Мери Джо Пътни
Ангелът мошеник (20)

19

Той не можа да й устои, въпреки че за един съвсем безсмислен миг се опита.

— Съвсем сигурна ли си, че го искаш?

Тя се надигна със смях и се опря на ръка.

— Абсолютно сигурна.

Вълни от гарваново черна коса обрамчваха екзотичните черти на лицето й, които го бяха омагьосали от пръв поглед. Тя беше Канавиоста, дъщеря на друга страна, друга раса. С тази разпиляна над почти неприкритите гърди коси приличаше на езическа богиня: прекалено загадъчна, за да може смъртен да я разбере или притежава, а женското й могъщество можеше и да го изпепели.

Но когато тя отново се обърна към него, устните й бяха топли и съвсем истински, малките й опитни ръце бяха щедри на милувки. И той се предаде, отвори устни за нейната омайваща целувка.

Той искаше да я попие в себе си, за да излекува тя раните на неговата душа. Искаше да проникне в нея и тя да го защити от бурите, които бушуваха в него от години.

Целувката й ставаше все по-настойчива, ръцете й се плъзнаха по раменете и гърдите му. Топлината на нейния допир проникна през кожата му и накара всичко вледенено да почне да се топи. После тя откъсна устни от неговите, опря се на лакът и го погледна със станали съвсем тъмни от страст очи.

— Радвам се, че промени мнението си.

— Ти го промени вместо мен. — Той обгърна гърдите й, загали пъпките с палец. Тя затвори очи и замърка като котка.

Той свали нощницата й презглава, за да може да се любува на гърдите й.

— Мястото ти е в райската градина, където дрехите са били непознати — прошепна дрезгаво той.

— В рая е било по-топло, отколкото в Англия — забеляза практично тя. После погледът й се спря на тялото му под кръста и тя се засмя. Дори през широката пижама начинът, по който бе реагирал на нейното присъствие, беше повече от неоспорим.

— Ако искаме да си представим, че сме в райската градина, това тук трябва да изчезне. — Тя дръпна със съвсем ясно намерение връзката на долнището на пижамата му. Щеше да трае само секунда, докато той се освободи от него, ако тя не бе поискала да помогне. Но така нейните предизвикателно търсещи ръце само забавиха действието до безкрайност.

Когато и двамата вече бяха голи като Адам и Ева, той я притегли с две резки движения към себе си. Не можеше да се насити на палещите като жарава дълбочини на устата й. Ръцете му се плъзнаха по гърба й и легнаха върху съвършените извивки на бедрата й. Краката й се раздалечиха леко и еректиралият му член се плъзна между бедрата й. Макси не стенеше страстно, зъбите й хапеха леко ключицата му, докато той притискаше бедрата си към нейните, отново ги отдръпваше и отново ги притискаше.

— Не бързай толкова, Канавиоста. — Той хвана китките й, притисна ги към дюшека. — От гледна точка на справедливостта съм си заслужил шанса да те докарам до лудост.

— Аз съм голяма привърженичка на справедливостта — каза тя с очарователен женски смях.

Той потри с невероятна чувственост брадичката си в гърдите й, докато цялото и тяло потрепери от удоволствие. Той прилепи устни към пъпката, почна да я целува, докато тя стана корава под езика му. После загали другата пъпка.

— Ти успя — прошепна тя, останала без дъх. — Още малко и ще си загубя ума.

— Чудесно. — Той се потопи отново в устата й. Пусна китките й и я прегърна с едната ръка. Другата се плъзна надолу, докато се загуби в триъгълника черни къдри.

Макси простена кратко, когато той докосна интимното място. А после се отдаде с готовност на ласките му.

Той откъсна устни от нейните, за да може тя да си поеме дъх. После той затвори очи, за да не вижда възбудения й поглед и да се съсредоточи по-добре върху деликатните послания на тялото й. Дъхът й ставаше все по пресеклив, движенията на бедрата й по-силни.

Неизказано плътско желание я изпълни докрай, накара всеки неин нерв да трепти. Когато усети, че не издържа повече, тя извика високо и бедрата й се сключиха около неговата ръка. Силата на неговата прегръдка я придържаше, докато техните изживявания и душите им достигаха, свободни като два сокола, неподозирани висини.

