Кристина Дод
Вълнуващи нощи (12)

11

Дори с една мъничка усмивка всичко става по-лесно.

Старците от Фрея Крегс

— Да се маскирам? — Кларис беше като ударена от гръм. — Какво означава това?

Той очевидно вярваше, че се е изразил пределно ясно.

— Поканих една личност, която за съжаление не може да вземе участие в бала, затова искам да заемете нейното място. — Лицето му се изкриви в неприятна гримаса. — Тя се омъжи.

Пред невероятната наглост — не, глупост! — на този план принцесата загуби ума и дума. За момент не знаеше дори откъде да започне да обяснява защо подобен план е невъзможно да се изпълни. Но трябваше да опита.

— Първо, не мога да убедя никого, че аз съм тя, освен ако никой не я познава. Аз не съм тя, нима не разбирате?

Той й хвърли загадъчен поглед и продължи напред.

— Разбирам доста неща.

Какво искаше да каже? И защо я гледаше така?

Пълната луна стоеше високо на небето. Сребърнобялата й светлина падаше през прозорците, чиито завеси бяха вдигнати. Свещите трепкаха от течението. Хепбърн се движеше между лунната светлина и сянката и се сливаше с тях като човек, свикнал да се нагажда към обстановката.

— Реших да дам този бал по една специална причина…

— Да, в чест на полковник Оугли.

— Да, разбира се, това също. — Хепбърн се усмихна със студена любезност, от която я побиха тръпки. — Преследвам и друга цел, при която току-що споменатият гост трябва да ми помогне. Сега вие ще заемете мястото на дамата.

Идеята му беше абсурдна. Защо си въобразяваше, че планът му ще заработи?

— И каква е другата ви цел?

— Не бих желал да говоря за нея.

— Искате да кажете, че не желаете да ми обясните каква цел преследвате, защото съм жена, която се представя за принцеса. — Като чу враждебността в думите си, тя се стресна. Какво значение имаше дали Хепбърн й вярва? Той изобщо не беше от значение за живота й. Или поне докато беше на сигурно място в къщата му. — Защо тази личност непременно трябва да се появи на бала ви?

— Някои гости я познават, затова трябва да присъства.

Кларис отново плъзна поглед по пустия коридор. Ако Хепбърн беше луд — а в момента това изглеждаше твърде вероятно, — тя нямаше друг изход, освен да се измъкне оттук и да избяга от Макензи Мейнър. Дали да побегне по пътя, по който бяха дошли? Той щеше да я настигне — със сигурност беше по-бърз от нея. Или да скочи от прозореца? Не. Под тях бяха стаите на прислугата и кухнята. Скок от седем метра височина означаваше да си счупи крак, ръка, а може би и главата. Значи трябваше да остане тук и да се опита да избие от главата му безумния план.

— Вие сте горе-долу с нейния ръст. И с нейната фигура. — Той измери тялото й с изпитателен поглед, лишен от какъвто и да било еротичен интерес. — Гласът ви не е така дълбок като нейния. Тя пуши онези проклети пури, които придават на гласа й дрезгави нотки, нетипични за женски глас. Но акцентът ви е подобен.

— Всичко това е великолепно! — извика сърдито тя. — Докато някой не ме погледне в лицето, ще се държа като съвършената двойница. Но какво ще кажете за хората, които вече са я виждали? Не мислите ли, че ще забележат колко сме различни?

Той пренебрегна възражението й, сякаш не го беше чул.

— Косата на дамата е гладка и черна. Обикновено носи дантелен воал. Вече съм поръчал черни перуки и няколко воала, за да скриете къдриците си. — Взе един кичур от косата й и го потърка между пръстите си като търговец на коприна, проверяващ качеството на стоката. Кларис ядно блъсна ръката му.

— Планът ви е направо смешен!

Той изобщо не я слушаше.

— Трябва малко да промените гласа си. Вече знам, че можете. Чух как заговорихте с шотландски акцент, когато сметнахте за нужно.

Кларис прехапа устни.

— Имам нейна миниатюра и искам да гримирате лицето си така, че да стане подобно на нейното. Сигурен съм, че разполагате с необходимите средства.

— Няма ла се получи. — Все едно говореше на глух.

— Ще ви видят само отдалече. Ще носите нейните дрехи и фризура и ще се държите съвършено презрително. Като жена, която е била унизена.

Нещо в тона му я накара да спре.

— Значи тя е… жена без чест?

— Тя бе използвана, обезчестена и изоставена.

