Джудит Макнот
Кралството на мечтите (19)

Деветнайсета глава

Джени излезе от голямата дървена вана, загърна се в мекия светлосин халат, който прислужницата й подаде, след което дръпна завесите на нишата, където бе поставена ваната. Халатът, макар и изключително фин, несъмнено беше принадлежал на някой доста по-висок от нея човек. Важното обаче беше, че е чист, мек и топъл, и тя се чувстваше прекрасно в него след дните, които бе прекарала в мръсната си рокля. Седна на леглото си и започна да суши косата си пред камината, където огънят весело пращеше, разпращайки приятна топлина из стаята.

Прислужничката се приближи до нея и започна внимателно да сресва къдриците й с голяма дървена четка. Досега нито една слугиня не беше проявила враждебно отношение към нея, което навярно се дължеше на предупредителната реч, която бе изнесъл съпругът й във вътрешния двор на замъка.

Споменът за случилото се тогава представляваше голяма загадка за Дженифър. Въпреки всичко Ройс бе обявил публично, че я дарява със своята собствена власт. Беше я издигнал до равна нему, което изглеждаше малко странно, особено пък за мъж като него. Изглежда беше постъпил така от състрадание към нея, но Джени не можеше да си спомни той някога да е направил нещо, в което да няма скрит мотив. Да си мисли, че е сторил това от доброта, беше абсолютна глупост — тя бе станала свидетел на жестокостта, на която бе способен Черният вълк: да убиеш дете само защото е хвърлило буца кал, беше не просто жестоко — то беше варварско! От друга страна, напълно възможно беше той да не е искал детето да умре; навярно просто бе реагирал по-бавно от нея.

Въздъхвайки тежко, тя се отказа от опитите си да проумее мотивите за постъпката на съпруга си. Насочи вниманието си към прислужницата, чието име беше Агнес. В „Мерик“ господарките и камериерките често си разменяха най-различни клюки, споделяха си разни неща или просто си бъбреха. Е, малко пресилено беше да смята, че клейморските слугини ще се смеят и ще клюкарстват заедно с нея, но Джени беше убедена, че могат поне да проведат някакъв нормален разговор.

— Агнес — започна тя, — това ли е роклята, която ще нося довечера?

— Да, милейди.

— Тя е принадлежала на някой друг преди, нали?

— Да, милейди.

През последните два часа това бяха единствените думи, които чу от устата на двете камериерки.

— И на кого е принадлежала преди? — не се отказваше тя.

— На дъщерята на бившия собственик на замъка, милейди. — Изведнъж на вратата се потропа и двете жени обърнаха очи натам. Влязоха трима крепостни селяни, които стовариха няколко тежки сандъка на пода.

— Какво има вътре? — попита младата господарка. Когато видя, че никой няма да отговори на въпроса й, Дженифър стана от леглото и се приближи до сандъците, за да провери сама какво е съдържанието им. Тя вдигна капака на първия и ахна — никога преди не беше виждала толкова красиви и изящни тъкани! Разкошен атлаз, кадифе и брокат, бродирана коприна, мек кашмир и толкова фин лен, че изглеждаше направо прозрачен.

— Каква красота! — възкликна, докосвайки парче смарагдовозелен атлаз.

Изведнъж от вратата се разнесе глас, който накара и трите жени веднага да се обърнат към него.

— Надявам се, че си доволна — каза Ройс. Той стоеше на прага, подпрял рамо на рамката на вратата. Носеше тъмночервен копринен жакет, препасан с тесен сребърен колан с голяма катарама, инкрустирана със скъпоценни камъни, а дръжката на кинжала, който се поклащаше на кръста му, завършваше с един от най-големите рубини, които Дженифър беше виждала някога.

— Доволна? — повтори тя, смутена от начина, по който погледът му се плъзна по косата й и се закова върху отвореното деколте на пеньоара й. Тя се изчерви и се опита да прикрие гърдите си, събирайки един към друг двата края на дрехата.

Той се усмихна, след което нареди на двете прислужнички:

— Оставете ни.

Те побързаха да напуснат помещението, а по гърба на Дженифър пролазиха тръпки, когато видя как херцогът затваря вратата зад гърба си и вперва поглед в нея.

— Не трябва да бъдеш толкова груб със слугите. Мисля, че ги плашиш — каза тя, опитвайки се да намери спасение в разговора.

— Не съм дошъл, за да обсъждаме държанието ми с прислугата — рече съпругът й. Притеснена от обстоятелството, че е гола под халата, тя побърза да направи крачка назад, но за беда стъпи върху стелещия се по пода край на дрехата. Неспособна да помръдне, гледаше как Вълкът се приближава до отворените сандъци.

— Доволна ли си? — попита отново.

— От какво да съм доволна? — рече, притискайки краищата на деколтето си толкова силно към гърдите и врата си, че едва можеше да диша.

— От тези неща — сухо каза Ройс, посочвайки сандъците. — Те са за теб. Използвай ги, за да ти ушият рокли и всичко друго, от което имаш нужда.

Дженифър кимна, наблюдавайки внимателно как той изгубва интерес към сандъците и отново вторачва поглед в нея.