Когато се завърна на земята, тя се притисна замаяна и трепереща към Робин. Той лежеше на хълбок, беше я притиснал силно към себе си, а със свободната си ръка я галеше леко по гърба и бедрата. Тя отметна глава и задоволството, което прочете в очите му, събуди у нея силно чувство на вина.

Тя се отметна назад, протегна ръка към него и го привлече върху себе си.

Достатъчно беше бързо извиване на бедрата й, за да разколебае самообладанието му. Той разтвори с колене краката й и проникна мълниеносно в нея.

Болката беше кратка, но дълбока, нова вълна, която обгърна за миг цялото й същество. После тя отмина, оставяйки след себе си приятното чувство на някакво вътрешно отпускане и дълбоко задоволство, задето се е сляла с него в танца на живота.

Върху Робин въздействието беше опустошително. Той се втренчи в нея едва ли не с ужас.

— Мили боже, Макси! Защо не ми каза?

Тя го прегърна със смях и притисна силно към себе си коравите му бедра.

— Защото положително щеше да получиш някой от ония твои пристъпи на благородство. Ти просто не можеш нищо да промениш, ти си и си оставаш англичанин. — Тя притисна бедра в него, остави го да проникне дълбоко в нея. — Пак размишляваш прекалено много, Робин.

Неспособен да й устои, той проникваше все по-дълбоко и по-дълбоко в нея. Въпреки че й беше за пръв път, тя знаеше съвсем точно как да реагира, за да се нагоди към неговия ритъм. Тя се наслаждаваше на мъжката му сила, както той на женското й всесилие да предизвика у него толкова страстно желание.

Тялото му се изви и сякаш се вцепени.

— О, боже… — простена той тихо и целия потрепери. Въпреки че не стигна предишните висини, Макси изпита все пак същото чувство на пълнота.

Докато той се отпускаше, тя плъзгаше ръце по потното му тяло и усещаше постепенното омекване на мускулите му. Тя го целуна по рамото, вкуси солта по кожата му, чу туптенето на сърцето му.

— Толкова ли бях достоен за съжаление, та ти се почувства задължена да ми вдъхнеш малко кураж? — попита той с тиха усмивка и я взе отново в прегръдките си.

И тя се усмихна.

— В това може да има и зрънце истина, но само зрънце. Желаех те от първия миг, Робин. Днес реших да не се държа повече като някоя целомъдрена английска госпожичка, а като жена от племето мохикани. — Тя го ухапа шеговито по рамото. — Ние сме известни като много диви. Вземаме си каквото си пожелаем, бели човече.

Той масажираше нежно врата й.

— Ти направо ме смая. Като се има предвид възрастта ти, твоят предпазващ от забременяване чай и отказът ти да се правиш на префърцунена госпожичка, за нищо на света не бих предположил, че си девствена.

— При ирокезите, много семейства живеят заедно в една къща. Децата научават бързо онова, което става естествено между мъжа и жената.

— Разказвали са ми, че при народа на твоята майка жените са по-свободни да следват плътските си желания. Но от това ми става още по-непонятно как така съм първият ти мъж. Да не би американците да са чак такива глупаци?

Макси направи гримаса.

— Както вече ти казах, много мъже бяха уверени, че мелез като мен е за тях лесна плячка. Но аз не желаех да допусна подобно нещо. А тъй като често пътувахме, почти нямах възможност да завържа познанства, при които да мога да съм сигурна в чувствата си. — Това беше вярно, но тя не му каза, че всякога й е било лесно да откаже, защото не беше срещала мъж, който да я е привличал поне приблизително колкото Робин.

Той я целуна по челото.

— Каквито и да са били причините, чувствам се много поласкан от избора ти.

Тя го изгледа строго.

— И няма да правиш мимоходом абсурдни изявления, че си ме провалил и сега смяташ за свой дълг да ми дадеш името си?

— Щях да съм изкусен да го сторя, ако имах поне най-малък шанс за успех. Но те познавам достатъчно добре, за да зная, че подобно нещо при теб просто няма да мине. — Под завивката ръката му се плъзна нежно по тялото й. — Като оставим това, ти изобщо не ми въздействаш зле. Тъкмо обратното, омагьосваш ме направо безукорно.

