Джудит Макнот
Кралството на мечтите (22)

Двайсет и втора глава

— Къде отиваме? — попита Джени.

— Там горе, да се насладим на гледката — отвърна Ройс, посочвайки стръмните стълби, водещи към широката каменна пътека зад зъберите на крепостната стена. Тя опасваше всичките дванайсет кули на „Клеймор“ и позволяваше на стражите да патрулират по целия периметър на замъка.

Опитвайки се да не обръща внимание на войниците, разположени по пътеката, съпругата му се вгледа в обляната от лунна светлина долина, а мекият нощен ветрец развяваше буйните къдрици на разкошната й коса.

— Колко е красиво тук! — възкликна тя. — „Клеймор“ е великолепен! — След което помълча около минута и добави: — Изглежда ми непревземаем. Не мога да си представя как изобщо си успял да го завладееш. Стените са толкова високи, камъните са гладки… Чудя се как са се изкатерили войниците?

Той вдигна учудено вежди.

— Изобщо не сме се катерели. Прокопахме тунели под тях, укрепихме ги с дървени греди и ги запалихме. Когато трупите изгоряха и се сгромолясаха, същото стана и със стените.

Тя разтвори широко очи от изумление:

— Чувала съм, че си направил същото и при обсадата на замъка „Гленкени“. Струва ми се доста рисковано.

— Така си е — съгласи се Ройс.

— Тогава защо го правиш?

Отмятайки един непослушен кичур от челото й, херцогът отвърна:

— Защото не мога да летя, а това е единственият друг начин, чрез който мога да се добера до вътрешността на замъка.

— А не може ли — замисли се Дженифър — някой друг да използва същата тактика, за да се справи с теб?

— Само да се опита — ухили се съпругът й. — Би било истинско безразсъдство. На няколко метра от стените съм прокопал мрежа от тунели, които ще се срутят върху нашествениците, ако се опитат да ми погодят същия номер. Когато възстановявах тази крепост — рече, докато я обхващаше през кръста, — се опитах да я прекроя така, че дори аз да не мога да я превзема. Преди осем години камъните от външната страна на стените изобщо не бяха толкова гладки, колкото са сега. А пък кулите — посочи към тях — бяха четириъгълни, докато сега са кръгли.

— Защо? — попита съпругата му заинтригувана.

— Защото — отвърна той — кръглите кули нямат удобни за хващане ръбове, които да се използват от катерещите се вражески войници. Четириъгълните кули, каквито са тези на „Мерик“ например, са къде-къде по-лесни за изкачване, както много добре знаеш. — Той я целуна по бузата. — Ако нападателят не може да щурмува стените или да прокопае тунел под тях — прошепна, докато я целуваше отново, този път по устните, — единственото нещо, което му остава, е да се опита да запали обсажданата крепост. Ето защо всички постройки във вътрешния двор имат керемидени, а не сламени покриви.

Останала без дъх от целувките му, Дженифър промълви многозначително:

— Мислите за всичко, милорд…

На смуглото му лице заигра усмивка.

— Просто възнамерявам да запазя онова, което си е мое.

Думите му й напомниха за всички онези неща, които тя не бе успяла да запази — нещата, които трябваше да принадлежат на техните деца. Лицето й изведнъж помръкна.

— Какво има? — попита съпругът й, забелязал промяната в настроението й.

Дженифър сви рамене.

— Само си мислех, че е напълно естествено да искаш деца, а аз…

Ройс я погледна право в очите и изрече:

— Аз искам ти да си майката на моите деца, Дженифър! — Тя застина, тръпнеща в очакване той да произнесе бленуваните думи „Обичам те!“, и когато мъжът й не го направи, си каза, че онова, което беше казал, всъщност беше почти толкова хубаво, колкото „Обичам те!“.

