Джудит Макнот
Кралството на мечтите (7)

Седма глава

На разсъмване всички палатки бяха прибрани и въздухът се изпълни с гръмотевичен грохот, когато пет хиляди рицари, наемници и оръженосци в пълно бойно снаряжение потеглиха с конете си през долината. Следваха ги тежки каруци, скърцащи под тежестта на всевъзможните бомбарди, мортири^[1], стенобойни машини, катапулти и други съоръжения, необходими за провеждането на обсадни действия.

За Джени, която яздеше до Брена, зорко пазена и от двете страни от въоръжени до зъби рицари, светът бе загубил очертанията си, превръщайки се в неясно, замъглено петно, изпълнено с шум, прах и безпорядък. Тя не знаеше нито къде отиват, нито къде се намират, нито пък коя всъщност е. Като че ли светът изведнъж се беше променил и никой вече не беше същият. Сега Брена се усмихваше окуражително на сестра си, докато самата Дженифър с изумление откри, че непрекъснато се оглежда — и се надява — да зърне Ройс Уестморланд!

На няколко пъти го видя да минава с коня си покрай нея, обаче, ако това изобщо беше той, се държеше като напълно непознат. Възседнал внушителен черен жребец, с лъскави черни доспехи, черно наметало и черни ботуши, той представляваше най-неумолимата и съкрушителна фигура, която Дженифър бе виждала през живота си — зловещ странник, твърдо решен да унищожи нейното семейство, нейния клан и всичко, което й бе скъпо и мило.

Тази нощ, докато лежеше до Брена, взирайки се в звездите, тя се опита да не мисли за грозната обсадна кула, хвърляща зловещата си сянка върху полянката — кулата, която скоро щеше да бъде издигната срещу старинните стени на замъка „Мерик“. Докато се движеха из долината, тя бе зърнала страховития й силует между дърветата, но не беше съвсем сигурна какво представлява. Сега обаче най-дълбоките й страхове се оправдаваха. Дженифър усещаше, че не може да мисли за нищо друго — единствено предположението на Брена, че крал Джеймс може да изпрати подкрепления на баща й, я успокояваше донякъде.

Най-странното беше, че част от нея изобщо отказваше да повярва, че ще има битка. Навярно обяснението се криеше в отказа й да приеме, че мъжът, който я бе целувал и докосвал с такава нежност и страст, ще покаже безмилостната си природа и ще посече всички членове на семейството и клана й. Една дълбоко скрита, но много наивна част от душата й просто не можеше да повярва, че човекът, с когото бе прекарала толкова приятно предишната нощ, мъжът, който се бе смял и бе водил приятен разговор с нея, е способен на това.

А кой знае, може би предната нощ изобщо не се бе случвала? Как иначе можеше да си обясни драстичната промяна в поведението му? Миналата нощ той бе нежен, страстен и настоятелен любовник, докато днес се беше превърнал в един странник, който напълно бе забравил за съществуването й.

* * *

Ройс изобщо не бе забравил за съществуването й. Споменът за това как я притискаше в обятията си, упоителната сладост на целувките й, неопитните й ласки го държаха буден през двете последвали нощи. През целия вчерашен ден, докато препускаше насам-натам покрай армията си, той се оглеждаше непрекъснато, изгарящ от желание да я зърне.

Дори сега, докато яздеше начело на хората си и се взираше в слънцето, опитвайки се да определи часа, мелодичният й смях отекваше в съзнанието му като звън на камбанки. Графът тръсна глава, като че ли това можеше да му помогне да се отърве от натрапчивия спомен, и изведнъж я видя — тя го гледаше, а в очите й грееха…

„Защо според теб не съм се оженил досега?“ — бе попитал той.

„Защото никоя подходяща дама не те е поискала“ — беше отвърнала тя.