— К-к-какво искаш? — попита, мразейки се заради треперещия си глас.

Той спря пред нея, но вместо да я докосне, рече с усмивка:

— Първо искам да отпуснеш този халат около врата си, преди да си се удушила. Виждал съм обесени мъже, увиснали на доста по-хлабаво затегнати въжета.

Младата жена се подчини, после го изчака да продължи, но мъжът само се взираше мълчаливо в нея. Дженифър не издържа и попита:

— Добре. А сега какво?

— Сега — рече спокойно той — бих искал да поговоря с теб, така че, моля те, седни.

— Дошъл си тук да… да поговорим? — повтори момичето и когато той кимна утвърдително, шотландката изпита такова облекчение, че се подчини незабавно на молбата му. Ройс я наблюдаваше, докато сядаше на леглото, отмятайки една непослушна къдрица от челото си, и си помисли, че тя е може би единствената жена на света, способна да изглежда предизвикателно в дреха, която я скриваше почти напълно.

— За какво искаш да поговорим? — попита съпругата му.

— За нас. За тази нощ — каза, докато пристъпваше към нея. Той седна на леглото, а тя изведнъж скочи като подплашена, премествайки се до самата стена. Ройс се усмихна.

— Дженифър… — започна той.

— Какво? — попита нервно момичето.

— Зад теб гори огън.

— Студено ми е.

— След минута ще се запалиш.

Тя го изгледа подозрително, след което наведе глава към края на халата си, който бе попаднал сред въглените. Извика и бързо го дръпна от огнището.

— Съжалявам. Беше много хубава дреха, но вече е малко…

— Исках да поговорим за празненството довечера — прекъсна я съпругът й, — а не за онова, което ще правим след него. Обаче, след като така и така сме на темата — продължи той, изучавайки ужасеното й изражение, — предполагам, че ще ми кажеш защо перспективата да спим заедно изведнъж те изплаши до такава степен.

— Изобщо не съм уплашена — отрече тя. — Просто, след като вече съм го направила, нямам желание да го правя отново. По същия начин беше с плодовете на наровете — след като ги опитах, нямах желание да ям повече от тях. Просто понякога съм такава.

Устните му потрепнаха.

— Ако липсата на желание е онова, което те притеснява, мисля, че мога да се справя с този проблем.

— Не ме докосвай! — предупреди го тя изведнъж. — Ще…

— Не ме заплашвай, Дженифър! — прекъсна я спокойно той. — Правиш грешка, за която горчиво ще съжаляваш. Ще те докосвам когато и където си искам.

— Добре. След като разруши всяко удоволствие, което можех да изпитам в предстоящата вечер — изрече студено тя, — може ли поне да се облека на спокойствие?

Думите й изобщо не го засегнаха, но той смекчи тона си:

— Нямах никакво намерение да дойда тук, съобщавайки ти неща, които да те накарат да се притесниш от нощта, ала сметнах, че ще е проява на любезност от моя страна да ти кажа как ще се развият събитията, вместо да те оставя да гадаеш. Има толкова много неща, които трябва да си изясним, но те могат да почакат. Както и да е, мисля, че е крайно време да отговоря на първия ти въпрос… Ето истинската причина да дойда тук…

Тя не обърна внимание на едва забележимото движение на ръката му и продължи да го наблюдава втренчено в лицето, чудейки се дали няма да се опита да я целуне. След дълга пауза Ройс каза:

— Дай ми ръката си, Дженифър.

— Ръката ми? — повтори безизразно, неохотно отделяйки длан от деколтето си и протягайки я неуверено към него. Той обгърна пръстите й с лявата си ръка и едва тогава момичето забеляза великолепния пръстен, лежащ в инкрустирана със скъпоценни камъни кутийка. Масивната златна халка бе отрупана с най-красивите изумруди, които беше виждала някога, и те блещукаха на светлината от камината, хвърляйки огнени отблясъци, докато Ройс поставяше внимателно пръстена на ръката й.

Сърцето на младата жена заби лудешки. Съпругът й рече:

— Нищо не сме направили в обичайния ред. Консумирахме брака си преди венчавката, а ето че сега ти дарявам брачната халка, след като сме се врекли един на друг.

Дженифър се взираше като хипнотизирана в бездънните сребристи очи, докато дрезгавият му глас я омагьосваше още повече.

— И въпреки че нищо около нашата сватба не може да се нарече нормално, искам да те помоля за една услуга…

— Каква… услуга? — попита тя шепнешком.

— Само за тази вечер — рече Ройс, докосвайки брадичката й с върховете на пръстите си. — Дали ще можем да се държим като нормални младоженци на нормално сватбено тържество?

Дженифър си мислеше, че празненството довечера се организира по случай завръщането на Черния вълк у дома и скорошната му победа над нейните хора, а не толкова заради сватбата им. Той видя колебанието, изписало се на лицето й, и устните му се изкривиха в иронична усмивка:

— Тъй като очевидно това не е достатъчно, за да смекча сърцето ти, ти предлагам една сделка…

— Каква сделка? — попита момичето.

