П. Г. Удхаус
Бъди българин, Джийвс (6)

Бърти поема нещата в свои ръце

Кимнах приятелски. С този човек може да сме скъсали деловите си отношения, но един Устър винаги е сърдечен.

— А, Джийвс.

— Добър ден, сър.

Полин бе заинтригувана.

— Това ли е Джийвс?

— Това е Джийвс.

— Значи ти не харесваш банджото на мистър Устър?

— Да, мис.

Предпочитах този деликатен въпрос да не се обсъжда и твърде възможно е да съм проговорил по-остро.

— Е, Джийвс? Какво има?

— Мистър Стоукър, сър. Той се интересува за местонахождението на мис Стоукър.

Разбира се, старецът както винаги душеше наоколо ни като хрътка, но нито мястото, нито времето ми се видяха подходящи. Обърнах се към момичето и го отпратих с благовъзпитан жест.

— По-добре е да тръгваш.

— И аз така мисля. Няма да забравиш какво ти казах, нали?

— Ще обърна най-голямо внимание на въпроса — уверих я аз.

Тя пое към къщата, а Джийвс и аз останахме сами в това усамотено кътче. Запалих небрежно цигара.

— Е, Джийвс.

— Сър?

— Искам да кажа, ето че пак се срещаме.

— Да, сър.

— При Филипи, а?

— Да, сър.

— Вярвам, че я караш добре с Чъфи?

— Всичко е чудесно, сър. Надявам се да сте доволен от новия си помощник.

— О, много. Голям сладур.

— Много съм щастлив да го чуя, сър.

Последва пауза.

— Ъ-ъ, Джийвс — казах.

Странно нещо. След като обменихме тези любезни реплики, имах намерение да кимна небрежно и да си тръгна. Но е толкова трудно да изневериш на навика! Искам да кажа, ето ме мен, и ето го Джийвс, а току-що е изникнал проблем от ония, за които винаги съм искал неговия съвет и мнение. Нещо като че ли ме бе заковало в земята. Вместо да съм равнодушен и сдържан и да отмина само с едно леко кимване, каквито, както казах, бяха намеренията ми, усетих неудържимо изкушение да се консултирам с него, като че ли помежду ни никога не е имало разрив.

— Ъ-ъ, Джийвс — започнах отново дълбокомислено.

— Сър?

— Бих искал, ако имаш една свободна минута, да си поговорим.

— Разбира се, сър.

— Бих искал да изложиш вижданията си относно приятелчето Чъфи.

— Много добре, сър.

Лицето му носеше отпечатъка на кротка интелигентност, съчетана с желание да услужи, които толкова често бях виждал, затова не се колебах дълго.

— Значи, съгласен си с мен, че нещо трябва да се направи за петия барон?

— Моля, сър?

Започнах да ставам нетърпелив с това… Как, по дяволите, беше тая дума?

— Хайде, Джийвс. Знаеш какво искам да кажа. Не бъди толкова срамежлив и давай смело, както преди. Не ми казвай, че си бил на тази служба почти седмица, без да наблюдаваш, заключаваш и оформяш своите изводи.

— Прав ли съм да разбирам, сър, че намеквате за чувствата на Негова Светлост към мис Стоукър?

— Именно.

— Разбира се, известно ми е, че Негова Светлост питае към младата дама чувства по-топли и дълбоки от обикновено приятелство, сър.

— Твърде далеч ли отивам, като казвам, че е хлътнал до уши?

— Не, сър. Изразът съответства твърде точно на фактите.

— Много добре тогава. А сега, забележи това. Тя също го обича, Джийвс.

— Наистина ли, сър?

— Точно това ми казваше, когато ти дойде. Призна си, че е луда по него. И е много разстроена, горката. Ужасно разстроена. Женската й интуиция й е помогнала да разгадае тайната му. Разпознала е любовния пламък в очите му. И го одобрява изцяло. Но това, което я тревожи, е, че той не й се обяснява, че оставя тайната като… Като какво, Джийвс?

— Като червей в цветна пъпка, сър.

— Като червей в цветна пъпка, да яде отвътре… Какво, Джийвс?

— Румения лик, сър.

— Румения? Сигурен ли си?

— Съвсем сигурен, сър.