— От кого? От вас ли?

— Наистина имате остър език.

Обидите му не я засягаха. Трябваше да мисли за Бомонтен, за позицията си… и за Ейми. За сестричката, която я чакаше сама във Фрея Крегс и работеше като шивачка, докато Кларис забавляваше дамите и живееше в лукс.

Въпреки това не се сдържа и попита:

— Вие ли сте човекът, който е използвал дамата?

С високите скули и силната брадичка Хепбърн приличаше на нощна птица, тръгнала на лов. На същество, което познава мрака, насилието и отчаянието.

— Не, не съм аз.

Кларис изпита облекчение и в същото време се уплаши. Този мъж умееше да я убеждава в добрите си намерения.

— Кой беше тогава?

— Не е нужно да знаете всичко.

— Наистина ли смятате, че има неща, които не трябва да узная?

— Точно така. — Той се движеше като хищник. Бавно, целенасочено, почти безшумно. Кларис се зарадва, че не тя беше желаната плячка.

Защото той бе тръгнал на лов. Нито за секунда не биваше да се съмнява в това.

— Значи искате да отмъстите за дамата?

— За дамата? Не. Макар че имам благословията й. Не, искам да отмъстя за лъжите, които ми наговориха. Лъжи, които доведоха дотам, че се държах като човек без чест.

— Искате да изиграя целия този маскарад само защото някой ви е излъгал? — Кларис не повярва на ушите си. — Сигурно водите много сложен живот, милорд, след като една проста неистина ви шокира дотам, че искате да си отмъстите. — Предстоеше й трудно време, ако не успееше да го убеди да се откаже от този кръстоносен поход.

— Понякога една неистина тежи повече от една лъжа. Особено когато става въпрос за престъпено обещание и за безчестие.

— Говорите със загадки. Да знаете, че на мен не ми минават такива!

Очевидно си говореха, без да се чуват. Кларис разбра, че той го правеше нарочно.

— Вие артистка ли сте, Ваше височество?

— Какво казахте? — Артистките бяха лекомислени куртизанки. Въпросът изобщо не й хареса.

— Моля за прошка. В никакъв случай не искам да поставя под съмнение морала ви. Въпросът ми беше само дали можете да играете роля. — Той я измери със смислен поглед изпод полуспуснати мигли. — Можете ли да погледнете в лицето олицетворението на жестокостта и покварата и да се престорите, че виждате герой? Можете ли да изричате любезности, когато всяка частичка от тялото ви копнее да се нахвърли върху злото пред вас и да го унищожи?

Думите бяха изречени с тон, който я побиха ледени тръпки. Всяка крачка в неговата посока водеше към пропастта. Тя го усещаше. Подушваше го. Но въпреки това не знаеше как да му избяга.

— Смятам се за средно добра артистка — отговори с треперещ глас, — но преди известно време в Англия ми дадоха да разбера, че изкуството ми има граници.

Тогава не беше в състояние да скрие отвращението си от съдия Феърфут. Ако се бе преструвала по-умело, въпросът щеше да се уреди мирно и тихо. А може би и не. Като си спомни злобното лице на съдията, разбра, че никога не би могла да се измъкне безнаказано.

— Значи не можете да знаете защо поставям тези изисквания. Но можете да ми се доверите и да изпълните молбата ми.

— И защо би трябвало да го направя?

Привидно без да се движи, той застана плътно до нея, сложи ръце на кръста й и се наведе над нея.

— Затова.

Като усети топлия му дъх, косъмчетата на тила й настръхнаха. По гърба й пробяга студена тръпка, но в утробата й се разля топла вълна.

— Пуснете ме! — Въпреки вълнението, успя да изрече двете думи ясно и натъртено.

Дъхът му се плъзна непосредствено под ухото й. Или беше устата му, която я докосваше, милваше и й отнемаше дъха?

— Престанете! — извика задъхано тя. — Обещахте да уважавате доброто ми име.

Мъжът вдигна глава, погледна я и се усмихна. Усмивката му не беше цинична, нито учтива и празна, дори не опасна и хищническа. Беше просто очарователна усмивка, която я омагьоса.

О, не! Кларис не бе помислила, че той умее да се усмихва така, сякаш беше щастлив да я гледа и да й достави радост.

О, не, каза си отново тя.

Наистина й доставяше радост. Една проста прегръдка и една усмивка се оказаха достатъчни да я превърнат в пълна глупачка.

