Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Изгубените принцеси (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Some Enchanted Evening, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 95 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от valeria)

14

Не може едновременно да сте гневни и да разсъждавате разумно.

Старците от Фрея Крегс

„Откраднали сте коня.“ Хепбърн знаеше подробностите. Знаеше истината.

И не се плашеше дори от открит шантаж.

Поривът да избяга заплашваше да я надвие. Трябваше да се махне от градовете и хората в тях. Да пришпори Блейз и да препуснат в луд галоп. Да усеща вятъра в лицето си, да забрави всички задължения… дори Ейми, която я очакваше в селото. Да си отиде, без да се обърне нито веднъж.

— Не, не е вярно! Баща ми, кралят…

— Той е мъртъв. — Хепбърн направи нетърпелив жест. — А, даже и да беше жив, не би ви подарил такъв кон. Блейз е само на две години, а ако съдя по вашите собствени изказвания, вие сте в Англия доста по-отдавна.

Бе попаднала в капан. В капана на собствените си глупави лъжи, в капана на този дяволски мъж с красива, мека и страстна уста и с кремък вместо душа. Какво да прави? Какво ще стане, ако му разкаже истината? Той обича животните. Може би ще я разбере.

— Е, добре, вярно е. Съдия Феърфут се смята за отличен треньор на коне. Опита се да пречупи Блейз и когато не успя, поиска да убие това прекрасно… — Тя помълча малко, за да овладее вълнението си, и добави: — Блейз не заслужаваше да умре само защото някакъв си несръчен, груб английски съдия си е наумил да унищожи всяко същество, което притежава красота и смелост.

По лицето на Хепбърн не трепна нито мускулче.

— Опита ли се да пречупи и вас? — Гласът му прозвуча безизразно.

„По-добре ме послушай, момиче, иначе ще хвърля и теб, и сестра ти в подземието. Никога вече няма да видиш дневната светлина.“ Споменът за страшната сцена я разтърси. Спомни си разкъсания корсаж, сините петна по китките си. И щастливото обстоятелство, че Ейми й се притече на помощ.

Срамът я накара да се изчерви. Знаеше, че още дълго няма да избяга от спомена. А как й се искаше да го забрави!

Не отговори на въпроса на Хепбърн.

— Жена му още ходи и говори, но е пречупена. Вътрешно мъртва. Моля ви, милорд, не му връщайте Блейз! Жребецът никога няма да допусне да го пречупят. С него трябва да се отнасят нежно, с разбиране. Съдия Феърфут ще го убие. При него го очаква мъчителен, ужасен край.

— Няма и му върна Блейз. — Хепбърн й протегна ръката си в кожена ръкавица. — Ако изпълните желанието ми. — Очевидно очакваше Кларис да стисне ръката му и да подпечата споразумението им.

Тя втренчи поглед в ръката му, после бавно премести очи към лицето. Този мъж мислеше само за едно. За успеха на проклетия си план.

Не беше справедливо. Тя беше принцеса, родена, за да бъде обграждана с грижи и любов. Не беше почтено. Защо трябваше да порасне толкова рано? И не само това, ами и да поеме отговорността за собственото си оцеляване и за живота на сестра си! Защо трябваше да живее в постоянен страх за живота на голямата си сестра? Не беше справедливо и да се изправя срещу този мъж, който държеше всички козове в ръката си и я излагаше на опасност с дяволския си план.

Най-сетне Кларис се поддаде на разочарованието, гнева и страха си и пусна Блейз в галоп. По-добре да избяга. Зарадван, жребецът полетя напред. Откога жадуваше да препусне на воля. Това му беше в природата. За един миг прекоси ливадата, движенията на дългите му крака почти не се виждаха.

Кларис чу стреснатия вик на Хепбърн и само след секунда Хелиос се втурна да догони бегълката.

Но какво я беше грижа дали той я преследва! Какво я беше грижа! В момента искаше само да се наслади на прекрасното чувство за бягство. На илюзията, че може да се изплъзне. На невероятното усещане за свобода.

Блейз стигна до края на ливадата, изкачи се по склона, слезе от другата страна на хълма и наближи висока дървена ограда. Преодоля препятствието с великолепен дълг скок, без изобщо да се напрегне. Пред тях се простря дълга долина. Блейз изпъна шия, сдъвка юздата, кимна на здравата й, опитна хватка и продължи. Все напред и напред.

Хладният вятър извика сълзи в очите на Кларис. Може би плачеше от гняв и отчаяние, защото не можеше да избегне примката, които се затягаше около шията й. Заради Хепбърн, който галопираше след нея, студен и безогледен. Знаеше, че няма да избяга. Той беше по-бърз и по-силен от нея. Див, необуздан… проклет да е!