— Имах толкова много неща — бижута, скъпоценности… — тъжно изброяваше съпругата, — принадлежели на майка ми, които трябваше да отидат при децата ми. Зестрата ми хич не е малка, както много добре знаеш, ако си прочел внимателно брачния договор.

— Мадам — каза хладно Ройс, — боя се, че сега не притежавате много неща.

Джени изведнъж се почувства недостойна, осъзнавайки, че всъщност се бе омъжила за него само с мръсните дрехи на гърба си. Погледът й се зарея отнесено из долината, докато произнасяше с горчивина:

— Сега нямам нищо. Нищичко. Дойдох при теб по-бедна и от най-бедната слугиня…

— За жалост е така — съгласи се Ройс. — Сега единственото нещо, което притежаваш, е най-красивото имение в цяла Англия, известно като „Гранд Оук^[1]“. Името му произлиза от огромните дъбове, извисяващи се покрай портите му. — Той видя озадачения й поглед и добави усмихнато: — Крал Хенри ти го подари като сватбен дар. Това ти е зестрата в момента.

— Колко… мило… от негова страна! — възкликна Джени, давайки си сметка колко й е трудно да говори за английския крал.

Съпругът й я дари със саркастична усмивка.

— Той го взе от мен.

— Така ли? — смаяно попита тя. — И защо?

— Беше нещо като глоба за моите действия по отношение на едно шотландско момиче, отвлечено от някакъв си манастир.

— Не съм много сигурна, че се намирахме на територията на абатството…

— Според игуменката сте били.

— Наистина ли? — попита жена му, но Ройс изобщо не я чу. Той се взираше съсредоточено в долината, а тялото му се бе напрегнало.

— Нещо не е ли наред? — попита тя, проследявайки погледа му, обаче не успя да различи нищо необичайно в тъмнината.

— Мисля си — студено промълви херцогът, докато се взираше в едва забележимите светлинки отвъд селището, — че приятната ни вечер скоро ще бъде прекъсната. Имаме гости. — Проблеснаха още шест миниатюрни светлинки, а след тях дузина други, последвани от два пъти по толкова. — Най-малко стотина, а може би и повече. Всичките на коне.

— Гости… — започна Дженифър, но изведнъж един от стражите наду бойната си тръба, издавайки оглушителен рев. Двайсет и петима от другите войници изведнъж се обърнаха към него и след потвърждението на сигнала надуха своите бойни рогове, процепвайки тишината на нощта. Само за секунди вътрешният двор се изпълни с въоръжени мъже, които взеха да се изкачват по стените, заемайки местата си зад зъберите на крепостта. Изплашена, младата жена се обърна към съпруга си:

— Какво става? Това врагове ли са?

— Бих казал, че идват от „Мерик“.

Сър Годфри и сър Стефан застанаха на стълбите до тях, сграбчили дългите си мечове. Мечове. Кръвопролитие.

Херцогът заповяда нещо на един от военачалниците си, след което погледна към младата си жена. Тя беше притиснала юмрук към устата си, а лицето й бе пребледняло.

— Дженифър — каза нежно той. Тя го погледна и Ройс забеляза, че в очите й се чете ням ужас. Хрумна му, че трябва колкото се може по-бързо да я отведе оттук.

Стотиците факли, запалени в двора и по крепостната стена, обливаха сцената с призрачна жълтеникава светлина. Ройс хвана жена си за ръката и бавно я поведе надолу по стълбите.

Когато затвори вратата на спалнята зад себе си, тя вдигна поглед към него и го попита:

— Не трябва ли да си навън с хората си?