Стъписването й се изля в тих вик:

— О, не!

Протестът й изобщо не го убеди.

— О, да! — Привлече я към себе си, толкова близо, че тя усети топлината му от бедрата до гърдите си. — Изглежда невъзможно, прав ли съм?

— Какво? Какво казахте? — Беше невъзможно да го е разбрала правилно. Би било ужасно.

Очевидно той умееше да чете мислите й.

— Че вие и аз си приличаме, макар да не се познаваме. Как мислите, какво ни прави еднакви?

— Между нас няма никаква прилика.

В изпитателния му поглед светна подигравка. После сам отговори на въпроса си:

— Преживели сме едни и същи неща.

— Между нас няма нищо общо…

— И двамата сме родени в привилегировани семейства, а после са ни изхвърлили в жестокия свят където трябва за оцеляваме без помощ отникъде.

О, не! Той изричаше правилните думи. Казваше точно онова, което тя искаше да чуе.

Кларис се опита да го отблъсне. Трябваше да го направи.

— За какво говорите? — попита сърдито. — Защо се преструвате, че изпитвате съчувствие към мен? Изобщо не вярвате в историята ми.

— Убедете ме. — Така внезапно, че не й остави шанс за съпротива, той притисна устни в нейните.

Устните му бяха като коприна.

Гладки и хладни като блестящ мрамор. И милваха нейните с изкусителна нежност. Сякаш момичешките й сънища бяха станали истина и статуите в палата на баща й бяха оживели.

Кларис неволно затвори очи.

Хепбърн нежно помилва с език долната й устна и изпита невероятно удоволствие. Тя също изпитваше удоволствие от милувките на устните му. Почти го вкусваше… почти… и искаше да го вкуси. Да то погълне. Да опознае всяка частица от небесното, забранено тяло.

Ръцете му се плъзнаха по гърба и талията й, обхванаха дупето и го притиснаха по-силно към хълбоците му. Натискът на слабините му събуди в тялото й нещо неприлично, чувство, което сви стомаха и стегна гърлото й.

Тя се опита да мушне ръце между телата им, но единственият ефект беше, че усети още по-силно магията на докосването му. През няколкото пласта на дрехите си почувства горещината му, твърдите гърди. Не само, че не се отдръпна ами и притисна длани в гръдния кош, за да почувства мускулите му, да очертае контурите им.

Тази проява на нежност преобрази предпазливата целувка, както горещината на слънцето преобразява пролетта. Той я притисна към себе си, издаде възбуден стон и задълбочи целувката. Езикът му проникна между устните й и започна да милва чувствителната кожа във вътрешността на устата, зъбите и езика й. Коленете й омекнаха, заля я сладка вълна на… Нямаше смисъл да се преструва, че не знае какво изпитва. Вълна на желание.

Това беше прекрасно. Празник за сетивата. Ароматът му бе опияняващ: миризма на лимонов сапун, смесена с мъжко желание. Миризмата я удари в главата и я опияни, сякаш бе пила алкохол. Вкусът му събуди в тялото й потребности, за чието съществуване не беше подозирала. Всяко докосване на езика му я обвързваше по-силно с него, даряваше я с нови познания и създаваше такава интимност, че всяко поемане на дъх беше негово, всеки удар на сърцето беше в съгласие с него. Никога досега не беше желала мъж и се наслаждаваше на усещането.

Той плъзна ръце по лактите й, обхвана нежните й пръсти и ги вдигна върху раменете си. Тя се вкопчи в него и изстена от наслада. Отвори широко уста, за да му даде възможност да я изследва, и плахо отговори на милувките му. Искаше и тя да го вземе, както той я вземаше. Езиците им сякаш се състезаваха, всеки се опитваше да преживее и да дари наслада, докато другият се предаде.

Естествено, той беше по-силният. Имаше на своя страна опита, освен това беше безогледен в желанията си и очевидно усещаше какво удоволствие й доставя.

Когато тя го прегърна, омаломощена от блаженство и изпълнена с желание, той отдели устни от нейните.

— Кажете ми, че ще направите, каквото ви помолих — пошепна дрезгаво.

Ресниците й тежаха и тя не беше в състояние да ги повдигне. Прекрасната влажна уста се движеше съвсем близо до нейната и не й помагаше да изплува от опиянението, в което я беше тласнал с целувките си.

— Какво? — попита тя замаяно.

Той целуна бузите й, нослето, шията.

— Кажете ми, че ще участвате в моя малък маскарад… заради мен.

