непознат и потиснат младеж, който почти проси по пътищата, по които броди пеша, е Русо — човекът, който е написал „Емил“ и „Общественият договор“?

— И да, и не — каза старецът с трудно обясним меланхоличен израз на лицето. — Не, това не е бил той. Авторът на „Общественият договор“ и на „Емил“ е човек, разочарован от света, от живота, от славата и донякъде от Бога, а другият Русо — това е Русо, авторът на историята на госпожа Дьо Варен, детето, влязло през вратата на живота така, както зората настъпва, детето със своите радости и надежди. Между двамата Русо има пропаст, която винаги ще ги разделя… помежду им са тридесет години нещастия!

Старецът поклати глава, отпусна тъжно ръце и потъна в дълбок размисъл.

Жилбер беше зашеметен.

— И така значи — каза той, — това приключение с госпожица Гале и госпожица Дьо Графенрие е истинско? И той е изпитал тази пламенна любов към госпожа Дьо Варен? Значи любовта към тази, която му е принадлежала, по-скоро го е натъжавала, отколкото да го възнася, както би трябвало да се очаква. Значи това не е една красива измислица?!

— Млади човече — каза старецът, — Русо никога не е лъгал. Спомняте ли си неговият девиз: Vitam impendere vero. Означава: „Давам живота си за истината.“

— С други думи — продължи Жилбер, — е възможно един човек да тръгне оттам, откъдето е тръгнал Русо, и да бъде обичан от една хубава благородничка! О, Боже мой! Знаете ли, че това дава луда надежда на онези, които са тръгнали от низините като него и са погледнали по-нависоко от положението си?

— Вие сте влюбен — каза Жак — и вашият случай е подобен на този на Русо.

Жилбер се изчерви и не отговори нищо на въпроса.

— Но не всички жени са като госпожа Дьо Варен — каза той. — Сред тях има горди, непристъпни, изпълни с презрение. Лудост е да ги обичаш.

Старецът потръпна.

— Жена ми сигурно се е събудила — каза той, прекъсвайки рязко разговора. — Да слезем. Между другото денят на един работник трябва винаги да започва много рано. Елате, млади човече, елате.

— Вярно, извинете, господине — каза Жилбер, — но има разговори, които ме опияняват, книги, които ме възбуждат, и мисли, които ме подлудяват.

— Е, младежо, вие сте влюбен — промълви старецът.

Показвайки пътя на Жилбер, Жак го изчака да излезе и затвори вратата с катинар след него.

Този път Жак отведе Жилбер направо в стаята, която Терез предишната вечер бе нарекла негов кабинет. Пеперуди под стъклени похлупаци, растения и минерали в рамки от тъмно дърво, книги в огромна библиотека, дълга тясна маса, покрита със зелено-черна изтъркана от употреба вълнена покривка, и върху нея — добре подредени ръкописи, четири кресла от дива череша, потъмнели и покрити с тапицерия от конски косми — това беше мебелировката на кабинета.

Жилбер влезе почтително в кабинета, който току-що описахме; той намираше мебелировката почти разкошна, защото тя беше подобна на тази в Таверне. Най-много от всичко го впечатли едно малко облепено с восъчна хартия прозорче.

— Седнете — каза му Жак, посочвайки му малка масичка, поставена в чупката на един прозорец. — Ще ви покажа с какво ще се занимавате.

Жилбер се подчини.

— Знаете ли какво е това? — попита старецът.

Той показа на Жилбер хартия, разчертана с тънки линии на равни интервали.

— Разбира се — отвърна той. — Това е нотна хартия.

— Е, добре, когато един от тези листа е попълнен от мене, както се изисква — с други думи — щом върху него има толкова ноти, колкото може да събере, това означава, че съм спечелил десет су. Цената съм определил аз. Смятате ли, че ще можете да се научите да преписвате ноти?

— Да, господине.

— А този хаос от черни точки, прикачени с единични, двойни и тройни линии, не ви ли играе пред очите?

— Да, господине. На пръв поглед не разбирам много нещо. Все пак, ако се постарая, ще различа нотите една от друга, например ето едно фа.

— Къде?

— Тук, закачено на най-горната линия.

— Но в такъв случай вие можете да четете ноти?

— Познавам само нотите, но не разбирам значението им.

— А знаете ли кога са бели, черни, осминки, свързани по две или три?

— Да, зная.

— Много добре! Я гледай ти! При това ваше незнание! — каза Жак, който вече започваше да се съмнява. — Уж нищо не знаете, а говорите за музиката така, както да говорите за ботаника и както се опитахте да говорите за любов.

— О, господине — промълви Жилбер, изчервявайки се, — не се подигравайте с мен.

— Напротив, детето ми, вие ме изненадвате. Музиката е изкуство, с което човек се заема, след като е изучил другите науки, а вие ми казахте, че нямате никакво образование и че нищо не знаете.

— Това е истината, господине.

— А как познахте тогава нотата фа?

— Господине — каза Жилбер, навеждайки глава и снижавайки гласа си, — в къщата, където живеех имаше една… една млада дама, която свиреше на клавесин.

— А, да! Тази, която се занимаваше с ботаника — каза Жак.

— Свиреше много добре.

— Тогава можете да се занимавате със солфеж?

— Аз? Ни най-малко.

— Е, добре, няма значение. Искате ли да опитате да преписвате ноти? Ето ви разчертана хартия, внимавайте да не я похабите, че струва твърде скъпо. Или още по-добре — вземете бял лист, разчертайте го и опитайте върху него.

— Добре, господине. Ще направя, както казвате. Позволете ми обаче да ви кажа, че това не е занимание за цял живот. Вместо да преписвам музика, която не разбирам, по-добре е да стана обществен писар…

— Млади човече, внимавайте, вие говорите, без да се замисляте.

— Аз ли?

— Да, вие. Нима писарят упражнява занаята си и изкарва прехраната си през нощта?

— Разбира се, че не.

— Тогава чуйте какво ще ви кажа — през нощта един сръчен човек може за два-три часа да препише пет-шест такива страници, когато след много упражнения се е научил да изписва чисто и леко нотите и е свикнал да ги разчита, без да сравнява непрекъснато с оригинала. С други думи, с два часа работа през нощта човек може да посещава училището по хирургия, по медицина или по ботаника.

— О! — провикна се Жилбер. — Сега ви разбрах, господине, и ви благодаря от все сърце.

И той грабна белия лист, който му подаваше старецът.