Джудит Макнот
Кралството на мечтите (10)

Десета глава

Седнал до Дженифър по време на вечерята, Ройс се бе облегнал назад в стола си, едната му ръка си почиваше на гърба й, а на лицето му бе изписан израз на задоволство. И четиримата рицари, които им правеха компания, бяха останали възхитени и очаровани от остроумието на младата дама. Изобщо не беше изненадващо за него, че Юстас, Годфри и Лайънъл не искаха да станат от местата си дълго след като бяха престанали да се хранят. От една страна, Дженифър изглеждаше великолепно, а, от друга, тя бе разказала такива забавни истории за живота й в абатството, че всички я бяха слушали с интерес.

Единственият мъж на масата, който, изглежда, бе недосегаем за чара на девойката, беше седящият от лявата страна на лорда Арик. През цялото време той не отмести очи от момичето, скръстил пред гърдите си масивните си ръце. Изражението на лицето му недвусмислено говореше, че на това момиче не бива да се вярва.

— Ройс — каза Годфри, — не беше ли изключително интересна историята, която лейди Дженифър ни разказа преди малко?

— Много — съгласи се графът, казвайки си, че ако не направи нещо, тази вечеря може да продължи и до сутринта. Хвърли на Годфри такъв убийствен поглед, който категорично казваше: „Вечерята свърши, отивайте да спите.“

Рицарите се спогледаха и преди Дженифър да започне да разказва следващата си история, около нея изведнъж заскърцаха столове и мъжете започнаха да стават от местата си. Те набързо й пожелаха лека нощ, след което някои отидоха до камината, а другите се качиха в спалните си.

— Не ти ли се стори малко странно това? — попита девойката, обръщайки се към лорда. — Говоря за внезапното им ставане.

— Щеше да ми се стори по-странно, ако бяха решили да останат.

— Защо?

— Защото аз им наредих да си тръгнат. — Рицарят се изправи и моментът, от който момичето се бе страхувало през целия ден, най-накрая настъпи. Сребристият му поглед недвусмислено й говореше, че тя също трябва да стане. Джени бавно се надигна от мястото си, хващайки протегнатата му ръка.

— Изобщо… изобщо не чух да им казваш да си тръгват…

— Защото бях много дискретен, Дженифър.

Когато се качиха горе, той й отвори вратата на стаята, намираща се в съседство с нейната, и се отдръпна настрани, за да й направи път.

За разлика от малката, обзаведена по спартански спалня на девойката тази тук беше просторна и разкошно обзаведена. В нея имаше огромно легло с балдахин, четири кресла и няколко ракли, инкрустирани с медни орнаменти. На стените висяха красиви гоблени, а пред запалената камина бе постлана дебела рогозка. Лунната светлина нахлуваше в помещението от тясното прозорче над леглото, а встрани от него се виждаше врата, очевидно водеше към малка тераса.

Тя чу как масивната врата се затваря зад гърба й и сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите й. Твърдо решена да отложи колкото се може по-далеч във времето онова, което беше обещала днес, тя се втурна към най-отдалеченото от леглото кресло, седна в него и скръсти ръце в скута си. Насили се да се усмихне и започна да го засипва с въпроси:

— Чувала съм, че никога не са те събаряли от коня по време на битка — изрече.

Ала вместо да се впусне в описания на подвизите си, както бяха сторили рицарите му по време на вечерята, Ройс седна на креслото срещу нея, кръстоса ръце и мълчаливо я загледа.

Девойката реши да удвои усилията си да го въвлече в разговора.

— Вярно ли е? — попита.

— Кое?

— Това, че никога не са те събаряли от коня по време на битка?

— Не.

— Не е ли? — възкликна момичето. — Тогава… ъ-ъ-ъ… колко пъти се е случвало?

— Два пъти.

— Два пъти! — Боже мой! Дори двайсет пъти щеше да е малко, като се има предвид в колко битки беше участвал. Дженифър усети как стомахът й се свива при мисълта за предстоящия му сблъсък с хората от клана й. — Знаеш ли в колко битки си участвал?

— Не съм ги броил, Дженифър.

— Може би е трябвало. Ако искаш, започни да ми разказваш за всяка една от тях, а аз ще ги броя — предложи, надявайки се да спечели доста време по този начин.

— Не мисля, че ще направим така.

Девойката преглътна нервно, усещайки, че времето й изтича, а никакъв ангел на спасението нямаше да влети през прозореца и да я отведе далеч от жестоката й съдба.

— Ами в турнирите? Падал ли си от коня в турнирите?

