Кристина Дод
Вълнуващи нощи (20)

19

В уличната канавка няма да намериш сметана.

Старците от Фрея Крегс

Полковник Оугли бе чакал този момент цял живот. Да влезе триумфално в Макензи Мейнър, да се наслаждава на горещите погледи на дамите, да чува възхитените забележки на джентълмените. Да върви подръка с Бренда, своята наивна, богата съпруга.

И да се наслади на добре прикрития гняв на граф Хепбърн.

О, разбира се, нито една от приветствените думи на Хепбърн не му даде повод да подозира скрито недоволство. Домакинът посрещна госта си във великолепното фоайе на Макензи Мейнър с цялата си изискана учтивост. И с огромна почтителност.

Само Оугли знаеше истината. Хепбърн го мразеше. Оугли се бе погрижил за това през годините на общата им служба на Иберийския полуостров и след това. Беше направил така, че надменният млад лорд с чин капитан, който служеше при него, да се превърне в мрачен, ожесточен мъж, лишен от всичките си илюзии. Единствената цел, която не бе постигнал, беше да осигури на Хепбърн болезнена смърт.

В крайна сметка се оказа много по-приятно Хепбърн да остане жив и да организира това празненство за него. А когато домакинът видя и Валдемар, бившия си адютант, да стои безмълвен и скован зад Оугли, полковникът се опияни от усещане за могъщество, каквото не бе изпитал по време на военните действия, даже на най-бруталните кланета. Всичко, което Хепбърн беше притежавал някога, Оугли притежаваше сега. Освен титлата му, естествено, но Оугли очакваше много скоро да стане барон. Колко сладко беше да знае, че Хепбърн мрази безскрупулността му и въпреки това е принуден да показва уважение към него.

— Полковник Оугли, мисис Оугли, радваме се да ви приемем в дома си и да дадем бал във ваша чест. — Лейди Милисънт, също така безлична като съпругата на полковника, излезе напред да ги поздрави. — Четох книгата ви, полковник, и съм преизпълнена от почит към вашите дела на полуострова. Надявам се, че не сте много изтощени от пътуването и тази вечер ще ни правите компания в салона, за да ни разкажете за геройствата си.

Гостите наоколо заръкопляскаха.

— О, да! — Бренда увисна на ръката му. — Моля те, Оскар, нали знаеш колко обичам да те слушам!

Оугли помилва ръката на жена си и се усмихна одобрително на лейди Милисънт.

— Мисис Оугли е възхитителна жена. Безброй пъти е слушала историите ми, докато обикаляхме триумфално Англия, но въпреки това настоява да ги разкажа отново.

— О, Оскар! — Бренда се изчерви от въодушевление. — Как бих могла да не слушам разказите ти? Да знам, че съзнателно си се излагал на страшни опасности, отново и отново… Божичко, това звучи като приказка!

Оугли се скова, но Хепбърн мълчеше. В изражението му нямаше и следа от сарказъм. Може би беше забравил истината… но Оугли не вярваше. Този арогантен мръсник не забравяше никога нищо. Точно поради това Оугли се беше постарал да го изпрати на сигурна смърт. Неуспехът му беше доказателство за късмета на Хепбърн… и за дяволските му способности!

Но какво би могъл да предприеме Хепбърн срещу всепризнатия герой от войната? Сега, след толкова време? Ако се опита да разкрие истината, никой няма да му повярва. Всички ще го обявят за жалък завистник. Ревността му даже ще увеличи славата и блясъка на Оугли. Полковникът се ухили самодоволно. Беше затворил Хепбърн в ад, създаден специално за старомодните му понятия за чест, и сега щеше да се наслаждава на мъченията му.

— Полковник Оугли, принцеса Кларис ме помоли да я представя. — Хепбърн излезе напред под ръка с млада дама с необикновена красота. — Ваше височество, това е полковникът, от чиито геройства се възхищавате. Принцеса Кларис, полковник Оугли и съпругата му лейди Бренда.

— Моля ви, наричайте ме просто мисис Оугли — промълви скромно Бренда.

