Кристина Дод
Вълнуващи нощи (13)

12

Великите духове мислят еднакво. Особено когато са жени.

Вдовстващата кралица на Бомонтен

Утринното слънце топлеше лицето на Кларис, докато бързаше през кухненските градини към оборите, облечена в костюма си за езда. Трябваше веднага да избяга от кискащите се момичета и клюкарстващите им майки, от безсрамните и винаги прикрити искания да им помогне, от собствените си мисли…

Какво ставаше с Хепбърн? Миналата нощ скочи от прозореца и изчезна, просто изчезна. Тя се върна в салона и зачака. Докато дамите свиреха на пиано и пееха, тя чакаше, но той не се върна.

Тази сутрин не бе чула слугите да говорят, че господарят им е ранен, но и не посмя да попита къде е и какво прави, защото се боеше да не си помислят нещо… че се интересува от него повече, отколкото е редно… не обичаше този вид клюки. Особено когато… особено когато бяха отчасти верни.

Чакълът скърцаше под ботушите й. Вятърът развяваше косата й и я мамеше да продължи. Радваше се, че отива към оборите. Искаше да види Блейз, да го помилва, да го оседлае и да препусне към свободата, която познаваше само на гърба му.

По дяволите… не биваше да позволява на Хепбърн да я целува. Все още не знаеше защо го е направила. И други мъже бяха посягали към нея. Опипваха я, притискаха я, опитваха се да я целунат. Тя реагираше моментално и коляното й болезнено нараняваше мъжката им гордост. Никога досега не беше изпитвала желание да докосне мъжко тяло.

Ала още когато видя Хепбърн за първи път, разбра, че силата и могъществото на неговата чувственост са неустоими. Инстинктът не я излъга. Той беше опитен прелъстител — точно както се беше опасявала. Освен това искаше нещо от нея. Искаше тя да изпълни желанието му и изобщо не се стараеше да го скрие. Докато я опияняваше със страстта си, през цялото време е планирал хладнокръвно да я възнагради за капитулацията, като я… като й подари себе си. Сякаш беше скъпоценна награда, а не изкусител на невинни момичета и ковач на безумия планове!

При тази мисъл Кларис неволно притисна с ръка челото си. Откъде се беше взел този дяволски план? Защо искаше от нея да се престори на друга жена? На жена, която изобщо не познава. Обясненията му бяха двусмислени и вероятно неверни. Планът му със сигурност беше много опасен. Какъвто и натиск да упражняваше върху нея, тя беше длъжна да откаже. Все едно колко изкусително, опияняващо и страстно умееше да целува.

Олюлявайки се, Кларис продължи пътя си и се запита дали пък лордът не й е дал тайно някакво средство, от което си е загубила ума. Това беше единственото обяснение за неприличното й, недопустимо поведение. Незнайно как, този мъж бе успял да завладее ума и сърцето й.

Не биваше да го допуска до себе си. Когато ги изгониха от интерната в Уор, Кларис беше страхливо момиче, което се отнасяше към всеки непознат с подозрение. Първата им зима беше белязана от два страшни въпроса: Как ще оцеляват, след като парите свършат? И дали изобщо ще оцелеят, ако атентаторите ги открият?

Тогава от отчаянието се роди идея: да продава кралските кремове. Постепенно опитът я научи да преценява правилно мъжете.

Макар и рядко, английските вестници пишеха за положението в Бомонтен. Кларис четеше всичко, до което се добираше, но подробностите бяха неясни и твърде противоречиви. Някои журналисти твърдяха, че кралица Клаудия е надхитрила революционерите и си е възвърнала властта. Други обаче пишеха, че страната продължава да е в ръцете на бандитите.

Единственото, което Кларис знаеше със сигурност, беше, че баба й не е публикувала обява в никой вестник. Значи внучките й още не можеха да се върнат.

Макар че бдителността й беше поотслабнала, Кларис продължаваше да чака своя шанс да се завърне вкъщи. От пет години целта й беше само една. Нямаше да позволи възхищението от лорд Хепбърн да я заслепи. В никакъв случай.

Когато зави по следващата алея, Кларис видя нечия пола да изчезва зад живия плет. Помисли малко и реши да не обръща внимание. Сигурно някоя от младите дами беше изтичала в градината, за да си изплаче очите заради някаква измислена обида.

Накрая все пак не устоя на изкушението и реши да хвърли поглед към личността, която се стараеше да не я видят.

