Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (119)

117.
Какво беше необходимо на Алтотас, за да получи своя еликсир на живота

На другия ден след описания от нас разговор, към четири часа следобед, Балзамо седеше в кабинета си на улица „Сен Клод“ и беше зает с четенето на писмо, което Фриц току-що му беше донесъл. Писмото беше без подпис и затова той замислено го въртеше в ръце.

— Познавам този почерк — повтаряше си Балзамо. — Едър, на места неравен, с много правописни грешки. Писала го е трепереща ръка.

Графът прочете отново писмото:

Господин графе,

Едно лице, което поиска вашите съвети малко преди падането на последното правителство и което всъщност беше идвало при вас много преди това, ще дойде днес за нова консултация. Ще позволят ли многобройните ви занимания да отделите на това лице половин час между четири и пет часа следобед?

След като прочете за втори или трети път писмото, Балзамо отново започна да гадае кой можеше да бъде неговият автор.

— Няма смисъл да безпокоя Лоренца за такава дреболия. В края на краищата не мога ли да отгатна и сам? Почеркът е едър, което е белег на аристократизъм, неравен и треперещ — знак за старост, пълен с правописни грешки — значи принадлежи на придворен. О, да! Открих! Ами че това е херцог Дьо Ришельо! Разбира се, че ще отделя половин час за вас, господин херцог!

Балзамо извади часовника си, за да види още колко време щеше да чака херцога. Внезапно едно звънче, разположено между корниза на прозореца и тавана, шумно прокънтя.

— Какво има? — прошепна Балзамо и потрепери. — О, Лоренца ме вика!

По навик той се спря в предната стая и протегна ръце към мястото, където предполагаше, че е Лоренца. После с онази сила, за която нямаше препятствия, й заповяда да заспи. Накрая Балзамо се приближи към почти невидим процеп в стената и надникна в стаята на Лоренца, за да се увери, че е успял да я приспи, или да вземе други предпазни мерки. Лоренца се събуди, отвори очи и зениците й проблеснаха. Първо, като че ли да сложи в ред мислите си, тя приглади с ръце косата си и облиза жадните си за любов устни.

Балзамо я наблюдаваше с безпокойство. Той знаеше, че любовната й кротост преминава в изблици на гняв и омраза. Но сега Лоренца беше замислена, а той не беше свикнал да я вижда такава, и се владееше напълно. Самообладанието, с което го посрещна вместо с обичайните изблици на ярост, му подсказваше, че се случва нещо по-сериозно от всичко, което беше виждал досега.

Лоренца се поизправи и вдигна кадифените си очи към Балзамо.

— Господине — поде отново Лоренца все така нежно, — моля ви да седнете, въпреки че няма да говоря дълго с вас. Но, струва ми се все пак, че ще ми е по-лесно, ако сте седнал.

— И днес както винаги, скъпа ми Лоренца, аз съм на заповедите ти — заяви Балзамо.

После той се отпусна в едно кресло до софата, върху която седеше Лоренца.

— Господине — продължи тя, като му отправи поглед, изпълнен с ангелска кротост, — повиках ви, за да ви помоля за едно нещо.

— Говорете, Лоренца, говорете! Ще го имате, дори да струва цялото ми състояние или половината от живота ми.

— Желанието ми ще струва само минута от вашето време, господине.

Радостен от спокойния тон, който вземаше разговорът им, Балзамо кроеше в богатото си въображение купища предположения за желанията на Лоренца и мислеше предимно за онези, които би могъл да задоволи.

— Може би — прошепна той — тя ще поиска от мен прислужница или компаньонка. Е, добре! Това ще бъде огромна жертва от моя страна, защото ще разкрие тайната и приятелите ми, но ще удовлетворя молбата й, тъй като горкото дете е много нещастно в уединението си.

— Кажете, Лоренца — каза той високо и се усмихна с любов.

— Господине — каза тя, — вие знаете, че умирам от тъга.

Балзамо сведе глава и въздъхна в знак на съгласие.

— Младостта ми отминава — продължи Лоренца, — дните ми са низ от ридания, а нощите — върволица от кошмари. Аз старея в самота и мъка.

— Вие си избрахте тази самота, Лоренца. Не зависи от мен, че животът ви е толкова тъжен, щом би могъл да е достоен за завистта на една кралица.

— Така да бъде. Знаете, че аз сама ви повиках.

— Благодаря, Лоренца.

— Вие сте добър християнин. Така поне сте ми казвали, въпреки че…

— Въпреки че вие смятате душата ми за погубена… Това ли искахте да кажете? Довършвам мисълта ви, Лоренца.

— Вярвайте само на това, което казвам, и не правете предположения, моля ви.

