Джудит Макнот
Кралството на мечтите (21)

Двайсет и първа глава

Усмивката не слизаше от лицето на застаналата до прозореца Дженифър. Тя се взираше във вътрешния двор на замъка и си мислеше за изминалата нощ. До пладне оставаха само два часа, а тя бе станала преди малко — никога през живота си не беше спала толкова до късно.

Тази сутрин Ройс се люби с нея дълго и бавно, този път с такава изтънченост и нежност, че при самата мисъл за случилото се цялото й тяло изтръпваше. Все още не й бе казал, че я обича, но тя бе сигурна в това — без значение колко неопитна беше по отношение на любовта. В противен случай изобщо не би се заклел, че няма да нарани никого от семейството й, да не говорим за нежността, с която се отнасяше с нея в леглото…

Потънала в такива мисли, въобще не забеляза, че Агнес е влязла в стаята. С грейнали от усмивка очи, Дженифър се обърна към камериерката, която й носеше още една преправена за нея рокля — този път от изящен кремав кашмир. Въпреки мрачното лице на жената твърдо бе решила да разбие стената и да се сприятели с прислугата, колкото и трудно да й изглеждаше това.

Чудейки се какво да каже на Агнес, тя прие роклята, а блуждаещият й поглед случайно попадна върху ваната, разположена в нишата в стената.

— Тази вана е достатъчно голяма да побере четирима или даже петима души. Вкъщи се къпем или в езерото, или в малки корита, които ти стигат само до кръста… — започна неуверено тя.

— Това е Англия, милейди — отвърна й камериерката, докато вземаше роклята, която Джени бе носила миналата нощ.

Младата жена я погледна учудено, чудейки се дали в тона на прислужницата долавя надменност или не.

— Дали всички големи домове в Англия имат подобни огромни вани и истински камини?

— Не, милейди. Но вие се намирате в „Клеймор“, а херцогът е наредил на сър Албърт — иконома на замъка още от времето на предишния господар — да се грижи за покоите на господаря тъй, все едно са кралска резиденция. Сребърните прибори и съдове се излъскват всяка седмица, прахът се чисти всеки ден…

— Навярно е необходима доста работа, за да се поддържа такъв голям замък — отбеляза Дженифър.

— Тъй е, но новият господар каза на сър Албърт какво да прави, и той, въпреки че е малко неотстъпчив и горделив, съвестно върши онова, което му е наредено — без значение какво изпитва към оня, който му е заповядал това.

Последното изречение бе произнесено с толкова горчивина и яд, че шотландката не можеше да повярва на ушите си. Смръщи се и попита:

— Агнес, какво искаш да кажеш?

Камериерката изведнъж си даде сметка, че е казала повече, отколкото е трябвало.

— Нищо не искам да кажа, милейди! Нищичко! Толкова сме горди, че имаме нов господар, че дори и всичките му врагове да се изсипят пред замъка, както май и ще стане, ние ще сме горди да дадем реколтата, мъжете и децата си за него! Горди! — подчерта тя с отчаян глас, все още изпълнен с яд. — Ние сме добри, предани и верни хорица и не мразим господаря за това, което стори. Надяваме се, че той изпитва същите чувства и към нас…

— Агнес — внимателно каза Дженифър, — няма защо да се страхуваш от мен: Ще запазя в тайна онова, което ще споделиш. Какво искаше да кажеш с това „което стори“?

Горката жена се бе разтреперила така, че когато Ройс изненадващо отвори вратата и подаде глава в стаята, за да напомни на съпругата си да слезе долу за обяд, тя се вкамени и изтърва роклята на земята. Камериерката се наведе, бързо взе дрехата и тръгна към вратата. Това, което учуди Джени обаче, беше, че жената първо погледна към Ройс, а после се прекръсти, докато излизаше от стаята.

С кашмирената рокля в ръце, младата жена се взираше в затворената врата, а в главата й се въртяха объркани мисли.

* * *

От вида на голямата зала човек изобщо не можеше да се сети, че миналата нощ тук се е провеждало сватбено пиршество. Дългите маси бяха прибрани покрай стените, а подът бе почистен до блясък. Единственото нещо, което говореше за снощния гуляй, бяха неколцината рицари, заспали на пейките в дъното, чието равномерно хъркане огласяше помещението. Дженифър забеляза как Ройс става от мястото си и й кимва вежливо.

— Добро утро! — рече й той. — Как спа?

— Чудесно! — отвърна тя.

— Добро утро, мила! — изчурулика щастливо и леля Елинор. — Изглежда, тази сутрин си в чудесно настроение.