— В замяна на това, което ще сториш за мен тази вечер, ще ти дам една нощ, която ще прекараш така, както ти искаш. Когато пожелаеш — уточни, но тя още се колебаеше. Ройс забеляза това и рече: — За щастие никога не съм срещал противник като теб на бойното поле. Боя се, че ако бе станало така, щях да претърпя поражение.

Преди жена му да може да се опомни от въздействието, което думите му й оказаха, той продължи:

— Не искам тази услуга само за себе си, миличка. Не мислиш ли, че след всичко онова, което се случи с нас напоследък, не заслужаваме една специална вечер, която да запомним за цял живот? Все пак това е сватбеното ни тържество!

Гърлото на Дженифър се стегна и въпреки че не беше забравила всички мъки, които й беше причинил, тя си спомни за речта му в нейна защита, която бе произнесъл пред хората си. Нещо повече — възможността да се престорят за няколко часа, че са щастливи младоженци, й изглеждаше не само безобидна, но и неустоимо привлекателна. Тя кимна и рече:

— Както пожелаеш.

Ройс се усмихна, загледан в омагьосващите й очи, след което се изправи.

— Почакай — извика Дженифър. — Забрави това — каза, подавайки му инкрустираната със скъпоценности кутийка.

— Твоя е — отвърна съпругът й. — Заедно с другите две неща, които са вътре. Хайде, отвори я!

С треперещи пръсти момичето отвори кутийката и ахна. Вътре имаше прекрасен златен пръстен с голям рубин и тясна розова панделка, която контрастираше със своята простота на фона на обсипаната с перли и сапфири кутийка.

— Панделка? — попита учудено Дженифър.

— Двата пръстена и панделката принадлежаха на майка ми. Това е всичко, което остана от мястото, където израснахме двамата със Стефан, след като бе разрушено по време на обсада. — При тези думи той се обърна и се отправи към вратата. На прага обаче се спря и й каза: — Ще те чакам долу.

Когато се озова в коридора, херцогът се замисли. Всъщност беше доста изненадан от нещата, които й каза. Все пак тази жена го беше изиграла на два пъти в замъка „Хардин“, след което беше заговорничила с баща си да го лиши както от съпруга, така и от наследници. Обаче имаше едно неоспоримо обстоятелство в нейна защита, и колкото и да се опитваше да го игнорира, то я оправдаваше напълно:

„И всичко това е само защото случайно се изпречих на пътя на твоя мародерстващ брат, докато се разхождах по хълма…“

Ройс заслиза по извитото стълбище, а на устните му бе изписана усмивка. Можеше да й прости това, което беше направила в миналото, но за в бъдеще нямаше да позволи никакви подмолни кроежи от нейна страна.

Когато мъжът й излезе, Дженифър остана на мястото си няколко минути, без да обръща никакво внимание на веселата глъчка, дочуваща се от голямата зала. Загледана в скъпоценната кутийка, подарена й от Ройс, тя се опитваше да заглуши гласа на съвестта си, че се бе съгласила да изпълни желанието на Вълка. Каза си, че постъпката й изобщо не е предателска спрямо клана и страната й — просто щеше да потисне враждебността си към херцога за няколко часа. Беше толкова хубаво, че поне за малко щеше да се почувства като истинска булка!

Тя взе от сандъка една златиста рокля. Прокара пръсти по дрехата и се възхити на релефните апликации от чисто злато, които бяха толкова приятни на допир. Наложи я върху себе си и със задоволство установи, че й е точно по мярка. Извика камериерката, която се появи начаса, понесла в ръцете си разкошна кадифена пелерина със златни кантове. Тя пристъпи в стаята и се вцепени — омразната дъщеря на Мерик бе застанала в средата на помещението по халат, любувайки се на една от роклите, донесени от слугите.

— Красива е, нали? — попита Дженифър, обръщайки се към стъписаната Агнес.

— Ъ-ъ — запъна се прислужницата. — Това беше на дъщерите на предишния господар на замъка…

Обаче вместо да захвърли с презрение дрехата, както очакваше Агнес, младата херцогиня се усмихна и каза:

— Но виж — та тя ми е тъкмо по мярка!

— ’Щото… — запъна се камериерката, мъчейки се да сравни младата жена пред себе си с онова, което разпространяваха слуховете за нея. Все пак самият господар я беше нарекъл уличница, ако се вярваше на приказките на слугите. — …’щото беше преправена и скъсена, докато спяхте, милейди — рече, докато оставяше пелерината на леглото.

— Наистина ли? — изненада се Дженифър, докато разглеждаше изящните шевове. — Ти ли свърши тази работа?

— Да, милейди.

— И то само за няколко часа?

— Да, милейди.

— Поздравления! И аз самата не бих се справила по-добре!

— Искате ли да ви помогна да приберем косата ви? — попита камериерката, объркана от комплимента на момичето, към което трябваше да изпитва само омраза. Тя се приближи до Джени с четка в ръка.

— О не, не мисля — каза усмихната шотландката. — Довечера ще бъда булка за няколко часа, а на булките им е позволено да бъдат с разпуснати коси.