Мери Джо Пътни
Ангелът мошеник (18)

17

Маркиз Уолвърхемптън предполагаше, че на Робин и Опазената невинност ще им трябват три или четири дни, за да стигнат от Маркет Харбъроу до Ръкстън. Гайлс също пое на юг, като упорстваше по пътя със смайващо неуспешно издирване. Двойката беше изчезнала като лятна утринна мъгла.

Намерението му беше да прекара третата нощ в Ръкстън, но проливен дъжд превърна пътищата в кална пустиня и принуди каретата му да се движи с непоносимо бавно темпо. Ядосан, той се обвиняваше, задето е загубил прекалено много време в безполезни разпити. Да бе го осъзнал само преди няколко часа, можеше отдавна да е в Ръкстън. Но сега е принуден да спре в най-близкия хан. Неособено радостна перспектива.

Докато каретата му си проправяше с мъка път през купищата кал, той се улови, че мисли за Дездемона Рос, която имаше крайно неприятната способност да се вмъква в размислите му — когато беше буден и когато спеше.

Нещо изпращя силно и го върна рязко към действителността. Каретата спря внезапно и с тревожно разклащане. Гайлс въздъхна и слезе въпреки дъжда. Само това му липсваше.

— Да видим ли колко е сериозно? — викна той на кочияша.

Уикис предаде юздите на Милър, млад слуга, едновременно телохранител, коняр и лакей. След като се смъкна от капрата, двамата с Гайлс заджапаха през калта, за да разберат каква е повредата.

— Оста е счупена, милорд — съобщи навъсено Уикис. — Ще трябва да пратим Милър да доведе ковач.

Гайлс нахлупи шапка дълбоко на ушите, за да попречи на дъжда да се стича във врата му.

— На две-три мили сме от Дейвънтри. Там сигурно има ковачница.

Тъкмо искаше да изпрати Милър, когато чу зад себе си шума на конска каруца.

— Можем май да говорим за късмет — заяви Уикис и застана насред пътя, за да спре приближаващата се каруца.

Само че не беше каруца, а още една частна карета — карета с много добре познати жълти украси. Широка усмивка цъфна на лицето на Гайлс.

Когато каретата приближи, висока женска фигура се изложи на стихиите и запристъпва към него. Той ускори крачка и извика:

— Върнете се в каретата, лейди Рос. Съвсем излишно е и вие да се измокрите до кости.

— Не се безпокойте, Уолвърхемптън. Няма да се разтопя. — Тя демонстрира смела усмивка. От шапката й се стичаха капки, гъстите й мигли бяха залепнали. — Най-сетне ми се предоставя шансът по изключение и аз да ви помогна. Как бих могла да го изпусна? Допускам, че ви се е счупило колело или дори оста, нали?

Той кимна.

— Ще е много мило, ако помолите в Дейвънтри някого да ни се притече на помощ.

— Защо не се качите при мен? Вашите хора положително ще се справят и сами. Имам намерение да отседна в „Уитшиф“, твърде приятен хан. — Тя се уви по-плътно в наметалото. — Времето наистина не е особено подходящо за пътуване.

Възможността да прекара известно време с лейди Рос беше твърде примамлива, за да бъде отхвърлена. Гайлс нареди на хората си да изчакат помощта, взе си от каретата пътната чанта с най-необходимото и се прекачи в каретата на лейди Рос.

— Къде е камериерката ви? — попита той, установявайки, че се оказаха сами в каретата.

— Това глупаво същество взе, че се простуди яко, та се наложи да я отпратя да си върви у дома. — Тя наведе глава встрани. — Както виждате, не последвах съвета ви да чакам смирено в Лондон появата на бегълците. Два или три пъти се натъкнах на хора, които твърдяха, че са видели двойката, но сериозна следа не открих. А на вас как ви потръгна?

— Не по-различно. — Гайлс стигна спонтанно до заключението, че не бива да продължава да пази Ръкстън в тайна. — Робин притежава къща близо до Дейвънтри. Запътил съм се натам. Много е възможно двамата да са решили да прекарат там един-два дена. Имате ли желание да ме придружите?

— Непременно. — Тя се усмихна подчертано иронично. — Ще е безкрайно по-добре, ако ги открием двамата заедно.

Заедно. Думата звучеше приятно.

В Дейвънтри намериха ковач, готов срещу неособено завишено заплащане да се залови веднага да поправи каретата на Гайлс. След което се запътиха към „Уитшиф ин“.