Той отново чу сподавения й смях, когато го смъмри: „Изобщо не се опитвай да ме ласкаеш, милорд! Според това, което знам за теб, предполагам, че ще я метнеш на рамото си, след което ще я напляскаш, за да я научиш на покорство…“

Той не можеше да повярва, че едно наивно шотландско момиче би могло да притежава такава смелост и присъствие на духа. Ройс се опита да си внуши, че това увлечение, тази страст, която изпитваше към пленничката си, е просто резултат от плътското желание, което тя бе разпалила у него преди две нощи, обаче прекрасно осъзнаваше, че онова, което го беше омаяло у нея, беше много повече от плътско желание. За разлика от повечето представителки на нежния пол Дженифър Мерик нито се отвращаваше, нито се възбуждаше от мисълта да спи с мъжа, чието име едва ли не се бе превърнало в синоним за смърт и разрушение. Срамежливата, но страстна реакция, която бе провокирал в нея преди две нощи, нямаше нищо общо със страха — тя беше породена първо от нежността, а после от плътското желание. Въпреки всички слухове за него тя не се бе отдръпнала от ласките му, а точно обратното — беше се оставила на тях с цялата си невинна прелест. Точно заради това Ройс не можеше да я прогони от мислите си. Или пък, помисли си мрачно графът, тя просто се бе заблудила, че въпреки зловещата му слава, той всъщност е добродетелният, непорочен и галантен рицар на мечтите й. Тази възможност — че нежността и страстта са били резултат от някаква момичешка, наивна самозаблуда — беше толкова отблъскваща, че Ройс ядосано дръпна поводите на коня си и се опита да прогони всички мисли за нея, решавайки да я забрави.

* * *

По пладне, докато Дженифър уморено се отпускаше в тревата с Брена, разделяйки обичайната дажба от жилаво патешко и комат сух хляб, погледът й случайно се насочи нагоре и тя видя Арик, който се приближаваше към тях. Той спря до краката им и й каза само:

— Ела.

Вече привикнала към очевидното нежелание на светлокосия великан да произнася повече от една-две думи, освен в случаите, когато това беше крайно наложително, Джени се изправи. Брена понечи да направи същото, но Арик вдигна ръка:

— Ти не.

Стиснал здраво Дженифър малко над лакътя, той я поведе покрай стотиците мъже, които бяха насядали на тревата и поглъщаха спартанските си дажби. Спряха до дърветата край пътя, където рицарите от личната стража на Ройс стояха около малката полянка в сърцето на гората, на която се бе разположил техният господар.

Сър Годфри и сър Юстас пристъпиха настрани, а обикновено приятните им лица сега излъчваха каменна студенина. Арик и девойката минаха покрай тях и тя видя Ройс, който ги наблюдаваше съсредоточен. Седеше на земята, облегнал гръб на някакъв дънер и присвил едното си коляно. Понеже бе много топло, бе свалил наметалото си и сега носеше простичка кафява туника с дълги ръкави, дебел кафеникав панталон и ботуши. Не приличаше много на призрака на смъртта и разрушението и тя се почувства щастлива, че все пак той не е забравил за съществуването й.

Гордостта обаче не й позволяваше да даде външен израз на тези свои емоции. Понеже не беше сигурна как трябва да се държи, Джени остана там, където беше, и дори се осмели да го погледне право в очите. Не след дълго обаче проточилото му се мълчание я изнерви и тя попита равнодушно:

— Предполагам, че съм ти трябвала за нещо?

— Права си — отвърна той.

Стресната от необичайно студения му тон, тя изчака малко и рече:

— За какво?

— Сега и въпрос ми задаваш.

— О, да не би да водим разговор? — попита саркастично Джени.

За нейна изненада графът отметна глава и гръмко се изсмя.

Лицето й беше като огледало на обзелото я смущение. Той посочи към бялата кърпа, която бе постлана на земята. На нея се виждаха същият корав хляб и жилаво месо, които получаваха и войниците, заедно с няколко ябълки и парче сирене. Той тихо каза:

— Твоята компания ми харесва. Освен това си помислих, че ще ти бъде по-приятно да се храниш тук с мен, отколкото на откритото поле, заобиколена от хиляди войници. Или може би греша?

Ако не беше споменал, че му харесва компанията й, Дженифър щеше да му отвърне, че определено греши, но бе напълно неподготвена за дълбокия му глас, който й казваше, че му е липсвала.

— Не — призна момичето. Обаче заради гордостта и благоразумието не се осмели да седне близо до него вместо това си избра един немного отдалечен пън и се разположи на него, вземайки си лъскава червена ябълка. След няколко минути почувства как всичките й притеснения изчезват и нервите й се поотпуснаха. Изобщо не й хрумваше, че това бе резултат на усилията му да я накара да се почувства защитена, както и да я накара да забрави резкия и груб начин, по който бе завършила тяхната любовна авантюра преди две нощи.

