Кристина Дод
Вълнуващи нощи (26)

25

Красив е, който прави красиви нища, но грозотата те пронизва в сърцето.

Старците от Фрея Крегс

Оугли постоянно наблюдаваше Хепбърн и видя как Валдемар влезе в залата, отиде при своя бивш капитан и му каза нещо. Изглеждаше развълнуван и очевидно не го беше грижа, че сегашният му господар ще го пребие от бой за тази волност. Във всеки случай Оугли възприе поведението му като заплашително, особено когато лорд Хепбърн кимна рязко и двамата излязоха от залата.

Оугли не бе забравил, че е видял Кармен, и не вярваше, че страда от халюцинации. Тя беше тук. Незнайно по каква причина испанската уличница беше в Макензи Мейнър, под крилото на Хепбърн. Защо не се сети по-рано, че Хепбърн му е подготвил някаква изненада? Друго не можеше да се очаква от него. Той ревнуваше и жадуваше за почестите, които Оугли си бе присвоил и които в действителност се падаха на него. Затова двамата с Валдемар бяха замислили някаква интрига.

Само че са си направили грешно сметката! — каза си злобно Оугли. Той не беше от хората, които позволяват такива игрички. Щеше да ги спре, преди планът им да даде плодове.

Ами ако Кармен не беше тук? Ако само угризенията на съвестта бяха виновни за виденията му? Не, двамата със сигурност замисляха нещо. Мъж като него можеше само да спечели от злобата на друг мъж.

Бренда прекъсна мислите му.

— Оскар, усмихваш се някак особено.

— Какво? О, да, тук е хубаво, нали? — Осъзна, че говори глупости, и остави чашата си на близката табла. Май не трябваше да пие толкова много от отличното шампанско на Хепбърн. — Извини ме, моля те, имам нужда от чист въздух.

Тя докосна ръката му.

— Ще те придружа.

— Не! — изсъска той. Когато съпругата му се отдръпна изненадано продължи по-меко: — Искам да кажа, че не можеш да дойдеш с мен там, където отивам, Бренда.

— Ах! — Тя кимна с разбиране. — Надявам се, като се върнеш, да се чувстваш по-добре.

Той понечи да я поправи, но си замълча. Понякога имаше чувството, че Бренда прониква в душата му по-дълбоко, отколкото беше готов да й позволи.

Направи кратък поклон и бързо излезе от балната зала. Стигна на вратата точно навреме, за да види как Хепбърн и Валдемар завиха по коридора, водещ към вътрешността на къщата. Последва гласовете им през множество мрачни коридори, като оставаше на достатъчно разстояние, за да не го забележат.

Все пак те не бяха единствените способни разузнавачи тук!

Двамата влязоха в осветената от свещи работна стая на домакина и за късмет на Оугли онзи идиот Валдемар не затвори добре вратата.

Гласовете им станаха по-високи. Не говореха един с друг, а с трети човек, когото се опитваха да убедят в нещо.

Интересно, много интересно. Оугли се промъкна по-близо.

И тогава позна гласа. Не го беше чувал повече от година и се надяваше да не го чуе никога вече.

Топъл женски глас, леко дрезгав от тънките испански пури, които постоянно пушеше. Силен испански акцент. Вече нямаше съмнение: Кармен беше тук!

— Защо ме убеждавате, че не бива да отида на бала? Каква причина имам да стоя далече от него?

Оугли се прилепи ужасено до стената и притисна ръка към лудо биещото си сърце. Жената продължи:

— Ще отида и ще си поговоря с жена му. Нали я видях! Бледа и тънка като върлина. Ще й обясня какво ми е сторил.

Оугли се приближи безшумно и надникна през вратата. Трябваше да се успокои. Кармен не би направила подобно нещо! В следващия миг си спомни как бе изглеждала, когато й съобщи, че се връща в Англия и му е все едно какво ще стане с нея и с детето й. Смазана от мъка и срам. И бясна от гняв. Изпълнена с жажда за отмъщение. Те няма да го допуснат — каза си с надежда той. Но Валдемар и Хепбърн го мразеха. Презираха го. Пое шумно въздух и ръката му се стрелна към камата в колана. Носеше я точно за такива случаи. Трябваше да спре Кармен.