В края на дългата алея се издигаше малка бяла беседка защитена от жив плет и цялата обрасла с увивни рози. Между цветовете се виждаше лицето на Милисънт. Изглеждаше загрижена. Кларис уважи желанието й да се усамоти и само й махна на минаване, но в същия момент лицето на Милисънт светна.

— Ваше височество! — извика тя. — Колко се радвам, че сте вие!

Кларис също се зарадва, че не беше някои друг. Милисънт беше съвсем различна от своя брат Явно той беше засукал още с майчиното мляко цялата арогантност и цинизъм на семейство Хепбърн. Милисънт беше спокойна, любезна, с нея човек се чувстваше уютно. Брат й обаче беше нагъл негодник.

Но Кларис не искаше да мисли за него. Не искаше и да го види. Трябваше да го избягва.

Тя се поколеба и спря пред една дупка в живия плет.

— Добро утро, лейди Милисънт. Каква прекрасна утрин, нали? Смятам да пояздя. Желаете ли да ме придружите?

Лицето на Милисънт се удължи.

— Благодаря, но аз не яздя добре и със сигурност ще ви разваля удоволствието — на вас и на великолепния ви жребец.

Кларис изпъчи гърди с добре изиграно високомерие.

— Толкова ли надменна ви изглеждам, че да избирам спътниците си само според ездаческите им умения?

— Не! Не исках да кажа… — Милисънт изведнъж се засмя. — Вие ме дразните.

Кларис отговори на усмивката й.

— Познахте.

— Елате за малко при мен. Ще поговорим за бала. Снощи така и не успяхме.

Последното, за което желаеше да говори, беше за проклетия бал. В момента мислеше за съвсем други неща. Но в крайна сметка всичко беше свързано с бала.

Разбира се, нямаше да попита Милисънт за него. Макар че много искаше да знае дали се е наранил. Но може би Милисънт не знаеше. Освен това отговорността за бала беше твърде тежка за крехките й рамене и Кларис се чувстваше длъжна да й помогне. Дори само с приятелски разговор.

Но първо трябваше да узнае какво се е случило с Хепбърн.

— Предполагам, че сестра ви се чувства добре — заговори подчертано небрежно. — А как е брат ви?

Милисънт я погледна изненадано.

— Мисля, че и двамата се чувстват добре.

— Много се радвам. — Кларис приседна на една от лакираните в бяло пейки. — Видяхте ли ги вече?

— Прюдънс? Вие се шегувате! Тя става най-рано към обед. — Милисънт седна насреща й. — Всеки ден й обяснявам, че не е кралица, но тя не ме слуша. Вие спяхте ли всеки ден до обед?

— В никакъв случай. Баба щеше да ни убие. — Кларис не внимаваше какво говори, защото трескаво се опитваше да събере повече сведения за Хепбърн, без Милисънт да заподозре нещо. — Ставахме на разсъмване и излизахме за един час на разходка! Всеки ден, независимо от времето. След това ни даваха хубава закуска, съставена според указанията на баба, а после… — тя млъкна изведнъж. Милисънт я слушаше унесено. Нямаше право да й разказва живота си. Естествено, Милисънт никога не би я предала умишлено, но дори да изпуснеше по невнимание някоя безобидна забележка пред подозрителна личност, това можеше да бъде много опасно за двете принцеси. — Това е минало. Отдавна вече не съм онази принцеса.

— А каква принцеса сте сега? — попита с интерес Милисънт.

— Принцеса, която върти търговия. — И за съжаление принцесата май няма да открие какво е станало с Хепбърн, каза си горчиво Кларис.

— Чела съм много за революциите, слушала съм какви ли не истории и често съм се питала как живеят хората, прогонени от родината си. — В очите на Милисънт светеше искрено съчувствие. И приятелство. — Сега знам. Вие ми помагате.

Кларис гледаше жената насреща си и се питаше как е могла дори за миг да я помисли за обикновена. Съчувствието разхубавяваше лицето й, а нежното разбиране беше като балсам за душата й.

— Не разбирам защо мъжете в Шотландия са толкова глупави — изрече импулсивно тя. — Как е възможно още никои да не е поискал ръката ви?

Милисънт се отдръпна сякаш бе получила шамар.

— Не са чак толкова глупави. — И се изчерви до корените на косата.

Аха. Значи Милисънт си имаше сърдечна тайна.

— Бъдете искрена с мен — помоли Кларис. — Кой е мъжът, накарал сърцето ви да затупти по-силно?

Милисънт вдигна рамене, напразно опитвайки се да покаже равнодушие.

— Даже когато бях много по-млада, нямах особени надежди.