Тя тихо се засмя. Може би не беше добре да говори за любов, но поне това можеше да каже:

— Ти също си направо прекрасен. Чакането си заслужаваше.

Той я целуна по ухото.

— Лека нощ, Канавиоста — измърмори. — И дано никой от нас не сънува лоши сънища.

 

 

След бурята, когато Макси се събуди, сутрешното небе беше синьо-сиво и безоблачно. Началото на лятото наближаваше и слънцето изгряваше рано, тъй че не беше спала повече от два или три часа, но се чувстваше изненадващо бодра.

Робин още спеше, русата му глава беше съвсем близо до нейната, ръката му я прегръщаше през кръста. Лицето му беше спокойно и изглеждаше много младо. Беше трудно да си спомни човек емоционалните му терзания през изминалата нощ. Сега изглеждаше на възрастта на ученик.

Все пак тази представа се нарушаваше от белега на бедрото му. Макси се наведе да го види по-отблизо. Беше същинско чудо, че куршумът не е засегнал някой важен орган.

Тя го прегърна. Трябваше вече да го събуди, но не можеше да се реши да го стори. Изминалата нощ беше за нея истинско чудо. И понеже, при известни обстоятелства, тя нямаше никога да се повтори, Макси се колебаеше да развали все още действащата магия.

Тя го целуна леко по косата. Невероятно дългите му мигли трепнаха и той отвори очи. Усмихна й се. От толкова близо светлата небесна синева на очите му въздействаше магнетично. Ако не беше се любила вече с него, щеше да го стори след тази прелъстителна усмивка.

— Близо до теб винаги спя добре — прошепна той.

— Причината е в пълната взаимност. — Макси докосна белега от стара рана и продължи: — Допускам, че си получил тази и многото си други белези при изпълнение на служебния дълг.

Той кимна.

— Тази пробойна рана получих в Испания.

— А следите от бич по гърба ти?

Изразът на лицето му стана леко саркастичен.

— Нашибаха ме за нещо, което изобщо не бях извършил. Но тъй като за истинското си престъпление можех да бъда обесен, реших, че е по-добре да не се съпротивлявам.

— А ръката ти?

Той я вдигна така, че лекото изкривяване ясно да проличи.

— Един много енергичен джентълмен настояваше да напиша писмо, което би застрашило мой приятел. Отказах. След като онова момче ми изпотроши сума кокали, обърнах му внимание, че като левак и без туй едва ли ще свърша нещо с дясната си ръка.

От студенокръвната жестокост на мъчението Макси я побиха тръпки.

— Било е сигурно ужасно болезнено.

Той издаде някакъв звук, означаващ съгласие.

— Трябваше да минат няколко дни, преди да стане възможно да ми наместят кокалите, затова не зараснаха добре. Но мога да се чувствам щастлив, че не стана инфекция и все още мога да си използвам ръката.

— Водил си досега прекалено бурен живот. — Макси се наведе и притисна нежно устни към белега от куршум. Неравната кожа беше почти грапава.

Пъпката на гърдата му беше само на няколко сантиметра. Устните й я докоснаха с любопитство. Под милувката й малкото кръгче набъбна предизвикателно и стана съвсем кораво. Нищо чудно, че Робин целуваше гърдите й с такова удоволствие.

Когато Макси прехвърли вниманието си към втората пъпка, Робин си пое шумно дъх.

— Внимавай, Максима, последиците могат да те изненадат.

Тя го изгледа толкова невинно с големите си очи.

— Как да ме изненадат? — Ръката й се плъзна по тялото му и обгърна топлия, вече почти еректирал пенис. Той се втвърди мигновено и щръкна напред.

Робин впи ръце в чаршафите.

— Вчерашните болки не ти ли развалиха отначало удоволствието от страстта?

Палецът на Макси се плъзна леко по меката като кадифе главичка на пениса.

— Не съм сигурна дали наистина съм разбрала за какво всъщност става дума. Повечко упражнения няма да навредят.

Робин се засмя дрезгаво.

— Печелиш, вещице.

Той се обърна отново с мълниеносна бързина, както изминалата нощ, когато тя искаше да го събуди от неговия кошмар. Преди да се опомни, тя вече лежеше под него, но този път той беше съвсем буден. Очите му блестяха дяволито, устните и ръцете му я караха да потръпва от страстна възбуда.