— Добре тогава. Какво, за бога, е положението? Той я обича. Тя го обича. Къде е тук трудността? Като говорих с нея преди малко, развих теорията, че го задържа неговата деликатност, но не го вярвам наистина. Познавам Чъфи. Голям бързак, ако не и най-бързия. Не направи ли предложение на някое момиче до края на първата седмица, на него му се струва, че губи тренинг. А гледай го сега. Май му се е разхлопала дъската.

— Негова Светлост си има скрупули, сър.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисли, че като има ограничени средства, не е в правото си да прави предложение на млада дама, богата като мис Стоукър.

— По дяволите. Любовта не признава подобни скрупули. Освен това, тя не е чак толкова богата. Просто добре осигурена, бих казал.

— Не, сър. Богатството на мистър Стоукър възлиза на петдесет милиона долара.

— Какви са тия брътвежи, Джийвс!

— Не, сър. Струва ми се това е сумата, която той наследи съгласно завещанието на покойния мистър Джордж Стоукър.

Бях ошашавен.

— Мили боже, Джийвс! Вторият братовчед Джордж да не би да е хвърлил топа?

— Да, сър.

— И е оставил всичките тия пари на Стоукър?

— Да, сър.

— Сега разбирам. Ясно ми е. Всичко се обяснява. Чудех се как така обикаля и купува големи имения. Яхтата в пристанището е негова, разбира се?

— Да, сър.

— Виж ти, виж ти! Но, по дяволите, Джордж трябва да е имал и по-близки роднини.

— Да, сър. Чува се, че никого от тях не е харесвал.

— Значи знаеш за него?

— Да, сър. Виждах се често с личния му помощник, когато бяхме в Ню Йорк. Казва се Бенстед.

— Джордж беше чалнат, нали?

— Определено много ексцентричен, сър.

— Има ли шанс някой от тия роднини да оспори завещанието?

— Не мисля, сър. Но в такъв случай мистър Стоукър ще разчита на сър Родерик Глосъп, разбира се, който ще свидетелства, че покойният, макар и малко особен в навиците си, все пак е бил абсолютно нормален. Показанията на толкова виден специалист като сър Родерик ще бъдат непреодолими.

— Искаш да кажеш, той ще твърди, че човек може да си ходи на ръцете, ако му се иска?

— Именно, сър.

— Тогава няма никакъв шанс мис Стоукър да стане нещо друго, освен наследница на петдесет милиона долара, напъхани зад тухлите в камината?

— Абсолютно никакъв, сър.

Замислих се върху това.

— Хм. И ако старият Стоукър не купи Замъка, Чъфи ще си остане беднячето, което няма и петак в джоба. Драмата е ясна. И все пак, защо, Джийвс? Защо е цялата тая суматоха за пари? В края на краищата, доста опърпани момчета са се оженили за момичета, дето се къпят в злато.

— Да, сър. Но Негова Светлост е джентълмен с особени възгледи по този въпрос.

Размишлявах. Да, това е вярно. Чъфи е момче, което винаги е било малко странно по отношение на парите. Струва ми се, че има нещо общо с гордостта на целия им род. Знам го от години и от години се мъча да му заема от многото, които имам, но той твърдоглаво е отказвал.

— Трудно — въздъхнах. — За момента просто не виждам изход. Но ти може да грешиш, Джийвс. В крайна сметка, само правиш предположения.

— Не, сър. Негова Светлост ми направи тази чест и ми се довери.

— Наистина ли? И как стана дума за това?

— Мистър Стоукър изрази желание да постъпя на служба при него. Той ми направи предложение. Уведомих Негова Светлост. Негова Светлост ме инструктира да дам на последния надежди.

— Не може да бъде! Чъфи иска да го напуснеш и да отидеш при дъртия Стоукър!

— Не, сър. Той специално подчерта резервите си, при това доста разпалено. Но се тревожеше да не разваля преговорите с твърд отказ, затова няма да го давам, докато не приключи покупката на Чъфнъл Хол.

— Ясно. Разбирам тази стратегия. Поискал е от теб да заглавикваш стария Стоукър и да го омайваш, докато не подпише съдбовния документ?