Там Гайлс поръча чай и сладки. Ханджията предаде поръчката и ги настани в сепаре.

Гайлс си свали палтото, а Дездемона отиде до камината.

— Всичко това ми изглежда много познато — заяви тя. — Срещаме се май все в ханове. — Тя свали шапката си и разтърси глава. Червената й коса се разпиля като дива грива по раменете, а понеже беше мокра, стана на къдрици.

Гайлс я гледаше като омагьосан как прокарва пръсти през това червено великолепие и напразно се опитва да приглади кичурите.

Той тъкмо искаше да направи забележка относно последиците, които срещите в ханове могат да имат за доброто име, когато Дездемона свали наметалото.

Беше се питал как ли изглежда тя без пластовете безформени дрехи. Сега получи отговор, а той отприщи потоци от лава във вените му.

Беше я смятал за доста яка, по женски привлекателен начин възпълничка. Но под това се разбираше обикновено фигура набитичка от глава до пети.

Дездемона беше пълничка само на определени места. Мократа муселинена рокля беше залепнал за тялото й като фуста и откриваше наистина забележителна фигура. Краката й бяха много дълги и красиви, тънката талия подчертаваше по недвусмислен, направо драматичен начин извивките на тялото й. Притежаваше преди всичко две направо забележителни…

Гайлс се помъчи тутакси да придаде равнодушен израз на лицето си. Някой джентълмен би казал може би, че тя има великолепна шия, защото всичко останало не можеше да бъде изречено в благопристоен разговор. Лейди Рос наистина имаше великолепна шия… но и всичко останало в нея не беше за пренебрегване.

Лицето й се вкамени.

— Зяпнал сте ме — оплака се тя уязвена.

Той не можеше да го отрече. Вдигна замечтан поглед и заяви с изпълнена със съжаление откровеност:

— Лейди Колингууд имаше право.

Лицето й стана червено като косата.

— Не бе обида — побърза той да я увери. — Вие сте невероятно привлекателна жена. Никой мъж не може да не го види.

— Значи сте на мнението на снаха ми, че изглеждам като достъпна жена — изсумтя тя. — И двамата сте прави, защото твърде много мъже са се държали с мен, сякаш наистина съм такава. — И тя посегна към мокрото си наметало.

Горчивите й думи обясниха на маркиза защо мъжкото внимание толкова я притеснява. Той бързо свали горната си дреха.

— Облечете това. За разлика от вашето наметало поне е сухо.

Тя се поколеба, а той добави с най-мекия си глас:

— Извинявам се за думите си. Не исках в никакъв случай да бъда непочтителен. Бях просто много изненадан. Наистина сполучливо криете хубостта си.

Тя пое много предпазливо дрехата, сякаш очакваше да бъде нападната. Наметна я, но после я свали. За огромно съжаление на Гайлс дрехата му я превърна отново в образец на свенлива почтеност.

Донесоха чая, той й наля една чаша, подаде й чинията с бисквитите. Отначало тя продължи да седи на ръба на стола си, сякаш готова да скочи, но докато чаят постепенно я стопляше, а Гайлс не скъсяваше разстоянието помежду им, тя взе да се поотпуска.

— Предполагам, че въвеждането ви в обществото не е минало без усложнения — каза той със съзнанието, че е крайно време да проумее плашливостта на дамата. — Невинността събужда обикновено инстинкта за покровителство, но вие имате хубост, която кара мъжете да се забравят, особено младите мъже, на които е присъща по-скоро страст, отколкото търпение.

Дездемона гледаше в чинията си и ронеше бисквита.

— Когато един младеж ме отмъкна за пръв път от моята гувернантка, изпитах силни угризения на съвестта и се запитах с какво съм го насърчила. Най-сетне проумях, че причината не е моето държане. — Тя присви устни. — За да мога да се браня, пъхнах в косата си една дълга игла.

— Започвам постепенно да разбирам защо имате толкова лошо мнение за мъжката половина от човечеството — каза той замислено. — А първият ви сезон тогава… Било е само началото, или се лъжа?

— Защо искате да знаете, Уолвърхемптън? — Тя вдигна глава и го стрелна предизвикателно. — Дори ако проявявате по невероятно приятелски начин непочтени намерения, не мога да приема, че моето минало ви засяга.

Той си пое дълбоко дъх.

— Тъй като намеренията ми не са непочтени — той явно се затрудняваше с формулировките, — трябва да бъдете откровена с мен.