Ройс знаеше прекрасно какво прави и защо го прави, но си каза, че ако по някакво необяснимо чудо успее да не я докосне повече, преди да я върне на баща й или на своя крал, то дори и тогава усилията му няма да останат невъзнаградени, защото поне се наслаждаваше на приятния обяд насред полянката, закътана между дърветата.

След неколкоминутен разговор, в който обсъждаха сегашните рицари, Ройс изведнъж осъзна, че мисли за предишния й ухажор.

— Като говорим за рицари — започна той, — какво стана с твоя кандидат?

Тя отхапа от ябълката си, а на лицето й се изписа учудено изражение.

— Моя какъв?

— Твоя рицар — уточни графът. — Болдър. Ако баща ти е бил съгласен с годежа, как така успя да разубедиш стария Болдър, че нищо няма да излезе от тази работа?

Въпросът, изглежда, я завари неподготвена и тя притисна дългите си крака към гърдите си, сякаш опитвайки се да спечели повече време за отговор. Докато я гледаше как си седи така на дънера, Ройс си помисли, че е извънредно привлекателна — очарователна нимфа с дълга къдрава коса, облечена в мъжки панталон и туника. Нимфа! Какво ли му ставаше? Сигурно съвсем скоро щеше да започне да пише сонети за красотата й, а това определено щеше да й хареса, да не говорим за мълвата, която ще се понесе с бясна скорост из всички замъци в Англия и Шотландия! Той пропъди тази мисъл, казвайки:

— Какво ти стана? Въпросът ми май се оказа доста трудничък, а? Да го заменя ли с по-лесен?

— Колко си нетърпелив! — отвърна тя със спокоен тон, явно не бе засегната от раздразнението му. — Според мен изобщо не е рицарско да ме разпитваш за неща, които имат строго личен характер — да не говорим за това, че са и доста смущаващи.

— Смущаващи за кого? — попита Ройс. — За теб или за лорд Болдър?

— За мен. Лорд Болдър едва ли може да се смути от нещо — усмихна се тя. — Не съм го виждала повече, откакто пристигна в „Мерик“ да подпише брачния договор. Беше наистина ужасно преживяване.

— Какво се случи?

— Ще ти разкажа, но ми обещай да не забравяш, че все пак бях едно обикновено четиринайсетгодишно момиче, изпълнено с мечти за красивия млад рицар, за когото ще се омъжи. Представях си го как изглежда — русокос, млад, с изваяно лице. Очите му бяха сини, а обноските му — подобаващи на принц. Щеше да е силен и влиятелен, за да може да запази владенията ни за нашите деца, които един ден щяхме да имаме. — Тя погледна кисело към Ройс. — Такава беше моята мечта, моята тайна надежда и в моя защита трябва да кажа, че нито баща ми, нито доведените ми братя не ми казаха, че лорд Болдър е съвсем различен.

Графът си представи стария плешив Болдър и едва не се изсмя.

— И ето ме мен, влизам в голямата зала на „Мерик“, след като съм упражнявала походката си часове в спалнята си…

— Упражнявала си походката си? — изуми се Ройс.

— Естествено — весело изрече тя. — Нали исках да се представя в най-добра светлина пред моя принц… Дори се консултирах с доведените си братя как да се облека. Уилям, който е най-милият от тях, отсъстваше, така че попитах Малкълм и Аликзандър…

— Те не ти ли казаха как изглежда Болдър?

— Не. След като приех техните съвети и се премених с великолепна зелена рокля, сложих перлите на майка ми на врата си и инкрустиран с диаманти кинжал на кръста си (за да не бъда засенчена от бъдещия си съпруг, така ми каза Малкълм), прибрах косата си под златен воал и наниз от сапфири, те ми помогнаха да поупражнявам малко походката си… — Тя се усмихна мило. — Братята ми се забавляваха с мен, както всички братя правят със сестрите си, но аз се бях отнесла далеч в кралството на мечтите, за да забележа — рече спокойно тя, а в тона й не се долавяха неприязън или обида.

Ройс бе поразен от безсърдечната постъпка на момчетата и изведнъж почувства изгарящо желание да размаже с юмрук физиономиите им — ей така, за „забавление“.