— По отношение на кого? — осведоми се любезно Кларис.

— По отношение на… никого.

Глупав отговор.

Милисънт не смееше да погледне принцесата.

— Кой мъж би се заинтересувал от мен? Аз съм безлична и скучна.

— Не сте безлична, само не умеете да покажете какво имате. А що се отнася до другото, намирам, че разговорът с вас е изключително приятен и дружелюбието ви е единствено по рода си. Затова съм убедена, че заслужавате нещо по-добро, отколкото до края на живота си да се грижите за семейството си.

Милисънт скръсти ръце в скута си и сведе поглед.

— Други жени също го правят и намират удовлетворение в това.

Кларис изпухтя сърдито и не си направи труда да заглуши този неприятен звук.

— Не, не го правят! И вие не вярвате в това, което казвате! Знам, че сте виждали много такива жени. Стари лели, неомъжени дъщери, които служат като безплатни компаньонки и гувернантки и ден след ден се обезличават, докато накрая обществото престане да ги смята за човешки същества! Това важи дори за собствените им семейства!

Милисънт я погледна смаяно.

— Ама… Библията ни учи да се примирим със съдбата си…

— Библията е препълнена с истории на хора, които са взели живота си в свои ръце и го живеят така, както им харесва. — Кларис стисна ръце в юмруци, за да подчертае думите си. — Вижте само Рут и Естер! Силни жени, поели отговорност и създали нов свят. Защо и вие да не направите същото?

Милисънт изглеждаше крайно разтревожена.

— Но аз не искам да създам нов свят. Мечтите ми не стигат чак дотам.

Аха! Най-сетне стигнаха до същността на въпроса.

— А докъде стигат вашите мечти?

— О, те са… те са незначителни. Такива, каквито може да се очакват от застаряваща девица.

Кларис се усмихна окуражително и й кимна да продължи.

— Искам само да имам собствен дом и мъж, който ме обича! — Думите буквално избликнаха от сърцето на Милисънт.

— И защо да не ги получите? — попита сърдечно Кларис. — Това не е чак толкова трудно.

— Та той изобщо не ме поглежда! Искам да кажа…

— Той?

— Да… Вие не го познавате, но скоро ще имате възможност да го видите.

— Поканен ли е на бала?

— Той с приятел на Робърт и сигурно ще дойде.

Кларис погледна строго приятелката си.

— Да, да, ще дойде — побърза да я увери Милисънт, въздъхна и се предаде. — Е, добре. Той е граф Тардю. Кори Макгаун, най-прекрасният мъж в земите на Шотландия.

Лиричното описание на несравнимия мъж Макгаун каза на Кларис всичко, което искаше да знае.

— Значи изглежда добре?

— Косата му има цвета на слънцето, а очите му са ясносини. Язди, ловува, играе, танцува… — В погледа на Милисънт светна копнеж. — Той е мечта…

— Значи сте танцували с него?

— Веднъж. Бях на седемнайсет. Настъпих го. — Милисънт сведе глава. — Осмелих се да посегна към звездите. Не заслужавам нищо по-добро.

Това беше вече прекалено!

— Кой ви е надрънкал всички тези глупости? — попита остро Кларис.

— Баща ми.

Принцесата преглътна грубите думи, които напираха на езика й. Не биваше да обижда бащата на Милисънт. Или поне не можеше да го каже направо в очите й.

— Понякога хората, които ни обичат най-силно, са слепи за предимствата ни — обясни любезно тя.

— Татко не беше сляп! Той беше… прям и справедлив.

— Може би да, но със сигурност не е разбирал нищо от красота. — Кларис не й даде възможност да възрази — Ще ви помогна да изберете тоалет за бала и да срешете косата си. Ще се появите в залата като кралица. Ще крачите величествено и ще се усмихвате като сирена. Лорд Тардю ще се поболее от любов и ще падне в краката ви.

Милисънт избухна в смях, но Кларис остана напълно сериозна.

— Ще видите, че ще стане точно така. — Тя се изправи и окуражително я потупа по рамото. — Мислете над думите ми. — Завъртя се и тръгна към изхода на беседката.

Милисънт също стана и пейката изскърца.

— Принцесо Кларис, недейте! — Тонът й беше също така настойчив като този на Кларис преди малко. — Аз също говоря съвсем сериозно — заяви Милисънт. — Концентрирайте се върху Прюдънс. Помогнете ми да организирам празненството. И преди всичко ви моля за вашето приятелство! Но не се опитвайте да промените живота ми. Аз съм доволна с това, което имам.