Мери Джо Пътни
Ангелът мошеник (16)

15

Въпреки че Робин се мъчеше да я облекчи според силите си, наложи се тя почти да го носи до канала. Пътят до него сякаш нямаше край. Освен това тя все се боеше да не би Симънс да се свести или неговите хора да се върнат и да почнат отново да ги преследват.

Да зависеше от нея, би предпочела Симънс, защото бе проявил поне малко човечност, но на неговите съучастници не би желала да препречи отново пътя.

Макси се надяваше да срещнат и други хора, но те сякаш бяха измрели. По всяка вероятност всичко живо обядваше. Докато поемаше с Робин по сенчеста уличка между два склада, тя се молеше за чудо. Усещаше, че силите скоро ще й изневерят.

Малко по късно стигнаха до огряно от слънцето малко пристанище, където беше хвърлил котва тежко натоварен шлеп. Капитанът беше възнисък и набит, с прошарена коса. Той вдигна глава и изгледа любопитно новодошлите.

Макси реши, че ще е разумно да отправи към него молба за помощ.

— Моля ви, сър, бихте ли ни помогнали? Нападнаха ни и съпругът ми е ранен.

Слисаното лице на капитана я подсети как е маскирана. Тя свали бързо със свободната си ръка шапката от главата. Мъжът я изгледа с още по-широко отворени очи.

— Нападнали са ви в града посред бял ден? — попита с нескрито недоверие в гласа.

Каква история би направила впечатление на един капитан на речен шлеп? След кратко колебание тя предпочете да каже истината.

— Става дума за мой братовчед и неговите приятели. Те искат да ни попречат да стигнем в Лондон. — Макси хвърли поглед през рамо и не й се наложи да се преструва, за да покаже страха си. — Дали не можем да изминем с вас част от пътя? Тогава ще ви разкажа всичко най-подробно, но сега нямам време. Те могат всеки миг да се появят.

Макси погледна умоляващо капитана и се опита според възможностите си да го убеди, че е съвсем беззащитна. Да беше наблюдавала по-внимателно братовчедка си Патриша, щеше да познава резултатите от дългогодишно упражнявана безпомощност.

— Тия май искат да попътуват безплатно — намеси се луничавият юнга.

Капитанът оглеждаше Робин, който леко се олюляваше.

— Да, ама кръвта по главата му изглежда съвсем истинска — забеляза капитанът и най-сетне взе решение. — Ами добре, млада госпожо, ще ви взема на доверие за няколко мили.

Той направи няколко крачки, приближи се, нарами Робин и го метна, сякаш беше някое учениче, през рамо.

— Качвайте се на шлепа.

Макси го последва, прескачайки тясната ивичка вода между стената на кея и палубата. Шлепът беше доста проста конструкция, с тъпи нос и кърма и с квадратна постройка в средата на палубата. На нея бяха струпани бали, покрити с брезент и миришеше не неприятно на вълна. Товарът се състоеше по всяка вероятност от килими, защото Дафид Джонс им беше казал, че ги произвеждат в този край.

— Предполагам, че предпочитате да не ви видят, в случай че вашият братовчед се появи тук — каза капитанът. — Отвори люка на кърмата, Джейми.

Момчето изтича с готовност към задната част на шлепа. През люка Макси можа да види в складовото помещение още килими. Джейми слезе долу и разчисти място между навитите килими, след което капитанът пусна долу скованото тяло на Робин.

— Внимавайте той да не ми изпоцапа товара.

— Много ще внимавам — обеща Макси. — Ще може ли да пожертвате няколко парцала, за да измия кръвта и да му превържа раната?

Джейми хукна тутакси да изпълни молбата й.

Макси се спусна през люка, коленичи до Робин и прегледа раната. Вече се вдигаше цицина, но Макси установи успокоена, че раната не е дълбока и почти е престанала да кърви.

Минута по-късно Джейми й донесе каквото беше поискала, а също и босилков прах, та раната да заздравее по-бързо. Макси изми колкото можеше по-внимателно кръвта и превърза раната. Робин изтърпя всичко със стоическа сдържаност, но Макси виждаше как ръката му се отваря и затваря върху килима до него.