— Толкова бях загрижена и най-малкият детайл да си е на мястото, че закъснях доста. Най-накрая влязох в залата, където ме очакваше бъдещият ми съпруг. Краката ми трепереха не само от напрежение, а и от тежестта на всички тези скъпоценности, с които ме бяха окичили братята ми. Не можеш да си представиш как ме изгледа мащехата ми! После ми каза, че съм приличала на ковчеже за скъпоценности с два крака! — засмя се девойката. Графът се намръщи и тя побърза да добави: — Е, тя не го каза със зла умисъл…

Ройс използва паузата, за да попита:

— Ами сестра ти, Брена? Тя какво каза?

— Брена винаги ще ми каже нещо хубаво, без значение дали съм направила някаква голяма грешка с ужасни последствия. Тогава ми заяви, че съм искряла като слънцето, луната и звездите. — Момичето избухна в смях и погледна весело събеседника си. — Е, това си беше съвсем точно казано — аз наистина искрях доста с всички тези бижута по мене!

— Някои жени не се нуждаят от бижута, за да бъдат красиви. Ти си една от тях — отбеляза с пресипнал глас той.

Дженифър зяпна от учудване.

— Това комплимент ли беше?

Ройс сви рамене:

— Аз съм воин, а не поет, Дженифър. Само казах истината. Продължавай с твоята история.

Объркана, девойката се поколеба за момент, после си взе още една ябълка.

— Във всеки случай лорд Болдър не споделя твоята липса на интерес към бижутата. Всъщност — засмя се тя — даже бих казала, че очите му направо щяха да изскочат — до такава степен бе омаян от блясъка ми. Направо го бях зашеметила — достатъчен му бе само един бегъл поглед към лицето ми, преди да се обърне към баща ми и да каже: „Искам я!“

— И просто така… бяхте сгодени?

— Не, „просто така“ аз едва не припаднах — дотолкова бях шокирана от моя „възлюбен“. Добре, че Уилям ме хвана, преди да се строполя на пода, след което ми помогна да седна на една пейка. Веднага щом съзнанието ми се проясни, отново погледнах към лицето на лорд Болдър и вече не можех да отвърна взор от чертите му! Освен че беше по-възрастен от баща ми, той бе кльощав като пръчка и носеше… — Тя се запъна. — Не трябва да ти казвам останалото.

— Кажи ми всичко — настоя Ройс.

— Всичко?

— Всичко.

— Добре. Но трябва да те предупредя че историята никак не е приятна.

— Та какво носеше Болдър? — Усмивката не слизаше от устните му.

— Ами, той носеше… — девойката въздъхна — носеше нечия чужда коса!

Дълбок и гръмък смях се изтръгна от гърдите на графа, присъединявайки се към този на Дженифър.

— Едва се бях възстановила от този потрес, когато забелязах, че ядеше най-странно изглеждащата храна. Докато ми помагаха какво да облека, братята ми се шегуваха, че лорд Болдър изисквал от готвачите да му поднасят артишок с всяко ястие. Веднага щом погледнах странно изглеждащите неща в чинията му, разбрах, че става дума за артишок. Това беше причината да ме изгонят от залата и Едуард Болдър да се откаже от бъдещата сватба.

Ройс, който вече се досещаше защо кандидатът за ръката на Дженифър се е тъпчел при всеки удобен случай с храната, за която се говореше, че увеличава мъжката потентност, се постара да запази сериозно изражение.

— И какво стана после? — запита.

— Ами, вече бях доста изнервена — и дълбоко покрусена всъщност — от перспективата да се омъжа за този ужасен човек. Всъщност той беше кошмарът, а не мечтата на всяка девица. Докато седях на масата и го наблюдавах как се храни, едва не се разплаках.

— Естествено, не си направила това — предположи графът, имайки предвид твърдия й характер.

— Не, но може би щеше да е по-добре, ако го бях направила — призна тя с усмивка, придружена от въздишка. — Онова, което всъщност сторих, беше много по-лошо. Неприятно ми беше да гледам лицето му, ето защо насочих вниманието си върху зеленчуците в чинията му. Внимателно наблюдавах как ги лапа, чудейки се какво ли представляват и защо ги яде. Малкълм забеляза погледа ми и ми каза защо лорд Болдър ги яде. Това ме накара да се изкикотя… — Тя продължи: — Отначало успях да се сдържа, но вълнението ми беше толкова голямо, че хиленето прерасна в смях. Започнах да се кикотя и това бе до такава степен заразително, че дори и горката Брена се засмя. Смяхме се толкова дълго, че накрая баща ми ни нареди да напуснем залата.