Думите прозвучаха нежно, почти ласкателно, но очите му гледаха остро, брадичката бе решително вирната. Беше преценил реакцията й и явно я смяташе за похотлива уличница.

Здравият човешки разум я улучи като удар в лицето. Тялото й се скова в ръцете му.

— Вие… вие сте негодник! — изплака тя и заби лакът в гърдите му.

Той нададе тих вик на болка и отстъпи крачка назад.

Кларис се облегна на стената. Възмущение и срам се бореха в сърцето й.

— Вие… вие го направихте нарочно. Само затова ме целунахте. Наистина ли повярвахте, че характерът ми е толкова слаб, та ще се поддам на прелъстителското ви изкуство? Това е шантаж!

Робърт се усмихна измъчено и разтри мястото, където го бе ударила.

— Всъщност не. И насън не би ми хрумнало да ви смятам за жена със слаб характер. Откровено казано, не вярвах да направите, каквото искам от вас. Но ви уверявам, че опитът беше безкрайно приятен.

Признанието му я изпълни със злоба.

— Нима сте убеден, че целувките ви са толкова прекрасни, та аз непременно ще си загубя ума и ще пренебрегна принципите си?

— Да, целувките ми са ценни. Не ги хабя за всяка жена.

Отговорът само засили гнева й.

— Наистина ли си представяхте, че никога не съм била целувана? О, целували са ме, и то много по-силни мъже, отколкото сте вие! — Беше извънредно важно да му каже това.

Ала когато той й отговори, дълбокият му глас изпрати послания, които предпочиташе да не чуе.

— По-силни мъже може би… но не по-добри любовници.

Кларис се вцепени като зайче, видяло змия.

— Откъде можете да знаете?

— Знам, защото ви доставих удоволствие. Освен това бяхте изненадана. — Той се приведе напред и се опря с една ръка на стената до нея. В небрежната му поза се усещаше бдителност. — Нима мислите, че не забелязвам тези неща?

Кларис преглътна мъчително. Устата й изведнъж пресъхна. Все още усещаше вкуса му, миризмата на тялото му… Горещината му объркваше мислите й. Проклет да е! Как смееше този мъж, този лорд, с позорните му планове и дяволското му самочувствие, да събужда у нея такава страст!

— Вие обещахте… — Какво бе обещал? — Долу, на пътя, казахте, че разбирате с какви трудности ще се сблъскам като неомъжена дама без придружител, и обещахте да не опетнявате доброто ми име!

— Това е вярно. Обещах да се погрижа за доброто ви име — Формулировката беше друга и малката разлика беше многозначителна. — Не съм обещавал, че няма да се опитам да ви прелъстя.

Този човек я вбесяваше!

— Бихте ли ми обяснили разликата?

— Доброто име означава какво мислят другите за вас. Прелъстяването е онова, което наистина правите… и то с мен ако имате късмет.

— Надут пуяк!

Мъжът хвърли поглед през прозореца и изведнъж присви очи. После рязко се обърна към Кларис.

— Знам какво струвам.

— Вие сте нагъл и аз… аз няма да допусна… няма да ме прелъстите! Аз съм принцеса. Предстои ми династичен брак!

Робърт отново погледна към прозореца.

— Даже принцесите имат право на известни… удоволствия.

Погледът му се устреми към нещо или към някого навън… и той забрави напълно Кларис. Вече не беше съсредоточен върху нея и за момент това я зарадва. Погледът му стана студен. Изглеждаше така, сякаш с способен да… убие. Сякаш вече беше убивал, без да мисли за последиците. Той сложи ръка на рамото й и я притисна към стената.

— Останете тук!

Побиха я студени тръпки. Изведнъж Хепбърн се превърна от любовник в палач. Ала веднага се овладя и гласът й прозвуча хладно:

— Какво ви стана, милорд?

Без да й обръща внимание, той отиде до свещника и духна свещта. Сега коридорът беше осветен само от лунната светлина и свещите в другия му край. Робърт отиде до прозореца и изчезна зад завесите.

Затаила дъх, Кларис следеше странните му движения. Може би това беше доказателство за лудостта му?

О, не! От прозореца се виждаха редица дървета и възвишението зад господарската къща. В сенките на дърветата се движеше мъж. Вървеше право към осветената фасада на Макензи Мейнър. Може би някой лакей се връщаше от среща със своето момиче… Или някой от работниците… Ала фигурата се движеше гъвкаво и безшумно като човек, който се чувства у дома си в мрака и усамотението.