Тя отвори широко очи и остави рязко чашата, която издрънча. Двамата се гледаха и изживяваха един от онези мигове, в които всичко се променя завинаги. Какъвто и да бъде краят, връщане назад нямаше.

Когато отвори уста, думите й бяха привидно незначителни, но той знаеше, че не са.

— Видях веднъж съпругата ви. Беше фина и крехка, като порцеланова фигурка.

И той остави чашата си на масата, но много внимателно, за да не се чуе звук. Щом той бе подложил Дездемона на изпитание, тя имаше право да му върне със същото.

— Да, Дианта беше много хубава.

— Двете сме толкова различни!

— Моля бога да е така — отговори той и не можа да прикрие горчивината в гласа си. — Защото в противен случай бих могъл да направя втората голяма грешка в живота си.

През целия разговор Дездемона изпитваше тревожна несигурност. Последните думи на маркиза й върнаха част от самочувствието. Радваше се, че и той е не по-малко раним от нея.

— Какво се случи?

Той стана и се заразхожда, без да спира.

— Няма много за разказване. Когато се оженихме, бях като зашеметен от нея. Просто не проумявах как е могла да избере сред толкова много тъкмо мен. — Той присви широките си рамене. — В сляпата си влюбеност не виждах причината: през онази година съм бил на пазара на кандидатите с най-висока титла и най-значително богатство. А тя умееше наистина великолепно да играе ролята на сладка, беззащитна невинност. Беше толкова лесно да се оставя да ме измами.

— Но тя е изпитвала все пак чувства към вас. Разумна жена, която може да избира, никога не би се спряла на мъж, когото не обича.

На лицето му се изписа сарказъм.

— Не й бях съвсем несимпатичен, но както тя ми довери при едно от нашите чести спречквания, още преди края на медения месец вече ужасно съм я отегчавал. Знаела, че ще стане така, но не толкова скоро и до такава степен.

Дездемона цяла се сви. Този ужас й напомни болезнено за собствения й брак.

— Но Дианта не беше непрактична — продължи той. — Беше готова срещу парите и титлата ми да се примири със скучната ми личност. Беше невероятно надарена със способността да пръска пари, а искаше и на всяка цена да стане маркиза.

— Тя почина заедно с детето при раждане, нали? — Дездемона си спомни, че го беше прочела във вестника и беше съжалила за толкова ранната смърт на хубавата жена.

— Да. — Гайлс стовари юмрук върху плочата на камината, после дълго се взира в пламъците. — Малко преди да умре, когато се надявахме, че детето ще остане живо, тя ми каза, че с голяма степен на вероятност предполага, че то не е от мен. И сякаш почти съжаляваше. Обикновено жени в нейното положение се осигуряват, раждайки един или двама легитимни наследници, преди да поемат по собствения си път. Изглежда, и тя го е имала предвид, но… нещастните случаи не могат да се изключат.

Дездемона се усети изпълнена от дълбоко съчувствие. За пръв път през живота си се реши да покаже на един мъж, че иска да го утеши, без да се бои, че той ще я разбере погрешно. Тя сложи ръка на лакътя му и каза:

— Всичко това безкрайно ме натъжава. Тя не ви е заслужавала.

Той беше овладял напълно гласа си, но мускулите под ръкава на ризата се бяха изопнали като стоманени въжета.

— Тогава не съм го осъзнавал, но се оказа, че имаме твърде различни представи за нашия брак. Моята се оказа катастрофално погрешна. — С едва чут глас добави: — Най-лошото беше, че не можех истински да тъгувам.

— Разбирам ви много добре — каза тя тихо. — Когато съпругът ми почина, изпитах облекчение, вина, някакво безлично съжаление за една безсмислена смърт. Беше една много… сложна смесица.

Той вдигна ръка и я отпусна за миг върху пръстите й.

— Не познавах лично сър Гилбърт Рос, но знаех, че му се носи славата на картоиграч.

— Да, и на такъв. — Дездемона се загледа в пламъците. Никога и с никого не беше говорила за брака си, но откровеността на маркиза изискваше да му отговори със същото. — Той се удави една нощ в улична яма, мъртво пиян. Единственото положително нещо в целия му живот беше, че умря след огромна печалба на рулетка, тъй че имах достатъчно пари, за да му платя дълговете, а и нещо да ми остане. Това и скромното наследство от една леля ми позволиха известна независимост. Разбрах, че като вдовица се чувствам по-добре, отколкото като съпруга.

Гайлс въздъхна.