Да, това беше тя. Стоеше насред стаята в проклетата си червена рокля, косата й бе вдигната на добре познатия кок, вечното дантелено було падаше върху голите рамене и скриваше лицето й. В стаята беше мрачно, но той видя как тя отиде до писалището на Хепбърн със спокойната, целенасочена походка, така характерна за нея, и се разтрепери. Беше готов да нахлуе в стаята с извадена кама и да я забие между ребрата й. Тази жена бе дошла тук да разруши живота му! Но не можеше да я убие. Хепбърн и Валдемар щяха да му попречат да въздаде справедливост.

— Той не ми остави нищо. Аз съм от благороден произход, но семейството ми ме отхвърли. Защото съм обезчестена. — Оугли чу как Кармен удари с юмрук по писалището. Открай време си беше мелодраматична.

Проклета да е!

Полковникът изтри потта от челото си и се опита да размисли. Трябваше да измисли нещо!

Предположенията му бяха правилни. Негодникът Хепбърн я бе довел от Испания.

— Какво ще каже скучната му безлична жена, като й разкажа как обикалях страната с бебе на ръце? Неговото дете! — Гласът на Кармен трепереше от едва сдържани емоции.

Оугли беше готов да плюе презрително. Това беше глупаво, смешно преувеличение и Бренда щеше да му се изсмее.

О, не, не можеше да й позволи да стигне до Бренда. Ако Кармен успееше да разговаря с жена му… Ако й разкажеше за връзката им и, още по-лошо, за детето, Бренда щеше да се разведе с него и да го изхвърли от дома си. Да го обрече на глад и мизерия. Бренда го обожаваше, но той не се осмеляваше да вярва, че би понесла безропотно такава измама.

Тя беше жена и със сигурност ще вземе страната на Кармен. След като тази испанка е забременяла от теб — ще му каже, — ти си бил длъжен да се погрижиш за нея. Сякаш той, полковник Оугли, плащаше за услуги, които вече не получаваше!

Кармен заговори отново и в главата му сякаш се забиха нажежени шишове.

— Малката ми Ана няма баща. Другите деца й се подиграват, наричат я копеле.

Бренда отдавна искаше дете. Ако разбереше, че е изоставил родната си дъщеричка… Под мишниците му изби пот и намокри униформата.

Гласът на Кармен заглъхна в тъжен напев:

— Знаете ли колко пъти бебето е плакало от глад…

Оугли не издържа. Проклетите жени! Всички бяха истерички. Смешни, мелодраматични! Мина като хала през вратата и посочи обвинително шокираното лице, което се обърна към него.

— Няма да ми причиниш това! Няма да го допусна!

Кармен вдигна ръка и понечи да се хвърли към него, но Валдемар успя да я улови. От устата й се изтръгна грозна испанска ругатня, но тогава се намеси Хепбърн:

— Сеньорита, спрете! Позволете аз да уредя нещата.

Кармен отвори ветрилото си, скри лицето си зад него и замахна гневно, докато кехлибарените й очи… Много странно! До тази минута Оугли беше уверен, че очите й са тъмнокафяви. Но по дяволите! Какво значение имаха очите на една жена? Той вдигна презрително рамене и се обърна към Хепбърн. Той беше кукловодът. Само той имаше значение.

Лордът направи бързо движение, Валдемар стисна ръката на Кармен и я поведе към вратата. Оугли отстъпи назад, когато полите й докоснаха ботушите му. Облак от парфюм, ухаеш на свежи цветя и сладки подправки, го удари в носа.

— Копеле! — изсъска тя на испански.

Той се обърна и я проследи с поглед, докато Валдемар я водеше по коридора. Обзет от гняв, изсъска към Хепбърн:

— Искам да говоря с Кармен на четири очи!

— О, не, не! — Хепбърн се изсмя тихо и подигравателно. — Какви намерения имате, да я убиете ли?

Оугли се изчерви като рак. Негодникът бе отгатнал тайната му мисъл.

— Няма да говорите с нея насаме — отсече Хепбърн. — Обещах й, че няма да ви оставя сам с нея. Тя иска да ви свали от пиедестала, на който сам сте се поставили, и то пред очите на много хора, и аз не виждам причина да не й позволя. Нито една.

Оугли усети как устата му пресъхна.

— Жена ми…

— Да, знам. Тя ще бъде шокирана и болезнено уязвена, като узнае, че сте имали любовница.

