Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (118)

116.
Бащата и дъщерята

Андре наистина видя, че в края на алеята, пред входа на постройката маршалът и баща й се разхождаха, очаквайки я. Като забелязаха Андре, двамата мъже се зарадваха още повече и споделиха един с друг възхищението от ослепителната й красота, подчертана още повече от гнева й и от бързите й стъпки.

Андре отвърна тържествено на поклоните, а после с очарователна грациозност ги покани да се качат в стаята й.

Маршалът седна в голямо кресло, тапицирано с персийска дамаска на едри цветя, а над главата му имаше малък китайски рог, от който висяха клонки акация и клен, примесени с ирис и бенгалски рози.

Барон дьо Таверне се настани в подобно кресло, а Андре се отпусна върху сгъваемо столче и облегна лакътя си върху клавесина, който също беше украсен с натопени в саксонска ваза бели цветя.

— Госпожице — започна маршалът, — идвам от името на Негово величество, за да ви предам всички похвали, които вашият глас и вашият талант предизвикаха у слушателите по време на вчерашната репетиция. Кралят се страхува да не би, ако ви похвали пред всички, да предизвика силна завист и ревност. Ето защо той ме натовари да ви изкажа благодарността му за изключителното удоволствие, което сте му доставили.

Андре се изчерви силно и стана толкова красива, че маршалът така се увлече, че продължи да говори сякаш от свое име.

— Кралят — каза той, — ме увери, че все още не е срещал в двореца човек, които да съчетава като вас дарбите на ума с красотата.

— Вие забравяте нежността на сърцето — намеси се въодушевено Таверне. — Андре е най-добрата дъщеря на света.

Маршалът за миг помисли, че приятелят му ще се разплаче. Обзет от възхищение към бащинското му чувство, той възкликна:

— Сърцето ли? Уви! Единствено вие, скъпи мой, можете да прецените колко нежност има в сърцето на госпожицата! О, защо не съм на двадесет и пет години! Тогава бих могъл да сложа в краката й живота си и цялото си богатство.

Андре все още не умееше да отговаря с лекота на комплиментите на придворен като маршала. Затова измърмори на Ришельо нещо, което почти не се разбра.

— Господине — каза Андре, като не вложи в отговора си нищо друго освен почитта на обикновената поданичка към своя крал, — уверете Негово величество в признателността ми. Кажете също на краля, че ме изпълва с радост и че съм съвсем недостойна за вниманието на такъв велик владетел.

Ришельо изглеждаше възхитен от този отговор, произнесен от младото момиче с решителен глас и без никакво колебание. Той взе ръката й и я целуна, като поглъщаше Андре с очи.

— Ръце на кралица, крака на фея… А притежава и ум, и воля, и чистота… — произнесе той. — Ах, какво съкровище, бароне! Вие сте отгледали не дъщеря, а кралица!

После херцогът се сбогува с барон Дьо Таверне, който остана при дъщеря си със сърце, изпълнено с гордост и надежда. Но беше твърде смутен от ведрото й спокойствие и впитите в него изразителни очи, по-дълбоки от най-бездънната морска бездна.

— Не спомена ли херцог Дьо Ришельо, господине, че Негово величество ви е връчил някакво свидетелство за неговото удоволствие?

— А! Тя проявява интерес — каза си Таверне. — Направо не ми се вярва… О, толкова по-добре, толкова по-добре!

После той бавно извади ковчежето, което маршалът му беше дал предишната вечер.

— Ето — каза той.

— А! Накити… — промълви Андре.

Това беше скъпа огърлица от перли, а между перлите бяха разположени двадесет големи диаманта, които свързваха отделните й нанизи. Закопчалката също беше от диаманти. Освен това в ковчежето имаше и чифт обици, както и диамантена диадема. Подаръкът възлизаше на стойност най-малко тридесет хиляди екю.

— Подаръкът е прекалено хубав… Кралят се е излъгал, сбъркал е… Та аз бих се срамувала да нося тези накити… А и ще имам ли някога тоалети, които да подхождат на блясъка на тези диаманти?

— Нима се оплаквате? — попита иронично баронът.

