П. Г. Удхаус
Бъди българин, Джийвс (2)

Джийвс известява

Чувствах се малко нещо обезпокоен. Всъщност нищо конкретно и все пак ме изпълваше някаква смътна тревога. Седях си в добрата стара бърлога и подръпвах струните на моето банджо — инструмент, към който напоследък доста се бях привързал. Е, не може да се каже точно, че зад челото ми се таяха смутни мисли, но пък от друга страна не може с абсолютна сигурност и да се отрече. Може би думата „трепетен“ изразява възможно най-добре чувствата ми. Имах усещането, че е произтекла ситуация, изпълнена с обезпокоителни последствия.

— Джийвс — рекох, — знаеш ли какво?

— Не, сър — отвърна ми той с глас, в който не можах да открия и капчица милосърдие.

— Знаеш ли кого видях снощи? — продължих да подклаждам огъня аз.

— Не, сър.

— Дж. Уошбърн Стоукър и дъщеря му Полин — не издържах накрая.

— Така ли, сър?

— Трябва да са в столицата — предположих след известен размисъл.

— Така изглежда, сър.

— Малко неудобно, нали?

— Мога да си представя, че след онова, което се случи в Ню Йорк, вероятно ще е мъчително да виждате мис Стоукър, сър. Но, струва ми се, подобна „евентуалност“ едва ли ще възникне.

Претеглих думите му.

— Когато започнеш да говориш за евентуалности, Джийвс, мозъкът ми прищраква и изпускам същината. Да не искаш да кажеш, че ще трябва да се постарая да остана настрана от пътя й?

— Да, сър.

— Да я избягвам?

— Да, сър.

Изсвирих унесено пет такта от „Стария рибар“. Изявлението на Джийвс беше успокоило душата ми. Разбирах логиката му. В края на краищата Лондон е голям град. И можеш преспокойно да не се натъкваш на хора, които не желаеш да срещаш.

— И все пак, доста се стреснах — признах си скромно аз.

— Много добре мога да си го представя, сър.

— Като се прибави и факта, че ги придружаваше сър Родерик Глосъп…

— Така ли, сър?

— Да. Бяха в „Савой грил“. Хрупаха си на една маса до прозореца. И още нещо много подозрително, Джийвс. Четвъртият член на компанията беше лелята на граф Чъфнъл, Мъртъл. Какво общо има тя с тая тайфа?

— Вероятно Нейно Благородие е позната или на мистър Стоукър, или на мис Стоукър, или на сър Родерик, сър.

— Да, възможно е. Това би обяснило нещата. Но признавам си, бях изненадан.

— Влязохте ли в разговор, сър?

— Кой, аз? Не, Джийвс. Изхвръкнах от салона като светкавица. Като изключим, че не бих се срещнал със Стоукърови за нищо на света, как си ме представяш ей така, без всякаква причина, да ида и да си бъбря със стария Глосъп?

— Прав сте. Сър Родерик Глосъп никога преди не е бил много приятен събеседник, сър.

— Ако има човек на тоя свят, с когото никога повече не искам да си кажа и една дума, то това е точно тая гадина.

— Забравих да ви известя, сър, че сър Родерик се отби да ви види тази сутрин.

— Какво? — подскочих аз.

— Да, сър.

— Отбил се да ме види? — Недоумението ми нямаше измерими граници.

— Да, сър.

— След всичко, което се случи между нас?

— Да, сър.

— Гръмнат съм, Джийвс! — признах накрая.

— Да, сър. Осведомих го, че още не сте станал и той каза, че ще се върне по-късно.

— Аха, така значи? — изсмях се аз с оня мой язвителен смях. — Е, когато дойде, насъскай кучето срещу него.

— Нямаме куче, сър.

— Тогава тичай до долния апартамент и заеми померанското кутре на мисис Тинклър-Мулк. Ще осъществява той светски посещения, след като се държа по такъв мерзък начин в Ню Йорк! Никога не съм чувал подобно нещо! Ти чувал ли си подобно нещо, Джийвс?

— Признавам, че при конкретните обстоятелства визитата му предизвика у мен изненада, сър.

— Че как иначе! Мили боже! Господи! Света Дево! Тоя тип трябва да има кожа на носорог.

А когато ви разкажа историята, която имам предвид, мисля, ще се съгласите, че ожесточението ми беше оправдано. Нека да си подредя фактите в главата и да ви ги предам.

Преди три месеца, когато забелязах известно оживление у скъпата ми леля Агата, реших, че е разумно да прескоча до Ню Йорк за малко и да й дам време да се усмири. И някъде по средата на първата ми седмица там, по време на едно празненство, се запознах с Полин Стоукър.