— Ще ме разбере. — Оугли не бе сигурен в думите си. Ако Кармен каже истината за геройствата му на полуострова? Почитателите ще му обърнат гръб. И Бренда, която му се възхищава безгранично, няма да преживее шока! Бракът му ще отиде по дяволите! За кесията му да не говорим… Тази мисъл бе непоносима.

— Мисис Оугли ще се ужаси, като разбере, че сте обезчестили дама от добро семейство — продължи Хепбърн. — Че сте излъгали Кармен и сте я изоставили, макар че е очаквала дете…

— Но то беше дъщеря! — Дъщерите нямаха стойност.

Хепбърн почука по ръба на писалището.

— Нарочно не дарявате дете на жена си, нали?

Оугли изтри устата си и се опита да изглежда спокоен и авторитетен, макар че в действителност беше отчаян. Може би трябваше да говори с Хепбърн като мъж с мъж.

— Исках да оставя пари на Кармен, но не разполагам със семейните финанси. Всяка година отивам при тъста си, за да получа годишната издръжка. Не можех да платя на Кармен.

Ала Хепбърн, изисканата, богата свиня, не знаеше милост.

— Трябваше да й пратите пари от книгата за геройствата си.

Оугли разбра, че е паднал окончателно в капана. Измамен от една проклета испанска мръсница, която бе взел в леглото си по моментна прищявка. Човек като него имаше пълното право да я вземе и после да я захвърли!

Гневът го накара да загуби самообладание. Удари с юмрук по стената, мушна натъртените пръсти в джоба на жакета и заходи нервно по стаята.

Хепбърн остана напълно спокоен. Очевидно вече не се впечатляваше от гнева на бившия си началник.

— Не ме лъжете, Хепбърн. — Оугли го посочи обвинително с пръст. — Вие сте го планирали. Организирахте бала само за да ме унищожите.

Негодникът изобщо не се опита да го отрече. Проклета аристократична свиня! Неблагодарник! Безумец!

Оугли застана пред него и изкрещя в лицето му:

— Завиждате ми, защото си присвоих геройските ви дела!

— Ни най-малко не ме интересува дали хората знаят кой в действителност е взривил френския склад за муниции. Но има едно нещо, което ме свързва с Кармен.

— Да! — изкрещя триумфално Оугли. — Измамих и двама ви!

Хепбърн дори не трепна.

— Много по-лошо. Излъгахте ме. Дадохте ми обещание и не го спазихте.

В първия момент Оугли не разбра за какво говори Хепбърн. После си спомни и кимна бавно.

— Имате предвид Валдемар? — Не можеше да повярва. — Искате да освободя Валдемар?

Хепбърн кимна. Спокоен, величествен жест, за който Оугли би заповядал да го разстрелят, ако бяха още в Испания.

— Искам не само да го освободите, но и да направите всичко, което обещахте. Да подпишете похвална грамота за смелост на бойното поле и за окончателно освобождаване.

— Той е крадец. Проклет уличен крадец! Копеле, което дори не знае кои са родителите му. — Оугли не беше в състояние да проумее, че човек като Хепбърн, произхождащ от видно шотландско семейство, може да иска от него такива неща. — Той е нищо! Вие сте граф. Шотландски благородник. Защо сте се загрижили за някаква си измет?

— Защо питате сега? Не го разбрахте тогава, няма да го разберете и днес. — Хепбърн винаги умееше да изглежда като недосегаем аристократ. Даже смръщи чедо, сякаш Оугли вонеше. Подигравателният жест намекна, че той разбира неща, за които мъжът насреща му нямаше понятие.

— Той спаси живота ви. Затова са тези усилия, нали? Или не? Доколкото си спомням, вие също спасихте живота му. Значи сте квит. Какво като ви е спасил живота? — Оугли изгрухтя презрително. — Вие му бяхте началник. Това беше негов дълг.

— Може би. — Хепбърн го удостои с гневен поглед. — Но аз въпреки това ценя високо живота си.

— Прекалено високо. Даже баща ви не ви ценеше. Знаете ли какво ми писа, когато ви преместиха в моя полк? — Хепбърн не реагира, но Оугли, знаеше, че му е нанесъл дълбока рана. — Каза че сте му наследник, но от вас няма никаква полза. Че ви купил офицерски патент, за да ви научат на ред и дисциплина. Да използвам всички средства, но да направя от вас нов човек. Заяви ми, че въобще не го интересува как ще ви превъзпитам. Че му е все едно дори ако загинете. — В ъглите на устата му се събираше слюнка, но той не й обърна внимание. — Той ви унижи!