— Добро утро, лельо — отговори на поздрава Джени, след което размени любезности и с останалите мъже, които бяха седнали на масата — сър Стефан, сър Годфри, сър Лайънъл, сър Юстас, Арик и отец Грегъри. Те й се сториха малко мрачни и унили тази сутрин — единствено Арик сякаш беше бодър. Пренебрегвайки го напълно, тя впери поглед в отец Грегъри, който не изглеждаше по-добре от другите, и попита съпруга си:

— Какво им има на всички?

— Плащат си за запоя и жен… ъ-ъ-ъ, тъй де, запоя предната нощ — обясни й Ройс.

Изненадана, тя се вторачи в младия свещеник, който тъкмо отпиваше от халбата с бира.

— И вие ли, отец Грегъри?

Божият служител се ухили, изчерви се и заяви:

— Виновен съм в първото, милейди, но дължа да отбележа, че съм напълно невинен за второто.

— Очаквах да се случи нещо подобно, ето защо рано тази сутрин слязох до кухните да приготвя отвара против махмурлук, но изобщо не можах да открия съставките, които ми трябваха! — заяви леля Елинор.

Споменаването на кухните веднага привлече вниманието на Ройс и той изгледа възрастната жена.

— Смятате ли, че на кухните ми им липсва нещо — нещо, което да направи всичко това — той посочи към блюдата от обяда — по-приятно за вкуса?

— Определено, ваша светлост! — веднага отговори тя. — Беше голям шок за мен да видя, че в кухните ви липсват толкова много важни съставки като стафиди, джинджифил, канела, риган или карамфил… И не видях дори един кестен, а кестените, орехите, лешниците и бадемите са чудесни подправки, да не говорим пък какви десерти и сосове се приготвят с тяхна помощ…

При споменаването на „десерти и сосове“ вниманието на цялата маса изведнъж бе привлечено към леля Елинор като с магнит. Само Арик си остана привидно незаинтересован, очевидно предпочитайки студения гъши бут, който нагъваше, пред нещата, за които говореше жената. За разлика от него Ройс напълно бе забравил за жилавата гъска. Той гледаше съсредоточено жената, а в главата му се оформяше една идея.

— Смятате ли, че ще можете да откриете съставките, които ви трябват, в околностите на замъка или на селския пазар? — попита той.

— Разбира се.

— В такъв случай — започна херцогът — отсега нататък кухните са на ваше разположение и занапред ще очакваме най-разнообразни вкусни ястия. Смятате ли, че ще можете да се справите с тази задача?

— Много време мина, откакто не съм се навъртала около кухните в собствения си замък, но някои неща не се забравят, милорд.

— Чудесно — рече Ройс, след което се обърна към Албърт Пришам, който тъкмо идваше насам: — Току-що предоставих кухните на грижите на лейди Елинор.

Костеливото лице на иконома остана безизразно и той се поклони учтиво, но ръката, с която държеше бастуна си, се стегна в юмрук около дръжката му, докато изричаше:

— Както вече ви казах, ваша светлост, храната няма голямо значение за мен.

— А изобщо не трябва да бъде така, сър Албърт! — намеси се леля Елинор в разговора. — Вие се храните само с вредни за вашето здраве неща. Ряпата, тежките храни и мазните сирена са абсолютно неподходящи за болните от подагра.

Икономът се смръщи:

— Не съм болен от подагра, госпожо.

— Но ще се разболеете, ако продължите да я карате така! — извика му победоносно възрастната жена, радостна от възможността за изява, която й се предоставяше.

Без да й обръща внимание, сър Албърт се обърна към херцога:

— Ако желаете да започнете обиколката из имението, можем да тръгнем веднага. — Ройс кимна и икономът добави: — Вярвам, че когато огледате всичко, няма да кажете, че на замъка му липсва нещо…

Херцогът го изгледа строго, след което се усмихна на Дженифър и прошепна в ухото й:

— Надявам се, че си спала достатъчно, защото отново смятам да те държа будна през цялата нощ…

Тя усети как страните й поруменяват. В следващия миг Арик се изправи и Ройс му нареди да придружи съпругата му до покоите й. Когато се озова там, младата жена прекара известно време в компанията на шивачките, преправящи тоалетите й, след което мислите й се прехвърлиха върху сър Албърт, към когото, изглежда, слугите се отнасяха с голямо уважение. Как ли бе успял да спечели уважението им, запита се Дженифър. Нещо повече — съдейки по реакцията на Агнес, прислужниците изпитваха не само уважение към него, но и страх. Размишлявайки по тези въпроси, Дженифър неусетно тръгна по стълбите, водещи към вътрешния двор, и излезе на чист въздух. Там видя сър Лайънъл, сър Годфри и сър Юстас, които се мъчеха да се поупражняват малко с мечовете след изтощителната нощ.