— Продължавайте.

— И така, вместо да ме оставите да се погубвам в пристъпи на гняв и отчаяние, дайте ми, още повече че не съм ви полезна за нищо… дайте ми…

Тя замълча и погледна към Балзамо. Той обаче вече се беше овладял и тя срещна само студения му поглед под смръщените му вежди. Лоренца доби нови сили от този почти заплашителен поглед.

— Дайте ми ако не свободата, о, аз зная, че Божията или по-скоро вашата всемогъща воля ме е обрекла да бъда през целия си живот ваша пленница, то поне възможност да виждам и други лица, да чувам и други гласове освен вашия. Позволете да излизам, да се движа, да се разхождам, да живея.

— Бях предвидил, че ще пожелаете това, Лоренца — каза Балзамо и взе ръката на младата жена. — Знаете, че от дълго време вашите желания са и мои.

— В такъв случай… — извика Лоренца.

— Но вие самата ме предупредихте за опасността — продължи Балзамо, — а аз като безумец (а всеки мъж, който обича, става такъв) ви направих съпричастна с някои от моите тайни в науката и в политиката. Вие знаете, че Алтотас е открил философския камък и че иска да открие еликсира на живота. Това се отнася до науката. Вие знаете, че аз и моите приятели заговорничим срещу монархията. Ето това пък се отнася до политиката. Заради първата тайна ще ме изгорят като магьосник, а заради втората ще ме измъчват на колелото като обвинен в държавна измяна. А вие ми отправихте заплахи, Лоренца. Но ще бъде ли сърцето ви постоянно и нежно? Вие знаете, че това пък е моето най-страстно желание, Лоренца.

Младата жена не отговори.

— А ще ме обичате ли? — въздъхна Балзамо.

— Мога да обещая само онова, което съм в състояние да изпълня — каза Лоренца. — Нито любовта, нито омразата зависят от нас самите. Надявам се, че Бог като отплата за вашите добри постъпки ще направи така, че омразата да изчезне и да бъде заменена от любов.

— За съжаление подобно обещание не е достатъчно, Лоренца. Съвсем не ми стига, за да ви се доверя. Нужна ми е категорична свещена клетва, чието престъпване би било равно на светотатство. Клетвата ще ви обвърже и на тоя, и на оня свят. А ако й измените, ще причини смъртта ви на земята и Божието проклятие на небето.

Лоренца мълчеше.

— Искате ли да дадете такава клетва?

Лоренца отпусна глава в ръцете си, а гърдите й се развълнуваха от борещите се в сърцето й противоречиви чувства.

— Дайте ми тази клетва, Лоренца! Изречете я такава, каквато ще ви я подскажа аз, вложете в нея тържествеността, която ще поискам, и ще бъдете свободна.

— В какво трябва да се закълна, господине?

— Ще се закълнете ли, че никога и по никакъв повод няма да издадете тайната на Алтотас?

— Да, ще се закълна.

— Ще се закълнете ли, че няма да издадете нашите политически събрания?

— Ще се закълна и в това.

— Най-важна ще бъде последната клетва. От предишните две зависи само животът ми, а от тази — щастието ми. Ще се закълнете ли, че никога няма да ме напуснете, Лоренца? Закълнете се и ще бъдете свободна.

Младата жена потрепери така, сякаш желязно острие беше проболо сърцето й.

— А как ще стане клетвата? — попита тя.

— Ще отидем заедно в някоя църква, Лоренца. Ще се причестим и двамата с една и съща нафора. Над нея вие ще се закълнете, че няма да издадете нито Алтотас, нито моите приятели. Ще обещаете, че никога няма да ме оставите. След това ние ще разчупим хляба на две, всеки от нас ще вземе по половинка и ще дадем обет пред Всевишния: вие — че никога няма да ме предадете, а аз — че ще ви направя щастлива.

— Не — заяви Лоренца. — Такава клетва е светотатство.

— Тогава бъдете предпазлива, Лоренца — каза Балзамо, без да се гневи, но обзет от дълбока мъка.

Челото на Лоренца се помрачи като покрита с цветя ливада, над която е надвиснал облак.

— Значи ми отказвате? — попита тя.

— О, не, Лоренца, напротив. Вие ми отказвате.

Нервно движение показа, че младата жена потискаше нетърпението си.

— Бог, случайността или съдбата, вие ще изберете думата, Лоренца, са ни свързали един с друг, и то със здраво сплетени възли. Да не се опитваме да ги развържем, тъй като това може да направи само смъртта.

— Но аз зная всичко това — възкликна нетърпеливо Лоренца.