Когато мина между две дървета, луната освети лицето му и за миг Кларис повярва, че го познава.

— Кой е този? — пошепна тя и направи крачка напред.

— Казах да стоите там! — Гласът на Хепбърн изплющя като камшик. Прозорецът се отвори безшумно. — Върнете се при другите, Кларис!

— Да повикам ли някого…?

— Не. — Той се обърна към нея и тя спря да диша. Тонът му издаваше повече от ясно, че не се е отказал от плановете си. — Утре ще говорим пак. Вървете си! — Плъзна се като змия по рамката на прозореца и скочи от другата страна.

Кларис не се подчини. Беше твърдо убедена, че се е наранил — не, че я беше грижа, наистина не, но въпреки това се втурна към прозореца и се надвеси надолу.

Не видя нищо, не чу нищо. Хепбърн бе изчезнал.

Огледа се за другия мъж, но и той беше изчезнал. Като призрак.

Нощта бе погълнала двамата мъже, сякаш никога не ги беше имало.

 

 

Чужденецът чу шум. Някой или нещо бе паднало на земята. Обърна се рязко. Шумът бе дошъл от старото крило на Макензи Мейнър. Той се скри зад едно дърво, застина неподвижен и отново огледа къщата, която наблюдаваше от дванадесет часа.

Там, на прозореца! Млада дама се издаде навън и погледна надолу. После погледът й се устреми към гората, сякаш търсеше нещо… някого.

Очите му се присвиха. Възможно ли беше да е тя?

В следващия миг фигурата се скри зад завесите. Вероятно се бе върнала в салона при другите гости.

В същата секунда чужденецът забеляза някакво движение в сянката под прозореца. Някой го бе видял. Някой, който се движеше със същата опитна скритост като него и който го гонеше.

Личеше му по начина, по който тичаше — свил рамене, със сведена глава, бърз като светкавица. Позна начина, защото след бягството от затвора непрестанно го гонеха тъкмо такива мъже. Те го търсеха с намерението да го затворят и убият.

Отдръпна се бавно и тръгна по незабележимата пътечка за бягство, която бе открил вчера. Не издаваше никакъв шум. И не оставяше следи.

Чужденецът беше принц Рейнджър от Ришарт, дошъл да вземе своята принцеса.

 

 

АНГЛИЙСКАТА ПРИРОДА

Преди пет години

 

Кларис стоеше пред портата на скъпия девически интернат, който от три години беше неин дом. Величествена сграда, разположена в голямо, добре поддържано имение. През лятото старите дъбове даряваха сянка и момичетата можеха да се разхождат спокойно. Сега обаче вятърът събаряше листата им. Голи клони стърчаха към небето. Скоро щеше да дойде зимата.

Когато революцията разтърси страната, вдовстващата кралица тайно изпрати Кларис и Ейми в английския интернат. Тук ги възпитаваха и се отнасяха към тях като към принцеси. Ръководителката на интерната, мисис Китлинг, не бе разкрила самоличността им, но ги ласкаеше и намекваше пред гостите, че в дома й живеят важни личности. Сега Кларис стоеше зад оградата, вкопчила се в железните пръчки, и се опитваше да проумее събитията, довели до позорното им изгонване.

Ейми я подръпна по ръкава.

— Какво ще правим сега, Кларис? Няма ли да си отидем вкъщи, в Бомонтен? Можем ли да стигнем дотам?

— Не знам, мила. — Кларис се обърна към сестричката си. Ейми беше дванадесетгодишна, с тромаво тяло на подрастваща, и не бе в състояние да разбере какво се бе случило днес. А и как би могла? Самата Кларис не го разбираше. — Наистина не знам. Не можах да говоря с директорката. Тя отказа да ме приеме.

Да, мисис Китлинг бе отказала! Сякаш Кларис беше дръзка слугиня, поискала да се представи.

През последните месеци почтителността, с която достойната дама се отнасяше към двете принцеси, се промени. Все по-често се чуваха режещи забележки, че била принудена да държи в заведението си беднячки, а когато гледаше двете момичета, изражението й ставаше кисело и обидено.

Много по-важен обаче беше въпросът защо баба им е престанала да пише. Откакто бяха дошли в Англия, всеки месец получаваха писмо от нея, което ги уведомяваше за хода на революцията и за живота на Сорша и строго ги предупреждаваше да се държат като принцеси. Двете й отговаряха редовно. Но сега бяха минали четири месеца, без сестрите да са получили и дума от баба си.