— Крайно време е да потегляме — заяви капитанът, след като Макси се справи с раната на Робин. — По-добре ще е пак да затворим люка.

— Наистина ще е по-добре — съгласи се тя. — Моят братовчед може да хукне да ни преследва, ако се досети, че ще му избягаме по вода. То… тя е една много заплетена история.

Изразът на обруленото от вятъра лице беше ироничен.

— В това не се и съмнявам.

Веднага щом затвори тежкия люк, Макси чу шум от влачене, а ивицата светлина между капака на люка и палубните дъски изчезна. Изглежда, капитанът беше покрил люка с килими. В себе си тя му благодари за предвидливостта. Дори ако Симънс реши да преследва шлепа, едва ли ще ги открие в това скривалище.

Само че в резултат на мерките за сигурност в склада стана тъмно. Скривалището им беше точно два метра дълго и по един широко и високо. На Макси й заприлича на нещо като подплатен ковчег. Опита се да прогони неприятното чувство от тясното пространство. Важното е, че по този начин успяха да избягат от Симънс и че капитанът им е по всяка вероятност добър съюзник.

Тя чу неясно как Джейми пусна мотора. Шлепът се задвижи. Макси едва сега усети колко е изтощена. Тя се изтегна до Робин.

— В съзнание ли си?

— На последния акт присъствах с повече или по-малко пълно съзнание, въпреки че се чувствам като мокър чувал — отговори той със слаб глас.

Тя се усмихна облекчено.

— Като те слушам, май камъкът поне хумора ти не е улучил.

— Разбира се, че не е. Моята глава е най-неразбиваемата част от тялото ми — заяви той и след кратка пауза попита: — Да се намира тук малко вода?

Тя надигна главата му, за да може той да отпие от шишето. След като го запуши отново, попита:

— Освен тази на главата, имаш ли други рани?

Настъпи пауза и тя го чу да се движи и да се опипва.

— Нямам какво да доложа — каза най-сетне.

— Добре. В такъв случай можеш да потърсиш сега приемливо обяснение защо моят братовчед Симънс и неговите приятели ни преследват.

— Ти си толкова изобретателна, че ще е срамота аз да се намесвам — възрази Робин.

— В сравнение с теб в измислянето на историйки съм направо любителка.

— В измислянето на историйки възможно, но не и в представленията. Ако не го знаех, щях да повярвам, че си уплашена до смърт и абсолютно безпомощна.

— Откъде си толкова сигурен, че не е така? — осведоми се тя и не знаеше дали да се почувства поласкана от доверието му, или да се засегне, че не й съчувства.

— По простата причина, Канавиоста, че жена, нападаща три пъти по-едър от нея професионален бияч, е толкова смела, че излага живота си на смъртна опасност. Той се обърна, прегърна я с една ръка и я привлече към себе си. — От теб става великолепен телохранител.

Тя се облегна усмихната на него, бузата й почиваше на гърдите му. Макар да знаеше колко ирационално е това, чувстваше се безкрайно сигурна в прегръдката му.

Малко по-късно дишането му стана съвсем спокойно и равномерно. Изглежда, беше заспал. Макси се възпротиви на изкушението да стори същото. Насила будуваше, вслушваше се във водата, която се удряше в кърмата, и измисляше правдоподобната история, която ще разкаже на капитана.

Шлепът „Пенелопа“ тъкмо навлизаше в първия шлюз на Фокстън, когато двама тежко дишащи мъже се появиха на успоредната пътечка на брега.

— Ей, вие там — извика по-едрият със силен акцент на жител на някой краен лондонски квартал. — За момент, значи! Искам да ви задам няколко въпроса.

Джон Блейън извади лулата от уста и изгледа новодошлия. Момчето, изглежда, току-що яко се беше било.

— Никой не спира шлеп, влязъл в шлюз — сложи той момчето на място и викна на сина си: — Отвори долната преграда.