— Никога не съм участвал в турнир.

Изненадано, момичето попита:

— Защо? Нима твоите сънародници не са искали да премерят сили с теб? Никога ли не са те предизвиквали?

— Е, не бих казал.

— И ти не си приемал?

— Аз се сражавам в битки, а не в турнири. Турнирите са игрички.

— Да, но хората не започват ли да си мислят, че отказваш, защото се страхуваш? Или че не си толкова способен рицар, както твърдят легендите?

— Това изобщо не ме интересува. Позволи ми сега и аз да ти задам един въпрос. Възможно ли е внезапният ти интерес към бойните ми подвизи и репутацията ми на рицар да е свързан със сделката, която сключихме днес? Същата сделка, за която ми обеща, че ще изпълниш своята част, а сега се опитваш да се измъкнеш?

Вместо да излъже, както очакваше Ройс, тя се сви в креслото и прошепна:

— Страх ме е. Не съм се чувствала по-уплашена през целия си живот.

Раздразнението, което го беше обхванало, когато долови опитите й да се измъкне от обещанието, внезапно се изпари, щом си даде сметка, че тя е едно невинно и неопитно момиче. Как можеше да очаква от нея да се държи така, все едно е опитна куртизанка, като онези, с които беше спал неведнъж в двореца?

Той се изправи, протегна й ръка и нежно каза:

— Ела насам, Дженифър.

Разтреперана от страх, девойката се изправи и се приближи до лорда, опитвайки се да си втълпи, че актът, който й предстоеше, не беше нито предателски, нито греховен; че по този начин спасява живота на сестра си и че всъщност прави нещо благородно, дори добродетелно. По някакъв начин също като Жана д’Арк тя приемаше мъченичеството.

Момичето положи колебливо студената си ръка в топлата му длан, гледайки как дългите му пръсти се затварят около нейните, намирайки странно успокоение в топлотата на ръкостискането му и завладяващия му поглед.

Когато силните му ръце я притеглиха в обятията му, а устните му докоснаха нейните, от главата й внезапно изчезнаха всички мисли. Целувката му беше съвсем различна от предишните — сега той знаеше как ще приключат ласките им и сякаш излъчваше езически глад. Езикът му се плъзна между устните й, принуждавайки ги да се разтворят, и когато го направиха, проникна в устата й. Ръцете му се движеха по тялото й, милваха гърдите й, плъзгаха се по гърба й и я притискаха до твърдите му бедра. Дженифър усети как постепенно пропада в главозамайващата бездна на чувствеността и пробудената страст. Надавайки тих стон, момичето обви ръце около врата му, търсейки опора.

Като в просъница тя усети как той сваля роклята й и обхваща гърдите й. Сега целувките му бяха станали още по-пламенни и буквално я изгаряха. Той я вдигна и я отнесе до леглото, където нежно я положи върху хладните чаршафи. Изведнъж топлината на тялото, ръцете и устата му се отдръпна от нея.

Дженифър отвори очи. Огледа се за Ройс и го видя да стои до леглото, зает със свалянето на дрехите си. На светлината на огнището кожата му блестеше като полиран бронз. Мускулите на ръцете, раменете, гърдите и бедрата му се открояваха релефно и тя го гледаше с възхищение, докато той се събличаше. Когато посегна да свали бельото си, тя извърна поглед, придърпвайки чаршафа върху голото си тяло.

Леглото потъна под тежестта му и тя изтръпна, очаквайки ласките му със затворени очи, докато тялото й трепереше от вълнение. Ройс не бързаше. Той отмести чаршафа настрани и дъхът му секна, когато видя тялото й. Дженифър поруменя, докато той пиеше жадно с очи сочните й гърди, увенчани с малки розови връхчета, тънкото й кръстче и дългите й стройни крака. Без да се замисли, той изрече на глас мислите си:

— Имаш ли изобщо представа колко си красива? — прошепна графът, докато погледът му се местеше от разпиляната й по чаршафите коса до изящните й глезени. — Или колко силно те желая? Отвори очите си, мила моя.

Джени неохотно се подчини и откри, че се взира в сребристите му очи, които сякаш я хипнотизираха.

— Не се страхувай — нежно промълви Ройс, докато пръстите му изследваха лицето, врата и гърдите й. Щом стигнаха до зърното й, се спряха и започнаха да си играят с него. — Никога досега не си се страхувала от мен. Не започвай точно сега.

Устните му се доближиха до нейните и се сляха в дълга и томителна целувка. Тя усети как езикът му прониква в устата й.