Кларис притисна чело към студените железни пръчки. Не искаше да мисли за това, но… Ами ако баба им е мъртва? Какво ще правят сега?

— Къде са Джойс и Бети? — изхленчи Ейми. — Нали са ни прислужнички. Трябва да се погрижат за нас.

— Не знам, мила. Попитах за тях, но никой не ми отговори.

Трите учителки, които изведоха момичетата навън избягваха погледите им и се правеха, че не чуват въпросите им. През целия си живот Кларис не се беше чувстваш толкова безпомощна. Даже преди три и половина години, когато революционерите завзеха столицата. Или преди три години, когато старата кралица ги изпрати в чужбина и ги отдели от принцеса Сорша по някакви тайнствени съображения за сигурност. Или миналата година, когато получи вест, че баща й е загинал в хаоса на революцията.

Ейми нямаше представа за мрачните размишления на Кларис. В гласчето й звънна гняв.

— Джойс и Бети са наши. Ние ги доведохме.

Кларис помилва ръката й в топла ръкавица.

— Не са наши. Но и аз искам да поговорим с тях, преди да си отидем. — Потрепери от студ и се озърна. С Ейми не можеха да останат тук като просякини. Наближаваше вечерта, ставаше все по-студено. Малкото набързо събрани дрехи бяха натъпкани в стара платнена чанта пред краката им. Кадифените палта и колосаните бонета не бяха в състояние да ги предпазят от дъжда, който скоро щеше да завали.

В сърцето на Кларис се бореха предпазливост и копнеж.

— Мисля, че трябва да си отидем вкъщи. Трябва да намерим Сорша и да си отидем вкъщи. Нямаме друг избор. Нямаме къде да отидем, освен това… баба сигурно има нужда от нас. — Кларис потегли Ейми към черния път — Нямаме пари… нито пени, но ще помолим за подслон в страноприемницата в Уор.

— Ами ако не ни приемат?

— Разбира се, че ще ни приемат — отговори Кларис с увереност, каквато не изпитваше.

— Ами ако ни изхвърлят на улицата? — настоя упорито Ейми. — Помниш ли децата от сиропиталището? Мръсни, дрипави, ужасно мършави, а едно от момчетата беше увило счупената си ръка в парцали. Помниш ли? Ами ако ни изпратят там?

Разбира се, че помнеше. Как би могла да забрави!

Точно в този момент добре познат глас я предпази от необходимостта да даде отговор.

— Моля, Ваше височество, почакайте!

Кларис се обърна и видя Беатрис. Момичето тичаше през моравата и едрата фигура се тресеше. Не носеше нито наметка, нито шапка, само голяма пътна чанта, която се удряше в коленете й

— Бети! — извика облекчено Кларис и промуши ръце между железните пръчки. Хвана студените ръце на прислужницата и продължи: — Слава богу! Толкова се тревожех за теб! Готова ли си? Това ли са нещата ти?

— Не, Ваше височество. — Бети погледна през рамо, сякаш се страхуваше да не я гони някой. — Това са вашите неща. Събрах всички кремове и мехлеми от кралица Клаудия, още дрехи, ваши и на малката принцеса.

— Няма ли да дойдеш с нас? — намеси се недоволно Ейми.

— Не ми позволяват. Господарката забрани на мен и на Джойс да излизаме от кухнята. Каза, че… че трябва да помагаме на другите момичета. За да изработим парите, които са похарчени за вас, откакто… откакто издръжката ви вече не идва. — Бети се покашля смутено.

— Какво значи това? Как така не пращат пари за нас? — попита смаяно Кларис.

Бети понижи глас.

— Случи се преди около шест месеца. Слугите си шепнеха в кухнята.

— Защо не ми каза? — Щеше да говори с мисис Китлинг и да обясни, че… Какво би могла да обясни? Нали не знаеше защо парите са престанали да идват. Но все щеше да й хрумне нещо.

— Вие сте принцеса. Не очаквах, че ще ви изхвърли — обясни жално Бети.

— Но тя не може да ви принуди да останете тук, нито теб, нито Джойс. Елате с нас — настоя Кларис.

Бети погледна чантата в краката си, после решително я прехвърли през оградата.

— Ваше височество, аз… не мога. — И добави съвсем тихо: — Страх ме е.

Кларис се отдръпна рязко.

— Разбирам. — И тя се страхуваше.

