П. Г. Удхаус
Бъди българин, Джийвс (5)

Неприятно положение за Полин Стоукър

Трябва да кажа, че направо ми се разтрепериха мартинките. Такъв як шамар не бях получавал от години. Да се сблъскаш с този период от мъртвото си минало в Лондон е доста неприятно. Но да налетиш на същата тайфа тъкмо в тази точка от географията на Обединеното кралство и то с перспективата за дълъг обяд, е направо ужасяващо.

Свалих шапка с възможно най-изискания жест, който можах да изстискам от себе си, но лицето ми носеше отпечатъка на душевен смут. На практика пухтях като локомотив и едва си поемах въздух.

Чъфи се проявяваше като любезен домакин.

— Хоп-а-ла! Ето ви и вас. Как сте, мистър Стоукър? Как сте, сър Родерик? Здрасти, Дуайт. Ъ-ъ… добър ден, мис Стоукър. Мога ли да ви представя приятеля си, Бърти Устър? Мистър Стоукър, моят приятел Бърти Устър. Дуайт, моят приятел Бърти Устър. Мис Стоукър, моят приятел Бърти Устър. Сър Родерик Глосъп, моят приятел Бърти… О, но вие вече се познавате, нали?

Все още бях в безтегловно състояние. Трябва да се съгласите, че това може да разтърси всеки нормален човек. Огледах тайфата.

Старият Стоукър ме зяпаше изпепеляващо.

Гадината Глосъп ме изяждаше с поглед.

Младият Дуайт не откъсваше очи от мен.

Само Полин май не забеляза неловката ситуация и си чуруликаше волно като славейче. Страничен човек би си помислил, че най-накрая се е осъществила дългоочакваната среща между стари приятели.

В момент, в който Бъртрам можеше да произнесе само едно колебливо „хък-мък“, Полин се хвърли насреща ми, изливайки потоци от думи, и сграбчи сърдечно ръката ми.

— Виж ти, виж ти! Старият полковник Устър цял-целеничък! Да не повярва човек, че те срещаме тук, Бърти! Обаждах ти се в Лондон, но ми казаха, че си напуснал.

— Да. Дойдох тук — промълвих едва-едва.

— Виждам, слънчице. Е, сър, това наистина е новината на деня. Изглеждаш прекрасно, Бърти. Не мислиш ли, че е сладък, татко?

На стария Стоукър май не му се щеше да става жури в конкурса „Мистър Чъфнъл Реджис“. Той изгрухтя като прасе, поглъщащо наведнъж половин зелка, но отказа да се ангажира повече от това. Дуайт, едно сериозно дете, все още ме поглъщаше с очи. Сър Родерик, който беше станал морав, вече избледняваше в по-слаб оттенък, но изглеждаше така, като че ли на нежната му душа е нанесен потресающ удар.

И в този момент се появи вдовицата лейди Чъфнъл. Тя е една от ония страховити жени, които приличат на водач на ловци в женски вариант. Лейди Чъфнъл се справи светкавично, но безупречно с тълпата. Преди да разбера къде съм, всички бяха вече вътре, а аз — сам с Чъфи. Той ме наблюдаваше със странен поглед и хапеше долната си устна.

— Не мислех, че познаваш тия хора, Бърти — призна той.

Най-накрая успях да си взема въздух и от сухите ми устни се отрони едно:

— Да, Чъфи. Срещнахме се в Ню Йорк.

— Виждахте ли се с мис Стоукър, докато беше там?

— Малко.

— Само малко?

— Сравнително малко.

— Тя се държа доста дружески с теб, Бърти.

— А, не. Съвсем нормално.

— Бих си помислил, че сте големи приятели.

— А, не. Само добри познати. Тя така се държи с всички — доуточних аз.

— Така ли?

— Ами да. С голямо сърце е, нали разбираш.

— Тя е възхитителна, импулсивна, благородна, спонтанна и неподправена, нали?

— Абсолютно точно.

— Прекрасно момиче, Бърти.

— О, много.

— И очарователно.

— О, съвсем вярно.

— Всъщност, привлекателно.

— Именно.

— Виждах я доста често в Лондон.

— Така ли?