— Целуни ме, Джени — прошепна той и момичето се подчини. Телата им се притиснаха плътно едно до друго и тя усети твърдата му мъжественост, която пулсираше, опряна в слабините и. Дланите на девойката проследяваха мускулите по гърдите и ръцете му, после обгръщаха могъщия му гръб и се заравяха в косата му.

Ройс отдели устни от нейните — дишането му беше хриптящо и накъсано, а тя имаше чувството, че ще се разтопи от пламъка на желанието, който разливаше приятна топлина по цялото й тяло. Загледана в очите му, тя докосна с треперещи пръсти лицето му, както той докосваше нея, след което случайно пипна раната, която сама му беше нанесла. Дженифър се сепна и промълви:

— Съжалявам.

Щом чу нежния й глас, Ройс усети как желанието му се засилва. Той я наблюдаваше, докато пръстите й изследваха гърдите му, проследявайки лабиринта от белези и рани там. Той усещаше инстинктивно, че за разлика от другите жени, с които беше спал, тя нямаше да потръпне от отвращение при вида на тези свидетелства за бойните му подвизи, или — още по-лошо — да изпадне в перверзна възбуда от недвусмислените доказателства за смъртните опасности, на които се подлагаше.

Той действително очакваше нещо по-различно от красивата нимфа, която лежеше в обятията му, но бе абсолютно неподготвен за реакцията й. Когато тя най-накрая вдигна очи към неговите, те блестяха от сълзи, а изваяното й лице беше пребледняло.

— Боже господи, колко са те наранили — промълви тя, след което надигна глава и целуна всеки един от белезите, а ръцете й го бяха прегърнали така силно, все едно искаха да го защитят.

— Джени — само успя да прошепне Ройс, загубил всякаква представа за реалността. — Джени — шепнеше отново и отново той.

Устните му докоснаха зърното й и нежно го засмукаха, след което той го захапа лекичко. Девойката застена от удоволствие. После ръцете му се спуснаха към корема й, погалиха бедрата й и се насочиха към слабините й. Тя инстинктивно събра крака.

— Недей, миличка — прошепна гальовно той, докато пръстите му нежно галеха къдравия триъгълник между бедрата й, търсейки достъп. — Няма да боли.

Тръпки на наслаждение и страх пробягаха през тялото на момичето, когато долови изгарящото желание в неговия глас. Тя разтвори крака и тогава опитните му пръсти я погалиха на най-интимното й местенце; те проникнаха във влажната й топлина, дарявайки я с неизразимо удоволствие и подготвяйки я за истинското настъпление.

Точно когато Дженифър си мислеше, че ще експлодира от усещанията, бушуващи в нея, коляното на Ройс се пъхна между бедрата й и той легна върху нея. Момичето отвори очи и го видя надвесен над нея — воинът, чието име всяваше страх и ужас у мъжете, същият човек, който я бе целувал и милвал с такава страстна нежност. Ръцете му се плъзнаха под хълбоците й, вдигнаха ги и тя усети твърдата му мъжественост да се допира между бедрата й, копнееща да проникне вътре в тялото. Пулсиращото му копие навлезе постепенно в нея, изгарящата й топлина го обгърна, а дългото време, което бе отделил за ласки, подпомагаше гладкото му придвижване. Заливан от талазите на изключително удоволствие, мъжът най-накрая достигна до крехката бариера, символизираща нейната непорочност.

Той се отдръпна малко, след което се хвърли напред, пак отстъпи, после отново премина в атака, отчаяно копнеещ да потъне целия в нея, ненавиждащ с цялото си сърце болката, която щеше да й причини. Прегръщайки я силно, като че ли по този начин можеше да отнеме болката й, той изрече с дрезгав глас:

— Джени… съжалявам… — след което потъна в нея. Тя нададе кратък писък и ръцете й изведнъж се затегнаха около гърба му.

Той изчака болката да поутихне малко и тогава започна да се движи напред-назад вътре в нея, навлизайки по-дълбоко. Страстта му се утрои, когато дочу стоновете й на наслада, докато ръцете й го притискаха по-плътно към нея. Скоро Ройс намери подходящия ритъм и тя започна да се движи в синхрон с него, а съзнанието му не спираше да се удивлява на невероятното удоволствие, с което това неопитно момиче го даряваше.