— Не. Те са се справяли с десетки подобни ситуации преди. — Той сложи ръце на раменете й и изрече със спокоен, но твърд глас: — Дженифър, изслушай ме. Заповядал съм на хората си да не атакуват, докато не получат нареждания лично от мен. — Тя потрепери при думата „атакуват“ и херцогът я разтърси лекичко. — Изслушай ме — повтори. — Разположил съм мъже в горите покрай пътя. След няколко минути ще знаем точния брой на приближаващите конници. Мисля, че не става дума за цяла армия, освен ако баща ти не е по-голям глупак, отколкото си мисля. При това едва ли е имал време да призове на оръжие шотландците от другите кланове и да събере достатъчно войници. Според мен става въпрос за някаква група от „Мерик“, включваща баща ти, лорд Хейстингс и лорд Дугъл. Като се има предвид неприятното положение, в което го поставих, когато те отвлякох от „Мерик“, напълно естествено е той да дойде тук и да предяви претенции по повод оскърблението, което съм му нанесъл с това си действие.

— Ами ако става въпрос за група, която идва с мирни намерения? — извика тя. — Тогава какво ще сториш?

— В такъв случай ще спусна подемния мост и ще ги поканя в замъка — отвърна той.

Пръстите й се впиха в ръцете му.

— Моля те, не ги наранявай!

— Дженифър… — започна Ройс, но тя го прегърна силно.

— Не ги наранявай! — не спираше да повтаря. — Ти ми обеща! Ще направя всичко, което поискаш от мен… Всичко… Само не ги наранявай!

Раздразнен, херцогът повдигна брадичката й и я погледна право в очите.

— Дженифър, единственото нещо, което ще пострада тази нощ, е моята гордост. Не можеш да си представиш какво унижение ще бъде за мен да вдигна решетката, да спусна подемния мост и да пусна баща ти да се разхожда в голямата зала на „Клеймор“!

— Теб изобщо не те беше грижа за неговата гордост — ядосано каза тя, — когато нахълта в стаята ми и ме отвлече оттам! Как, мислиш, се е почувствал той тогава, а? Толкова ли е голяма гордостта ти, та да не можеш да я оставиш настрана за няколко часа… Само веднъж?

— Не.

Той произнесе думата с такава убеденост, че Дженифър най-накрая съумя да овладее пристъпа си на паника. Поемайки си дълбоко дъх, тя опря чело в мускулестите му гърди и промълви:

— Зная, че няма да нараниш никого от семейството ми. Ти ми се закле.

— Да — увери я съпругът й, след което я прегърна и бързо я целуна. Обръщайки се към вратата, той се спря, а ръката му беше стиснала дръжката на меча му. — Не излизай оттук, освен ако не изпратя хора да те повикат — нареди й той. — Казах да доведат отец Грегъри, за да свидетелства, че сме венчани и живеем заедно както си му е редът, но предполагам, че пратениците на нашите крале ще поискат да чуят и твоето мнение по въпроса как се чувстваш като моя съпруга…

— Добре — съгласи се тя. — Татко ще бъде в ужасно настроение, но Уилям е по-уравновесен и рядко губи самообладанието си. Бих искала да го видя, преди да си тръгнат — да си поговоря с него и да изпратя съобщение за Брена. Ще му позволиш ли да дойде да ме види?

— Стига да не възникнат усложнения — каза, след което излезе от стаята, затваряйки вратата зад гърба си.

* * *

Голямата зала кънтеше от разгневени мъжки гласове, ехото от които достигаше чак до стаята на Ройс, където се намираше Дженифър. Напрегната, тя нервно обикаляше из помещението, опитвайки се да разбере нещо от бурните препирни, без да спира да мълви горещи молитви към Бога никой от близките й да не пострада. Освен на ядосания си баща можеше да различи и гласовете на братята си, както и тези на лорд Хейстингс, и лорд Дугъл. Изведнъж гласът на Ройс прогърмя из залата, след което настъпи тишина… Злокобна, непредвещаваща нищо добро тишина.

Съзнавайки, че ако излезе в коридора и се притаи в галерията над залата, ще може да наблюдава случващото се, тя тръгна към вратата, но в последния момент се поколеба. Съпругът й се беше заклел, че няма да нарани никого от семейството й, а в замяна на това тя му беше обещала, че ще остане тук, докато не бъде извикана. Не й се искаше да се отметне от думата си.