Той държеше другия край на въжето, стегнато около шията й. Нямаше да се отърве от него.

Когато най-сетне призна поражението си, опиянението от лудата езда отлетя. Здравият човешки разум се върна на мястото си и когато изкачи поредното възвишение, тя стегна юздата и Блейз спря.

Хепбърн мина пред нея, за да й пререже пътя, и сграбчи юздата на коня й. Ослепително белите му зъби бяха оголени, ноздрите издути, лицето разкривено от гняв. Сините очи блестяха.

— Какво искахте да докажете с това препускане? — изкрещя разярено той.

Но Кларис вече не се притесняваше от гнева му. Никакви усмивки, комплименти и докосвания нямаше да смекчат безмилостната му решителност.

— Нищо не съм искала да доказвам! — отговори със същия тон тя. — Направих го само защото така исках.

— Не можете да ми избягате. Където и да отидете, ще ви намеря. А ако си счупите врата, с нищо няма да си помогнете.

— Няма да си счупя врата. Яздя по-добре от вас и Блейз ми принадлежи. — Вече не я беше страх да хвърли предизвикателство в лицето му.

— Ще се погрижа да ви принадлежи, ако направите това, за което ви моля. — Хепбърн отново й протегна ръка.

Тя бе побягнала, бе изминала десетина мили, бе прескочила висока ограда и накрая се озова отново там, където бяха преди десетина минути. Лорд Хепбърн отново настояваше да му подаде ръка и да подпечатат споразумението си.

Тя го мразеше. Мразеше го, боеше се от него и… и го желаеше. Само да знаеше защо. Защо го желаеше, след като той непрекъснато я гневеше и я караше да се страхува?

— Защо го правите? — попита глухо тя. — Защо трябва да участвам във вашия абсурден бал с маски?

— Искам справедливост и свобода. За един приятел — отговори Хепбърн спокойно и без всякакъв патос. Сякаш справедливостта, свободата и приятелството си струваха всички усилия.

Но какво я беше грижа?

— Приятелство? — Така й се искаше да плюе върху ръката, протегната към нея! Но не биваше са се забравя дотам. — Какво разбира от приятелство мъж като вас? Вие нямате представа какво е да си приятел.

Опитваше да се овладее, наистина се опитваше. Даже се отдалеча малко от него. Но тогава си спомни Милисънт, прекрасната му сестра, и отново я обзе гняв.

— Та вие дори не знаете как трябва да се държи един брат!

Обвинението й го стъписа. Веднага отпусна ръка.

— Какво имате предвид? — В гласа му имаше искрена тревога.

— Само се погледнете! — посочи го обвинително тя. — Връщате се от войната нещастен и затворен в себе си и не проявявате ни най-малко внимание към потребностите на сестра си.

— Аз имам две сестри — отвърна той саркастично.

Кларис го изгледа с добре изиграна изненада.

— О, така ли? Учудвам се как сте забелязали. Е, добре. Прюдънс е възхитително младо момиче, което вярва, че щом вие сте казали нещо, значи то е добро. За нея животът е весело приключение — но само защото Милисънт е винаги до нея и прави всичко, за да й спести сериозните проблеми. Милисънт обаче… Нима не сте забелязали колко се тревожи за вас?

— Разбира се, че съм забелязал!

— Тогава значи не ви интересува, права ли съм? — Всяка дума беше като удар с камшик.

— Милисънт няма причини да се тревожи. — Той седеше на седлото като статуя. — Би трябвало да ми повярва.

— Може би ще ви повярва, ако някога благоволите да поговорите с нея като брат със сестра. Но вие я избягвате и тя е сама с болката си. — Кларис вече не можеше да се удържи. — Къде сте се научили на такова недостойно, подло поведение?

Мъжът потръпна, сякаш бе докоснала болното му място.

Това я зарадва. Надяваше се спомените да му причинят болка и продължи да се рови в душата му с надеждата да го нарани още по-дълбоко.

— След смъртта на баща ви тя се е грижила за имението и дома ви. Обзалагам се, че тя е възпитала и Прюдънс. Права ли съм?

— Да.

— Да — повтори подигравателно Кларис. — А вие не сте й благодарили за това с нито една дума и не сте я окуражили нали?

— Да.

— Лейди Милисънт е възхитителна, очарователна и забележително красива жена, жива погребана в тази дълбока провинция. Изпълнява дълга си и никой не й обръща внимание. Дори брат й, когото обожава.

