Метаданни
Данни
- Серия
- Джийвс и Устър (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Thank you, Jeeves, 1934 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Веселина Тихолова, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 46 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
ИК „Кронос“, 1996
Художник: Борис Драголов
Редактор: Красимира Маврова
ISBN 954-8516-21-7
История
- — Добавяне
- — Втора редакция на ultimat
- — Корекция от Еми
Един камериер надвишава правата си
Като правило винаги съм бил против историите, в които разказвачът скача спокойно от сцена на сцена и ви оставя да си представяте сами, доколкото можете, какво се е случило междувременно. Имам предвид ония истории, където глава десета завършва с героя, заключен в подземна тъмница, а глава единадесета започва със същия тоя герой в центъра на някакво веселие в испанското посолство. Затова съм длъжен да опиша стъпка по стъпка различните ходове, които ме изведоха към свободата и безопасността, ако разбирате какво искам да кажа.
Но когато тактик като Джийвс се е нагърбил с приготовленията, цялото описание си губи смисъла. Дори направо си е загуба на време. Ако Джийвс реши да премести някого от точка А до точка Б, например от кабината в една яхта до брега пред вилата му, той просто го прави. Без засечки. Без затруднения. Без много шум. Без излишни вълнения. Няма какво да се разказва. Искам да кажа, пресягаш се към най-близката кутия вакса, мажеш си лицето, излизаш на палубата, тръгваш си преспокойно по мостика, махаш радушно за довиждане на ония членове на екипажа, които може да са там, плюеш във водата, качваш се на лодката и след десет минути — ето те, дишаш с пълни гърди студения нощен въздух на сушата. Чиста работа.
Споменах го на Джийвс, когато стигнахме кея и той отвърна, че е много мило от моя страна да го кажа.
— Няма защо, Джийвс — рекох. — Повтарям. Изключително чиста работа. Прави ти чест.
— Благодаря, сър.
— Аз ти благодаря, Джийвс. И сега какво?
Бяхме слезли от кея и стояхме на пътя, който минаваше покрай градинската ми порта. Всичко беше спокойно. Звездите трепкаха над нас. Бяхме сами с майката природа. Нямаше и следа от полицейски сержант Ваулс или полицай Добсън. Чъфнъл Реджис спеше, както би казал някой. И все пак, като си погледнах часовника, установих, че часът е едва девет и няколко минути. Спомням си, че това ме изненада. Дали заради силните емоции и поради вълнението, че съм бил изложен на опасност, имах усещането, че нощта доста е понапреднала и не бих се изненадал, ако часовникът ми показваше един.
— И сега какво, Джийвс? — повторих въпроса си.
Забелязах лека усмивка по ясно очертаното му лице и тя не ми се понрави. Разбира се, бях му благодарен за това, че ме спаси от съдба по-лоша от смърт, но човек трябва да се контролира в такива моменти. Погледнах го с един от моите особени погледи.
— Нещо гъделичка ли те, Джийвс? — попитах хладно.
— Моля за извинение, сър. Нямах намерение да демонстрирам веселие, но не се сдържах да не се усмихна на външния ви вид. Малко е странен, сър.
— Повечето хора биха изглеждали малко странно с вакса по лицето, Джийвс.
— Да, сър.
— Грета Гарбо, да речем.
— Да, сър.
— Или Дийн Инг.
— Съвсем вярно, сър.
— Тогава спести си тия лични коментари, Джийвс, и ми отговори на въпроса.
— Боя се, че забравих какво ме питахте, сър.
— Въпросът ми беше — и все още е — какво сега?
— Искате съвет относно следващата си стъпка, сър?
— Искам.
— Бих предложил да се упътите към вилата си, сър, и да почистите лицето и ръцете си.
— Дотук, разумно. Тъкмо това мислех да направя.
— След това, ако мога да си позволя един съвет, сър, мисля, че ще бъде добре, ако хванете първия влак за Лондон.
— Отново разумно.
— Веднъж като стигнете там, сър, бих препоръчал посещение на някой европейски курорт, като Париж, Берлин или Италия.
— Или пък слънчева Испания?
— Да, сър. Възможно е и Испания.
— Или Египет?
— Египет ще ви се стори малко топъл в това време на годината, сър.
— Не и наполовина толкова топъл, колкото Англия, ако татенцето Стоукър ме открие.
— Съвсем вярно, сър.
— Това се казва здравеняк, Джийвс! Това се казва як гражданин! Мъж, който дъвче натрошено стъкло и си забива пирони във врата, вместо да носи колосана яка.