Отдръпвайки ръка от дръжката на вратата, Дженифър застина за момент. Хрумна й, че можеше да не се отмята от думата си и пак да слуша онова, за което си говорят мъжете долу. Дори не се налагаше да напуска стаята — само трябваше да отвори мъничко вратата. Тя бавно натисна дръжката и…

— Отец Грегъри потвърди, че двойката е венчана както си му е редът — каза един глас, който без съмнение принадлежеше на лорд Хейстингс, пратеникът на крал Хенри. — Тоест Клеймор все пак е спазил уговорката, макар и с известни своеволия от негова страна… Докато вие, лорд Мерик, планирайки да лишите младоженеца от законната му съпруга, сте нарушили съглашението и де факто, и де юре…

Шотландският пратеник измърмори нещо, опитвайки се да помири двете спорещи страни, но бе прекъснат от разгневения глас на баща й:

— Ти, английска свиня такава! Моята дъщеря сама избра да отиде в манастир, тя ме умоляваше да направя това и да й помогна! Дженифър бе готова за сватбата, но изборът да стане монахиня си беше нейно свещено право! Никой крал не може да я лиши от правото й да се посвети на служба на Господ, и ти много добре знаеш това! Доведете я тук! — изрева той. — Тя веднага ще ви каже, че това си беше лично неин избор!

Думите му пронизаха сърцето на Джени като кинжал. Очевидно баща й наистина възнамеряваше да я заключи в манастирска килия, без дори да я попита за това! Щеше да пожертва живота й само за да си отмъсти на най-омразния си враг! Тя с болка осъзна, че баща й изпитваше повече омраза към един чужд човек, отколкото любов към родната си дъщеря.

— Доведете я тук! Ще чуете от собствената й уста, че казвам истината! — продължаваше да нарежда лорд Мерик. — Настоявам да я доведете тук! Варваринът не иска, защото знае, че жена му го презира и ще потвърди думите ми!

Гласът на Ройс бе толкова спокоен и самоуверен, че момичето изведнъж почувства как болката от предателството на баща й се примесва със съжаление към него.

— Дженифър ми каза истината — а истината е, че тя изобщо не е знаела за подлия ти замисъл. Ако изобщо изпитваш някакви чувства към дъщеря си, надали щеше да настояваш толкова много да слезе тук и да те нарече лъжец право в лицето.

— Той е лъжецът! — извика Малкълм. — Дженифър ще го докаже с думите си.

— Много съжалявам, че трябва да причиним това на съпругата ви — обади се лорд Хейстингс, — но единственият начин с лорд Дугъл да разберем истината, е като чуем нейното становище по въпроса. Всъщност, ваша светлост — каза той след кратък размисъл, — мисля, че най-добре би било именно аз и лорд Дугъл да я доведем тук, за да предотвратим всяка възможност за влияние върху нея от някоя от двете страни. Бихте ли ни казали как да стигнем до стаята й?

Дженифър бързо затвори вратата, след което се облегна на нея — сърцето й блъскаше като обезумяло в гърдите, а тя се чувстваше буквално разкъсана на две.

Можеше да усети напрежението, витаещо в залата, докато пристъпваше вътре, а кралските пратеници вървяха от двете й страни. Покрай стените на помещението се бяха строили войници от армиите на Ройс, баща й, крал Хенри и крал Джеймс. Самият лорд Мерик, придружен от братята й, бе застанал до камината, на прилично разстояние от съпруга й. Всички присъстващи гледаха към нея.

— Ваша светлост — започна лорд Хейстингс, обръщайки се към Дженифър, но бе прекъснат от баща й.