Поглеждайки развеселено към Ройс, тя възкликна:

— Артишок! Представяш ли си? Случайно да си чувал нещо по-абсурдно някога?

Ройс се опита да изглежда учуден.

— Ти нали не смяташ, че този зеленчук наистина подобрява потентността на мъжа?

— Ами… — изчерви се Дженифър, осъзнавайки колко неуместна бе темата на разговора, но вече бе твърде късно да се откаже, — пък и беше любопитна. — Ти вярваш ли в това?

— Определено не — заяви той. — Всеки знае, че празът и орехите са най-подходящи в подобни случаи.

— Празът ли? — попита слисана девойката и се заля в смях. — Във всеки случай лорд Болдър реши, че на земята няма достатъчно бижута, които да го накарат да се ожени за мен. Няколко месеца по-късно извърших друга непростима глупост — рече тя, гледайки сериозно към събеседника си — и баща ми реши, че имам нужда от по-силна възпитателна ръка от тази на мащехата ми.

— Каква „непростима глупост“ си извършила?

— Открито предизвиках Аликзандър или да си вземе обратно думите, които бе наговорил за мен, или да се срещнем на полето на честта — в местния турнир, който се организира всяка година близо до „Мерик“.

— И той отказа — подхвърли Ройс.

— Естествено. Щеше да е позор за него да постъпи другояче. Освен че бях момиче, бях само на четиринайсет години, а той — на двайсет. Изобщо не ме беше грижа за гордостта и честта му, защото той беше… ами, не беше добър с мен. — В последните й думи се усещаше стаена болка.

— Защити ли своята чест?

Тя кимна.

— Въпреки забраната на баща ми да стоя далеч от турнира, накарах един от оръжейниците да ми даде доспехите на Малкълм, сложих ги и се появих на арената, без никой да знае коя съм всъщност… Изправих се срещу Аликзандър, който често се отличаваше с уменията си в единоборствата.

Ройс усети как кръвта му замръзва при мисълта за това как тя пришпорва коня си срещу силен млад мъж с копие в ръка.

— Извадила си късмет, че само са те съборили от коня… Можеше да умреш.

Тя се изкикоти.

— Всъщност Аликзандър беше този, който бе съборен на земята.

Графът се опули.

— Ти си го свалила от коня?

— Може и така да се каже — усмихна се тя. — Разбираш ли, точно когато той вдигаше копието си и щеше да препусне към мен, аз вдигнах забралото на шлема си и му се изплезих.

Преди Ройс да избухне в смях, тя добави:

— И той падна от коня си.

Когато най-накрая успя да се успокои, графът й се усмихна, а в очите му се четеше възхищение.

— Стратегията ти е била брилянтна. Аз бих те посветил в рицарство направо там, на арената.

— Баща ми не беше толкова ентусиазиран. Подвизите на Аликзандър в турнирите бяха гордостта на нашия клан — нещо, което бях пропуснала да забележа. Вместо да ме направи рицар, баща ми ми дръпна един хубав бой, който навярно заслужавах. А после ме изпрати в абатството.

— Където прекара две години — обобщи Ройс, а дрезгавият му глас бе пропит със съчувствие.

Джени се вгледа в него, поразена от внезапното прозрение, което я бе осенило. Мъжът, когото хората наричаха „безмилостен, жесток и свиреп варварин“, всъщност беше доста различен. Той бе способен да се трогне от съдбата на едно глупаво и наивно момиче — тя можеше да прочете това по израза на лицето му. Девойката го гледаше като хипнотизирана как се изправя и тръгва към нея. Без да осъзнава какво точно иска да стори, тя също се надигна и сякаш потъна в дълбоките сребристи кладенци на изгарящия му поглед.

— Мисля — прошепна тя, — че мълвата за теб изобщо не отговаря на истината. Всички неща, за които разправят, че си ги извършил — те просто не са верни.

— Верни са — изрече графът, а ярките картини на всички кървави битки, които бе водил през живота си, преминаха светкавично през съзнанието му с цялата им грозота и трагизъм. Пред очите му изплуваха всички трупове на враговете и на неговите войници, останали на бойните полета и разкъсвани от гарваните и вълците.

Джени обаче не знаеше за какво си мисли той и отказа да възприеме признанието му. Тя знаеше само, че този човек се бе взирал в умиращия си кон, обзет от неизмерима мъка, и че глупавият разказ на едно момиче го бе трогнал дълбоко.