Тя направо ми взе акъла. Красотата й ме опияни като силно вино.

— Джийвс — спомням си, че рекох, когато се върнахме в апартамента, — кой беше онзи, който като гледал нещо си, приличал на някой, който гледа нещо си? Учил съм този пасаж в училище, но май съм го забравил.

— Предполагам героя, който имате предвид, сър, е поетът Кийтс, който оприличава чувствата си при първия прочит на Чапмъновия^[1] „Омир“ с тези на храбрия Кортес^[2], към Пасифика ширен насочил орлов взор^[3].

— Пасифика, значи?

— Да, сър.

— Разбира се. Сега се сещам. Ето така се почувствах днес следобед, като ме представиха на мис Полин Стоукър. Тази вечер ми изглади панталона особено внимателно, Джийвс. Ще вечерям с нея.

Винаги съм установявал, че в Ню Йорк, нагази ли в сърдечните въпроси, човек напредва стремглаво. Това, струва ми се, се дължи на нещо, съдържащо се в тамошния въздух. Две седмици по-късно направих предложение на Полин. Тя прие. Дотук добре. Но забележете какво последва. Едва бяха изминали четиридесет и осем часа, когато един гаечен ключ беше тикнат в механизма и всичко отиде по дяволите.

Ръката, която тикна този гаечен ключ, бе на гадняра Родерик Глосъп.

В моите мемоари, както си спомняте, често съм имал случай да споменавам това старо гърне с отрова. Една гнида с голо кубе и рунтави вежди, ужким психиатър, но всъщност, както всеки знае, ни повече, ни по-малко скъпоплатен доктор на всички откачалки. От години той непрестанно излиза на пътя ми, и то винаги с фатални последствия. Така се случи, че беше в Ню Йорк, когато обявата за годежа ми се появи във вестниците.

Това, което го бе довело там, беше една от периодичните му визити при втория братовчед на Дж. Уошбърн Стоукър, Джордж. Този тип Джордж беше човек, който дълги години се напрягал да мами де що вдовици и сираци види и накрая напрежението взело да му идва множко. Разговаряше по странен начин и развиваше тенденция да ходи на ръце. Вече от няколко години беше пациент на сър Родерик и последният имаше навика да прелита до Ню Йорк от време на време, за да го види. В конкретния случай пристигна точно навреме, за да получи от вестника, заедно със сутрешното си кафе и яйцето, новината, че Бъртрам Устър и Полин Стоукър имат намерение да сложат брачните халки. И, доколкото знам, в същия момент захапал телефона, разговаряйки с бащата на бъдещата булка, без дори да спре да си обърше гадната уста.

Какво е казал на Дж. Уошбърн за мен, разбира се, не бих могъл да кажа, но ако трябва да отгатна, сигурно го е информирал, че някога съм бил сгоден за дъщеря му Хонория и че той е разтрогнал годежа, защото се уверил, че съм тотално смахнат. Без съмнение е засегнал случая с котките и рибите в спалнята ми, вероятно също и епизода с откраднатата шапка и навика ми да се спускам по водосточните тръби. Накрая сигурно е свършил с описание на злощастната история с пробитата грейка на лейди Уикъм.

Като близък приятел на Дж. Уошбърн и като човек, на чието мнение Дж. У. разчита, гореупоменатата персона Р. Г. предполагам, не се е затруднила да убеди последния, че аз не съм идеалният зет. Във всеки случай, както казах, само след четиридесет и осем часа бях уведомен, че няма да бъде необходимо да си поръчвам нов панталон и гардения, защото номинацията ми е била анулирана.

И това беше човекът, който имаше… как беше думата… да идва в дома на Устър. Виж го ти!

Реших да съм крайно остър с него.

Още си свирех на банджо, когато въпросният тип доплува в дома ми.

Онези, които познават Бъртрам Устър, добре знаят, че той е мъж, подвластен на внезапен, дълбок ентусиазъм, и че когато е обхванат от него, се превръща в безпощадна машина — целеустремен, съсредоточен, решителен. Точно това ставаше, когато свирех на моето банджо. От онази нощ в „Алхамбра“, когато върховната виртуозност на Бен Блум и неговите Шестнадесет балтиморски другари запали огън в гърдите ми и ме накара да се захвана с инструмента, не беше минал и ден без няколкочасова упорита практика. И аз, вдъхновен от Бога, дърпах струните и чаках музата да ме посети, когато вратата се отвори и Джийвс изтика вътре омразния спец по усмирителните ризи, за когото тъкмо ви разправях.