— Разбирам, мисис Оугли. — Кехлибарените очи на принцеса Кларис пламтяха от възхищение, докато се взираше в лицето на полковника. — Каква чест да сте съпруга на такъв герой!

— Знам. — Бренда нямаше достатъчно ум, за да се разтревожи от появата на красивата принцеса и начина, по който бе реагирал съпругът й. Тя мислеше само най-доброто за него и беше убедена, че той спазва брачните си клетви за вярност.

А Оугли, естествено, нямаше намерение да й отвори очите. Той се усмихна прелъстително на принцесата.

— Тази вечер ще разкажа за геройствата си в салона. За мен ще бъде голямо удоволствие, ако присъствате и вие. — Нямаше представа откъде се е взела принцесата, а и не се вълнуваше особено от такива подробности. Тя беше първокласна жена и с удоволствие щеше да сподели геройствата си с нея.

Младата дама изглеждаше леко стъписана от неприкритото му възхищение. Да не би да беше изтълкувал погрешно интереса й към него? Невъзможно. Отдавна беше офицер и познаваше излъчването, което разпространяваше жената, когато желаеше определен мъж.

Погледът му се плъзна към Хепбърн, който ги наблюдаваше със смръщено чело. Ако Хепбърн също беше увлечен от принцесата, ситуацията ставаше още по-пикантна. Ако му отнемеше красивата принцеса, щеше да му нанесе последния удар в битката, започнала, когато узна, че Хепбърн е преместен в неговия полк. Това последно разочарование щеше окончателно да го прати в ада.

— Полковник Оугли, мисис Оугли, оттук, моля! — Милисънт тръгна напред, преди почетният гост да намери възможност да разясни намеренията си спрямо Кларис.

Всъщност така беше по-добре, защото Бренда беше до него. Довечера непременно щеше да си поговори с принцесата насаме.

Докато лейди Милисънт ги водеше към покоите им, Оугли махна тържествено на тълпата от благородници и слуги, събрала се в залата. Господи, как обичаше да е герой! Поздрави специално принцеса Кларис и се усмихна, когато Хепбърн отново го изгледа мрачно.

Тогава Милисънт отклони вниманието му.

— Настанили сме ви в най-хубавия апартамент. Ако желаете нещо, все едно какво, трябва само да попитате.

Оугли взе ръката на жена си и я потупа покровителствено.

— Ти си толкова нежна и крехка. Пътуването те изтощи. Ще ти поръчам табла с ядене, за да можеш да си отпочинеш преди празненствата.

— О, моля те, Оскар, чувствам се съвсем добре! Как може да съм изтощена, след като участвам заедно с теб в този триумф? — Бренда го помилва по бузата. — Даже съм по-силна отпреди.

Той се намръщи многозначително.

— Моля те, бъди така добра и ме послушай. Знаеш колко съм загрижен за теб. — Понижи глас, за да не може лейди Милисънт да го чуе, и добави: — Нали знаеш, че е възможно да си в благословено положение…

Почти изпита угризения на съвестта, когато видя болката, преминала по лицето на жена му. Тя се бе заклела да го дари със син, но нямаше представа, че той бе взел предпазни мерки от връзката им да не се родят деца.

Бренда беше дъщеря на заможен, влиятелен барон и баща й му даваше годишна издръжка. Тези пари му бяха помогнали да си купи командването на най-престижния полк. И всичко това само защото Бренда го обожаваше. Той беше длъжен да се погрижи никой друг да не заеме неговото място в живота й, дори собственото му дете.

Бренда примирено сведе глава.

— Да, скъпи, ще направя, каквото искаш.

Лакеят отвори вратата към апартамента.

— Лейди Милисънт — помоли тържествено Оугли, — бихте ли се погрижили съпругата ми да получи табла с леки ястия в стаята си, за да може по-късно да ни прави компания на вечерята?

— Но разбира се! — Лейди Милисънт се обърна загрижено към Бренда: — Главоболие ли имате? Искате ли да ви пратя някакво лекарство?