— Виждали ли сте отец Грегъри? — попита тя, оглеждайки се за монаха.

Сър Юстас й каза, че преди час и нещо бил зърнал божия служител да говори с каруцаря на замъка, след което я упъти как да стигне дотам. Отделението за каруците се намираше от другата страна на двора, след ковачницата. Тя се запъти в указаната посока и не след дълго чу мъжки глас, който й каза:

— Търсите ли някого, ваша светлост?

— Да — вас — отвърна момичето, защото това беше отец Грегъри. — Исках да ви попитам за… за някои неща. Но не тук — рече бързо, оглеждайки се наоколо.

— Какво ще кажете да се поразходим извън замъка? — попита монахът, разбирайки желанието на Дженифър да разговарят далеч от любопитни очи и уши.

Тъкмо се бяха приближили до портите на крепостта, когато един от стражите се обърна към нея:

— Съжалявам, милейди, но ми е наредено да не ви пускам навън, освен в случаите, когато сте в компанията на нашия господар.

Тя примигна изненадано.

— Моля?

— Не можете да напускате за…

— Добре ви чух — каза спокойно, едва сдържайки гнева си. — Да не би да се опитвате да ми кажете, че съм… че съм затворничка тук?

— Става въпрос за вашата сигурност, милейди… — учтиво й отвърна пазачът.

Мислейки си, че той имаше предвид инцидента в селото, младата жена се опита да го успокои:

— Но аз имах намерение да се поразходя съвсем близо, покрай онези дървета…

Стражът обаче беше непреклонен:

— Съжалявам. Имам изрично нареждане.

— Разбирам — промълви херцогинята. — Обаче искам да ми кажете нещо… Тези заповеди само за мен ли се отнасят или за всеки, който иска да излезе навън?

Пазачът отмести поглед от нея.

— Само за вас, милейди. И за вашата леля.

Чувствайки се унизена и ядосана, тя побърза да се отдалечи. Отецът тръгна след нея.

— Не мога да повярвам! — прошепна тя. — Държат ме като затворник тук…

— Така е, но надали ще намерите по-прекрасен затвор… — опитвайки се да я успокои, каза свещеникът. — Не съм виждал по-хубав замък от „Клеймор“ през живота си.

— Затворът — мрачно заяви Дженифър — си е затвор, независимо как изглежда!

— Възможно е — не се отказваше отец Грегъри — вашият съпруг да се е ръководел от някакви други съображения, когато е издал тази заповед. — Изричайки тези думи, той отвори вратата на параклиса, а тя го последва вътре.

— И какви са те според вас? — попита младата жена, когато полумракът на помещението ги обгърна.

— Нямам никаква представа — усмихна се свещеникът. — Ала съпругът ви не ми изглежда като човек, който действа необмислено.

— Вие го харесвате, нали, отче?

— Да — отвърна без колебания божият служител. — Обаче по-важното в случая е дали вие го харесвате…

— Допреди пет минути, преди да разбера, че не мога да напускам замъка, щях да ви отговоря утвърдително.

— Ами сега?

Херцогинята го изгледа мрачно, след което се усмихна и кимна безпомощно.

— Мисля, че получих отговора, от който се нуждаех. Кажете ми сега какво е това тайно нещо, за което искахте да си поговорим?

Дженифър прехапа устни, чудейки се как да го обясни по-добре:

— Да сте забелязали нещо… ами, как да го кажа… странно в отношението на прислугата към съпруга ми?

— Странно? В какъв смисъл?

Разказа му как камериерката й се беше прекръстила, когато бе зърнала Ройс, след което му обърна внимание на обстоятелството, че никой от селяните не бе приветствал завръщането на господаря им у дома.

— Как смятате, дали има нещо, или аз само си въобразявам?

Той се замисли.

— Не, не си въобразявате, дете мое. От съвсем скоро съм тук, а горките хора са изкарали без свещеник повече от година, поради което сега изгарят от нетърпение да поговорят с мен. — Намръщвайки се, той продължи: — Знаете ли, че съпругът ви е подложил на обсада този замък преди осем години?

Когато Дженифър кимна, той изглеждаше облекчен.

— Да, но виждали ли сте някога истинска обсада?

— Не.