— Мистър Стоукър определено е силна натура, сър.
— Господ ми е свидетел, Джийвс, имало е времена, когато съм си мислел, че сър Родерик Глосъп е човекоядец. Та даже и леля ми Агата. А те бледнеят в сравнение с него, Джийвс. Направо бледнеят. Което ни довежда до твоето предложение. Възнамеряваш ли да се върнеш на яхтата и да продължиш да си имаш вземане-даване с тая тъмна особа?
— Не, сър. Предполагам, че мистър Стоукър няма да ме приеме радушно. За интелигентен джентълмен като него, когато разкрие бягството ви от яхтата, ще бъде ясно от пръв поглед, че аз съм способствал за него. Ще се върна към службата си у Негова Светлост, сър.
— Той ще ти се зарадва.
— Много мило, че го казвате, сър.
— Няма защо, Джийвс. Всеки би се зарадвал.
— Благодаря, сър.
— Значи, тръгваш към Замъка?
— Да, сър.
— Тогава ти желая от все сърце лека нощ. Ще ти драсна един-два реда, за да те уведомя къде съм и как се справям.
— Благодаря, сър.
— Аз ти благодаря, Джийвс. В плика ще има скромно свидетелство за моята признателност.
— Много щедро от ваша страна, сър.
— Щедро ли, Джийвс? Схващаш ли, че ако не беше ти, сега щях да седя заключен на оная пъклена яхта? Но ти ме разбираш добре.
— Да, сър.
— Между другото, има ли влак за Лондон тази вечер?
— Да, сър. В 10:21. Ще можете да го хванете спокойно, сър. Боя се, че не е експрес.
Махнах с ръка.
— Щом се движи, Джийвс, щом колелата му тракат и крета от гара на гара, ще ме устрои. Хайде, лека нощ.
— Лека нощ, сър.
Влязох във вилата с олекнало сърце. Задоволството ми не помръкна дори и когато открих, че Бринкли още не се е върнал. Като работодател бих могъл да погледна накриво факта, че нахалникът е получил свободна вечер и е прибавил още един ден и една нощ, но в качеството си на гражданин с вакса по лицето напълно го подкрепях. В такива ситуации усамотението, както би се изразил Джийвс, е от първостепенна важност.
Влязох в спалнята възможно най-бързо и налях вода от каната в легена, тъй като в малките вили на Чъфи нямаше баня. Намокрих лицето си и го натърках обилно със сапун. После, като го оплакнах добре, отидох пред огледалото и можете да си представите огорчението и почудата ми, когато открих, че все още съм черен като въглен. Като че ли не се бях докосвал до сапуна.
В такива моменти човек трябва да помисли малко и не след дълго разбрах каква е работата. Спомних си, че някъде бях чувал или чел, че в такива кризисни ситуации трябва да имаш масло. Тъкмо се канех да сляза долу и да взема, когато внезапно чух шум.
Човек в моето положение — на практика положението на преследван елен — трябва добре да обмисли какъв да бъде следващият му ход, когато чуе шум в къщата. Твърде възможно е това да беше Дж. Уошбърн Стоукър, хукнал по дирите ми. Защото ако е наминал към моята кабина, първото нещо, което би сторил, е да се втурне към вилата. Затова не трябваше да си играя на лъва, който скача от леговището си — каквото в момента ми се струваше моята спалня, а по-скоро на предпазливия охлюв, който подава глава от черупката си по време на буря. В конкретния случай застанах пред вратата и се ослушах.
Имаше какво да се чуе. Който и да вдигаше врявата, беше долу в дневната и в момента се бореше с мебелите. И струва ми се, мисълта, че умен и практичен тип като татенцето Стоукър, ако е по следите ми, няма да си губи времето с такива неща, най-накрая ми вдъхна кураж да пристъпя на пръсти до парапета и да надзърна отгоре.
Трябва да ви кажа, че това, което нарекох дневна, беше нещо като салон, препълнен с мебели. Той съдържаше маса, голям часовник, поставен на стойка, диван, два стола и две-три стъклени витрини, пълни с препарирани птици. От мястото, където стоях, наведен над парапета, хващах пълната картина в полезрението си. Долу беше доста мрачно, но аз имах добра видимост, защото на полицата над камината гореше газена лампа. На нейната светлина се виждаше, че диванът е преобърнат, двата стола са изхвърлени през прозореца, а витрините с препарираните птици — смлени на брашно. В момента една неясна фигура в по-далечния ъгъл на стаята се опитваше да направи захват на големия часовник.