Джейми вдигна преградата и водата почна да нахлува.

— По дяволите, на вас говоря! — изкрещя лондончанинът.

Блейън не беше възхитен от държането на чуждия човек. За разлика от него малката лейди се бе държала наистина очарователно.

— Аз пък си имам работа — извика той в отговор. — Я по-добре се размърдайте и ни помогнете за преградите. Като минем, ще има време за приказки.

Футщокът между първия и втория шлюз се изравни и Джейми отвори преградата между тях. Моторът придвижи шлепа напред, преградите зад него се затвориха, а вратата на следващият шлюз се вдигна.

Докато гледаше как „Пенелопа“ бързо потъва, лондончанинът пристъпваше нетърпеливо от крак на крак и се чудеше дали да скочи на борда и да накара капитана да му отговори. След малко махна на спътника си и двамата помогнаха на Джейми да вдига вратите на шлюзовете.

Шлюзовете на Фокстън бяха два пъти по пет, свързани в средата с басейн, в който плавателните съдове можеха да се обръщат. Преминаването през десет шлюза е много бавно и Блейън всякак щеше да има време да отговори на няколко въпроса, но при създалите се обстоятелства той предпочете да се занимава непрекъснато с разни други работи.

Шлепът стигна най-сетне до най-долния шлюз, цели двайсет и пет метра под първия. Лондончанинът скочи на борда и попита подчертано учтиво:

— Ще имате ли добрината да ми отговорите на няколко въпроса?

Блейън натъпка пресен тютюн в глинената лула, запали късче хартия, пъхна я в тютюна и дръпна няколко пъти, докато лулата запуши както трябва.

— Какво ви интересува?

— Търся двама престъпници, един рус мъж и една млада лейди. Много са опасни.

— Ами! — На лицето на Блейън се изписа безкрайно отегчение.

Лондончанинът се заразхожда важно по цялото протежение на палубата, заоглежда се, да открие някакви следи от плячката си, после взе да описва бегълците и техните престъпления.

На Макси й се струваше, че вече от дни са в плен на този мрак, въпреки че бяха минали не повече от два часа. Когато долови ясно как се огъват дъските на палубата, веднага дойде на себе си. Шумът от гласовете надвиваше тихия плисък на водата.

Разговаряха двама мъже, единият със силен простонароден акцент. Въпреки че много се напрягаше, Макси не успяваше да долови смисъла на думите им. Робин продължаваше да спи, но тя се изправи напрегната.

Когато тежките стъпки наближиха, тя едва се решаваше да диша. Дъските потрепериха под тежестта на много едър мъж. Симънс трябва да беше достатъчно близко и можеше да издърпа килимите над люка и да чуе ударите на сърцето й.

Само на метър от главата й стъпките се отдалечиха. Ситуацията беше много по-ужасна от това да се изправиш на открито място срещу врага си. Нервите на Макси бяха толкова изопнати, че изпитваше истерична нужда да крещи високо или да задумка с юмрук по капака на люка, да стори нещо, което да сложи край на това ужасно напрежение.

Робин се раздвижи в продължилата тишина и си пое дълбоко дъх. Тя веднага протегна ръка, напипа в катранената тъмнина устните му и сложи пръст върху тях.

Тогава чу съвсем ясно гласа на Симънс.

— Всеки, който помага на престъпници, нарушава кралския закон и бива изправян заедно с престъпниците пред съда.

От дръзката лекота, с която този нехранимайко се позоваваше на законите, на Макси й секна дъхът.

Когато стъпките най-сетне пак се отдалечиха, тя понечи да свали ръка от устните на Робин, но преди да успее, той целуна силно дланта й.

Изненадана, Макси въздъхна дълбоко. Колко различно реагираше тя самата на привидно сходни неща. Защо тази целувка, лека като докосването на пеперуда, буди у нея чувства, които не бе изпитала, докато държеше ръка на устните му?