— Не го вярвам — рече.

— По-добре повярвай! — предупреди я той. Говореше й така отчасти заради опасенията си да не би девойката да го възприеме като добродетелно, занизано рицарче от нейните мечти, щом не го смята за брутален завоевател. — Повечето от нещата, които разказват за мен, са верни.

Дженифър усети как ръцете му я прегръщат, притегляйки я към него, а устните му се приближават до нейните. Докато се взираше в чувствените му, украсени с гъсти мигли очи, инстинктът й за самосъхранение се задейства и тя понечи да се отдръпне, завъртайки глава. Графът я целуна по слепоочието, после — по страната. Момичето усети, че се разтапя в ръцете му, а светът наоколо замъгли очертанията си и се разлюля.

— Недей — прошепна тя задъхана, след което, без да осъзнава какво прави, впи пръсти в туниката му, опитвайки се да се задържи на крака. — Моля те, спри — изрече девойката, но в отговор той продължи да изследва с устни страната й, захапа леко месестата част на ушенцето й и плъзна език вътре.

Когато го помоли за трети път, ръката му се плъзна по-надолу по гърба й, притискайки тялото й още по-плътно до своето. Другата му длан бе обгърнала тила й, опитвайки се да повдигне главата й за целувка. Джени зарови лице в туниката му, но в мига, в който направи това, ръката му увеличи натиска върху темето й, принуждавайки я да вдигне глава. Устните им се срещнаха и тя прие страстната му целувка.

Пръстите му се заровиха в разкошните й коси и девойката мигом почувства как нозете й отмаляват. Тя разтвори устни и пое езика му в устата си, докато ръцете му се плъзгаха по извивките на тялото й. Когато дланите му се пъхнаха под вълнения й панталон и обгърнаха дупето й, тя изстена, след което почувства как ръцете му я притискат плътно до пулсиращата му от желание мъжественост. Тялото й бе обгърнато от пламъците на сладостния пожар и тя се остави напълно в опитните му ръце. Притиснала глава до могъщите му гърди, Дженифър усещаше ускореното биене на сърцето му, а умът й се рееше някъде между абсолютната хармония и странната, почти безумна радост. Вече на два пъти той я караше да се чувства страхотно, изключително, възбуждащо… Днес обаче беше малко по-различно. Сега тя се чувстваше желана и искаше това усещане да продължи колкото се може по-дълго.

Той отдели устни от нейните, тя вдигна глава и го погледна. Сребристосивите му очи проблясваха от страст, докато произнасяше:

— Искам те.

Тя не изпитваше никакви съмнения относно смисъла на думите му. Понеже сърцето, а не умът й диктуваше какво да каже, тя промълви:

— А ще ми обещаеш ли, че няма да нападнеш „Мерик“?

— Не.

Отвърна й равнодушно и без колебания, без угризения и дори без никакво раздразнение — както би отказал ястие, което не му харесва.

Отговорът му й подейства като ведро с ледена вода — тя се изтръгна от обятията му и се отдръпна назад. Объркана, притеснена и засрамена, девойката се зае да приведе в ред косата и дрехите си, докато единственото й желание в момента беше да избяга колкото се може по-далеч от случилото се тук. Искаше й се да хукне презглава из гората, да се изгуби между дърветата…

Изведнъж очите й се напълниха със сълзи и тя неудържимо зарида. Не толкова заради отказа му да приеме предложението й — дори сега, докато плачеше отчаяно, тя си даваше сметка, че беше глупаво да му задава този въпрос — направо безумно. Онова, което я бе наранило всъщност, бе грубостта и лекотата, с които беше отхвърлил всичко, което се бе опитала да му предложи — своята чест, своята гордост и своето тяло — жертвайки ги в името на всичко, в което бе научена да вярва и което имаше значение за нея.

Тя тръгна, без да гледа накъде върви, но гласът му изведнъж я спря.

— Дженифър! — извика той. — Ще яздиш до мен през остатъка от пътя.

— Изобщо не бих искала — изрече тя, без да се обръща. По-скоро би се удавила, отколкото да му позволи да види колко я беше наранил. — Не стига, че спах в палатката ти и се хранех с теб, ами искаш и да яздим един до друг… Хората ти ще започнат да ни одумват.