Не можех да кажа със сигурност кой от двамата беше в по-изгодни позиции. Ако бях настроен на спортна вълна, мисля, че бих бил по-склонен да заложа на часовника. Внезапна извивка на борците успя да разкрие лицето на смътната фигура и с голямо вълнение установих, че то е на Бринкли. Като заблудена овца, търсеща пътя обратно към стадото, този проклетник Бринкли се беше дотъркалял в къщи с двадесет и четири часа закъснение, при това пиян като талпа.
Както можете да предположите, у мен се събуди изрядният домакин. Забравих, че е неразумно да се разкривам пред чужди очи. Всичко, за което мислех, бе, че този нещастен почитател на петилетките срива до основи Устъровия дом.
— Бринкли! — измучах аз.
В началото въпросното лице изглежда реши, че това е гласът на часовника, защото се хвърли отгоре му с нови сили. Тогава внезапно очите му се спряха на мен. Той се разплете за миг от хватката с противника си и се опули насреща ми. Часовникът използва тази моментна слабост и след като се олюля напред-назад се установи с трясък в перпендикулярно положение. Удари тринадесет часа и потъна в мълчание.
— Бринкли! — повторих аз и бях готов да добавя „По дяволите“, когато някакъв пламък лумна в очите му, очи на човек, който всичко е проумял. За секунда той стоя така ококорен. После произведе страшен рев.
— Господи помилуй! Дяволът!
И като сграбчи един месарски нож, който беше сложил на полицата с идеята, че не се знае кога може да му потрябва, се втурна на подскоци по стълбите.
Е, бях на косъм. Ако някога имам правнуци — което в момента е една доста далечна перспектива — и те се съберат около мен за поредната вечерна приказка, ще им разкажа тази за моето спасение в спалнята секунда преди месарският нож да ме застигне. И ако в резултат те получат гърчове през нощта и се събудят с писъци, ще знам, че са придобили някаква далечна представа за чувствата на възрастния си роднина през тази злополучна нощ.
Ако кажем, че след като тресна вратата, заключи я, бутна стол срещу нея, а до стола леглото, та ако кажем, че след всичко това Бъртрам Устър се почувства напълно спокоен, то бихме изрекли едно предумишлено преувеличение. Не бих могъл да нарисувам душевното си състояние по-ясно от следното изявление: ако Дж. Уошбърн Стоукър в този момент се беше появил в къщи, щях да го приветствам като брат.
Бринкли беше на ключалката и ме умоляваше да изляза, за да види какъв е цветът на вътрешностите ми. И, за бога, това, което ми се стори върхът на цялата тая гадост, беше, че той говореше със същия почтителен глас, както и преди. И продължаваше да ме нарича „сър“, което ми се виждаше ужасно тъпо. Искам да кажа, че ако викаш някого навън, за да го разфасоваш с месарски нож, е абсурдно да лепиш по едно „сър“ на всяко изречение. Двете неща просто не си пасват.
На този етап си помислих, че първото нещо, което трябва да направя, е да изясня очевидното недоразумение в главата му.
Прилепих устни към вратата.
— Всичко е наред, Бринкли.
— Ще бъде, ако излезете, сър — отвърна той вежливо.
— Искам да кажа, че аз не съм дяволът.
— О, сте, сте, сър.
— Казвам ти, че не съм.
— О, да бе.
— Аз съм мистър Устър.
Той изпищя пронизително.
— Той е хванал там вътре мистър Устър!
В наше време не са много на мода старите монолози, затова предположих, че се обръща към някаква трета персона. Естествено, в този момент чух боботещо пухтене и един носов глас проговори.
— Какво е всичко това?
Беше моят бодърстващ съсед, полицейски сержант Ваулс.
Първото нещо, което изпитах, разбирайки, че законът е сред нас, бе това на безгранично облекчение. Имаше много неща у тоя бдителен човек, които не харесвах — например склонността му да си пъха носа в гаражите и бараките на хората, но каквото и да мислите за някои от привичките му, не можеше да се отрече, че е полезен в обстоятелства като горните. Да се справиш със смахнат камериер не е работа за всеки. Трябва ти авторитет и тежест. От тях гигантският пазител на реда имаше в излишък. И тъкмо щях да го подтикна към действие с поощрителни звуци през вратата, когато нещо ми подсказа, че ще е по-разумно да се въздържа.