— Именно, сър. Та точно този разговор доведе дотам, че Негова Светлост да разкрие отношението си към мис Стоукър. Докато финансовото му състояние не стане достатъчно стабилно, за да оправдае едно предложение за брак, то неговото достойнство няма да му позволи да го направи.

— Магарето му с магаре!

— Не бих си позволил да използвам именно този термин, сър, но признавам, че по моему поведението на Негова Светлост съдържа прекомерна доза донкихотщина.

— Ти трябва да го разубедиш!

— Боя се, че е невъзможно, сър. Опитах се да го сторя, но аргументите ми не постигнаха нищо. Негова Светлост има фобия.

— Какво, какво?

— Фобия, сър. Изглежда преди години е гледал музикална комедия, в която един от драматичните персонажи бил някой си безпаричен аристократ, лорд Уотуотлей, който се опитвал да се ожени за американска наследница. Тази персона изглежда е оставила траен отпечатък в съзнанието му. Той ми заяви най-недвусмислено, че отказва да се представи в светлина, която би допуснала някакво сравнение.

— Но представи си, че продажбата на къщата не стане?

— В такъв случай, сър, страхувам се…

— Че руменият лик ще продължава да бъде разяждан отвътре както досега?

— Именно, сър.

— Сигурен ли си, че думата е „румен“?

— Да, сър.

— Хм, нещо ми звучи странно.

— Малко архаично, сър. Означава здрав цвят на лицето.

— Е, Чъфи го има.

— Да, сър.

— Но какво му е хубавото на здравия цвят, ако не получи момичето?

— Съвсем вярно, сър.

— Какво ще ни посъветваш, Джийвс?

— Страхувам се, че няма какво да ви посъветвам в момента, сър.

— Хайде, хайде, Джийвс.

— Не, сър. Тъй като затруднението е определено от психологически характер, чувствам се малко объркан. Докато образът на лорд Уотуотлей не бъде изтрит от съзнанието на Негова Светлост, боя се, че нищо не може да се направи.

— Разбира се, че има. Каква е тая странна слабост у теб, Джийвс? Не ти е присъща. Явно Чъфи трябва да бъде принуден да прекрачи линията.

— Не ви разбирам добре, сър.

— Разбираш и още как. Съвършено ясно е. Приятелчето Чъфи само обикаля около момичето. Това, от което има нужда, е някакъв шок. Ако си помисли, че съществува сериозна опасност някой друг да забърше Полин, това няма ли да го накара да забрави глупавите си идеи и така да се втурне напред, че чак огън да излиза от носа му?

— Ревността несъмнено е много силна мотивация, сър.

— Знаеш ли какво ще направя, Джийвс?

— Не, сър.

— Ще целуна мис Стоукър и ще се погрижа Чъфи да ме види.

— Наистина, сър, не бих посъветвал…

— Спокойствие, Джийвс. Цялата работа ми е пред очите. Идеята ми дойде, докато говорихме. Като гръм от ясно небе. След обяд ще доведа мис Стоукър до това място. Ти ще уредиш Чъфи да я последва. Ще изчакам да го зърна и ще я взема в прегръдките си. Ако това не подейства, нищо друго няма да може.

— Смятам, че ще поемете голям риск, сър. Негова Светлост е в превъзбудено състояние.

— Е, какво пък, един Устър може да изтрае някой и друг удар в окото заради приятел. Не, Джийвс, не желая повече да го обсъждаме. Въпросът е решен. Всичко, което остава, е да съгласуваме времето. Предполагам, обядът ще свърши до два и половина. Така се случи, че аз няма да обядвам.

— Сър?

— Не. Няма да мога да се изправя очи в очи с тая банда. Ще остана тук. Донеси ми сандвичи и половин бутилка от най-доброто.

— Много добре, сър.

— Между другото, в такова хубаво време френските прозорци в трапезарията ще са отворени. Навъртай се около тях по време на обяда и се ослушвай. Може да се каже нещо важно.

— Много добре, сър.

— И сложи повечко горчица на сандвичите.

— Много добре, сър.

— В два и тридесет кажи на мис Стоукър, че искам да й кажа нещо. А в два и тридесет и една кажи на лорд Чъфнъл, че тя иска да му каже нещо. Останалото можеш да оставиш на мен.

— Много добре, сър.