 

 

Вече много по-късно Робин я галеше леко по гърба, а нежността му й създаваше чувство на сигурност, както преди това неговата страст. Когато и двамата вече се бяха върнали към действителността, той каза:

— Няма да допускаме от сега нататък пътуването ни да зависи от случайности. Днес тръгваме за Лондон.

Макси вдигна глава и го погледна.

— Но как? Нямаме пари за пощенската кола.

Той й се усмихна лъчезарно, а това винаги будеше съмнения в нея.

— Ще ти обясня по-късно. А сега трябва да станем, за да успеем да изчезнем, преди слугите да ни спипат.

Струва им цял час да заличат всички следи на пребиваването си. Закусиха набързо, взеха си раниците и напуснаха къщата.

Пътят им водеше покрай конюшните, но вместо да ги отминат, Робин зави и влезе през една странична врата. Макси го последва притеснена в тъмната конюшня, в която сънени коне цвилеха в боксовете си.

Много внимателно, за да не би конярчетата да спят наблизо и да могат да ги чуят, тя все пак не можа да не изсъска ужасена:

— Какво търсим тук?

— Избираме си възможност за транспорт. — Робин прекоси спокойно целия коридор, като преценяваше конете от двете му страни. Повечето бяха работни добичета, но имаше и няколко ездитни коня.

Когато той изведе един скопен жребец от бокса му, Макси му прегради решително пътя.

— По дяволите, Робин! Не желая да имам нищо общо с конекрадство. Или имаш намерение след няколко километра да го натириш, както направи с коня на Симънс?

Той я заобиколи, върза коня за един стълб, после изтича обратно да вземе още един.

— Не, този път не. Животните ще ни трябват до края на пътуването.

— Робин!

— Не бой се! Написал съм обяснителна бележка. Той извади от джоба си едно сгънато листче и го забоде на стърчащ от гредата пирон.

Без да прочете бележката, Макси изтича подир Робин в помещението за оседлаване.

— Твърдиш, че не си крадец или мошеник — каза тя остро. — Но не си вече и шпионин. Войната свърши. За какъв, по дяволите, се мислиш?

— Няма да имаме никакви неприятности. — Той свали едно седло от куката му на стената. — Познавам собствениците на това имение.

Макси го гледаше, свила юмруци. Цялото й доверие, всяко чувство на близост се бяха изпарили.

— Защо трябва да вярвам на думите ти, Робин?

— Дълбоко съжалявам, че се чувстваш в правото си да ми зададеш този въпрос. — Кожата на скулите му беше изопната и бяла като вар.

Макси си пое дълбоко дъх, за да се овладее, преди да изрече думи, които после да не може да върне.

— Убедена съм, че изминалата нощ бяхме честни един към друг — каза тя най-сетне съвсем тихо. — Но днес е вече друг ден и има още много неща, които не зная за теб.

— Ще ти отговоря на всеки въпрос — каза той сериозно. — Но… но бих предпочел да го отложа.

На Макси й идеше да заридае от разочарование. Беше наистина твърде възможно той да познава хората от имението, но можеше също тъй да си представи, че е готов да извърши при необходимост и малка кражба. Ако човек е убивал, отвличал и мамил, открадването на два коня може да му изглежда нещо твърде невинно.

Робин опря седлото на хълбока си и я погали със свободната ръка леко по бузата.

— Още ли не можеш да ми имаш малко доверие, Канавиоста?

Когато й говореше така, не й оставаше друг избор.

— С когото тръгнеш, такъв ставаш — въздъхна тя примирено. — Но не бива да отлагаш прекалено дълго обясненията си.

— Разбирам. Но това пътуване беше за мен нещо съвсем особено. Открих не само теб, но в известен смисъл и самия себе си. Още не съм напълно в състояние да се справя с този факт.

Макси му подари лека, крива, но искрена усмивка.

— Гордееш ли се с това, че можеш да ме превръщаш буквално в някакво трепкащо желе, или това е неизбежно, защото въздействаш по същия начин на всички жени?

