Метаданни
Данни
- Серия
- Мария Антоанета (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Joseph Balsamo, 1846–1847 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Силвия Колева, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 23 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- dave (2009)
Издание:
ИК „Труд“, 2005 г.
Превод: Силвия Колева, 2004, 2005 г.
Художник: Виктор Паунов, 2005 г.
История
- — Добавяне
140.
Завръщане
Господин Дьо Ришельо знаеше какво говори, когато спомена за окаяното положение на Филип.
Той наистина беше преживял неуспех в Реймс — след всички степени на благосклонността бяха дошли безразличието и забравата. Младежът съжаляваше за лейтенантския си чин в Страсбург, на който идването на дофината във Франция беше сложило край, тъгуваше за добрите си приятели, равните му по чин офицери, другарите си. А най-много тъгуваше за спокойствието в бащиния си дом, за което се грижеше Ла Бри подобно на свещеник, който бди над храма си. Младият офицер страдаше най-много от отсъствието на сестра си. Липсваха му подкрепата й и почти винаги точните й съвети, родени не толкова от опита, колкото от гордостта. Така е с благородните сърца, те просто успяват неволно да се извисят величествено над простащината. Филип беше почувствал досада и отвращение. След тях дойде ред на отчаянието. Почувства се толкова нещастен в уединението си, че в мислите си инстинктивно усети, че Андре, тази половина от самия него, не е щастлива.
Филип сам беше определил срока за назначението си. Като не получи никакъв документ, се сбогува с другарите си офицери и се престори, че не забелязва презрението, сарказма и насмешките им.
И така в часа, определен от самия него, Филип се качи на коня си и потегли към Париж. Той беше очаквал документа за назначението повече със страх, отколкото с желание. Колкото повече младежът наближаваше града, толкова повече мълчанието на баща му и сестра му, която горещо беше обещала да му пише два пъти седмично, придобиваше заплашителен смисъл.
Когато конят му препусна по постланата с камъчета алея и вдигна такъв шум, че изпод копитата му излязоха искри, някакъв човек, несъмнено привлечен от тропота, се показа иззад окастрените храсти. Това беше Жилбер с косер в ръка. Градинарят позна предишния си господар и Филип също позна младежа.
През изтеклия месец младежът беше доста отслабнал. Младостта му се отгатваше единствено по огъня в очите и по гладкото бяло лице.
Като позна Филип, Жилбер отстъпи крачка назад, за да се скрие отново в гъсталака, но офицерът бързо препусна с коня си към него и извика:
— Жилбер! Ей, Жилбер! Не ме ли познаваш, Жилбер? — извика му офицерът.
— Не, господин кавалер, не ви познах — заяви младият мъж. — Не се намирам точно на мястото, което изискват задълженията ми, и се уплаших да не ме видят тук и да не ме накажат.
Филип се задоволи с това обяснение, скочи на земята и поведе коня за юздата с едната си ръка, а другата постави върху рамото на Жилбер, който видимо потръпна при това докосване.
Филип се усмихна тъжно.
— Ти не ни обичаш, Жилбер. О, разбирам — поде Филип, — баща ми се отнасяше грубо и несправедливо към теб, но аз, как се отнасях аз с теб? Винаги съм те обичал и подкрепял.
— Вярно е.
— Ето защо забрави злото в името на доброто. А и сестра ми винаги се е отнасяла добре с теб.
— О, не, това не е така! — възрази живо Жилбер, а изражението на лицето му стана неразгадаемо. Все пак издаваше укор към Андре и извинение за самия него. В гримасите му се отгатваха и гордост, и угризения.
— Да, да — меко каза Филип, — разбирам. Сестра ми е малко високомерна, но в сърцето си е добра.
Разговорът всъщност беше добре дошъл за Филип, тъй като отлагаше разговора му с Андре, който кой знае защо плашеше нашия герой. След кратка пауза офицерът попита:
— Кажи, Жилбер, знаеш ли къде е сега добрата ми Андре?
Името на момичето накара младежа да усети остра болка в сърцето си и той отговори задавено:
— В жилището си, поне така мисля… По всяка вероятност сама, господине, тъй като, откакто госпожица Никол избяга…
— Какво?! Никол е избягала?!
— С любовника си.
— Наистина, Жилбер — каза Филип, който се разтревожи още повече, — нищо не разбирам. Човек трябва да измъква думите от устата ти една по една. Бъди малко по-любезен. Не си глупав. Притежаваш природна изтънченост. Не разваляй хубавите си качества с показна грубост и диващина. Те не ти прилягат, а и не прилягат на никого.
— Ама как искате да зная отговорите на въпросите ви, господине! Размислете и ще ме разберете, та аз по цял ден съм в градината. Как бих могъл да знам какво става и в двореца? По дяволите, не зная!
— Жилбер, Жилбер, все пак мислех, че имаш очи… При това мислех, че се интересуваш от хората, които носят името Таверне.
— Да, господин Филип, интересувам се от вас — каза Жилбер със скърцащ и дрезгав глас, тъй като великодушието на Филип и още едно чувство, за което офицерът не можеше да се досети, бяха смекчили сърцето на това момче дивак. — Обичам ви и затова ще ви кажа, че госпожица Андре е много болна.
— Много болна ли?! Сестра ми?! — избухна Филип. — О, сестричката ми е болна, а ти мълчиш!
Филип веднага ускори крачката си и попита:
— Какво й е?
— Ами не знаят, не могат да разберат…
— Е, все пак?
— Днес припадна три пъти насред лехите с цветя. А преди малко при нея бяха дофината, лекарят, а и баща ви.
Филип вече не слушаше. Предчувствията му се бяха оказали верни. А сега, изправен срещу опасността, придоби смелост. Остави коня си в ръцете на Жилбер и хукна с всички сили към общите жилища.
А Жилбер отведе припряно коня в конюшните и избяга подобно на дива или по-скоро злосторна птица, която вече не иска да стои в обсега на човешките ръце.