— Изобщо не е красива гледка. Има поговорка, че когато атовете се ритат, магаретата теглят. При обсада страдат не само обитателите на замъка, но и жителите на околните села. Реколтата им бива плячкосвана както от обсадените, така и от обсаждащите, децата им биват убивани, а домовете им — изпепелявани. Нерядко нападателят решава да опожари околностите на замъка, унищожавайки посевите и градините, за да лиши обсадените от възможността да се снабдят с храна, а често избива и беззащитните работници…

Младата жена го слушаше със зяпнала уста и макар че в думите му нямаше нищо ново за нея, тя си даде сметка, че за пръв път се намира на място, където съвсем наскоро са се случили описаните от монаха ужаси.

— Няма никакво съмнение, че вашият съпруг е правил някои от тези неща по време на обсадата на „Клеймор“. Сигурен съм, че той е бил движен изцяло от интересите на короната, обаче селяните едва ли се интересуват особено от този факт. Особено когато са въвлечени насила в битка, от която нямат никаква полза, а същевременно могат да изгубят всичко.

Дженифър си помисли за членовете на планинските кланове, които се сражаваха безспир, без да се оплакват от лишенията и мъките, и поклати глава.

— В Шотландия е по-различно — каза.

— Така е — потвърди свещеникът. — В Англия селяните не участват в подялбата на плячката, както е във вашата страна. Според английските закони цялата земя принадлежи на краля и той може да я раздава на благородниците си като награда за вярност или особени заслуги. Те пък от своя страна вече могат да дадат някоя част от нея на селяните, в замяна на което от тях се очаква да работят два или три дни седмично на нивите на господаря или да вършат някаква работа в замъка. Естествено, това не ги освобождава от данъка, който трябва да плащат върху земята си.

Момичето го слушаше намръщено.

— Във време на войни или глад лордът е морално, но не и законно, задължен да защитава интересите на своите поданици. Понякога той ги пази, но обикновено само ако има полза от това.

Когато отец Грегъри млъкна, тя бавно изрече:

— Да не би да искате да кажете, че те се опасяват, че съпругът ми няма да ги защитава? Или мислите, че го мразят, задето е подложил на обсада „Клеймор“ и е опожарил полята?

— Не — отговори спокойно божият служител. — Селяните отдавна са се примирили с обстоятелството, че поне веднъж на едно поколение реколтата им бива унищожена, когато техният лорд се забърка в конфликт с някой друг благородник. Случаят със съпруга ви е малко по-различен.

— По-различен? — повтори Дженифър. — В какъв смисъл?

— През целия си живот той непрекъснато е воювал и селяните се страхуват, че всичките му врагове ще започнат да идват един след друг в „Клеймор“, за да потърсят отмъщение. Или пък че той самият ще ги предизвика да дойдат тук, за да задоволи ненаситната си жажда за кръв и сражения.

— Но това е пълна глупост! — извика тя.

— Съгласен съм с вас, но на селяните ще им трябва малко повече време, докато осъзнаят каква е истината.

— А аз си мислех, че те ще се гордеят от обстоятелството, че господарят им е герой от войната!

— Те се гордеят. Те се чувстват облекчени и уверени, че за разлика от своя предшественик, той ще е склонен и способен да ги защити, ако възникне необходимост от това. Силата и могъществото му им помагат много в този случай. Всъщност горките хорица се отнасят със страхопочитание към него.

— Те направо са ужасени от него — каза Дженифър, сещайки се за поведението на Агнес.

— Напълно естествено… Опитайте се да се поставите на тяхно място — техният нов господар е човек, наречен Вълкът. Легендите говорят, че той е безмилостен към тези, които дръзнат да пресекат пътя му. В качеството си на техен господар той ще има правото да определя какви данъци да плащат, той ще ги съди и ще преценява кой е прав и кой — крив в крамолите им. Помислете сега — след като знаете колко безмилостен и жесток е той всъщност, бихте ли искали точно той да е човекът, който ще ви е господар?

— Но той изобщо не е безмилостен и жесток — реагира гневно младата жена. — Ако беше дори и наполовина толкова лош, двете със сестра ми щяхме да имаме къде-къде по-тежка участ.

— Вярно е — съгласи се свещеникът, усмихвайки се. — Единственото, което му трябва на вашия съпруг, е време. Време, през което селяните да разберат що за човек.

— От вашите уста звучи много лесно — каза тя, изправяйки се и оправяйки роклята си. — И предполагам, че е така. Надявам се, че на хората едва ли ще им трябва много време, за да…

Вратата изведнъж се отвори и Ройс нахълта в параклиса. Когато ги видя, на лицето му се изписа облекчение.