— Този модерен избор на партньор за толкова кратко време е повече от опасен. Тъй че едва ли трябва да се учудваме, че и вие, и аз сме се озовали с партньори, които се оказаха твърде различни от онова, което сме очаквали.

— Така е, въпреки че не аз си избрах съпруг.

— Семейството ли го направи вместо вас?

— Не, брат ми положително щеше да направи по-добър избор. По време на първия ми сезон в Лондон сър Гилбърт беше само един от сериозните ми ухажори. Състоянието ми изобщо не можеше да се сравнява с вашето, но имах все пак добра зестра, мъжете харесваха външността ми, въпреки че невинаги се отнасяха с уважение към мен. Гилбърт усърдно ме ухажваше, но знаеше много добре, че брат ми никога няма да даде съгласието си да се омъжа за него. Затова ме покани един ден да се разходим с карета в парка. Върна ме у дома едва на другия ден.

Маркизът свъси чело.

— Той…?

Дездемона впери отново поглед в огъня.

— Не. Той ме отведе в необитаема вила, закле ми се във вечната си любов и заяви, че не може да живее без мен. Бях естествено ужасно разгневена, но и поласкана. Той беше хубав, а пък аз достатъчно млада, за да реша, че всичко това е ужасно романтично.

— Разбирам — каза навъсено Уолвърхемптън. — Вярно, не ви е докоснал, но фактът, че сте прекарали нощта с него, е бил достатъчен, за да ви компрометира непоправимо.

— Точно така. Всички бяха единодушни, че не ми остава друго, освен да се омъжа за него. — Пълните й устни станаха съвсем тънки. — Бях прекалено млада, за да зная, че изход винаги има. Затова се покорих на съдбата си.

— И затова сте решили сега толкова твърдо да позволите на племенницата си да направи сама своя избор — независимо от това, какви ще са последиците?

— Да, така е. Не ще позволя никому, никому, да я принуди към нежелан, жалък брак. — Дездемона хвана машата и разрови жаравата. — Тогава трябваше да се възпротивя, но както вече казах, беше ми направило огромно впечатление, че един мъж е готов заради мен на отчаяна постъпка. Не ми беше антипатичен, намирах го много забавен, освен това прецених факта, че не ме изнасили, като доказателство за искрени чувства. За съжаление обичал ме е не повече, отколкото Дианта вас.

— Само вашата зестра ли го е интересувала?

— Била е основният мотив. Но освен парите… — Тя преглътна и вече не знаеше как да продължи. Маркизът я прегърна през рамо и тя се поотпусна.

— Веднъж, доста пиян, Гилбърт ми разказа, че си съставил списък от състоятелни момичета, които да не са освен това и от чак толкова високопоставени благороднически семейства, та да са недостижими за него. След като се запознал с всички, спрял се на мен, заради моите… гърди. — Тя сякаш сама се учуди, че е произнесла думата.

Той я привлече безмълвно по-близо до себе си. Тя усети, че разбира колко унизително е било за нея това.

— В брака става дума всъщност за сделка секс срещу пари — каза замислено той. — Мъжът пази и храни жената, срещу което тя е сексуално на негово разположение, факт, с който не могат да се гордеят нито мъжът, нито жената. Не стигнах лесно до това заключение. — Ръката му стисна по-силно нейната. — Имала сте нещастието да се видите принудена, по финансови и сексуални причини, да се омъжите. А това е наистина достойно за съжаление.

— Боже мили, какви глупаци са хората! — засмя се горчиво тя. — Излиза, че всички романтични брътвежи се свеждат до едно: мъжът търси жената, която най-силно да го възбужда, а жената избира мъжа, който може най-добре да я осигури?

— Може би изглежда така, но това е само началото. Хората са сложни същества и един добър брак би трябвало да задоволява най-различни желания и нужди. — В стоманеносивите му очи проблеснаха весели искри. — Не е никак зле, ако освен привличането, приятелството и доверието с партньора ти те свързва и физическото привличане.

Тя отмести поглед, отново смутена, но и доволна, че ръката му я прегръща.

— Значи ли това, че се връщаме към факта, че приличам на леко момиче?

— Всъщност не. Подобни жени никога не са ми се стрували особено интересни, поне за не повече от час или два. За разлика от тях вие сте безспорно и от всяка гледна точка много интересна. Възхищава ме идеализмът на политическата ви дейност, както и всичко, което правите за вашата племенница, въпреки че никога не сте я виждала. Харесвам и прямотата ви. — Той се усмихна. — Допада ми още, че когато се изчервявате, това много ме улеснява в отгатването на мислите ви.