— Не искам да умра от глад, да замръзна или… — Бети я погледна с безкрайна болка. — …да направя за пари нещо, което почтената жена не бива да прави.

Ейми не разбра какво имаше предвид Бети, но Кларис я разбра много добре. При мисълта, че малката й сестра може да стане проститутка, гърдите й се стегнаха от жестока болка и дъхът й спря. Тя, принцеса Кларис от Бомонтен, никога досега не беше поемала отговорност за живота си. А сега носеше отговорност и за Ейми. Трябваше да я отведе вкъщи, преди да я сполети жестоката съдба. Преди и те да преживеят катастрофата, погълнала страната им.

Ейми намести бонето си и непокорните черни кичури нападаха по челото й.

— О, Бети, нали знаеш, че не можем да пътуваме сами! Трябва да ни помагаш!

— Направих, каквото можах. — Бети мушна ръка в джоба на престилката си и извади пълна шепа монети. Протегна ръка през оградата и обясни: — Това са всичките пари, които събрахме в кухнята. С Джойс дадохме всичко, каквото имаме. Другите също дадоха по нещо. Ако сте пестеливи, ще изкарате с тях поне седмица.

Една седмица! Кларис взе монетите с треперещи ръце.

— Благодаря ти, Бети. Помощта ти е неоценима. Ако някой от Бомонтен дойде в училището, кажи му, че ние… че сме тръгнали към къщи. Хайде, върни се в къщата. Студено е, а ти нямаш наметка.

— Да, Ваше височество. — Бети направи реверанс и се затича обратно. По някое време се обърна и отново направи реверанс. Едрото й лице се набразди от тревога, докато гледаше своите принцеси. — Бог да ви пази по пътя!

— Не! — Ейми се втурна напред и провря слабичките си ръце през решетката. — Ти си ужасна, ужасна…

Кларис я сграбчи за раменете и я издърпа по-далече от оградата.

— Какво правиш? — извика сърдито Ейми — Баба й нареди да се грижи за нас, а тя ни изоставя. Защо го допускаш?

— Нищо не допускам. Подчинявам се на реалността. Тя няма да тръгне с нас. Ако си спомняш, последното, което ни каза баба, беше, че принцесата трябва винаги да бъде смела, все едно при какви обстоятелства. Да се държи любезно и учтиво с подчинените си. Винаги. — Кларис въздъхна и потрепери. — Изпълних указанията й.

— Указанията на баба са глупави и ти го знаеш. Какво значение има, че сме принцеси? — Ейми се изтръгна от ръцете й. — Особено сега, когато да си принцеса означава само ядове и никакви привилегии.

— Ние сме, каквито сме. Принцеси на Бомонтен.

— Не сме длъжни — възрази кисело Ейми — Сега сме съвсем сами на пътя. Можем да бъдем, каквито си искаме.

Когато излязоха на шосето, Кларис отговори трезво:

— Не е така просто. Ние сме такива, за каквито сме били родени.

— Ние сме такива, каквито се направим — заяви упорито Ейми.

Кларис спря на малка полянка в близост до гората.

— Като се върнем в Бомонтен, ще видиш, че не е така.

— Не, няма!

Кларис вдигна глава и обходи с поглед тесния път. По живия плет висяха сухи листа, силният вятър гонеше нападалите по пустия път. Над главите им се събираха заплашителни сиви облаци. Вече не можеше да си спомни в каква посока трябва да тръгнат, за да стигнат до малкия крайпътен хан. Преди вървеше, без да мисли. Не беше и нужно, защото винаги някой ги водеше и вземаше, возеше ги… Тя беше седемнадесетгодишна и нямаше никаква представа за реалния свят. Беше длъжна да се грижи за Ейми, докато стигнат до Бомонтен, а нямаше ни най-малка представа в каква посока да тръгне. Искаше й се да се отпусне на земята, да се свие на кълбо и да плаче, докато не й останат сълзи.

В този миг от горичката изскочи нещо голямо и черно и се хвърли към тях. Мъж. Едър, масивен, заплашителен мъж.

— Махни се! — изкрещя Ейми.

Мъжът сграбчи Кларис за рамото и я повлече към дърветата.

Тя изпищя. Един-единствен, дълъг, пронизителен писък.

Мъжът я скри зад един дебел ствол и я пусна.

— Не се плашете, Ваше височество! — извика, преди тя да е побягнала. — Спомняте ли си кой съм?