— Вие не ме разбирате, господине… Съжалявам, че няма да мога да ги нося, тъй като са твърде красиви.

— Кралят ви даде накитите, госпожице. А той е твърде голям благородник и ще осигури и роклите.

След кратко размишление тя затвори ковчежето и заяви:

— Няма да нося тези диаманти. Защото, татко, и вие, и брат ми имате нужда от много неща, а това разхищение ме наранява, като си помисля за нищетата, в която и двамата живеете…

Таверне стисна ръката й и се усмихна.

— Не мислете повече за това, дете мое. Кралят направи за мене много повече неща, отколкото за вас. Ние се радваме на благоволението на краля, дъще. Няма да бъдете нито почтителна поданичка, нито признателна жена, ако се появите пред Негово величество без накитите, които той е благоволил да ви подари, скъпо мое дете.

— Тогава ще се подчиня, господине.

— Да, но това подчинение трябва да е свързано и с удоволствие от ваша страна. Нима накитите не ви харесват?

— Аз не разбирам нищо от диаманти, господине.

— Тогава трябва да ви кажа, че само перлите струват около петдесет хиляди ливри…

Андре сплете ръце.

— Господине — промълви тя, — помислете само! Не е ли странно, че кралят ми прави подобен подарък? На мен?!

— Госпожице, странно е вашето признание, че виждате неудобство там, където аз не виждам такова. Да живеят младите непорочни момичета!

— О, братко! — прошепна тя. — Защо си тъй далеч?

Не се знае дали Таверне чу тази въздишка, или я отгатна с познатата ни проницателност. Той обаче смени тона и хвана Андре за ръцете.

— Хайде, хайде, детето ми! Нима баща ти не е поне мъничко твой приятел?

Покритото с тъга лице на Андре просветна от лека, нежна усмивка.

— Нима не съм тук, за да ви дарявам обич и съвети? — продължи баронът. — Нима не се чувствате горда, че допринасяте с нещо за моето щастие и това на брат си?

— О, напротив! — възрази Андре.

Баронът погледна дъщеря си с гальовен поглед.

— Е, добре! Както преди малко ви каза господин Дьо Ришельо, вие ще бъдете кралица Дьо Таверне! Кралят ви забеляза, както и госпожа дофината — добави той бързо. — А сред тези височайши хора, в чийто интимен кръг живеете, вие ще си осигурите бъдещето, а същевременно ще ощастливите и тях… Приятелка на госпожа дофината и приятелка на краля! Каква чест и слава… Той ще ви глези като своя собствена дъщеря, а вие ще царувате над Франция с правото си на красиво, смело и предано момиче!

Андре отвори широко учудените си очи. Баронът продължи да говори, без да й даде време да поразмисли.

— Вие ще прогоните само с един поглед онези безчестни жени, които позорят трона, и вашето присъствие ще пречисти двореца.

— Но — попита замаяната Андре — какво ще трябва да направя, за да стане всичко това?

— Андре — каза баронът, — често съм ви говорил, че в този свят трябва да принуждаваме хората да бъдат добродетелни. А това може да стане само като ги убедим да ценят добродетелта. А тъжната добродетел, проповядвана със сентенции и с псалми, прогонва и онези, които най-искрено искат да се доближат до нея. Прибавете към вашата нравственост и всички примамки на кокетството, ако трябва, дори и на порока! Това няма да е трудно за умно и силно по характер момиче като вас. Станете толкова красива, че в двореца да говорят само и единствено за вас.

— Не разбирам добре последните ви думи — каза Андре.

— Оставете ме аз да ви ръководя и направлявам, а вие изпълнявайте съветите ми. Не е нужно да ги разбирате. Това е най-доброто за мъдро и великодушно момиче като вас. Всъщност налага се най-напред, дъще, да понапълня малко вашата кесия. Вземете тези сто луидора и си направете тоалет, достоен за ранга, който нашият благодетел кралят ви отрежда.

Таверне даде сто луидора на дъщеря си, целуна ръката й и излезе.

Той бързо пое по алеята, откъдето беше дошъл, и не забеляза, че в края на Горичката на любовните приключения Никол слушаше внимателно един благородник, който й шепнеше нещо на ухото.