Пламтящата руменина, която заля бузите й, потвърди думите му. На Дездемона ужасно й се дощя да тропне с крак като малко момиченце.

Гайлс завърши изброяването на достойнствата й с думите:

— Фактът, че ви ценя и уважавам като личност, е само основният камък. Защото обстоятелството, че притежавате външния вид на несравнима, изключителна оперна танцьорка, може само да ме прави щастлив.

Подкупващата логика, с която той се стараеше да я освободи от комплексите й на тема външност, я накара да се разсмее. За пръв път през живота й възхищението на мъж й беше безкрайно приятно, при това и съвсем безопасно.

Но после тя вдигна поглед и смехът й секна. От онова, което прочете в очите му, й спря дъхът. В тях имаше плътско желание, но и нежност и разбиране. Когато той се наведе към нея, тя изобщо не се опита да избегне целувката му.

Отначало беше само нежна ласка, толкова различна от бруталните нападения на младежите, които я бяха притискали като момиче в някой тъмен ъгъл. Съпругът й много рядко си беше правил труда да я целуне, предпочиташе да задоволи бързо желанието си.

Устните на Гайлс докосваха много бавно, много чувствено устата й и будеха усещания, които Дездемона никога не бе смятала за възможни. Отначало стоеше неподвижна, но много скоро изпита желание да реагира. Тя обгърна шията му с ръце и се притисна към него. Телата им си пасваха, сякаш създадени едно за друго.

Ръката му се плъзна под дрехата, която й беше наметнал. Той почна да я гали много нежно по гърба. Ръцете му разпалваха тялото й под влажния муселин на роклята. Дездемона не подозираше какво му струва да се овладява, докато тя най-сетне разтвори устни и докосна почти плахо езика му. Той изстена мъчително и я притегли така силно към себе си, че Дездемона усети цялата сила на неговата мъжественост. Тя сякаш се вцепени, уплашена от чувството, че я изнасилват.

Той веднага отстъпи крачка назад. Като дишаше тежко, бързо я погали по разрошените червени къдрици.

— Извинявай, но беше наистина толкова лесно да се забравя. Не исках да те стресна.

— Не си го и сторил. Поне немного. — Тя също се чувстваше объркана и възбудена. — Какво ще става занапред с нас, Уолвърхемптън?

Той се усмихна накриво, но и с очевидна надежда.

— Бихме могли по-често да се срещаме, по-добре да се опознаем. Да разберем дали сме подходящи един за друг.

— Това би ми харесало. — Но още докато го казваше, тя вече пак се беше свила вътрешно. — Но ще ни трябва известно време. Както вече споменах, независимостта много ми допада.

— А също и самотата? — попита той тихо. Тя сведе очи към пода и поклати глава.

— Нека сме напълно откровени един с друг. Ако стигна до заключението, че не мога да се омъжа повторно, ще ти го кажа. Ако ли ти решиш, че ще съм невъзможна като твоя партньорка, и ти ще трябва да ми го кажеш. Не бих искала да се чувстваш задължен да се жениш за мен само защото смяташ, че си ми дал повод да го очаквам. Имам предвид, че Уелингтън се е оженил по тази причина и ти знаеш какъв е бил краят.

— Съгласен. Този практичен разум е още нещо, което ми харесва у теб. Но за да поускорим нещата между нас, би трябвало да направиш може би усилие и да почнеш да ме наричаш Гайлс. — Той присви устни. — Дианта ме наричаше винаги с титлата ми…

— Каква безсмислица! Добре, Гайлс. — Тя го погледна замислено. — Смяташ ли, че можеш да ме наричаш Дездемона, без да избухваш в гръмогласен смях?

— Допускам, че не. — Очите му заблестяха подозрително. — Когато ме нападна тогава, в Уолвърхемптън, мина ми през ума, че Отело може да е удушил с известно основание своята Дездемона. Оттогава тази мисъл ме спохожда от време на време.

— Забележката ти е напълно погрешна и недостойна за теб. — Дездемона се опита да бъде сериозна, но трябваше да се пребори с желанието да се разсмее.

— Възможно — съгласи се лукаво Гайлс. — Само че защо се кикотиш?

— Аз съм достопочтена вдовица на зряла възраст и със сериозни интереси — заяви тя тежко. — Тъй че аз никога не се кикотя.

Но в същия миг скри лице на рамото му.