— Надценяваш чара ми. — Той се наведе през седлото и бързо я целуна. — Радвам се все пак, че му се поддаваш. Това поддържа поне донякъде силовото равновесие между нас.

Докато той тичаше към конете, тя извика след него:

— Това пък сега какво значи? Та ти можеше още от първия миг да ме въртиш на малкото си пръстче.

Той оседла първия кон и се върна при нея.

— Но пък ти си сигурна, че съм готов да пълзя по ръце и колене върху жарава, стига ти да ме помолиш.

— Не би ли пожелал поне веднъж да разбереш дали бих имала достатъчно основания за подобно изискване?

Той се засмя.

— Ама разбира се, освен това бих си обул противопожарния панталон. И все пак готов съм да го сторя, ако ме помолиш.

Тя го погледна и се усети обзета от странно, спиращо дъха, лекомислено настроение. Той или беше самата честност или най-големият лъжец на света. В края на краищата може да беше и луд — не биваше да пропуска и тази възможност. Почти примирена, тя си избра седло, най-вехтото и най-мизерното, и оседла втория кон.

Робин излезе пръв от конюшнята и двамата поведоха конете към малка порта в задната стена на оградата. Макси се втренчи подчертано във върховете на ботушите си, докато той се мъчеше с ключалката на портичката. Вече отвън, той я заключи отново. После яхнаха конете и препуснаха на юг.

— Възможно ли е изобщо да пристигнем в Лондон още днес? — попита Макси, когато след известно време отново се почувства по-сигурна.

— Да, въпреки че може да е вече по тъмно.

Смръщила чело, Макси си правеше наум сметка с каква сума разполага.

— Ще можем ли, като пристигнем, да си позволим да пренощуваме в някой хан?

— Всъщност не. Парите ще ни стигнат за пътните такси и за храната за един ден, но само толкова. Но аз имам приятели, които могат да ни подслонят.

— Те няма ли да задават неприятни въпроси?

— Тъкмо тези приятели не. — Той въздъхна. — Нашите доста близки взаимоотношения ще трябва да се попроменят и тъкмо това е една от причините, поради които не ми се иска това пътешествие да свършва. Почтени хора положително биха решили, че си непоправимо компрометирана, но това няма никакво значение, защото никой нищо не знае. Все пак в Лондон ще се потопим отново в действителността. Освен че ще се постараеш да откриеш неща, свързани със съдбата на твоя баща, ще искаш навярно да потърсиш и леля си. Ще се държим благоприлично и ще внимаваме лъжите ни относно това пътуване да не се различават.

Макси направи гримаса.

— Което означава навярно, че ще спим отделно.

— Боя се, че да. Когато някой от твоите или моите роднини разбере за съвместното ни пътешествие, той положително ще настоява незабавно да се оженим.

— Това трябва ли да те тревожи? — попита тя сухо. — Мислех, че женитба е тъкмо това, което имаш наум.

— Не мога да си представя какво би те накарало по-сигурно час по-скоро да избягаш от настояването да се омъжиш за мен — ухили се той.

— Напълно съм в състояние да се противопоставя на натиска на общественото мнение — натърти тя гордо. — Особено от хора, които не познавам.

— Аз също, но съвсем наскоро разбрах, че известен конформизъм невероятно облекчава живота.

— Ако си в Рим, дръж се като римлянин, нали?

— Точно така. А за Лондон това важи двойно и тройно. — Той й хвърли кос поглед. — В състояние съм за щастие да намеря утре пари, тъй че в това отношение няма да имаме грижи.

— Мога ли да попитам откъде ще вземеш тези пари?

— Много е просто, при това напълно законно: от една банка. — Очите му светнаха. — Още ли не ми вярваш?

Тя се замисли за миг, после се усмихна колебливо.

— Навярно говори зле за моето познаване на хората, но аз ти имам доверие, поне до известна степен.

— До каква степен? — настоя той с непроницаем израз на лицето.

— Почти съм сигурна, че никога няма съзнателно да ми причиниш зло и винаги ще си държиш на думата. — Макси въздъхна леко. — Все пак не е изключено и да се лъжа. Една мъдра жена ми каза веднъж, че когато човек обича, това намалява наполовина неговата интелигентност и изключва напълно здравия човешки разум. — Почти ужасена, Макси си даде сметка какво е изрекла току-що.