Изведнъж заобикалящият я мрак вече не криеше опасности, а нежна чувственост. Тя протегна ръка и прокара леко пръсти през косата му и над превръзката. Връхчетата на пръстите й намериха бузата му, неговите устни. Той ги отвори и докосна пръстите й с език. Макси неволно потрепери. Когато той сложи ръка на тила й и я привлече към себе си, тя не се дръпна. Тъкмо обратното. Устните й се отвориха за страстна целувка.

Тя забрави, че е била напрегната, забрави страха от преследвачите на палубата. Вече не съществуваше нищо освен мъжът в прегръдката й, кадифената грапавина на този език и мъжката сила на неговото тяло. Ръката му се запровира между двете им тела, докато не стигна чувствителното място между нейните бедра. Когато я погали там, тя високо изстена. Вълни на страст я заляха цялата. Ръката й се спусна по тялото му и обгърна коравото доказателство за неговата мъжественост.

Цялото му тяло се вцепени. Тя го галеше и се наслаждаваше на властта си, презираше дрехите, които ги разделяха.

Над тях дъските потрепериха под тромави стъпки. Тежестта на мъжа разлюля целия шлеп.

Стъпките се приближаваха все повече и повече, спряха точно над люка. После изгърмя гласът на Симънс. Не можаха да разберат думите му, но много добре заканите, скрити в тях.

Върната толкова рязко към действителността, Макси изпита желание да се напляска със собствените си ръце. Какво бе станало с решението й в никакъв случай да не допуска по-задълбочена връзка с Робин? Умът й не беше повече от този на някой слепок. Тя се дръпна бавно от него.

Робин я хвана за китката, но тя се стегна цялата и той веднага я пусна — много неохотно наистина, както тя лесно разбра по изпълнената с желание ласка, с която неговата длан се плъзна по китката, а после по дланта й. Това леко докосване беше като масло, налято в готовите да я погълнат пламъци на желанието.

Когато той дръпна ръката си, тя трябваше със сила на волята да се принуди да не посегне отново към него. Ако сега го докоснеше пак, нямаше да има връщане назад.

Тя се дръпна, доколкото го позволяваха килимите, и си пожела скривалището им да беше по-просторно. Сърцето й тупкаше толкова силно, че почти заглушаваше тежкото дишане на Робин.

Дъските скърцаха всеки път, когато Симънс преместваше тежестта си. После се чу шум от влачене, сякаш някой издърпваше килимите. Боже милостиви, той дали знае, че под тях има още един люк?

Някакъв глас извика нещо откъм носа. Дъските отново изпращяха. Изглежда, Симънс се отдалечаваше към гласа.

След безкрайна тишина, през която Макси отправяше горещи молитви към небето, шлепът отново потегли.

Шумовете, с които се вдигна капакът на люка, събудиха Макси от дълбоката дрямка. Ако се съди по проникналата вътре светлина, трябва да беше вече следобед.

Макси погледна предпазливо нагоре, но оттам ги гледаше не Симънс, а капитанът.

— Всичко наред ли е там долу?

— Да, за което сме ви много благодарни — отговори Робин. Той стана, метна се с учудваща ловкост на палубата, обърна се и протегна ръка на Макси, за да й помогне да се качи и тя. — Впрочем името ми е Робърт Андерсън, а това е съпругата ми Максима.

Макси веднага забеляза, че сега нарече себе си Андерсън, а не Андървил. За щастие имаше достатъчно ум в главата и не взе да се фука с някаква измислена титла. Те двамата изглеждаха и без това достатъчно подозрително.

Тя се огледа и установи, че шлепът е спрял в края на един шлюз. На брега се издигаха каменна конюшня и малката, заобиколена с градинка, къщичка на пазача на шлюза. Всичко беше толкова мирно и сигурно.

Капитанът извади лулата от уста.

— Името ми е Джон Блейън. Синът ми Джейми отиде да отведе коня в конюшнята.

Двамата мъже си стиснаха ръце.

— Надявам се, че Симънс не си е позволил прекалени грубости спрямо вас — каза Робин.