Хепбърн изобщо не изглеждаше виновен.

Естествено, че не. Щом не изпитваше угризения на съвестта, че шантажира една принцеса, как да се чувства виновен, че се отнася толкова зле към собствената си сестра?

— Заявявате й, че ще организирате бал, и тя веднага се хваща на работа. Не й давате достатъчно време да се погрижи за всичко, позволявате на младите дами да пристигнат рано-рано, макар че така удвоявате работата й, а после…

Лордът я погледна с високо вдигнати вежди.

— Аз пък си мислех, че й помагат.

— Ако под помощ разбирате, че са се настанили удобно на подплатените си задни части и я критикуват, тогава значи наистина й помагат. Брилянтно! Стадото от възбудено крякащи млади дами има нужда от здрава ръка. Хем искат постоянно да се забавляват, хем една или две имат нужда от меко рамо, на което да изплачат мъката си. Откакто пристигнаха, Милисънт сменя блузите си по три пъти на ден.

— Не би трябвало да проявява чак такова съчувствие. Ако им се скара, ще престанат да плачат на рамото й.

— Значи искате да ги отблъсне? Както собственият ви баща я е отблъснал? Както постъпихте самият вие? Няма да го направи, милорд. Милисънт познава болката, която причинява подобно отблъскване. — Дали думите й изобщо стигаха до сърцето му? — Тя би трябвало да танцува на бала ви, вместо да се мъчи с организацията.

Отговорът му бе на глупав, нечувствителен мъж, какъвто беше.

— Тя не обича да танцува.

— Защо не се изразите по-точно? Никой не я кани да танцува. И знаете ли защо?

— Сигурен съм, че вие ще ми кажете.

— Все някой трябва да го направи! — Кларис пое дълбоко въздух, за да се овладее, но толкова рядко губеше контрол над себе си, че сега й беше невъзможно да се успокои. — Никой не я кани, защото тя е убедена, че не е красива. И че всички други са на това мнение. — Кларис се удари по гърдите. — Но аз мога да я променя. Ще й направя нова прическа, ще избера тоалета й, ще освежа кожата й и най-вече ще я науча как да се смее и да говори. Но внимавайте какво ще ви кажа сега! Тя не ми разрешава по направя. И знаете ли защо?

— Сигурен съм, че ей сега ще разбера.

— Всеки мъж би трябвало да се смята за щастливец ако може да има жена като Милисънт, но тя не иска да й помогна, защото вярва, че не струва нищо. И по чия вина, милорд? Как мислите, кой е отговорен за ниското самочувствие на сестра ви?

Хепбърн я наблюдаваше възхитено. Очевидно възмущението и съчувствието й бяха нещо, което му беше трудно да проумее.

— Сигурен съм, че обвинявате мен.

— Може би — отвърна презрително тя — би трябвало да се държите с нея така, сякаш ви е приятелка, не сестра. Това ще ви позволи да направите всичко, за да й помогнете.

Последните й думи отидоха на вятъра. Този безчувствен негодник вече не й обръщаше внимание. Погледът му се устреми към съседното възвишение, където се случваше нещо.

В следващия миг Кларис разбра какво. Вятърът донесе до тях задавени викове. Тропот на копита. И острото, смъртоносно свистене на куршум.

— Макгий — Хепбърн светкавично обърна Хелиос и препусна нагоре по стръмния склон.

Кларис го последва. Когато изкачиха възвишението, пред очите им се разкри кошмарна сцена. Точно така сънуваше войната и революцията в родината си. Не можеше да повярва, че кошмарите й ще оживеят тъкмо в тази мирна долина в Шотландия.

Под две стари ябълкови дървета се гушеше самотна селска къща. На южния склон се зеленееше малка градина, в свежата трева се ровеха десетина пилета.

Вратата на къщата беше изтръгната от пантите. В градината лежеше жена и под безжизненото й тяло се бе образувала локва кръв. На едната ябълка бяха вързани два запотени коня. Един от ездачите налагаше безмилостно дребен мъж, докато другарят му го държеше.

От гърлото на Хепбърн се изтръгна тъмно, заплашително ръмжене.

— Мръсници!

Кларис откъсна поглед от сцената и го погледна. Позата му изведнъж се промени. Силните бели зъби се оголиха, ноздрите се издуха, в присвитите очи, с които следеше действията на двамата мародери, светна студен гняв.

Блейз се изнерви. Шумът, който долиташе до тях, когато юмруците на нападателя се забиваха в корема на селянина и се сипеха по лицето му, когато се чупеха кости и нещастникът надаваше жални викове, събуди в паметта му неприятни спомени.