Робин извърна мигновено глава към нея и я погледна право в очите. После хвана юздите на нейния кон и събра двете животни толкова близо едно до друго, че краката им се докосваха. Той се наведе към нея за дълга, страстна целувка.

Когато обгърна с ръце шията му, Макси осъзна почти смаяна дълбочината на чувствата, които думите й очевидно бяха предизвикали. Робин може да не беше способен да й се обясни в любов, но възприе нейната любов като очакван дар.

Поради състоянието на пътищата Гайлс и Дездемона стигнаха в Ръкстън едва към обяд. Пазачът изглеждаше истински щастлив да посрещне маркиз Уолвърхемптън, но подчерта, че лорд Робърт не е идвал в Ръкстън.

Без да са напълно сигурни в това, Гайлс и Дездемона влязоха в бюрото на имението. Хаслип, деловодителят, се беше задълбочил в тефтерите си.

— Лорд Уолвърхемптън! Милорд, ще ни направите ли честта да останете за по-дълго?

Гайлс поклати глава.

— Исках само да се уверя дали брат ми е идвал тук.

Хаслип се поколеба.

— Може и той да е бил, не съм съвсем сигурен. — Когато Гайлс вдигна въпросително вежди, той добави: — Никой не го е видял, но тази заран установихме, че в конюшнята липсват два коня и намерихме ей тази бележка. — Той подаде листчето на маркиза. — Не зная дали е почеркът на вашия брат. Ако е така, всичко е наред, но може и да е подправен от някой хитър крадец. Тъй или иначе две от най-хубавите животни са изчезнали от конюшнята.

Гайлс хвърли поглед върху бележката, в която бяха написани само думите: „Конете ми трябват.“ Изречението беше подписано „Лорд Робърт Андървил“.

— Това е неговият почерк — каза Гайлс и подаде листчето на Дездемона. — Значи миналата нощ е бил тук. Кога установихте липсата на конете?

— Към девет часа.

— Ще се поогледам из къщата. Ако е дошъл късно вечерта, сигурно не е искал да безпокои някого — обясни кратко Гайлс. Беше по-добре да не споменава Опазената невинност. Колкото по-малко се говори за нея, толкова по-добре.

Беше ясно, че куп въпроси пареха Хаслип по езика. Как например е успял негово високоблагородие да прескочи високата стена, обграждаща имението, защо не е предупредил никого тук и защо са му били нужни два коня. Но си прехапа устната.

— Разбира се, милорд, веднага ще ви донеса ключовете.

Гайлс изчака управителят да им отключи и веднага го освободи. След това двамата с Дездемона се заловиха да претърсват цялата сграда. Срещнаха се пак в кухнята.

— Сигурна съм, че са били тук — заяви Дездемона, след като провери килера, шкафчетата със съдове и цинковата вана, по която още се виждаха няколко капки вода. Тя вдигна срещу светлината наскоро измита кристална чаша. — Както гледам, приготвили са си чудесна вечеря и са я сервирали по всички правила.

— Робин винаги е държал на стила — отбеляза Гайлс. — Прегледах скриновете — продължи той. — Като се вземе предвид спалното бельо, което е било използвано, а после внимателно сгънато, може да се заключи, че са спали в различни легла. Може всичките ни опасения да са били напразни.

— Това ще установяваме тепърва — възрази хапливо Дездемона. Въпреки това трябваше да приеме в себе си възможността една двойка да пътува заедно, без мъжът да нападне жената. Само преди един ден щеше да е може би на друго мнение, но съвместното пътуване с Гайлс я бе поучило, че възрастен мъж не реагира непременно като разгорещен младок. Може и лорд Робърт да е предложил на Максима от чист алтруизъм да я придружи.

Дори да не е имало непристойно поведение, въпросите за благопристойност и репутация си оставаха открити.

— Щом са потеглили на коне, могат да стигнат още тази вечер в Лондон.

— Да. — Маркизът я погледна с окуражаваща усмивка. — След ден или два цялата тази бъркотия ще се изясни.

Докато напускаше първа къщата, Дездемона си помисли, че проблемът Максима скоро ще бъде решен, но проблемът маркиз още далеч не беше избистрен. Беше предизвикателство, което й допадаше.