— Мило дете — каза той, — кажи на тези идиоти, че беше твое решение да потърсиш уединението на манастира, вместо да приемеш съвместния живот с този… с този копелдак! Кажи им, че ме молеше със сълзи на очи да ти помогна, кажи им, че знаеше за…

— Не знаех нищо за това — извика Дженифър, неспособна да издържа повече престорения израз на честност и любов, изписан на лицето му. — Нищо!

Тя видя как Ройс пристъпва напред, видя одобрението в неговите очи, но баща й още не беше свършил.

— Почакай! — изрева лорд Мерик, приближавайки се застрашително към нея с изражение на гняв и неверие на лицето си. — Какво искаш да кажеш с това, че не си знаела нищо? В нощта, когато ти казах, че трябва да се омъжиш за този звяр, ти ме умоляваше да те върна в Белкъркското абатство!

Тя пребледня при спомена за думите, които беше изрекла преди време. Сега те прорязаха съзнанието й с пронизваща яснота: …„Татко, умолявам ви, не искайте от мен да направя това! Всичко друго, само не и това! Ще се върна в абатството или ще отида при леля Елинор, или където ми кажете!“…

— В-в-вярно е, че казах това, но… — запъна се младата жена, поглеждайки към лицето на Ройс, на което се бе изписал гняв.

— Ето! Това доказва всичко!

Дженифър усети как лорд Хейстингс я улавя за ръката, но се изтръгна от хватката му.

— Не, моля ви, изслушайте ме! — извика тя уплашено, а погледът й бе прикован в потрепващите от гняв устни на съпруга й, чийто взор я изгаряше. — Изслушайте ме! Наистина казах това на баща си! Бях забравила за него, понеже ти не би искал да го чуеш — рече, обръщайки се към Ройс. — Но никога — повтарям, никога — не съм се съгласявала с какъвто и да е план първо да се омъжа за теб, а после да отида в манастир! Татко, кажете му! — почти проплака тя към лорд Мерик. — Кажете му, че никога не съм се съгласявала!

— Дженифър — започна баща й, гледайки я с горчивина и презрение, — ти ме молеше да те върна в Белкъркското абатство. Аз просто избрах един по-отдалечен и по-безопасен манастир за теб. Но тъй като никога не съм се съмнявал, че не би изпълнила заповедта на нашия крал, първоначално се възпротивих на молбата ти. Много добре знаеш това…

Погледът й се премести от лицето на баща й към каменното изражение на Ройс и тя бавно се насочи към изхода на залата, имайки чувството, че най-големите й кошмари са оживели.

Зад нея лорд Хейстингс прочисти гърлото си и каза:

— Изглежда, че в този случай имаме големи недоразумения от всички засегнати страни, ето защо, ако бъдете така любезен да ни предоставите подслон в пристройките на крепостта, Клеймор, ви гарантирам, че ще си тръгнем утре сутринта.

В залата настъпи раздвижване и по каменния под отекнаха стъпките на ботуши. Хората взеха да се разотиват. Младата жена почти бе стигнала до горния етаж, когато отдолу изведнъж се разнесоха викове и гласът на баща й прогърмя:

— Копеле! Ти го уби! Ще те убия… — Сърцето на Дженифър се сви и тя светкавично се обърна, втурвайки се надолу по стълбите. Когато влетя в залата, видя, че мъжете са се скупчили около нещо до вратата, а Ройс, баща й и Малкълм сякаш всеки момент щяха да се сбият.

После хората, насъбрали се до вратата, се отдръпнаха и момичето видя брат си Уилям, който лежеше на пода, а от гърдите му се подаваше дръжката на кинжал. Писъкът на Дженифър процепи въздуха:

— Уиляаааам!

После погледът й се спря на дръжката на ножа, завършваща с изображение на вълча глава.

— Арестувайте копелето! — изрева баща й някъде зад нея, опитвайки се да се нахвърли върху Ройс, а войниците на краля едва успяваха да го удържат.

— Кинжалът на сина ви е на пода — обади се лорд Хейстингс. — Трябва да го е изпуснал. Никого няма да арестуваме. Освободете Клеймор.