— Никой не знаеше къде си — упрекна той съпругата си. — Занапред не изчезвай така, без да кажеш на някого къде отиваш…

Отец Грегъри хвърли един поглед към ядосаното лице на Дженифър, извини се и остави младоженците сами. Веднага след като вратата се затвори зад него, младата жена каза рязко:

— Не знаех, че съм затворничка тук.

— Защо си се опитала да напуснеш замъка? — попита херцогът, без изобщо да си дава труда да се преструва, че не е разбрал какво иска да каже.

— Защото исках да поговоря насаме с отец Грегъри, без да се налага всички слуги от двора да ни зяпат и подслушват — сопна му се тя. — Сега ти отговори на въпроса ми! Защо ми е забранено да напускам това място? Това моят дом ли е, или някакъв затвор? Няма да…

— Естествено, че е твоят дом — прекъсна я съпругът й, след което добави, обърквайки я напълно: — Имаш най-сините очи на земята. Когато си ядосана, те имат цвета на намокрено синьо кадифе.

— Намокрено кадифе? — намръщи се Дженифър. — Намокрено кадифе?

— Добре де, какво трябваше да кажа?

Тя се усмихна:

— Ами можеше да кажеш, че са като сапфири например…

— Да, но сапфирите са студени, а твоите очи са топли и изразителни. По-добре ли се справям сега?

— Малко. Не ми отговори на въпроса. — Смени темата тя. — Защо съм затворена тук?

Той взе дланите й в своите и я погледна нежно в очите.

— Това е само за няколко дни… — промълви тихо и я целуна по шията. — Само за няколко дни… докато не се уверя, че няма да има никаква опасност… отвън… — каза, продължавайки да я целува.

Успокоена, Дженифър го прегърна и се отдаде на незабравимото удоволствие от взаимните им целувки.

Слънцето вече започваше да се спуска, когато те прекосиха вътрешния двор на замъка, насочвайки се към голямата зала.

— Чудя се какво ли е приготвила леля Елинор за вечеря? — каза усмихната Дженифър.

— Точно в момента — отвърна й Ройс, хвърляйки й многозначителен поглед — апетитът ми е изострен за нещо друго, а не за храна. Обаче, след като така и така сме на темата, леля ти наистина ли е толкова добра в готвенето?

Тя се поколеба.

— Да ти кажа честно, не мога да си спомня някой от семейството ми да я е хвалел за кулинарните й умения. Виж, за лечебните й способности — това е друго нещо. Мъдри жени от цяла Шотландия идваха при нея за съвети как да приготвят най-различни отвари и мехлеми. Леля Елинор вярва, че подходящата храна, приготвена по подходящ начин, е в състояние да предпази организма от всякакви болести, и че определени храни имат специални целебни сили.

Ройс се намръщи.

— Целебни ястия? Изобщо не съм имал това предвид. — Погледна я замислено, след което изведнъж попита: — А ти? Справяш ли се с готвенето?

— Не съвсем — весело отвърна Дженифър. — Моята специалност са ножиците.

Херцогът се засмя и тя последва примера му, но смехът й скоро секна при вида на сър Албърт, който се приближаваше към тях. Ледените очи на иконома, кльощавото му тяло и тънките злобни устни му придаваха жесток и надменен вид и Джени изпита неприятно чувство.

— Ваша светлост — обърна се той към съпруга й, — виновникът за инцидента с буцата кал е доведен в замъка. — Посочи към ковачницата в далечния край на двора, където двама стражи държаха момче с пребледняло от страх лице. Пред тях вече се събираше тълпа. — Да се заема ли с него?

— Не! — извика младата жена, неспособна да се въздържи. Без да й обръща никакво внимание, икономът продължаваше да се взира в херцога:

— Да, ваша светлост?

— Нямам особено богат опит с цивилните наказателни мерки и процедури — каза колебливо Ройс на Дженифър.

— Ако ти не искаш да се заемеш с това, мога да го направя вместо теб — предложи услугите си тя. — Виждала съм как постъпва баща ми в подобни случаи…

Черният вълк се обърна към иконома:

— Оправи се с формалностите по обичайния начин, а жена ми ще реши какво да е наказанието.

Сър Албърт изскърца със зъби, но се поклони вежливо, приемайки заповедта на господаря си.

— Както желаете, ваша светлост.

Скупчилите се хора им направиха път и на Джени й се стори, че сякаш слугите от страната на Ройс отстъпват много по-далеч, отколкото тези откъм нея.

Когато се приближиха, икономът веднага се зае с огласяването на обвинението.

— Виновен си за умишленото нападение над господарката на Клеймор — престъпление от изключително сериозен характер според английските закони — за което трябваше да получиш наказанието си още вчера! — сурово завърши икономът.