— Ходихме заедно в зоологическата градина и в музея на Мадам Тюсо.

— Разбирам. И какво мисли тя за тоя номер с купуването на къщата?

— О, тя гласува с две ръце.

— Кажи ми, момко — казах, нетърпелив да се отдалеча от темата, — как изглеждат перспективите?

Чъфнъловите вежди се сключиха.

— Понякога добри, понякога не — призна той.

— Ясно.

— Несигурни.

— Разбирам.

— Тоя тип Стоукър ме изнервя. Като цяло е настроен доста приятелски, но не мога да се отърва от чувството, че всеки момент може да се чупи и да развали цялата работа. Не можеш ли да ми кажеш има ли някакви специални теми, които трябва да отбягвам, когато говоря с него?

— Специални теми?

— Е, нали знаеш как е с непознат. Казваш му, че денят е прекрасен, а той започва да бълва огън и жупел, защото си му напомнил, че в един точно такъв прекрасен ден жена му забегнала с личния му шофьор.

Замислих се.

— Добре де, ако бях на твое място — рекох, — не бих се разпростирал много-много на темата „Б. Устър“. Искам да кажа, ако си мислил да ме четкаш…

— Не съм.

— Е, не го и прави. Той не ме харесва.

— Защо?

— Нищо особено, Чъфи — просто една от ония необясними антипатии. Мислех си още… ако нямаш нищо против… дали не е по-добре да не се присъединя към дружинката на масата за обяд. Можеш да кажеш на леля си, че имам главоболие.

— Добре, ако мислиш, че иначе приятният ти образ ще предизвиква у него гневни чувства… И защо не може да те понася?

— Не знам.

— Е, радвам се, че ми каза. По-добре да се измъкваш вече.

— Ще го направя — съгласих се аз.

— А аз май трябва да отида при другите.

Той влезе вътре, а моя милост започна да крачи напред-назад по чакъла. Радвах се да остана сам. Исках да помисля относно това негово отношение към Полин Стоукър.

Дали не бихте желали да се върнем малко назад и да проследим мислено онази част от разговора ни, свързана с момичето.

Нещо да ви прави впечатление?

Не?

Е, за да схванете същността, би трябвало да сте там и да наблюдавате приятеля ми. Аз умея да чета по лицата и това на Чъфи ми се стори твърде показателно. Не само че докато говореше за Полин, изражението му бе като на препарирана жаба, но беше и почервенял като домат. Върхът на носа му започна да шава, а в погледа му се четеше свян. Подобни симптоми можеха да означават само едно — старият ми съученик бе хлътнал яко по Полин. Бърза работа, разбира се, като се има предвид, че познава обожавания обект едва от няколко дена, но Чъфи си е такъв — човек на импулса и на пламенната страст. Само му намери момичето, а останалото е в негови ръце.

Както и да е, ако бях прав в изводите си, то това бе добре за мен. У Бъртрам не можете да откриете животински инстинкти. По моему Полин Стоукър е свободна да си хване което и да е гадже, ако й харесва, а от отхвърления ухажор ще получи само едно сърдечно „Давай!“. Знаете какво става, ако човек се поразмисли на спокойствие върху тия въпроси. В началото е ред на сломеното сърце, а после — на облекчението, че за твой късмет си се измъкнал от капана. Все още можех да видя, че Полин Стоукър е едно от най-хубавите момичета, които съм срещал, но нямаше и следа от стария огън в гърдите, който ме беше накарал да хвърля сърцето си в краката й онази нощ в „Плаза“.

Като анализирах фактите, ако „анализирам“ е точната дума, стигнах до заключението, че това, което ме е накарало да променя отношението си, е нейната невероятна динамичност. Макар и безспорно прекрасна гледка, Полин Стоукър за беда беше едно от ония момичета, които искат да плуваш с тях една миля преди закуска и те изритват навън, когато искаш да подремнеш след обяда, та дори това да е само за пет приятни сета тенис. И сега, когато пердето беше паднало от очите ми, осъзнавах, че мисис Бъртрам Устър би трябвало да бъде малко по-друга.