Ройс се приближи до съпругата си.

— Джени… — започна той, но тя рязко се отдръпна от него. Когато се изправи, в ръцете си държеше кинжала на Уилям.

— Ти го уби! — изсъска тя, а очите й проблясваха от болка, сълзи и гняв.

Този път херцогът изобщо не подценяваше способностите й и намеренията й.

— Пусни кинжала! — нареди й тихо.

Тя го вдигна по-високо, прицелвайки се към сърцето му, и отново извика:

— Ти уби моя брат!

Острието изсвистя във въздуха, обаче Ройс успя да улови китката й и оръжието падна на земята, но дори и тогава той се нуждаеше от всичките си сили, за да я задържи.

Побесняла от мъка и болка, тя се извиваше бясно в ръцете му, без да спира да крещи:

— Дявол! — дереше се тя, докато отнасяха тялото на Уилям. — Дявол! Дявол! Дявол!

— Изслушай ме! — каза изнервено херцогът, сграбчвайки китките й. — Казах му да остане тук, ако иска да поговори с теб. Когато се обърнах с гръб към него, за да го поведа по стълбите, той вече бе извадил кинжала си.

Внезапно ръката на Дженифър изплющя върху бузата му.

— Лъжец! — изкрещя тя, а гърдите й бясно се издигаха и спадаха от вълнение. — Жадуваше за отмъщение само защото повярва, че съм участвала в заговора на баща си! Прочетох го в очите ти! Жадуваше за отмъщение и уби първия човек, който ти се изпречи на пътя!

— Казвам ти, че той пръв извади кинжала си! — каза й Ройс, но вместо да я успокои, това я раздразни още повече.

— Аз също те нападнах с кинжал! — крещеше неистово. — Но ти успя да предотвратиш атаката ми, все едно ставаше дума за детска игра! Уилям беше наполовина колкото теб и въпреки това вместо да отнемеш оръжието му, ги го уби!

— Дженифър…

— Ти си истински звяр! — прошепна тя, гледайки го така, сякаш той бе някакво чудовище.

Пребледнял от чувство за вина и разкаяние, херцогът се опита още веднъж да я убеди:

— Давам ти честната си дума, че…

— Честната ти дума! Последния път, когато ми даде честната си дума, ми се кълнеше, че никога няма да нараниш някого от семейството ми!

Тя го зашлеви за втори път, влагайки в удара достатъчно сила, че да отметне главата му настрани.

Херцогът я остави да си върви. Когато чу как вратата към стаята й се затръшва, Черният вълк се приближи до камината и се загледа в пламтящия огън. Беше се случило толкова бързо — Уилям беше точно зад гърба му, докато той стоеше до вратата, чакайки неканените си гости да напуснат залата. С периферното си зрение Ройс бе зърнал проблясъка на кинжал, измъкващ се от ножницата, и бе реагирал инстинктивно. Нямаше никакво време за размисъл — ако Уилям не се намираше толкова близо до гърба му навярно щеше да реагира с по-малко привързаност и повече внимание.

Сега обаче си припомни, че бе преценил внимателно младия мъж още преди да го покани да поговори с доведената си сестра, и той не му се беше сторил агресивен.

Вдигайки ръка, Ройс потърка челото си и затвори очи, но не можа да заглуши гласа на истината. А тя беше следната — или инстинктите му по отношение на агресивността на Уилям го бяха подвели, или той току-що бе убил един невинен млад човек, който бе извадил кинжала си единствено като предохранителна мярка, в случай че Ройс се опиташе да го измами.

Съмненията на Черния вълк прераснаха в почти непоносимо чувство за вина, провокирано от дългогодишния му опит в преценките за хората, които винаги се бяха оказвали правилни. За повече от тринайсет години той не бе грешал нито веднъж, а ето че сега бе сметнал Уилям за напълно безопасен.