Сълзите се стичаха по лицето на момчето, а една от присъстващите жени, която, както Дженифър се досети, беше майка му, прикри лицето си с ръце и заплака неудържимо. До нея бе застанал съпругът й с каменно изражение и очи, в които се четеше мъката за сина му.

— Отричаш ли това, което си сторил, хлапако? — изръмжа икономът.

Раменете на момчето се разтърсваха от ридания.

— Говори! — извика му сър Албърт.

— Н-н… — хлапакът повдигна рамо и избърса лице в туниката си. — Не!

— Това е добре — усмихна му се зловещо икономът. — Не би искал да умреш с лъжа на устните си, която би проклела душата ти за вечни времена, нали?

Изведнъж ридаещата майка на момчето се отскубна от ръцете на мъжа си и се хвърли напред, прегърна детето си и скри лицето му в пазвата си.

— Направете го тогава! — изкрещя тя. — Направете го по-скоро и да се свършва с това! — Погледът й попадна върху стражите, които посягаха към мечовете си. — Защо го плашите? Не виждате ли колко се страхува? — ридаеше тя отчаяно. — Моля ви… не го плашете повече…

— Извикайте свещеника! — нареди сър Албърт. Внезапно леденият глас на Ройс прогърмя насред двора.

— Не мога да разбера — започна той, махвайки на стражите да приберат остриетата си — защо ни е притрябвала литургия в този час?

— Не литургия, а изповед — обади се икономът, без да осъзнава какво имаше предвид господарят му. После се обърна към майката на виновника: — Предполагам, че мерзкият ви син няма да се лиши от последното си причастие, нали?

Неспособна да продума каквото и да било от задушаващите я сълзи, жената само кимна безпомощно.

— Не! — отсече херцогът, но обезумялата от ужас майка изкрещя:

— Да! Да! Това е негово право — да получи последно причастие, преди да умре!

— Ако детето ви умре — хладно изрече лорд Уестморланд, — това ще е само от задушаване в прегръдката ви, мадам. Отдръпнете се малко и дайте на момчето възможност да си поеме дъх!

Искрица на надежда проблесна на измъченото й лице и тя впери взор в херцога:

— Какво ще му направите, милорд?

— Не аз ще реша съдбата му — отговори й Ройс, а гневът му отново се разпали, когато се сети за обидните думи, с които селяните бяха нарекли жена му при пристигането им. — Тъй като съпругата ми пострада от ръцете му, мисля, че ще е най-справедливо тя да определи наказанието му.

Вместо да изпита облекчение, майката се хвана за устата, впервайки ужасените си очи в жената на Черния вълк. Неспособна да гледа как горката селянка продължава да се измъчва, Дженифър се обърна към момчето и го попита:

— Как се казваш?

То я погледна през сълзи и промълви разтреперано:

— Дж-дж-джейк, м-м-милейди.

Дженифър се замисли как ли баща й би разрешил подобен случай. Тя много добре осъзнаваше, че престъплението не бива да се оставя ненаказано, защото щеше да доведе и до други престъпления и да направи съпруга й слаб в очите на хората. От друга страна, суровостта също не бе решение, особено като се имаше предвид крехката възраст на момчето. Изведнъж й хрумна нещо и тя каза:

— Понякога, когато сме много развълнувани, често вършим неща, които всъщност не сме искали да направим. Това ли се случи, когато хвърли буцата кал по мен? Може би изобщо не си искал да ме удариш?

Джейк преглътна два пъти и призна:

— Аз… аз… винаги уцелвам онуй, в което се целя.

— Наистина ли? — попита тя, опитвайки се да спечели време и да потърси друго решение.

— Да, мадам — прошепна той. — Мога да уцеля заек между очите и да го убия на място, ако е достатъчно близо. Никога не пропускам.

— Наистина ли? — повтори Дженифър. — Аз пък веднъж метнах камък по един плъх от четирийсет крачки и го убих.

— Ухааа! — Момчето явно беше впечатлено.

— Но няма значение — махна с ръка тя. — Ти нямаше намерение да ме убиеш, нали? — изрече и преди глупавото дете да вземе, че да си признае и това, бързо добави: — Имам предвид, нали не си искал грехът на убийството да опетни душата ти завинаги?

Хлапакът поклати глава.

— Така че просто си се поддал на моментното вълнение, нали така?

За огромно облекчение на Дженифър той кимна.

— И понеже се гордееш много с уменията си, си искал да ги покажеш и на другите, нали така?

Момчето се поколеба за секунда, след което кимна утвърдително.

