Стивън Кинг
Тялото (4) (Есен над детството)

4

Тази сутрин Върн Тесио копаеше под верандата. Ние си го знаехме много добре, но сигурно ще ми трябва една минута време да ти обясня. Теди Дюшан беше малоумен, а Върн Тесио никога нямаше да учи в колеж. Брат му пък беше най-гламавият човек, както ще разбереш. Но първо да ти кажа защо Върн копаеше под верандата.

Преди четири години, когато беше на осем години, Върн зарови един буркан дребни пари под дългата предна веранда на семейство Тесио. Върн смяташе тъмното пространство под верандата за своя „пещера“. Той играеше пиратски игри, а дребните монети бяха заровено съкровище, но ако играеш с Върн, не можеш да ги наречеш заровено съкровище, трябва да кажеш „плячка“. Той зарови буркана с парите, запълни дупката и я покри с прясна пръст от стари листа, които се бяха събрали от години. Нарисува карта на съкровището и я скри в стаята си сред куп стари боклуци. И забрави всичко за месец-два. После, когато не му стигнаха парите за кино или нещо такова, той се сети за дребните пари и отиде да търси картата си, но през това време майка му беше чистила два-три пъти. Беше събрала всички тетрадки, опаковки за сладкиши, смешни списания и книги с вицове. Изгори ги една сутрин, за да запали кухненската печка, и неговата карта на съкровището изхвърча през комина на кухнята.

Или поне така си мислеше.

Той се опита да намери мястото по памет и започна да копае. Нямаше късмет. Започна да копае на други места. И пак без успех. Той се опита отново и отново. Четири години, човече. Четири години. Пиклива работа, а? Не знаеш да се смееш ли или да плачеш.

Това му стана мания. Предната веранда на Тесио беше с дължината на къщата, дванайсет метра дълга и към два метра широка. На това място той беше прекопал всеки проклет сантиметър два-три пъти, а парите ги нямаше. Броят на дребните монети започна да расте в ума му. Когато това му се случи за първи път, той каза на мен и на Крис, че има около три долара. След година сумата порасна до пет долара, а по-късно започна да се върти около десет долара — над десет или под десет, всичко зависеше от това колко е покрусен.

Често се опитвахме да му втълпим очевидното — че Били е научил за буркана и сам го е изровил. Върн не искаше да повярва, макар да мразеше Били, както арабите мразят евреите и вероятно би гласувал за смъртно наказание на брат си за обир на магазин, даже да имаше противници на това. Отказваше и да пита Били. Сигурно се страхуваше, че Били ще се засмее и ще рече: „Разбира се, че ги взех, имаше двайсет долара в тоя буркан и аз ги профуках до последния цент“. Вместо това Върн излизаше от къщи и копаеше, когато го удареше сачмата и го нямаше Били. Той винаги изпълзяваше изпод верандата с мръсните си джинси, с щръкнала коса и празни ръце. Ние го будалкахме за това много лошо, лепнахме му прякора Стотинката — Стотинката Тесио. Мисля, че идваше в клуба по най-бързия начин не толкова да ни съобщи новината, колкото да покаже, че в края на краищата има полза от търсенето на парите.

Тази сутрин той станал преди всички, излапал си царевичната каша и излязъл на алеята да похвърля топката в стария обръч, забит с гвоздеи към гаража. Нямало какво да прави, не се мяркал никакъв призрак, с който да поиграе или нещо такова, и той решил да потърси още веднъж своите стотинки. Върн каза, че бил под верандата, когато вратата над него се затръшнала. Замръзнал безмълвен на място. Помислил си, че ако е баща му, ще се покаже, ако е Били със своя приятел Чарли Хоган, ще изчака, докато се чупят.

Два чифта нозе пресекли верандата и самият Чарли Хоган рекъл с разтреперан и плачлив глас:

— За Бога, Били, какво да правим?

Върн каза, че само като чул Чарли Хоган да говори така — Чарли, едно от най-коравите момчета в града — му забучало в ушите. В края на краищата Чарли беше в компанията на Ейс Мерил и Айбол Чембърс, и ако си приятел с такива птици, сигурно си много корав.

— Нищо — рекъл Били. — Това ще правим. Нищо.

— Трябва да направим нещо — казал Чарли и двамата седнали на верандата близо до мястото, където се криел Върн. — Не го ли видя?