Дженифър беше в екстаз — огнените езици на насладата пронизваха ритмично цялото й тяло и тя се заизвива под него, подсъзнателно усещайки, че той се опитва да й даде нещо, чието време наближава. Мъжът ускори тласъците си, разтърсвайки я с пулсиращото си копие, дарявайки я на свой ред с мощни вълни на неописуемо наслаждение. Дженифър се чувстваше на седмото небе. Ройс я прегърна силно, оставайки съвършено неподвижен за известно време, за да увеличи момента на нейното удоволствие, после се задвижи още по-бързо, неспособен повече да се сдържа. Той се заизвива конвулсивно, докато експлодираше в нея, а сърцето му биеше като обезумяло.

Реейки се в океана на безграничната наслада, Дженифър отвори очи и предметите в стаята постепенно започнаха да идват на местата си. Телата им продължаваха да бъдат слети в едно и тя изведнъж осъзна пълното значение на онова, което току-що се бе случило между тях. То я накара да почувства самота и тревога. Това, което току-що бе направила, не беше мъченичество, не беше и саможертва — то бе прекрасно и невероятно, но по някакъв необясним начин я изпълваше със страх. Тя бе открила нещо забранено и опасно за нея, чувство, което не биваше, не можеше да съществува.

И независимо от обстоятелството, че продължаваше да изпитва страх и вина заради онова, което бе сторила, всичко, което й се искаше в този момент, беше Ройс да й каже нежно „Джени“. Или пък — без значение как — „Обичам те“.

Сякаш нуждата й да чуе неговия глас по някакъв начин бе достигнала и до него, защото той проговори в същия момент. Но нито гласът му беше такъв, какъвто й се искаше на нея, нито думите му имаха нещо общо с онези, които й се искаше да чуе. Тихо и без никаква емоция той попита:

— Нараних ли те много?

Тя поклати глава и с усилие успя да прошепне:

— Не.

— Съжалявам, ако те е боляло.

— Не ме е боляло.

— Така или иначе щеше да те боли, без значение с кого го правиш за пръв път.

Сълзите бликнаха от очите й, а в гърлото й сякаш бе заседнала огромна буца. Тя се обърна на другата страна и се опита да се измъкне от обятията му, обаче той я държеше здраво. „Без значение с кого го правиш за пръв път — помисли си тя, — е доста далеч от «Обичам те».“

Ройс също го знаеше. Знаеше го толкова добре, както знаеше, че е лудост да си мисли тези неща, да не говорим пък да ги изрече. Не сега, не още… не и когато и да било, поправи се той, след като в съзнанието му изплува образът на жената, за която трябваше да се ожени. Графът не изпитваше никакво чувство за вина от това, че беше правил любов с Дженифър; освен всичко друго, даже не беше и сгоден — е, освен ако крал Хенри не беше станал твърде нетърпелив и не бе уредил сам нещата с лейди Мери Хемъл.

В този момент му хрумна, че дори и да бяха сгодени, навярно пак нямаше да чувства някаква вина. Ликът на Мери Хемъл, прекрасен и нежен, обрамчен с руса коса, изникна в паметта му. Тя беше страстна и без никакви задръжки в леглото, направо се разтапяше от възбуда в ръцете му и причините, поради които го харесваше, не бяха никаква тайна за него, защото тя самата ги беше споделила една вечер: „Вие, милорд, сте въплъщение на силата, могъществото и насилието — а това са най-силните афродизиаци за повечето жени на този свят.“

Загледан в камината, Ройс си мислеше дали Хенри щеше да избърза с годежа, преди да изчака завръщането му в края на месеца. За суверен, който е завзел трона със сила, Хенри бе развил отвратителния според Ройс навик да решава политическите си проблеми чрез бракосъчетания между представителите на враждуващи фамилии. Така например самият крал Хенри се бе оженил за Елизабет от Йорк, дъщеря точно на онзи крал, от когото бе отмъкнал английския трон преди година, в битката, завършила със смъртта на бъдещия му тъст. Нещо повече — сегашният крал на Англия неведнъж бе казвал, че ако дъщеря му беше достатъчно голяма, щеше да я омъжи за шотландския Джеймс и така да прекрати безконечната вражда между двете страни. Подобно решение навярно би задоволило Хенри, но Ройс мислеше другояче. Той искаше покорна, отстъпчива жена, която да топли леглото му и да украсява голямата зала в замъка му; през толкова много ежби и битки бе минал през живота си, че искаше семейният му живот да е тих и спокоен.

Дженифър се размърда в обятията му, опитвайки се да стане.

— Може ли вече да си ходя в стаята си? — попита тя.

— Не — бе категоричен Ройс. — Уговорката ни още не е приключила. — След което в потвърждение на думите си, както и за да я поуспокои малко, я обърна по гръб и я обсипа с толкова страстни целувки, че не след дълго и тя започна да му отвръща по същия начин.