— Напротив, позволи си. — Иззад облака дим проблесна усмивка. — Надявам се да не му се е случило нищо лошо. Понеже момчето се спъна в едно въже и падна в канала. Това трябва да му е отнело желанието да пътешества по вода, та изпълзя на брега и изчезна.

Макси се запита разсмяна как ли е предизвикал Блейън този „инцидент“.

— Имате ли желание да ни правите компания за вечеря?

Думите му подсетиха Макси, че от закуската с джамбазите не са хапвали нищо. Наистина ли е било само преди няколко часа?

— Приемаме с удоволствие поканата ви.

Джон Блейън ги заведе в грубо скованата кабина, където на масата вече беше сложено яденето, което жената на Блейън беше приготвила в Маркет Харбъроу. Тя имаше за щастие много великодушна представа за количествата, които биха спасили съпруга и сина й от глад, тъй че имаше предостатъчно агнешки пастет, хляб, сирене и мариновани лукчета. Докато четиримата се хранеха, приятният вечерен ветрец нахлуваше през отворената врата.

Когато привършиха, Блейън отново натъпка лулата.

— Е, госпожо Андерсън, казахте ми, че можете всичко да обясните. Но вашият братовчед твърдеше, че вие и съпругът ви сте обвинени в кражба и нападения. — При думата „братовчед“ лека иронична усмивка се появи на лицето му.

— Симънс изобщо не ми е братовчед — заяви откровено Макси. — Казах го само защото истинското обяснение е твърде сложно.

— Бих могъл да открия и семейно сходство в чертите на лицата ви — ухили се той. — Но как стоят нещата в действителност?

Макси нахвърли на едро събитията от последните седмици: обясни, че баща й е умрял в Лондон при неизяснени обстоятелства, но чичо й се мъчи с всички възможни средства да й попречи да разбере какво всъщност се е случило.

— Уверявам ви, капитан Блейън — заключи тя откровено, — че не сме извършили нищо наказуемо. — Ех, поне тя не беше, защото да причисли и Робин към невинните, бе навярно малко пресилено. — Откраднах само една пътна карта на чичо, а се бранихме срещу Симънс и хората му.

— Вашият чичо беше ли преди женитбата ви и ваш настойник? — попита Блейън и запали тютюна в лулата.

Тя поклати глава.

— Никога. Дори да не бях омъжена, не бих имала нужда по закон от такъв настойник, защото навърших наскоро двайсет и пет. Следователно чичо няма никакво право да се меси в работите ми.

Не само Блейън, но и Робин я изгледа изненадано. Заради крехката й фигура хората бяха склонни да я смятат за по-млада, отколкото беше в действителност.

— Като ви слушам, оставам с впечатлението, че казвате истината, макар може би и не цялата. Все пак с удоволствие бих наблюдавал как сте се „самоотбранявали“ срещу Симънс и апапите му. — Блейън смукна от лулата, тютюнът просветна в мрака. — Както разбирам, ще гледате да стигнете час по-скоро в Лондон, но ако искате да прекарате нощта в склада, нямам нищо против.

Макси се наведе през масата и целуна бързо загрубялата му от работата ръка.

— Бог да ви благослови, капитан Блейън. Вие и Джейми се държахте наистина чудесно с нас.

Джон Блейън за малко да изтърве лулата от уста.

— Като почнеш да разправяш това на майка си — обърна се той към Джейми — не забравяй да й обясниш, че идеята за целувката не беше моя.

 

 

Побеснял от гняв, Симънс претърсваше надлъж и нашир, дано открие бегълците, но те сякаш бяха изчезнали от този свят. Не съвсем благонадеждният капитан на канала беше измърморил нещо за двама души, които зърнал в конска каруца, други пък му разказаха други неща, но нищо не го насочи по диря, обещаваща успех.

Като се проклинаше за провала си, той изпрати неохотно на лорд Колингууд новината, че е загубил следите на бегълците и не може да гарантира, че девойката няма да стигне до Лондон. Заключаваше с препоръка негово превъзходителство да попречи с други средства племенницата му да разбере истината за смъртта на баща си.

Що се отнася до него, той щял да продължи преследването.