Но в случая с Чъфи тези възражения ставаха на пух и прах. Разбирате ли, той самият е порядъчно динамичен. Язди, плува, стреля, преследва лисици с юнашки викове и изобщо не се спира на едно място. Той и мис Полин Стоукър ще бъдат идеалната двойка и ако можех да направя нещо, за да раздвижа нещата, бих го сторил на секундата.

Затова, когато в този момент видях Полин да излиза от къщата и да връхлита върху ми, явно с цел да си обменим някоя приказка и някой и друг спомен, аз не се отдръпнах, а я поздравих с едно жизнено „Живо-здраво!“. Освен това й позволих да ме насочи към една закътана пътечка, която водеше през рододендроновите храсти.

И всичко това идва да покаже докъде може да стигне един Устър, когато става дума да се окаже помощ на приятел, защото последното нещо, което исках, беше да се уединявам с това момиче. Първият шок от срещата с нея беше преминал, но все още далеч не кипях от възторг при перспективата за един задушевен разговор. Тъй като нашите отношения бяха разтрогнати по пощата и по време на последното си общуване все още бяхме сгодена двойка, не бях сигурен с какъв тон да подхвана.

Както и да е, мисълта, че ще мога да кажа някоя добра дума за стария Чъфи ми даде сили за изпитанието. Паркирахме се на една пейка и пристъпихме към дневния ред.

— Каква невероятна изненада, Бърти. Да те срещна тука! — започна тя. — Какво правиш по тия места?

— Временно съм се оттеглил — отвърнах, доволен, че първите реплики не са по интимната част. — Трябваше ми място, където да свиря в усамотение на банджо и затова наех тази вила.

— Каква вила?

— Имам вила долу при пристанището.

— Сигурно си се изненадал, като ни видя.

— Изненадах се.

— Повече изненадан, отколкото щастлив, а?

— Е, вярно, скъпа Полин, винаги ми е приятно да те видя, но ако става дума за баща ти и стария Глосъп…

— Той май не е сред твоите обожатели, а? Между другото, Бърти, наистина ли държиш котки в спалнята си?

Настръхнах.

— Имало е котки в спалнята ми, но инцидентът, за който намекваш, си има готово…

— Добре. Няма значение. Приеми го за минало. Но трябваше да видиш лицето на татко, когато научи за това. Като говорим за татковото лице, бих се посмяла добре, ако го видя сега.

Не разбрах. Господ ми е свидетел, обичам да се посмея като всеки човек, но лицето на Дж. Уошбърн Стоукър никога не ме е подтиквало към това. Тоя тип винаги ми е напомнял за пиратите из Карибско море — огромен звяр с пронизващ поглед. Какъв ти смях — в негово присъствие краката ми направо омекваха като понички.

— Искам да кажа, ако внезапно се появи иззад ъгъла и ни свари глава до глава. Той е убеден, че все още копнея по теб.

— Не, не може да бъде!

— Но наистина…

— По дяволите!

— Вярно е, казвам ти. Мисли се за някой строг родител, който е разделил двама влюбени и трябва непрекъснато да бди, за да не се съберат отново. Даже и не подозира, че не си имал по-щастлив момент в живота от този, в който получи писмото ми…

— Не, не точно!

— Бърти, бъди честен. Знаеш, че си умрял от удоволствие.

— Не бих казал това.

— Няма нужда да го казваш. Аз си знам.

— Но, за бога, наистина! Не говори така! Винаги съм те поставял на най-висок пиедестал.

— Какво си правил? — изпъна стройното си тяло тя. — Откъде ги копаеш тия изрази?

— Май предимно от Джийвс — признах скромно аз. — Бившият ми личен помощник. Имаше чудесен речник.

— Да не би да е умрял?

— Не, напусна ме. Не харесваше моето банджо. Разменихме си няколко реплики и сега е при Чъфи.

— Чъфи?

— Лорд Чъфнъл.

— О?

Последва пауза. Тя се заслуша за момент в двойка птички, които имаха някакъв спор сред клоните на близкото дърво.

— Отдавна ли познаваш лорд Чъфнъл? — попита накрая.

— О, доста.

— И ти е близък приятел?

— Пръв приятел е най-точната дума.