Докато дамите бъбреха, Оугли огледа великолепния апартамент. Да, Макензи Мейнър буквално миришеше на богатство. Големият салон беше стар и величествен. Около камината бяха наредени кресла, до тях се виждаше красиво писалище с хартия, мастило и пера, а килимът беше толкова стар, че цветовете бяха избледнели. Ала беше толкова плътен, че все още изглеждаше прекрасно. Резбованата маса бе покрита с избродирана покривка от копринено кадифе, върху която беше поставена златна купа за визитни картички. Валдемар, облечен в лакейска униформа, тъкмо нареждаше на масата спомените от войната, които Оугли мъкнеше навсякъде със себе си.

Едната врата водеше към спалнята, където камериерката на Бренда чакаше пред позлатеното легло. То бе поставено върху подиум, сякаш господарят на Макензи се чувстваше като монарх, свикнал да бъде обожаван. Кралското злато и пурпур се повтаряха в завесите на леглото и в завивката. Оугли си помисли, че когато спи тук, Макензи сигурно се чувства като крал, и ожесточението му нарасна.

Е, все пак домакинът бе предоставил този апартамент на него, за да го почете. Полковникът се усмихна самодоволно. Дали Хепбърн се страхува от него? Дали иска да го подкупи? Нима си въобразява, че той ще забрави обидите, които му бе нанесъл надутият аристократ, и ще прости? Нима си мисли, че няколко жалки ласкателства ще го накарат да заиграе честно?

През онази нощ в Лондон, преди четиринадесет години, младият, пиян лорд Хепбърн също не постъпи честно, като извика на дуел прясно изпечения офицер Оугли. Хепбърн го победи и даже му се надсмя.

Оугли мразеше да му се надсмиват. Той беше трети син на обедняло аристократично семейство от общо шест негодни момчета. Непрекъснато падаше от дървото или от шейната, а когато се скриеше под масата, винаги го намираха. Каквото и да станеше, братята му обвиняваха него и той ги мразеше. Отмъщаваше си, като им погаждаше мръсни номера. И те го мразеха. Когато стана на двайсет и баща му събра пари да му купи офицерски патент, се оказа, че това е най-доброто, което е можело да му се случи. Обикна армията. Обикна униформите и йерархията и се възползва от шанса си да командва мъжете с по-нисък произход, които нямаха друг избор, освен да му се подчиняват. Не го беше грижа, че колегите му офицери не можеха да го понасят. Беше напет, изглеждаше добре и дамите го харесваха. Там бяха шансовете му.

За съжаление победата на Хепбърн превърна Оугли в мишена за подигравките на цялата армия. А после се случи нещо, което направи нещата още по-непоносими: Хепбърн се появи на следващия ден и… се извини. Този жалък негодник се извини, че бил много пиян и се държал непростимо грубо. Извинението му показа на всички, че Оугли с бил победен от един седемнадесетгодишен хлапак, толкова пиян, че едва се е държал на краката си.

Чак когато Оугли се ожени за Бренда и си купи нов, по-добър офицерски патент, подигравките утихнаха. Е, да, някои продължиха да си шепнат зад гърба му, но никой от офицерите с по-нисък ранг не смееше да каже дума. А ако някой началник му се подиграеше, Оугли си отмъщаваше. Беше достатъчно да наеме няколко биячи, за да му дадат да разбере.

От своя страна, началниците му си отмъстиха, като го изпратиха на Иберийския полуостров. Ала мъж с неговите способности можеше само да се възползва от ситуацията в своя изгода. Най-сетне избяга от обожанието и вечните въздишки на Бренда, в хаоса, причинен от войната между англичани и французи на испанска и португалска земя, откри десетки възможности да натрупа богатство.

А най-хубавото беше, че старият граф Хепбърн реши да сложи край на волностите на сина си. За да го вразуми, той му купи офицерски патент, и то такъв, който го изпрати право в полка на Оугли.