Върн издебнал момента и пропълзял малко по-близо до стълбата, целият олигавен. На това място си помислил, че Били и Чарли са пийнали и са пречукали някого. Върн внимавал много да не зашумоли някое от сухите листа. Ако двамата го открият, помислил си, можеш да си представиш какво ще остане от него в консервна кутия от кучешка храна.

— Нищо ни няма на нас — рекъл Били Тесио. — Момчето е мъртво, на него нищо му няма. На кого му пука, даже и да го намерят? На мен — не.

— За това момче говореха по радиото — казал Чарли.

— За него, сигурен съм. Брокър, Броуър, Флауър — май така се казваше. Шибаният влак го блъснал.

— Да — потвърдил Били. Чуло се драсване на кибритена клечка. Върн я видял да пада върху чакъла на алеята и му замирисало на цигарен дим. — Сигурен съм. А ти се издрайфа.

Двамата млъкнали, но Върн почувствал вълните на срама, които излъчвал Чарли Хоган.

— Нищо, момичетата не го видяха — казал след малко Били. — Щастливо спиране. — Ако се съди по звука, той потупал Чарли по гърба, за да го ободри. — Те щяха да се раздрънкат чак до Портланд. Бързо се махнахме оттам. Мислиш ли, че са усетили нещо нередно?

— Не — отвърнал Чарли. — Само че Мери не обича Харлоу Роуд, защото минава край гробището. Страхува се от призраци. — После подхванал със същия уплашен и плачлив глас — Господи, ще ми се да не съм се качвал в кола миналата вечер. Само да отида на представлението, както се ходи.

Чарли и Били ходеха с две приятелки — Мери Догърти и Бевърли Томас. Рядко се срещат по карнавалите толкова дебели жени — с пъпки, с мустаци, с всичките му работи. Понякога четиримата — а ако се включеха Фузи Бракович и Ейс Мерил с техните момичета, ставаха шест или осем — открадваха кола от паркинга в Люистън и си правеха хубави разходки из околността с две-три бутилки вино „Дива ирландска роза“ и шест кутии сладко газирано питие с джинджифил. Вземаха момичетата от Касъл Вю, Харлоу или Шайлън, пиеха и ги оставяха. После зарязваха колата някъде близо до техните къщи. Евтини номера в маймунска къща, както казваше Крис. Не бяха ги хващали, но Върн все се надяваше. В главата му се въртеше мисълта за неделно посещение при Били в поправителния дом.

— Ако кажем на ченгетата, те ще поискат да разберат как, по дяволите, сме стигнали в Харлоу — казал Били. — Никой от нас няма кола. Най-добре ще е да си затваряме устата. Не могат да ни пипнат с пръст.

— Можем да се обадим анонимно — предложил Чарли.

— Те засичат шибаните обаждания — рекъл зловещо Били. — Видях го в „Патрул на магистралата“. И в други филми.

— Да, така е — произнесъл с жалък глас Чарли. — Исусе! Ще ми се Ейс да беше с нас. Можехме да кажем на ченгетата, че сме били в неговата кола.

— Е, не беше.

— Да — рекъл Чарли и въздъхнал. — Мисля, че си прав. — Един фас паднал на алеята. — Разходили сме се и сме се изпикали зад камионите. Не можем ли да се разходим по друг път? И аз съм се издрайфал на новите си обувки. — Гласът му затихнал леко. — Шибаното хлапе лежеше точно там, разбираш ли? Видя ли го, Били?

— Видях го — казал Били и до първия фас на алеята паднал втори. — Хайде да видим дали Ейс е у тях. Трябва да пийнем нещо.

— Ще му кажем ли?

— Чарли, ние няма да кажем на никого. На никого никога. Загря ли?

— Загрях — рекъл Чарли. — Исусе Христе, ще ми се да не бяхме задигнали тоя шибан Додж.

— Затваряй си човката и ела.

Два чифта нозе в опънати избелели джинси, обути в черни високи обувки с катарами отстрани слезли по стълбите. Върн застинал на четири крака. „Топките ми се дръпнаха толкова високо, че си помислих: искат да влязат през задния вход“, ни каза той. Бил сигурен, че брат му ще го подуши под верандата, ще го измъкне и ще го убие. Брат му и Чарли щели да го сритат по главата, на която добрият Господ е дал уши като дръжки на кана, и после да я смажат с високите си обувки. Но те си продължили и когато Върн разбрал, че наистина са си отишли, изпълзял изпод верандата и дотичал при нас.