— Е, добре! След осем дни Лоренца, каквото и да ми струва решението ми и каквито и рискове да поемам с него, вие ще си имате компаньонка.

— Къде? — попита тя. — Тук?! Зад решетките, зад затворените метални врати?! Значи аз ще си имам другарка в затвора? О, откажете се, господине! Не такава беше молбата ми.

— Но това е всичко, което мога да ви дам, Лоренца.

Младата жена направи рязко движение, в което нетърпението й пролича още по-ясно.

— Скъпа приятелко! — продължи нежно Балзамо. — Размислете! Двете ще можете по-лесно да носите тежестта на това необходимо нещастие.

— Лъжете се, господине! Досега страдах само от собствената си болка, но не и от чуждата. Разбирам, че искате да ме накарате да понеса още едно изпитание. Да… Вие ще доведете тук още една жертва, която ще гледам как линее, пребледнява и чезне от мъка като мен. Значи ще я гледам как блъска стената, както аз правя това, тази ужасна врата, която разглеждам по сто пъти на ден, за да разбера как се отваря. А когато тази жертва изтърка като мен ноктите си в дървото и мрамора, опитвайки се напразно да я отвори, щом очите й погрознеят от сълзи, и тя като мен ще умре от отчаяние. Тогава вие ще имате два трупа вместо един, но с дяволската си лицемерна доброта ще си казвате: „Ах, ето че тези две деца се забавляват! Правят си компания и са щастливи.“ О, не! Хиляди пъти не!

Лоренца яростно тропна с крак по пода. Балзамо отново се опита да я успокои.

— Хайде — промълви той. — Имайте търпение! Бъдете кротка и разумна, Лоренца!

— Може би виждам зло навсякъде? — попита иронично Лоренца. — Така е! Аз съм неопитна и невежа, не познавам нито света, нито хорските сърца.

— Лоренца, вие се лъжете! Та аз рискувам с тази постъпка сигурността си, свободата си, живота си, но ще пренебрегна всичко на драго сърце, за да ви спестя известно отегчение и скука!

— А ще позволите ли да се оттегля в манастир! Ще дам нужния обет.

— В манастир ли?! Лоренца, скъпа, ние не можем да се разделим. Разберете! Ние сме свързани! Не искайте от мен нищо, което излиза извън пределите на тази къща.

Балзамо произнесе тези думи с толкова ясен глас и с такава непоколебимост, че Лоренца не посмя да настоява.

— Значи вие не искате? — попита тя сломена.

— Не мога.

— Окончателно ли е?

— Окончателно е, Лоренца.

— Е, добре, тогава да поговорим за нещо друго — каза с усмивка Лоренца.

— О, добра ми Лоренца, усмихнете се пак, усмихнете се отново! Така ще ме накарате да изпълня всичко, което пожелаете.

— О, да, ще изпълните всичко, което поискам, ако аз на свой ред направя всичко, което ви се харесва, нали? Е, добре! Така да бъде! Ще се опитам да бъда колкото е възможно по-разумна.

— Говори, Лоренца, говори.

— Преди малко вие ме успокоявахте: „Ще дойде ден, когато ти вече няма да страдаш, Лоренца. Ще дойде ден, когато ще бъдеш свободна и щастлива!“

— О, да! Казах тези думи и, кълна се в небето, очаквам този ден със същото нетърпение като теб!

— Е, добре! Този ден може да настъпи веднага, Балзамо! — каза младата жена с гальовно изражение, каквото мъжът беше виждал само когато тя спеше. — Виждате, че съм уморена! О-о-х! Много съм уморена. Вие разбирате, нали? Толкова съм млада, а толкова много съм страдала! Е, приятелю мой, понеже вие твърдите, че сте ми приятел, изслушайте ме — дарете ми още сега този щастлив ден.

— Слушам ви — каза Балзамо с неизразимо смущение.

— Ще завърша с една молба, която трябваше да ви отправя още щом дойдохте, Ашарат.

След тези думи младата жена потрепери.

— Кажете, скъпа приятелко.

— Е, добре! Забелязах, че докато правите опити с животни, за които ме уверявате, че са полезни за хората, вие причинявате смъртта им по тайнствен начин с капка отрова или с отваряне на вена. Смъртта им е лека и настъпва светкавично. Така тези създания, обречени на пленничество като мене, се освобождават от нещастието чрез смъртта — първото благодеяние, проявено към тях, откакто са се родили… Та…

Лоренца замълча и пребледня.

— Какво, Лоренца? — попита Балзамо.