Споменът и сега го караше да се смее. Как умно постъпи, като сложи момчето да командва закоравелите крадци и убийци, излезли от най-дълбоките подземия на затворите и доведени в Испания, за да бъдат дисциплинирани и да умрат на бойното поле. Няколко пъти изпрати ротата на мисия, от която никой не би могъл да се завърне жив. Ала Хепбърн се връщаше отново и отново. Хората му се топяха, но Оугли продължаваше да предлага полка си за нови самоубийствени мисии и правеше така, че никой да не разбере, че не той, а Хепбърн постига успех там, където всички други се провалят. На Иберийския полуостров, далеч от Англия, разполагайки с достатъчно време, не беше никак трудно да напише книга в която да представи успехите на Хепбърн като свои. Накрая Оугли реши да приключи с армията и да се върне в Англия като герой.

Погледът му спря върху Валдемар.

Никой не смееше да каже истината, дори Хепбърн. И причината беше, че Валдемар беше в негова власт. Би било глупаво да пусне момчето да си иде, а полковникът беше убеден в ума и интелигентността си.

Бренда мушна ръка в неговата.

— Апартаментът е прекрасен, нали?

— О, да! — Задоволството се разля в корема му като топло масло и той се усмихна на домакинята. — Благодаря ви от сърце, лейди Милисънт, че ни настанихте тук.

Младата дама реагира плахо като девица, на която са направили дързък комплимент.

— Брат ми настоя.

— Представата, че сме го прогонили от покоите му, не ми харесва — протестира Бренда.

— О, моля ви, не се притеснявайте. — И Милисънт, и Хепбърн говореха с лек шотландски акцент, непоносим за ушите на Оугли. — Брат ми не спи тук. Откакто се е върнал от полуострова, нощува в малка къща недалеч от голямата.

— О, сега се чувствам по-добре! — Бренда засия. Понякога добросърдечието на жена му причиняваше на Оугли парещи стомашни болки.

— И ти също, нали, Оскар? — обърна се тя към него.

Не, разбира се, че не! Той искаше да се отърве от Хепбърн завинаги. Сложи ръка на рамото й и я натисна малко по-силно. Когато усети как Бренда трепна, каза:

— Лейди Милисънт; моля за извинение, но жена ми наистина трябва да си почине.

— Разбира се. Веднага ще ида да поръчам таблата. — Милисънт направи кратък реверанс и напусна стаята.

— Това беше доста рязко. — Бренда стисна ръката му.

Оугли не си направи труд да й отговори. Отведе я решително в спалнята и й помогна да си легне. Целуна я по челото и каза на камериерката:

— Погрижете се милейди да си почине. — Излезе от стаята и затворя вратата зад гърба си.

Валдемар надзираваше разопаковането на багажа им.

— Остави куфарите до вратата, момче. О, момиче… — Той ощипа прислужничката по бузата. — Каква радост за сърцето ми да видя сладко същество като теб!

Лакеят се ухили, момичето се закиска. Всички харесваха Валдемар, защото изглеждаше много добре. Светлоруса коса и яркосини очи, които святкаха под русите вежди, обсипан с лунички нос. Изглеждаше като олицетворение на честност и сериозност, докато някои не забележеше дългите му пръсти на крадец и бързата котешка походка. Валдемар бе дошъл в Испания от затвора. Бяха го поставили пред избор: да се бие за майка Англия или да умре. Естествено, бе избрал да се бие, но едва дошъл в Испания, се опита да избяга и да не изпълни дълга си. Държеше се нагло, подбуждаше другарите си към бунт. Каквото и да правеше, Оугли не беше в състояние да го промени. Не помогнаха нито побоите, нито единичната килия, даже жигосването.

И тогава се появи Хепбърн. Умният, смелият, изисканият Хепбърн. Валдемар се влюби в него и реши да го следва. Да слезе с него в ада, ако се наложи.

Оугли се настрои още повече срещу бившия крадец и положи всички усилия да го прати в ада. И успя. Организира най-опасните, най-отвратителните мисии. Накара го да се мъчи като беден грешник. Това беше най-големият му успех.

Оугли се покашля.

Слугинята престана да се киска, лакеят бързо излезе. Валдемар застана мирно. Усмивката му угасна и той стисна здраво устни.

— Е? — попита злобно Оугли. — Как се почувства, когато видя отново стария си командир?