Кларис с мъка удържаше коня си да не побегне и в същото време се бореше със собственото си желание да изкрещи. Онези долу бяха хладнокръвни убийци и се смееха, докато пребиваха човека до смърт!

Най-сетне победи Блейз и собствения си ужас.

— Милорд — проговори овладяно тя, както изискваше дългът й, — онези са двама. Мога да помогна. Кажете какво трябва да направя.

Погледът, който й хвърли Хепбърн, я уплаши повече от двамата убийци. Без да й отговори, той нададе боен вик, който я стресна до смърт и отново подплаши Блейз, и пришпори коня си. Хелиос реагира веднага, направи огромен скок и препусна надолу по склона със същата увереност, с която сигурно беше препускал и на бойното поле.

Като чуха грозния вик, убийците изненадано вдигнаха глави. Ала като видяха, че насреща им препускаше само един ездач, се изсмяха подигравателно. Предизвикателно небрежно единият вдигна пистолета си и се прицели в Хепбърн. Кларис полудя от страх и гняв. Изкрещя името на лорда, пришпори жребеца си и полетя надолу по склона. Копитата на Блейз вдигаха искри по скалистата земя.

Хепбърн умело насочи коня си настрана и с могъщ скок се хвърли върху мъжа с оръжието, в чиято уста зееха черни дупки.

Негодникът изпищя. Предните копита на коня се забиха в черепа му. Той полетя настрана и се претърколи по земята. Пистолетът изтрещя и когато убиецът отново се надигна, Кларис очакваше да види кръв. По него или по Хепбърн.

Ала изстрелът бе пропуснал целта. Кларис стегна юздата на Блейз и се запита какво трябва да направи сега, за да помогне на Хепбърн. Дали да препусне нанякъде, за да отклони вниманието на негодниците? Или да стои настрана?

Мъжът захвърли оръжието и нададе яростен вик.

Приятелят му беше едър мъжага с увиснал корем. Той пусна пребития селянин, грабна един кол от оградата и го размаха над голата си глава. После се втурна към коня си.

Хепбърн обърна светкавично и Хелиос му пресече пътя. Лордът явно владееше коня си до съвършенство. Мушна се между жалките кранти на разбойниците и развърза юздите им. При това отново нададе боен вик и подплашените коне препуснаха накъдето им видят очите.

Сега вече убийците бяха обзети от паника. Хепбърн беше на кон, те не. Сега щеше да ги стъпче…

Но той не го направи. Описа кръг около мъжа с голата глава, който размахваше тоягата, принуди го да се върти на всички страни и когато тромавият мъжага загуби равновесие, връхлетя върху него и изтръгна тоягата от ръката му. Мъжът падна на колене и ругатните му огласиха долината.

Кларис не посмя да мръдне от мястото си. Хепбърн знаеше какво прави. Затова не биваше да му се пречка. Можеше неволно да извърши някоя глупост и да обърка работата.

Хепбърн запрати тоягата по първия мъж, сякаш беше копие, мина покрай плешивеца, скочи в пълен галоп от седлото и се хвърли върху него. Двамата паднаха на земята и започнаха да се налагат с юмруци. Кларис цялата настръхна. Никога не беше присъствала на такъв бой.

Внезапно беззъбият измъкна от колана си нож и също се хвърли в боя.

— Робърт, той има нож! — изпищя Кларис и отново пришпори коня си.

Като чу вика й, Хепбърн вдигна плешивеца за ръцете и краката и го хвърли срещу другаря му. Двамата се строполиха в тревата.

Хепбърн скочи, обърна се рязко и я посочи с пръст.

— Останете на мястото си!

Сякаш беше домашното му куче. Или слуга.

С треперещи ръце и лудо биещо сърце Кларис се подчини. Не смееше да пренебрегне заповедта му. Мъжът пред нея не беше лорд Хепбърн, а някакъв непознат хищник и тя се страхуваше повече от него, отколкото от убийците, с които се бореше.

Двамата също бяха обзети от луд страх. Личеше по позите им, по начина, по който се изправиха бавно и се опитаха да се споразумеят как да се преборят с лудия, който бе скочил отгоре им като пантера.

Оставиха го да се приближи и нападнаха от две страни.

Хепбърн се ухили. Явно беше решен на всичко. Остави ги да се приближат, да дойдат съвсем близо, даже ги помами с ръка и когато беззъбият го нападна с ножа, лордът само направи крачка встрани, сграбчи го за китката и я изви.

Кларис чу чупене на кости и й прилоша. Беззъбият се свлече на земята, ревейки от болка.