Разбира се, че си спомняше. Този дрезгав глас можеше да принадлежи само на един мъж, на един-единствен. Сложи ръка върху сърцето си, което биеше с дива сила.

— Джефри!

Той беше различен, напълно различен от всички други мъже в родината им. Рус, със сини очи, ръцете му бяха твърде дълги, даже за масивното тяло. Могъщите, леко увиснали рамене и големият корем биха направили чест на всеки пристанищен работник, а носът и устните изглеждаха като обезформен от много сбивания. Ала носеше изискано облекло, говореше като придворен и отдавна беше на служба при баба й — Кларис го помнеше от дете. Беше куриер на баба й, личен камериер, лоялен пратеник. Каквото трябваше да направи кралица Клаудия, Джефри го уреждаше вместо нея.

Като го видя, от раменете й падна огромен товар.

— Благодаря на бога, че ни намерихте!

Ейми се прилепи до сестра си и огледа мрачно непознатия.

— Аз не знам кой си! Откъде се взе?

Мъжът се поклони пред двете момичета.

— Аз съм слуга на вдовстващата кралица Клаудия. Тя ми има пълно доверие.

Ейми го изгледа недоверчиво.

— Наистина ли?

Кларис прегърна успокоително сестричката си.

— Наистина. Баба винаги изпраща Джефри, когато има важни вести за съседните страни. — Но защо бе дошъл тук? Защо точно в този момент? — Какво става с баба? — попита с треперещ глас. — Да не е…

— Баба ви е добре! — Бледосините очи изгледаха пронизващо нея, после и Ейми. — Но революционерите опустошават страната и тя ме изпрати да ви кажа, че трябва да бягате!

В облекчението на Кларис се примеси ужас.

— Да бягаме? Защо? Къде?

— Зли хора са по петите ви. Искат да ви убият, за да не остане никой от кралското семейство на Бомонтен. Трябва да избягате на континента — завърши настойчиво той. — И да останете там, докато нейно величество нареди да се върнете.

Ейми все още го оглеждаше с подозрение.

— Как ще ни намерят, ако се скрием?

— Баба ви каза на мен, само на мен, че когато дойде време да се завърнете, ще публикува обява във вестника. Не вярвайте на никого, който ви потърси и каже, че вече не е опасно и можете да се върнете. Ако не носи писмо от баба ви, бъдете сигурни, че е предател. Аз нося писмо от кралицата. — Той извади сгънат лист от торбичката, която висеше на колана му.

Кларис буквално изтръгна писмото от ръката му, счупи печата на баба си и прочете кратките й нареждания. С всяка дума смелостта я напускаше. Подаде писмото на Ейми и се обърна към Джефри,

— Няма съмнение. Баба пише да бягаме и да се скрием докато положението се успокои. — Гласът й отново затрепери, но в сърцето й покълна плаха надежда. — Вие ще дойдете с нас Джефри, нали?

Мъжът я погледна виновно.

— Не мога. Трябва да предупредя Сорша.

За първи път през този дълъг ужасен ден Кларис изпита нещо като радост.

— Значи знаете къде е Сорша? Ще ни заведете ли при нея?

За момент мъжът се стъписа.

— Не. Не, не мога.

Ейми вдигна глава от писмото.

— Но нали току-що казахте, че ще отидете при Сорша!

— Заповедта на моята кралица гласи, че кронпринцесата трябва да остане разделена от вас. — Ъглите на устата му увиснаха. — Много съжалявам, но отсега нататък двете ще се оправяте сами.

— Баба никога не би ни пуснала без гувернантка — заяви твърдо Ейми.

Джефри я погледна с известно недоволство.

— Малка принцесо, съзнавам, че планът е опасен, но баба ви нямаше друг изход, разберете!

— Искаме да видим Сорша — продължи Ейми с обичайната си упоритост. — Тя ни е сестра.

Джефри се огледа бдително.

— Ваши височества, тази мярка се взема както за вашата сигурност, така и за безопасността на Сорша. Освен това се боя, че може да ме преследват.

Кларис също се огледа. Доскоро се притесняваше само как ще преживеят зимата. Сега вече се питаше дали изобщо ще оцелеят.

Джефри извади от чантата си кесия, препълнена с монети, и я подаде на Кларис.

— С това ще изкарате зимата. Моля ви, тръгвайте веднага. Идете в Уор, качете се в пощенската карета и слезте на последната спирка. Вървете. Бързо. Не поглеждайте назад. — Изведе ги отново на пътя и заключи: — И не се доверявайте никому.