— Много дооре, сър. — Валдемар отиде до масичката в започна да нарежда екземпляри от книгата на Оугли в кошница, която трябваше да свали в салона.

— Очевидно не е пострадал от пребиваването си на острова, поне видимо. — Оугли потърка позлатената рамка на една картина и се запита дали и той да не купи няколко картини и да ги окачи в спалнята си.

— Не видях нищо подобно, сър. — Валдемар излъска сабята му и я окачи на колана, после се зае с еполетите и ордените.

— Освен белега на челото. Не зараства особено добре. Направи ли ти впечатление? — Оугли си наля чаша бренди и умело се престори, че едва сега се е сетил. — О, бях забравил! Белегът му е от същото онова приключение, което остави белези и по твоите ръце, нали? Когато го спаси от огъня. Как се случи това?

Валдемар не се помръдна. Даже не вдигна глава.

— Не мога да си спомня, сър.

Бавно и с наслада Оугли нанесе решителния удар.

— Тогава прочети в книгата ми.

Валдемар не отговори. Остана безмълвен и неподвижен като кукла.

Оугли избухна в смях.

— Мисля, че най-сетне направих от теб адютанта, която винаги съм искал да имам.

— Тъй вярно, сър — отговори безизразно Валдемар.

В поведението му Оугли бе видял недвусмислени доказателства, че в крайна сметка е пречупил волята на мъжа, наречен от Хепбърн непоколебим. Очите на Валдемар бяха празни, примитивното, грубо лице — безизразно. Беше станал почти скучен, макар че Оугли не преставаше да го тормози. Никога нямаше да престане. Валдемар му принадлежеше. Оугли беше спечелил там, където Хепбърн никога не би могъл да спечели. И сега имаше намерение да натрие аристократичния нос на Хепбърн със своята победа.

— Мога да си представя, че ти липсват и Хепбърн, и страхотните приключения, които преживяхте заедно. — В гласа му звучеше подигравка.

Валдемар сведе за миг очи.

— Не си спомням никакви приключения, сър. Мисля, че вие сте човекът, преживял истински приключения.

Оугли отиде до прозореца и с наслада отпи глътка бренди.

— Точно така. Никога не го забравяй. Аз съм човекът, влязъл във френския муниционен лагер, за да открадне патрони. Аз освободих Хепбърн от френския затвор след глупашкия му опит да издебне противника. Аз съм човекът, койт… — Той млъкна изведнъж.

По моравата под прозореца му се разхождаше красива жена. Блестящата черна коса беше вдигната на шиньон на тила и украсена със скъпоценен гребен. Воалът бе драпиран изкусно пред лицето. През дантелата чертите й не се различаваха, но походката й, начинът, по който държеше ръцете си, спокойните крачки, сякаш нищо на света не беше в състояние да я накара да се разбърза — всичко това му напомни за Кармен. Тъкмо тези отмерени, чувствени крачки го бяха привлекли към нея. На всичкото отгоре жената носеше червена рокля, скроена по начина, който Кармен предпочиташе.

Оугли примигна. Това беше невъзможно! Когато се върна в Англия при жена си, той изостави Кармен без никакви угризения на съвестта. Тя нямаше необходимите средства, за да го последва в това далечно село в Шотландия.

Новата среща с Хепбърн явно бе събудила в сърцето му спомени, които беше по-добре да заличи.

В този миг жената обърна глава и погледна нагоре към прозореца му.

— Велики боже! — Оугли се разтрепери толкова силно, че пръсна бренди по прясно колосаната си риза.

— Нещо не е наред ли, сър? — попита Валдемар.

Оугли се отдръпна стреснато от прозореца.

— Нищо не е наред! Как ще ми обясниш това? — И посочи възбудено навън.

Валдемар го изгледа недоверчиво, отиде до прозореца и се наведе навън.

— Е? — попита сърдито Оугли.

Валдемар се присви, сякаш се боеше, че Оугли ще го удари.

— Аз… не виждам нищо, сър.

Оугли го блъсна настрана и отново се наведе навън.

Адютантът му беше прав. Жената бе изчезнала.