— Ето, виждате ли! — обърна се тя към насъбралите се хора. — Той изобщо не е искал да ми причини болка, а намерението е толкова важно, колкото и самото провинение! — После погледна към Джейк. — Ала е очевидно, че трябва да изкупиш вината си, ето защо, след като си толкова добър в хвърлянето и имаш такова набито око, мисля, че ще ти намерим място, където уменията ти да бъдат от полза. Всяка сутрин през следващите два месеца ще отиваш заедно с мъжете на лов, Джейк… А когато нямаме нужда от прясно месо, ще идваш в замъка и ще помагаш на мен. С изключение на неделите, естествено. И ако твоите…

Майката на момчето внезапно се хвърли напред и падна пред Дженифър, обгръщайки нозете й. Дженифър онемя от изненада, а горката жена зацелува стъпалата й, говорейки през сълзи:

— Благодаря ви, милейди, благодаря ви! Вие сте истинска светица! Господ да ви благослови, благодаря ви…

Бащата на момчето се приближи и помогна на съпругата си да се изправи. Той се поклони на Дженифър, мачкайки нервно шапката си в ръце, а в очите му проблясваха сълзи.

— Ако имате нужда от помощта на сина си в полската работа — каза му тя, — той може да изпълнява… ъ-ъ-ъ, наказанието си следобед…

— Аз… — промълви бащата, след което прочисти гърлото си и изправи рамене. — Ще ви споменавам всеки ден в молитвите си, милейди.

Усмихната, Джени каза:

— Както и съпруга ми, надявам се.

Човекът пребледня, но въпреки това се насили да погледне към високия смугъл мъж, който стоеше до нея.

— Да, и вас също, милорд.

Хората взеха да се разотиват безмълвно, хвърляйки скришни погледи към Дженифър, която се чудеше дали пък два месеца не е прекалено дълъг срок. Докато вървяха обратно към залата, Ройс бе необичайно мълчалив. Тя му хвърли разтревожен поглед.

— Изглеждаше изненадан — каза момичето, — когато казах два месеца.

— Защото наистина бях — иронично се усмихна той. — Тъкмо си мислех, че ще го поздравиш за превъзходния му мерник и ще го поканиш да вечеря с нас.

— Смяташ ли, че бях прекалено снизходителна? — попита съпругата му, докато той отваряше масивната дъбова врата към просторното помещение.

— Не знам. Както ти казах, нямам никакъв опит с разрешаването на дела от подобен характер. Пришам също трябваше да е по-добре запознат, вместо да ми дрънка врели-некипели за смъртно наказание.

— Изобщо не го харесвам.

— Нито пък аз. Той е бил иконом на замъка и преди и аз го оставих, но мисля, че вече е време да му потърся заместник.

— Скоро, надявам се?

— За момента — очите му проблеснаха дяволито — имам по-важни неща, за които да мисля.

— Така ли? И какви са те?

— Да те отведа в леглото и после да вечеряме.

* * *

— Събуди се, поспаланке! — Джени отвори очи. — Виж каква страхотна вечер! — каза й Ройс, докато тя се завърташе по гръб и му се усмихваше. — Нощ само за любов и… — той я щипна по ухото — похапване!

По времето, когато младоженците слязоха долу, повечето рицари вече бяха приключили с вечерята и дървените маси бяха прибрани в нишите покрай стените. Само тези от тях, които бяха привилегировани да се хранят на масата на господаря, като че ли се бавеха повече над всяко ястие, което прислужниците им поднасяха.

— Къде е леля ми? — попита Дженифър, докато сядаше на масата.

Сър Юстас кимна към сводестия проход от лявата му страна.

— Отиде в кухните да каже на готвачите да приготвят по-голямо количество храна за утре. Мисля — ухили се рицарят, — че тя вече разбра какъв апетит ни се отваря, когато ни сервират вкусни блюда.

Младата жена огледа подносите и чиниите на масата, повечето от които вече бяха празни, и въздъхна с облекчение.

— Значи ви… хареса?

— Облизах си пръстите! — заяви сър Юстас. — Питайте и другите, ако не ми вярвате!

— Само не и Арик — засмя се сър Годфри, посочвайки към исполина, който тъкмо оглозгваше една огромна гъска, от която бяха останали само кокалите.

В този момент леля Елинор влетя в залата, а лицето й направо сияеше.

— Добър вечер, ваша светлост! Добър вечер, Дженифър, мила! — изчурулика весело тя, след което огледа доволно празните чинии и каза: — Май моите ястия се харесаха на всички тази вечер, а?

— Ако знаехме, че ще слезете при нас и ще оживите вечерята с присъствието си — каза Стефан на брат си, — щяхме да ви оставим повече.