В интервала, който последва новината, че докторът желае да разговаря с мен, бях попремислил нещата. Единственото заключение, до което успях да стигна, е, че човекът трябва да е претърпял някаква метаморфоза и да се е решил на извинение — нещо, което ми дължеше след поведението си в Ню Йорк. Ето защо един по-мек Бъртрам Устър се изправи, за да се заеме със задълженията си на домакин.

— А, сър Родерик — рекох, — добро утро.

Не можеше да има нищо по-любезно от тези мои слова. Представете си изумлението ми обаче, когато единственият отговор бе едно сумтене, при това безспорно твърде неприятно сумтене. Разбрах, че диагнозата ми за ситуацията е напълно погрешна. Бил съм твърде далеч от истината. Пред мен не стоеше честен човек с извинение на уста. Та той не би ме гледал с по-явна неприязън, дори ако бях бацила на dementia praecox.

Добре тогава, ако смята да се държи така, много добре, хм, така де. Вежливостта ми изчезна като пролетен сняг. Отдръпнах се високомерно, като в същото време вдигнах строго вежди. И тъкмо се канех да процедя онова мое изречение, така де, „На какво дължа тая визита и т.н.“, когато гадината ме изпревари.

— Ти трябва да бъдеш освидетелстван — изхъхри той.

— Моля?

— Ти си обществена заплаха. От седмици, както изглежда, превръщаш живота на съседите си в ад с някакъв противен инструмент. Виждам, че и сега си с него. Как смееш да свириш на това нещо в една порядъчна сграда? Каква адска гюрултия!

Естествено, останах хладен и горд.

— „Адска гюрултия“ ли каза?

— Точно така казах — не спираше да изхвърля слюнки в почистения ми дом откачалката на откачалките.

— О? Добре, нека да ти кажа, че онзи, който музика в душата не таи… — пристъпих към вратата. — Джийвс? — извиках по коридора, — как го беше казал Шекспир? На какво бил способен онзи, който музика в душата не таи?

— На предателство, кроежи и заговори подли^[4], сър.

— Благодаря ти, Джийвс. Та той е способен на предателство, кроежи и заговори подли — казах, като се върнах в стаята.

Сър Родерик направи една-две танцови стъпки.

— Съзнаваш ли, че обитателката на долния апартамент, мисис Тинклър-Мулк, жена с дълбоко разстроени нерви, е една от моите пациентки. Трябваше да й дам успокоително.

Вдигнах ръка.

— Спести ми клюките от лудницата, моля — казах резервирано. — А ти знаеш ли, че мисис Тинклър-Мулк притежава померанско куче?

С този мой въпрос би трябвало да го закова на стената, но не би — думите му бяха изстреляни със скоростта на онези жаби, дето скачат по цяла пресечка:

— Стига си дрънкал глупости.

— Не дрънкам глупости. Това животно лае по цял ден, а често и през по-голямата част на нощта. Значи мисис Тинклър-Мулк е имала очи да се оплаче от моето банджо, така ли? Ха! Нека първо види гредата, т.е. померанеца, който й е под носа, пък тогава чуждите сламки — заключих малко афористично.

Тук гаднярът Глосъп явно се ядоса.

— Не съм тука, за да си говорим за кучета. Искам от теб уверение, че немедлено ще спреш да дразниш тази нещастна жена.

Поклатих глава.

— Съжалявам, че е толкова безчувствена публика, но преди всичко изкуството.

— Това е последната ти дума, така ли? — наежи се като бодливо свинче той.

— Така — отвърнах хладно.

— Много добре. Ще има още да чуеш по този въпрос.

— А мисис Тинклър-Мулк ще има още да чуе от това — казах храбро и размахах банджото.

После натиснах звънеца.

— Джийвс, покажи пътя на сър Родерик Глосъп!

Признавам — бях доста доволен от начина, по който се държах по време на този сблъсък на характери. Имало е времена, както сигурно си спомняте, когато внезапната поява на стария Глосъп в дневната ми би била достатъчна, за да хукна като заек и да си търся скривалище. Но оттогава бях минал вече през огъня и присъствието му не ме изпълваше с неописуем ужас. С доста голяма доза задоволство продължих да си свиря „Сватбата на рисуваната кукла“, „С песен в дъжда“, „Три малки думи“, „Лека нощ, любима“, „Парад на любовта ми“, „Пролетта дойде“, „Чия изгора ти си?“ и част от „Искам аз автомобил със свирка, дето свири би-би-бип“ в гореспоменатия ред. И тъкмо стигах до края на последната от изброените песни, когато телефонът иззвъня.

Отидох до инструмента, взех го и се заслушах мълчаливо. И докато слушах, лицето ми ставаше все по-сурово и решително.