Виждате ли, работата с тия бдителни полицейски сержанти е, че те задържат и разпитват. Намирайки Бъртрам Устър в недвусмислена ситуация да се разхожда из къщата с почернено лице, сержант Ваулс не би отминал случая само с повдигане на раменете и едно небрежно лека нощ. Както казах, той би ме задържал и разпитал. Като си припомни срещите ни миналата нощ, по всяка вероятност хрътката би погледнала на мен с безпокойство. Ще настоява да го придружа до полицейския участък, докато извести Чъфи да дойде и да каже какво ще е най-добре да се стори. Ще се викат доктори, ще ме налагат с лед… В резултат на всичко това най-вероятно ще ме задържат в района достатъчно дълго, за да може старият Стоукър да открие, че кабината ми е празна и в леглото ми не е лягано. После ще се втурне към брега да ме прибере и отново да ме окошари на яхтата.
Поразмислих, поразмислих и не се обадих. Само дишах тихо през носа.
Зад вратата се водеше накъсан диалог и ви давам честната си дума, че ако нямах сигурна информация за противното, бих казал, че тая странна птица Бринкли никога в живота си не е лизвала капка алкохол. Целият отпечатък на най-големия гуляй в историята върху него беше една по-остра нотка в изговора и кристалночиста артикулация, която приличаше повече на сребърна камбанка, отколкото на каквото и да било друго.
— Дяволът е там вътре, унищожава мистър Устър, сър — казваше той. И освен в обявите по радиото никъде не бях чувал глас с по-звънка настройка.
Човек би казал, че подобно изявление звучи доста сензационно, но то не бе регистрирано от сержант Ваулс с подобаваща бързина. Сержантът беше от ония люде, които обичат нещата да си идват по реда и да ги отмята едно по едно. За момента той се интересуваше изключително от месарския нож.
— Какво правиш тук с този нож? — запита той.
Нищо не би могло да бъде по-вежливо и почтително от отговора на Бринкли.
— Взех го, за да атакувам дявола, сър.
— Какъв дявол? — запита сержант Ваулс, стигайки до следващия по ред въпрос.
— Черният дявол, сър.
— Черният?
— Да, сър. Той е в тая стая, убива мистър Устър.
Сега, след като вече стигна до същността, сержант Ваулс бе заинтригуван.
— В тази стая?
— Да, сър.
— Убива мистър Устър?
— Да, сър.
— Такова нещо не може да се допусне — заяви сержант Ваулс доста строго. Чух го, че цъка с език.
Последва властно потропване на вратата.
— Хей!
Запазих разумно тишина.
— Извинете, сър — чух да казва Бринкли и по шума от стъпки по стълбите подразбрах, че напуска нашия малък симпозиум — вероятно да си пробва пак силите с часовника.
Кокалчетата на Ваулс отново удариха по вратата.
— Ти там вътре. Ехо!
Не издадох и звук.
— Вътре ли сте, мистър Устър?
Започвах да си мисля, че разговорът върви доста едностранчиво, но нямаше какво да сторя по въпроса. Приближих се до прозореца и надникнах, повече с идеята да минава времето, отколкото нещо друго — и едва сега, ако щете ми вярвайте — ми проблесна идеята, че може би ще мога да се измъкна от неприятната сцена. Не беше много високо от земята и с голяма доза облекчение започнах да връзвам един чаршаф на възли като средство за моето бягство.
В този момент чух сержант Ваулс внезапно да надава вик.
— Хей!
А отдолу отвърна гласът на Бринкли.
— Сър?
— Внимавай какво правиш с тая лампа.
— Да, сър.
— Ще я катурнеш.
— Да, сър.
— Хей!
— Сър?
— Ще подпалиш къщата!
— Да, сър.
Тогава се чу далечен трясък на стъкло и сержантът припна по стълбите. Това беше последвано от звук, който ме остави с впечатлението, че Бринкли, след последното си изпълнение, е търтил към входната врата и я е треснал с все сила след себе си. Второто трясване на вратата би трябвало да е от страна на закона. Тишина! Най-после! А през ключалката се заизвива тънка струйка дим.
Не знам нещо да гори толкова хубаво, колкото тия стари селски вилички. Само им драсваш една клечка, или катурваш лампа, какъвто бе случаят — и са готови. Не мина и половин минута, когато до ушите ми достигна весело бумтене на пламъци и част от пода в ъгъла внезапно избухна в игрив огън.
На Бъртрам му дойде до гуша. Преди минута се бях туткал с някакви си възли с цел осигуряването на така да се каже луксозно напускане на полесражението. С две думи, помайвах се и не си давах много зор. Сега обаче се разбързах. Осъзнах, че не може и дума да става за удобства и комфорт. В следващите тридесет секунди котките върху гореща ламарина биха могли да се поучат от мен.