— Не ме интересува какво си мислят войниците ми — отвърна Ройс, но не беше съвсем така и тя го знаеше. Когато започна да се отнася с Дженифър като към свой гост, той загуби позиции сред армията си, която се състоеше не само от предани до гроб бойци, а и от значителен брой наемници. Сред тях имаше доста убийци, крадци и всякакви други разбойници, които го следваха както заради дажбите, така и защото се страхуваха от последствията за тях, ако го изоставеха. Силата му ги плашеше. Но били те наемници или верни рицари, всички смятаха, че е негов дълг, дори негово право да използва тялото на пленничките си, за да ги унижи, тъй като те бяха дъщерите на врага му и именно поради това заслужаваха подобно отношение.

— Разбира се, че не те е грижа — горчиво продума девойката. — Нали няма да пострада твоята чест!

— Ще си мислят онова, което искат — заяви спокойно той и така разговорът беше приключен. Дженифър си тръгна, чудейки се какво ли прави Брена.

Макар че го погледна само веднъж, преди да го остави сам, направи й впечатление странното пламъче, което гореше в очите му, както и усмивката му. Девойката нямаше никаква представа какво означава тя, но ако бе попитала Стефан Уестморланд, сър Юстас или сър Годфри, те несъмнено щяха да й кажат доста интересни неща. Същото изражение се изписваше на лицето на Ройс, преди да щурмува някой непревземаем според слуховете замък, който държеше да притежава. Усмивката му означаваше, че нищо не може да го отклони от целта и той вече предвкусва победата си.

Без да бърза, графът се приближи до личната си стража и каза:

— Тя ще язди с нас. — След което се качи на мощния си жребец.

Рицарите му веднага последваха примера му. Единственият проблем беше отсъствието на девойката, за която се отнасяше заповедта. Ройс извика на Арик да я намери и да я доведе. Великанът кимна и тръгна да изпълни заръката на господаря си.

Сега, след като вече бе взел решението да я обладае и беше сложил край на битката с желанието си, Черният вълк се намираше в прекрасно настроение. Перспективата да я ухажва и да я покори, докато яздеха към замъка „Хардин“, му изглеждаше невероятно привлекателна. А веднъж да стигнат там, щяха да се възползват и от лукса на истинско легло и уединение. Междувременно щеше да се наслаждава на компанията й през остатъка от днешния ден и през цялата нощ.

Изобщо не му мина през ума, че невинната и неопитна девица, която вече на два пъти бе отвръщала на милувките му с неподозирана страст, едва ли щеше да му позволи толкова лесно да я притежава. Ройс я желаеше силно и неудържимо, както не бе желал нито една жена до този момент. Твърдо решен да я има, той обаче нямаше да приеме нейните условия. Е, можеше да направи някои разумни отстъпки — например да й подари скъпи бижута и ценни кожи, както и да й позволи да притежава цялото влияние, на което щеше да се радва тя като негова любовница.

* * *

Дженифър забеляза великана да се носи към тях на огромния си кон. Тя го изгледа учудено, след което отново се обърна към Брена, която яздеше до нея. Когато се приближи достатъчно, Арик се протегна и сграбчи поводите на кобилата й. Дженифър, чийто гняв още не бе преминал, само чакаше нещо такова. Тя се обърна към великана и му кресна:

— Веднага пусни коня ми!

Студените му сини очи само я изгледаха равнодушно и той й нареди:

— Ела.

Джени се поколеба за момент, после му каза:

— Тогава би ли се отместил от пътя ми?

Той я послуша и момичето насочи коня към началото на колоната, където яздеше Ройс. Макар и да бе не по-дълго от километър и половина, разстоянието до графа й се стори безкрайно, а изминаването му — едно от най-ужасните събития в живота й. Всички мъже, покрай които минаваше, обръщаха глави към нея, а очите им буквално я разсъбличаха. Отвсякъде се чуваха коментари относно личността и тялото й — коментари от толкова интимен характер, че тя се изкушаваше да пришпори горката кобила в бесен галоп, само и само да сложи край на това мъчение.

Когато се приближи до графа, той не можа да сдържи усмивката си при израза на непокорство, изписан на лицето на Дженифър Мерик. Така тя беше още по-красива и му напомни за онази нощ, когато се бе опитала да го прониже със собствения му кинжал.

— Имам чувството — започна той, — че май си ми сърдита за нещо.

— Ти си отвратителен! — изсъска му тя. Той се ухили:

— Толкова лош?