Ройс му хвърли ироничен поглед.

— Наистина ли?

— Естествено, че не — отвърна по-малкият брат. — Ето, хапни си малко плодова пита… Ще подобри настроението ти.

— Сигурна съм, че в кухните е останало нещо вкусничко — каза леля Елинор. — Ей сегичка ще погледна, тъкмо ще видя какво става и с лапата, която приготвям. А плодовите пити ще подобрят настроението на всички, с изключение на Арик.

— На него нищо не може да му подобри настроението — дори и боровите клонки — обади се Стефан.

При споменаването на боровите клонки всички присъстващи се усмихнаха, но когато Джени погледна към мъжа си, той изглеждаше озадачен също като нея. Леля Елинор бързо разбуди мистерията, появявайки се заедно с един прислужник, понесли както топли блюда за двамата съпрузи, така и малка купа, и кърпа с неясно предназначение.

— Двамата с Арик свършихме много хубава работа днес. Когато се върнахме от гората, той целият бе покрит с борови иглички — каза лелята, поглеждайки към рицарите на масата. После взе кърпата и я потопи в димящата купа. — За жалост обаче на горкия Арик не му провървя особено. Нали така, миличък? — рече възрастната жена, обръщайки се към исполина. — Пък и кой ли може да те обвини?

Тя погледна към племенницата си.

— Двамата с Арик се сблъскахме днес с най-злия паяк, който съм имала нещастието да срещна през живота си!

Рицарите се захилиха, но побързаха да сподавят кикота си, когато гигантът ги изгледа навъсено. Леля Елинор продължи:

— Противното малко създание ухапа горкичкия Арик, а той не му правеше нищо — само стоеше под дървото, където гнусното осмокрако бе изплело паяжината си. Обаче — добави тя, размахвайки пръст пред лицето на великана, като че ли беше шестгодишно дете — мисля, че беше много лошо от твоя страна да си го връщаш по този начин!

Арик само гледаше изпод вежди как тя мокри кърпата в купата.

— Мога да разбера защо разкъса паяжината му с юмрук, но какво ти беше виновно бедното дръвче, че трябваше да го направиш на трески с брадвата си? — Леля Елинор вече бе извадила кърпата от съда, а сър Юстас и сър Годфри я наблюдаваха широко ухилени. — Хайде сега, бъди послушно момче и ми позволи да сложа това на лицето ти…

— НЕ! — Огромният юмрук на великана се стовари върху масата, а всички чинии и подноси издрънчаха. Той рязко се изправи и тръгна към изхода на залата, а раменете му се тресяха от раздразнение.

Изумена, възрастната жена го гледаше как се отдалечава, след което се обърна към останалите:

— Нямаше да е толкова сприхав, ако се хранеше както трябва! Всичко идва от лошото му храносмилане! Днес му обясних всичко това, ама кой да слуша…

След вечерята Ройс поговори с рицарите за доста неща — обсъди колко допълнителни помощници ще са необходими на оръжейния майстор, за да поправи шлемовете и ризниците на войниците му, дали големият катапулт, разположен на стената, има достатъчно камъни в запас, както и други подобни теми. Дженифър го слушаше внимателно, горда от авторитета на съпруга си, който изобщо не повишаваше тон, а всички го слушаха. За пръв път през живота си се чувстваше част от семейството си и това я правеше щастлива. По някое време Ройс се обърна към нея и й каза с извинителен тон:

— Искаш ли да се поразходим навън? Тази октомврийска нощ е невероятна — твърде невероятна, за да я прекарваме в обсъждане на теми, които само те отегчават.

— Изобщо не съм отегчена — усмихна му се в отговор тя.

— Кой би се допуснал — започна херцогът, — че жената, която веднъж се опита да издълбае инициалите си на лицето ми със собствения ми кинжал, ще се окаже толкова мила съпруга?

Без да чака отговор, Ройс се изправи и галантно й помогна да стане от мястото си. Напомняйки на рицарите, че на другия ден трябва да се съберат във вътрешния двор след закуска, за да се поупражняват на стълба с въртящата се мишена, той поведе Дженифър към изхода на залата.

Когато излязоха, сър Юстас се обърна към останалите и рече с усмивка:

— Някой от вас спомня ли си Ройс да е правел разходки на лунна светлина преди?

— Само когато се опасяваше от среднощна визита от страна на врага — засмя се сър Лайънъл.

Единствено сър Годфри, най-възрастният от групата, остана сериозен.

— Той очаква нещо подобно още откакто пристигнахме тук — продума мрачно.