— Добре. Надявах се да е така. Исках да говоря с теб за него. Мога да ти се доверя, нали, Бърти?

— Разбира се.

— Знаех си, че мога. Ето това е предимството да си била сгодена за някого. Когато развалиш годежа, се чувстваш като негова сестричка.

— Изобщо не гледам на теб като на истеричка — казах разпалено. — Ти имаше пълното право…

— Не истеричка. Сестричка!

— А, сестричка? Значи искаш да кажеш, че гледаш на мен като на брат?

— Да, като на брат. Колко си досетлив. Сега искам да се отнесеш с мен много сестрински. Разкажи ми за Мармадюк.

— Не мисля, че го познавам.

— Лорд Чъфнъл, глупчо такъв.

— Той Мармадюк ли се казва? Гледай ти! Колко вярно било, че човек не знае нищо за другата половина от света, а! Мармадюк! — казах аз, като се заливах в смях. — Спомням си, че в училище все отбягваше тая тема и я пазеше в тайна.

Тя изглеждаше раздразнена.

— Мармадюк е хубаво име!

Хвърлих й един от моите бързи проницателни погледи. Това трябваше да означава нещо. Никой не би казал, че Мармадюк е хубаво име ей така, без да си има причини. Освен това със сигурност очите й блестяха, а епидермисът на бузите й имаше розов оттенък.

— Я виж! — рекох. — Я виж! Я виж! Я виж!

Поведението й беше предизвикателно.

— Добре де! Стига си си играл на Шерлок Холмс. Не се опитвам да скрия нищо. Тъкмо щях да ти кажа.

— Ти обичаш този… Ха, ха, ха! Извини ме… този Мармадюк?

— Луда съм по него.

— Добре! Е, ако това, което казваш…

— Не ти ли се вижда божествен начина, по който косата му бухва отзад?

— Имам си по-важни неща за вършене, отколкото да зяпам тила на Чъфи. Но, както се канех да забележа, ако това, което казваш, е вярно, приготви се за голямата радост. Аз съм доста добър наблюдател и когато преди малко разговорът ни се обърна в твоя посока, очите му заприличаха на луковици и придобиха един такъв вид, което ми говори, че той е дълбоко запленен от теб.

Тя помръдна нетърпеливо рамене и доста свадливо смачка с красивия си крак една минаваща щипалка.

— Това го знам, тъпчо. Да не мислиш, че едно момиче не може да познае.

Бях искрено озадачен.

— Ако той те обича и ти го обичаш, не разбирам от какво се жалваш?

— Как не можеш да разбереш? Той явно е хлътнал по мен, но и дума не отронва.

— Не ти казва нищо?

— Нито звук.

— Е, и защо да бърза? Ти разбираш, че в тия неща има известно приличие, известна скромност? Естествено е да не казва още нищо. За бога, дай му малко време. Познава те едва от пет дни.

— Понякога ми се струва, че в предишния си живот е бил вавилонски цар, а аз — християнска робиня.

— Какво те кара да мислиш така?

— Просто ми се струва.

— Е, ти си знаеш най-добре. Аз лично бих казал, че е много съмнително. И какво искаш тогава от мен?

— Ами ти си му приятел. Можеш да му намекнеш. Да му кажеш, че няма защо да си гълта езика…

— Не си е глътнал езика. Само е деликатен. Както току-що ти обясних, ние мъжете си имаме свои правила по тия въпроси. Може да се влюбим бързо, но след това смятаме, че е прилично да се забави малко темпото. Като истински рицари смятаме, че не ни подобава да се натресем на едно момиче ей така — все едно нахлуваш в крайпътен ресторант за паница супа. Ние…

— Абсолютни глупости! Ти ме помоли да се омъжа за теб, след като ме познаваше от две седмици.

— О, но тогава си имаше работа с един от Необузданите Устърови.

— Не разбирам…

— Да? — казах аз. — Продължавай. Слушам те внимателно.

Но тя гледаше над рамото ми, някъде на югоизток, и като се обърнах, забелязах, че не сме вече сами.

Там, със стойка на почтителна вежливост, стоеше Джийвс и слънчевите лъчи си играеха върху благородните му черти.