— Много добре, мистър Мандълхофър — казах ледено. — Можеш да осведомиш мисис Тинклър-Мулк и нейните сподвижници, че избирам втората алтернатива.

И натиснах звънеца.

— Джийвс — казах, — стана беля.

— Сър?

— Злобата надига грозната си глава в „Бъркли маншънс“ W1. Забелязвам пълна липса на взаимно отстъпване и ведър междусъседски дух. Току-що говорих с управителя на тази сграда по телефона и той ми постави ултиматум. Каза, че мога или да спра свиренето на банджо, или да се чупя.

— Наистина ли, сър?

— Оплакванията, както изглежда, са били направени от уважаемата мисис Тинклър-Мулк от С6; от подполковник Дж. Дж. Бустард, удостоен с орден за особени заслуги, от B5; и от сър Евърърд и лейди Бленърхасит от B7. Добре. Така да бъде. Не ми пука. Няма да е зле да се отървем от тия Тинклър-Мулковки, тия Бустардовци и разните му Бленърхасетовци. Напущам ги, без да ми мигне окото.

— Предлагате да се преместим, сър?

Повдигнах вежди.

— Разбира се, Джийвс, едва ли можеш да предположиш, че бих помислил за друга линия на поведение.

— Страхувам се, че и другаде ще се сблъскате с подобна враждебност, сър.

— Не и където отивам. Възнамерявам да се оттегля в дълбоката провинция. В някое кътче, забравено от света. Ще наема къщурка и там ще подновя обучението си.

— Къщурка ли, сър?

— Да, къщурка, Джийвс. И по възможност с покрив, покрит с бъз и орлови нокти.

И в следващия момент се случи нещо, което така ме извади от равновесие, че човек би ме катурнал и с клечка за зъби. Имаше кратка пауза и после Джийвс, когото съм отгледал до сърцето си, така да се каже, години, години наред, та същият този Джийвс се прокашля и от устните му се отрониха следните невероятни слова:

— В такъв случай, сър, страхувам се, че ще трябва да ви предупредя за напускането си.

Последва напрегната тишина. Зяпах в него с ококорени очи.

— Джийвс — казах му и няма да сгрешите, ако си помислите, че бях зашеметен, — правилно ли чух?

— Да, сър.

— Всъщност, ти замисляш да напуснеш моя антураж?

— Да, макар и с най-голямо съжаление, сър. Но ако имате намерение да свирите на този инструмент в тясното пространство между стените на някоя селска къщурка…

Изправих се.

— Казваш „този инструмент“, Джийвс. При това го казваш с неприятен и трагичен глас. Трябва ли да разбирам, че не харесваш моето банджо?

— Да, сър.

— До днес го понасяше много добре.

— Никак не ми беше лесно, сър.

— Мога да ти кажа, че по-доблестни мъже от теб са понасяли далеч по-лоши неща от банджото. Имаш ли представа, че един българин, Илия Господинов, веднъж свирил на гайда двадесет и четири часа без прекъсване? Рипли свидетелства за това в своята „Ако щеш вярвай!“.

— Наистина ли, сър?

— Е, и да не мислиш, че прислужникът на Господинов го напуснал? Смешен въпрос. Там, в България, хората са с по-яка закалка. Убеден съм, че той е останал зад младия си господар от началото до края на неговия опит и не се съмнявам, че час по час го е подкрепял с лед и други възстановителни средства. Тъй че, бъди българин, Джийвс.

— Не, сър. Боя се, че не мога да се оттегля от позицията си.

— Но, по дяволите, точно това правиш — ти се оттегляш от позицията си.

— Трябваше да кажа, че не мога да отменя решението, което взех.

— О?

Поразмишлявах малко.

— Наистина ли го мислиш, Джийвс?

— Да, сър.

— И си го огледал сериозно? Претеглил си всички „за“ и „против“?

— Да, сър.

— И си решен да го сториш?

— Да, сър. Ако наистина имате намерение да продължите с този инструмент, то аз нямам друг избор, освен да напусна.

Устъровата кръв кипна. Обстоятелствата от последните години така се бяха развили, че поставиха този наглец в позиция, която може да се сравни с тази на домашен Мусолини. Но ако забравим това и се придържаме единствено към голия факт, какво е в края на краищата Джийвс? Един камериер. Платен прислужник. А човек не може вечно да раболепства на този най-обикновен камериер. Всъщност „раболепства“ ли е точната дума? Знам, че започваше с „р“… Идва момент, когато всеки трябва да си спомни, че прадедите му са проявили храброст в битката при Креси и да скръцне със зъби. Ето сега този момент дойде.

— Тогава, напускай, по дяволите.

— Много добре, сър.