— Та, в името на хората направете с мене онова, което правите с животните в името на науката. Направете го за вашата приятелка! Тя ще ви благослови от все сърце и ще целуне с безкрайна признателност ръцете ви. Хайде, Балзамо! Аз ви моля на колене и ви обещавам в последната си въздишка да вложа толкова любов и радост, колкото не сте виждали у мен, откакто сме заедно!

— Лоренца! — провикна се Балзамо, като сграбчи в ръцете си младата жена, която беше станала права. — Лоренца, ти си полудяла! Аз — да те убия?! Да убия теб — моята любов и моя живот?!

С неимоверно усилие Лоренца се изскубна от ръцете на Балзамо и падна на колене.

— Няма да стана — каза тя, — докато не изпълниш молбата ми. Убий ме без конвулсии, без болка, без агония. Окажи ми тази милост, понеже казваш, че ме обичаш! Приспи ме, както правиш често, но този път не ме събуждай!

— Но аз пък ви обичам твърде много и не мога да ви гледам как умирате. Вие няма да умрете! О, ще ви спася… дори това да е най-трудното нещо, което съм извършвал досега! Ще ви накарам да обикнете живота, Лоренца!

— Живот или смърт? — провикна се младата жена, която все повече се увличаше от гнева си. — Днес е велик ден! Ще ми подарите ли смъртта?

— Ще ви даря живот, Лоренца.

— Значи свобода?

Балзамо остана безмълвен.

— Тогава ми помогнете да умра с отрова или с върха на някоя игла, която ще отнеме живота ми, докато спя! О, как искам да си отдъхна!

— Трябва да живеете и да бъдете търпелива, Лоренца.

Лоренца се отдръпна назад и се изсмя зловещо. После внезапно извади от пазвата си кама с тънко острие. Тя проблесна в ръката й като светкавица. Балзамо нададе вик, но беше късно. Той се спусна към нея, за да сграбчи ръката й, но оръжието вече беше извършило своето злодеяние и беше пробило гърдите й. Балзамо беше зашеметен от ужас, а видът на бликналата кръв го потресе. На свой ред той нададе вик, хвана Лоренца през кръста и протегна ръка към ножа, който тя се канеше да забие втори път, и улови острието. С невероятно усилие момичето го изтръгна от ръката му и от нея бликна кръв. Тогава, вместо да продължи борбата, той простря кървящата си ръка над тялото на младата жена и каза с властен глас:

— Спете, Лоренца! Аз искам това!

Този път обаче възбудата й беше толкова голяма, че думите му не подействаха веднага.

— Не, не — прошепна Лоренца, която се люшкаше и се опитваше да се прободе още веднъж. — Не, няма да спя!

— Спете, спете! Спете, заповядвам ви! — извика Балзамо и направи крачка към нея.

Този път волята му беше толкова могъща, че всяка съпротива на момичето беше победена. Лоренца въздъхна, изпусна камата, олюля се и се отпусна върху възглавничките. Очите й останаха отворени, но зловещият огън в тях постепенно избледня и те се затвориха. Едва тогава Балзамо можа да разтвори дрехите й и да разгледа раната, която му се беше сторила лека, но кръвта продължаваше да блика. Графът натисна лъвското око, пружината изскърца и вратичката се отвори. После откачи противотежестта, с помощта на която се смъкваше подвижната платформа на Алтотас. Балзамо стъпи върху нея и се изкачи в лабораторията на стареца.

— А! Ти ли си, Ашарат? — каза Алтотас, който седеше в креслото си. — Знаеш ли, че след осем дни навършвам сто години? И сега ми трябва само кръвта на дете или девица!

Но Балзамо не го слушаше. Той се втурна към шкафа, където се намираха вълшебните балсами, и сграбчи едно шишенце, чието чудотворно съдържание вече беше изпитвал многократно. После скочи отново върху платформата, удари с крак по нея и слезе.

Алтотас придвижи креслото си на колела чак до отвора на пода, като се надяваше да улови Балзамо за дрехите.

— Чуваш ли, нещастнико? — каза му той. — Ако до осем дни не съм получил детето или девицата, за да довърша еликсира си, ще бъда мъртъв!

Балзамо вдигна глава. Очите на стареца блестяха. Заобиколени от неподвижни сковани мускули, те сякаш бяха единственото живо нещо на лицето му.

— Да, да — отвърна Балзамо. — Бъди спокоен. Ще ти дам това, което искаш.

След това натисна пружината, платформата се изкачи до тавана и прилепна към него, сякаш беше част от украсата му. Балзамо се втурна отново в стаята на Лоренца. Едва беше влязъл там и звънецът на Фриц шумно отекна.

— Господин Дьо Ришельо! — прошепна Балзамо. — О, Бога ми, който и да си — херцог или дори пер на Франция — ще трябва да почакаш.