— Ти ли беше снощи пред дома ми, негоднико? — Кларис чу въпроса на Хепбърн въпреки виковете на ранения.

Не. Тя също бе видяла нощния посетител. Не беше нито един от двамата.

— Дори не знам кой сте! — Хепбърн направи една крачка към едрия мъжага, който се отдръпна уплашено.

— Лъжец! — Лордът стисна ръце в юмруци. — Осмели се да шпионираш дома ми.

— Аз съм от Единбург. Нямам понятие кой сте и не съм шпионин. Аз съм честен крадец, това съм. — Юмрукът на Хепбърн го уличи по ухото с такава ярост, че главата му полетя настрани.

Ала той се окопити бързо, преодоля защитата на Хепбърн като опитен боксьор и му нанесе удар в брадата.

Кларис нададе тих вик. Хепбърн умело избягна следващия удар, сниши се под грамадните ръце на противника си и му нанесе два бързи, силни удара в носа. Пръсна кръв.

— Негодник — проговори студено лордът. — Ти наблюдаваше дома ми.

Плешивецът направи опит да го свади на земята.

Ала Хепбърн се отдръпна умело и този път заби юмрук в окото му.

— Кой ти плати да шпионираш дома ми?

Мъжът се отдръпна, залитайки.

— Проклятие! Мръсен кучи син! Сигурно си луд.

— Знам, знам. — Хепбърн нанесе още един удар. — Е, кой ти плати?

— Никога не съм виждал къщата ви! — Мъжът се обърна и се опита да избяга.

Хепбърн го изрита и едрият мъж се стовари тежко на земята. Едва се бе изправил, когато Хепбърн отново го ритна. Изправи се заплашително над него и попита:

— Да ме ограбиш ли искаше?

Мъжът замахна и се опита да го удари по краката, ада лордът отскочи с лекота, наведе се и сграбчи противника за раменете. Изправи го на крака и попита студено:

— Какво искаше да откраднеш? — И за пореден път заби юмрук в брадичката му.

— Нищо, кълна се, нищо! — Негодникът правеше отчаяни опити да избягва сипещите се удари и търсеше начин да нанесе поне един удар.

Хепбърн го удари в гърдите, тресна юмрук в ухото му и с целенасочен удар натроши носа му.

Най-сетне плешивецът се строполи на земята. Не виждаше нищо, защото собствената му кръв се стичаше в очите му.

— Аз изобщо не ви познавам! — изхърка задавено той.

Хепбърн го погледна втренчено. Дишаше тежко и изглеждаше досущ като демон.

— Аз съм граф Хепбърн — обясни той. — Ти ограби и уби мои хора.

— Никога вече — изхърка мъжът.

— Точно така, никога вече. — Хепбърн се наведе, издърпа го за ризата и отново започна да го обработва с юмруци.

Кларис не издържа. Подкара Блейз и застана близо до него.

— Лорд Хепбърн! — Плъзна се от седлото. — Лорд Хепбърн! — Когато ръката му отново се вдигна да удари загубилия съзнание мъж, успя да го спре. — Моля ви, лорд Хепбърн! Не го бийте повече! Трябва да спрете! — Беше й лошо. Гласът й трепереше от ужас.

Хепбърн вдигна глава и я погледна, сякаш не я беше виждал никога през живота си. Косата му стърчеше на всички страни, единият ръкав бе разкъсан от ножа и от ръката му течеше кръв. Изглеждаше така, сякаш дяволът стискаше душата му в ноктите си, и за момент Кларис се уплаши, че ще удари и нея.

В следващия миг Хепбърн пое дълбоко дъх. Лицето му се отпусна. Без да бърза, той свали ръката си и пусна крадеца на земята.

— Ваше височество. — Гласът му прозвуча застрашително спокойно и нормално. — Върнете се в Макензи Мейнър и изпратете някой да се погрижи за Макгий. Дотогава аз ще остана тук и ще видя какво мога да направя — заповяда той.

— Но… — Кларис посочи ръката му. — Милорд, вие сте ранен.

Той се погледна равнодушно.

— Виждал съм и по-лоши рани. Макгий обаче не е, бедният. — Свирна на Блейз и конят се приближи послушно.

Хепбърн вдигна Кларис на седлото и тя се разтрепери от уплаха под докосването му. Но не изпита отвращение или омраза, напротив! Всичко друго, само не и това. Дано бог се смили над нея…

— Ако не се погрижим веднага за Макгий, човекът ще умре. — Хепбърн плесна Блейз по задницата. — Побързайте.