Спомням си, че веднъж четох в един вестник, в рубриката „Интересни проблеми“, за това какво бихте спасили, ако сте в горяща къща? Ако не ме лъже паметта, говореше се за бебе. Също и за безценна картина. Мисля, че имаше нещо и за прикована на легло леля. Знам, че имаше богат избор и си длъжен да сбърчиш чело и да обмислиш въпроса отвсякъде.
В конкретната ситуация аз не се колебах. Веднага се огледах за моето банджо. Представете си паниката ми, когато си спомних, че съм го оставил в дневната.
Е, не бих слязъл долу, та макар и за верния ми стар музикален инструмент. Дори и тук вече можеше да се постави под съмнение въпроса дали няма да се опържа като картофче, тъй като жизнерадостният пламък в ъгъла се беше разпрострял на по-голям терен. С въздишка на съжаление скокнах бързо към прозореца и в следващия момент вече падах като тиха роса над земята под мен.
Или беше дъжд? Винаги забравям.
Джийвс сигурно знае.
Приземих се меко и се втурнах безшумно през плета между моята задна градина и тази на сержант Ваулс. Продължих да давам газ, докато не стигнах някаква горичка — струва ми се около половин миля от мястото на инцидента. Небето бе цяло осветено от зарево, а в далечината можех да чуя звъна на местната пожарникарска бригада, тръгнала безстрашно да изпълнява своя дълг.
Седнах на един пън и за да мине времето, си направих един разбор на положението.
Не беше ли Робинзон Крузо оня, който в подобни объркани ситуации си правеше нещо като сметка с графа плюсове и графа минуси, за да види какво му е състоянието и дали в този момент губи или печели. Знам, че някой го правеше и винаги съм смятал, че идеята е крайно добра.
Точно това направих и аз сега. Мислено, разбира се, като междувременно държах под око пътя за евентуални преследвачи.
Сметката излезе приблизително такава.
Плюсове: | Минуси: |
---|---|
Е, все пак съм жив и здрав. | Да, но къщата ти изгоря. |
Не моята, на Чъфи. | Да, знам, но всичките ти вещи са там. |
Е, нищо ценно. | Ами банджото? |
О, господи, вярно бе. | Знаех си, че това ще те накара да се позамислиш. |
Няма защо да ми го натякваш. | Не ти го натяквам. Просто казвам, че сега банджото ти е купчинка пепел. |
Е, щях да изглеждам много по-глупаво, ако се беше случило с мен. | Хм, несериозни доводи. |
И все пак, измъкнах се от стария Стоукър. | Откъде си толкова сигурен? |
Все още не ме е пипнал. | Не, но би могъл. |
Все още имам време да хвана оня влак в 10:21. | Бедни ми глупако, не можеш да хващаш влакове с лице като на чер арапин. |
Маслото ще изличи черното. | Да, но нямаш масло. |
Мога да си купя. | Как? Имаш ли пари? Е, нямам. Тогава? |
Защо да не кажа на някого да ми донесе малко масло? | На кого? |
Ами, на Джийвс, разбира се. Трябва само да отида до Замъка, да изложа целия случай пред Джийвс, да му кажа да се захваща с него и готово — опечена работа и никакви грижи повече. Джийвс знае къде има море от масло. Виждаш ли! Фасулска работа, ако помислиш малко и не загубиш ума и дума. |
За бога, не можах да се сетя за нито един минус, който да излезе насреща ми след това последно хрумване. Внимателно огледах нещата в търсене на такъв и след петата минута разбрах, че графа минуси нямаше какво повече да ми предложи. Бях я победил. Не можеше да издаде и гък.
Разбира се, трябваше да се сетя за това разрешение още в началото. Като си помислиш, дяволски очевидно. Джийвс вече трябва да е стигнал Замъка. Нужно е само да отида и да се свържа с него. Той може да ми донесе сто килограма масло на тепсия. И не само това, но и ще ми заеме достатъчно, за да си платя билета за Лондон, та даже и да си купя един млечен шоколад от машината на гарата. Направо фасулска работа.
Станах вдъхновен от пъна и потеглих. Спасявайки кожата си, както би могло да се нарече, бях пообъркал координатите, но скоро попаднах на главното шосе и не мисля, че мина повече от четвърт час, когато вече чуках на задната врата на Замъка.
Тя се отвори от дребно момиче — някаква прислужница от кухнята, както я окачествих — която като ме видя, зяпна за момент в панически ужас, а после с пронизителен писък се катурна, взе да се търкаля и да тропа с пети по пода. Не съм сигурен дали не й излезе и пяна на устата.