Стивън Кинг
Тялото (18) (Есен над детството)

18

Минахме към километър и половина и после решихме да направим лагер за нощуване. Все още беше светло, но вече чакахме нощта. Отърсихме се от преживяното край сметището и от страха върху железопътния мост, но имаше и нещо друго. Сега бяхме в Харлоу, в гората. Някъде на пътя ни лежеше мъртво момче, вероятно премазано и покрито с мухи. По това време и от червеи. Никой не искаше да се приближи много до него в падащата нощ. Чел съм някъде — в разказ на Блакууд, мисля — че призракът на човек виси над мъртвото му тяло, докато не му се направи подходящо християнско погребение, и нямаше начин да се събудя и да се сблъскам със светещия, безтелесен призрак на Рей Броуър, който стене, бръщолеви и плува между тъмните шумолящи борове. Спряхме тук, защото предположихме, че има поне петнайсет километра между нас и него. Макар и четиримата да знаехме, че призраци няма, петнайсет километра бяха достатъчно разстояние в случай, че грешим в знанията си.

Върн, Крис и Теди събраха дърва и стъкнаха малък огън върху сгурията. Крис остави гола ивица около огъня — дърветата бяха сухи като барут и той не искаше да стане неприятност. Докато те се занимаваха с това, аз отсякох няколко пръчки и направих нещо, което брат ми Дени наричаше „Пионерски палки за барабан“ — хамбургери, набучени на краищата на зелени клони. Тримата се смееха и се шегуваха със своя горски лов (в Касъл Рок имаше отряд на бойскаути, но повечето момчета, които идваха при нас на празното място, мислеха, че това е повече организация за мацки). Те спореха кое е по-добре — да печеш на огън или на жарава. Глупав въпрос, бяхме толкова гладни, че не можехме да чакаме жарава. Дали изсушеният мъх може да служи за подпалки и какво ще стане, ако си издраскат клечките преди да запалят огъня? Теди твърдеше, че може да запали огън с триене на две пръчки. Крис пък казваше, че е пълен с лайна. Те не направиха опит; Върн взе купчинка съчки и сух мъх и огънят пламна на втората клечка. Въздухът беше неподвижен, нямаше вятър да разпали огъня. Всички се изредихме да духаме тънките пламъчета, докато те станаха по-буйни и обхванаха дънера, донесен от паднало дърво на трийсетина метра от нас.

Когато огнените езици понамаляха малко, набодох хамбургерите и сложих пионерските палки за барабани на земята с краищата над огъня. Седяхме и ги гледахме как блещукат, капят и най-подир стават кафяви. Стомасите ни вече се обаждаха.

Не ни се чакаше хамбургерите да станат готови. Взехме по една пръчка, свита на колело, и извадихме шишовете от огъня. Отвън те бяха обгорели, отвътре — недопечени и изключително вкусни. Излапахме ги набързо и избързахме уста с голите си ръце. Крис отвори раницата си и извади кутия „Банд Ейдс“ (пистолетът беше на дъното на пакета и тъй като той не каза на Върн и Теди, това си остана между нас). Той отвори кутията и даде на всеки от нас по една смачкана „Уинстън“. Запалихме с въглени от огъня и се излегнахме, мъжете на света, като гледахме как дима се разнася в мекия полумрак. Никой от нас не всмукваше дима, защото щяхме да кашляме, а това значеше ден-два за смях на другите. Беше приятно само да дръпнеш и да духнеш, като кашляш към огъня да чуеш шума. Това лято разбрах как можеш да усетиш дали някой сега се учи да пуши; ако си новак, плюеш често. Чувствахме се добре. Изпушихме цигарите до филтъра и ги хвърлихме в огъня.

— Нищо не е като да запалиш след ядене — рече Теди.

— Върховно — каза Върн.

Щурците засвириха в зеления мрак. Погледнах към ивицата небе, която се очертаваше над линията, и видях, че синьото вече преминава в пурпурно. Гледката на този пътник — полумрака, ме накара да се почувствам едновременно тъжен и спокоен, смел, но не съвсем, удобно усамотен.

Утъпкахме си място под храстите край насипа и разстлахме одеялата си. После за около час само поддържахме огъня и си приказвахме разни работи, които не можеш да си спомниш след като минеш петнайсет години и опознаеш момичетата. Говорихме за най-хубавото гадже в Касъл Рок, какво ще направи Бостън тази година и за отминалото лято. Теди разправяше за времето, когато е бил на Уайтс Бийч в Брънсуик и някакви момчета така му натиснали главата, докато се гмуркал, че едва не се удавил. Обсъдихме накратко относителните достойнства на учителите си. Съгласихме се, че мистър Брукс е най-голямата путка в началното училище на Касъл Рок, готов е да заплаче, ако му се опериш. От друга страна, има една мисис Коти (произнася се Коди), тя е най-готината кучка, която господ е пращал някога на земята. Върн рече, че чул как преди две години тя шибнала едно момче така, че момчето едва не ослепяло. Погледнах към Крис и се чудех ще каже ли нещо за мисис Саймънс, но той не каза нищо, изобщо не забеляза, че го гледам. Той гледаше към Върн и кимаше мрачно, слушайки думите му.

С падането на мрака не говорихме за Рей Броуър, но аз си помислих за него. Има нещо страшно и пленително в начина, по който пада мракът в гората, той не се омекотява от фарове, улични лампи, светлини на къщи и неон. Той не идва с гласовете на майките, викащи децата си да се приберат веднага. Ако си свикнал с града, падането на мрака в гората прилича повече на природно бедствие, отколкото на естествено явление; той се надига, както Касъл Ривър набъбва през пролетта.

И като споменах за тялото на Рей Броуър при тази светлина или при част от нея, аз чувствах не повдигане или страх, или че изведнъж може да се появи пред нас зелен дърдорещ дух, чиято цел е да ни върне по обратния път, за да не тревожим неговия мир, а внезапен и неочакван прилив на съжаление, че е толкова самотен и беззащитен в мрака, който пада върху нашата част на земята. Ако нещо поискаше да го изяде, щеше да го направи. Нямаше я майка му да спре това, нямаше го баща му, нито Исус Христос в компанията на всички светии. Той беше мъртъв и съвсем сам, проснат в канавката край линията и аз разбрах, че ако не спра да мисля за него, ще заплача.

И аз разказах една история за Льо Дио, измислена веднага и не много хубава, която завърши, както завършваха повечето от моите разкази за Льо Дио: с една американска мутра, която дъвче умряла декларация за патриотизма и любовта към неговото момиче на тъжното и мъдро лице на платоничния сержант. Това не беше бялото уплашено лице на някой от Касъл Рок или от разклона на Уайт Ривър, когото виждам с вътрешното си око, а лице на много по-младо момче, вече мъртво, със затворени очи и измъчени черти, с кървава струйка, която тече от левия ъгъл на устата му към брадата. А зад него вместо разрушените магазини и църкви от моя ландшафт в Льо Дио виждах само мрачната гора и сгуриения насип, който се издига към звездното небе като праисторическа погребална могила.