— Да, знам. Той ме смяташе за безполезен, но сгреши. — Хепбърн отвори чекмеджето и извади изписан лист хартия. — Ето. Това е похвалната грамота на Валдемар и почетното му уволнение от армията.

Този човек наистина ли не се интересуваше, че баща му е искал да му причини страдания и дори да го прати на смърт? Равнодушието му разпали още повече гнева на Оугли. Даже собственото му семейство не му вярваше, когато се хвалеше с геройствата си на полуострова, макар че доказателството беше в ръцете им под формата на подвързана в кожа книга. Равнодушието на близките му го вбесяваше. Защо Хепбърн оставаше безразличен? Проклет да е! Дано се пържи в ада! Защо този дяволски Хепбърн винаги беше на крачка пред него?

— Не е нужно да правите нищо друго — продължи Хепбърн, — освен да подпишете документа за уволнението на Валдемар и да сложите печата си. Обещавам ви, че срещу тази „услуга“ аз ще плащам издръжка на Кармен и дъщеря й и ще се погрижа тя никога вече да не ви досажда. Това ще ви спести унижението да молите жена си да даде пари за дъщерята на любовницата ви.

— Мога ли да бъда сигурен, че Кармен няма да размисли? — Оугли беше извън себе си от разочарование и гняв.

— Можете, защото аз държа на думата си и ще се погрижа тя също да изпълни обещанието си.

Това беше истината. Безогледният негодник вярваше в честта и лоялността и винаги спазваше обещанията си. Оугли изруга злобно и придърпа един стол. Хепбърн постави мастилницата до лакът му и му подаде пачето перо. Оугли го потопи в мастилницата с трепереща ръка. Вгледа се в черната течност и неволно се запита какво ще стане, ако я преобърне върху грамотата.

— Имам още един такъв документ — Хепбърн явно беше прочел мислите му.

Оугли разбра, че няма друг избор. Побеснял от гняв, той написа под похвалната грамота и под документа за уволнение „полковник Оскар Оугли“ и стана от стола.

Хепбърн капна червен восък до името и Оугли притисна печата си върху него.

Без да бърза, лордът взе документите, посипа ги с пясък, после го издуха внимателно, сгъна двата листа и ги прибра в чекмеджето.

Край. Двамата бяха приключили един с друг.

Почти.

Оугли стана и се опря с две ръце на плота на масата.

— Ще ви отмъстя за това, което ми причинихте днес — изсъска злобно той. — Ще намеря начин да платите за това унижение.

Хепбърн изобщо не се впечатли от заплахата.

— Ако не се лъжа, това е мой текст, Оугли. Аз казах тези думи, когато ме принудихте да оставя Валдемар при вас на полуострова. Тогава бях полудял от гняв. Днешната вечер уталожи малко гнева ми. — Лордът се наведе рязко и лицето му се приближи до това на Оугли. Изражението му беше толкова заплашително, че полковникът неволно се отдръпна. — Но ние от семейство Макензи сме известни е това, че понякога полудяваме и тогава не знаем милост.

Оугли видя синия огън в очите на врага си и се уплаши като никога досега. Това беше огънят на ада, който го заплашваше със смърт и унищожение.

— Ще направите добре, полковник Оугли — заключи Хепбърн с ледено спокойствие, — ако приключите веднъж завинаги разправиите си със семейство Макензи.

Ужасен, Оугли се отдръпна още от него. За първи път се изправяше лице в лице с истинския Хепбърн. Този човек беше луд! Май трябваше да се смята за щастлив, че се е отървал жив и здрав.

Когато внезапно отекна трясък като залп от оръдие, трепна като ударен. В следващия миг пред прозореца се изсипа дъжд от разноцветни искри

— Фойерверките започнаха. — Хепбърн изрече тези думи съвсем спокойно, сякаш никога не го беше заплашвал. — Те са във ваша чест, Оугли. Излезте и дайте възможност на хората да ви приветстват. Не позволявайте пиедесталът на героя да се разклати. Само един лек тласък — и мраморът може да се натроши на парченца. — Сякаш говореше на дете, той добави. — Твърде много хора знаят истината, Оугли, затова внимавайте какво правите. И бъдете предпазлив. Много, много предпазлив.