Стивън Кинг
Тялото (14) (Есен над детството)

14

През 1960 година на това място реката беше широка над сто метра; оттогава съм идвал да я видя и забелязах, че се е стеснила малко през тези години. Играят си с реката, опитват се да я накарат да работи по-добре за мелниците, строят толкова много диги, че реката е съвсем опитомена. Но по онова време имаше само три диги по цялата дължина на реката, която тече през Ню Хемпшир и половината Мейн. Тя беше неоградена и всеки трети пролетен прилив можеше да наводни бреговете и да залее шосе 136 към Харлоу, Денвърс Джънкшън или в двете посоки.

Сега, в края на най-сухото лято, което Западен Мейн беше виждал от времето на Голямата депресия, тя все още беше широка. От страната на Касъл Рок, където стояхме, грамадните гори към Харлоу изглеждаха общо като различна страна. Боровете и смърчовете синееха в следобедната мараня. Релсите пресичаха реката на петнайсет метра височина, поддържани от насмолени дървени подпори и напречни греди. Водата беше толкова плитка, че можеш да погледнеш надолу и да видиш върховете на циментовите опори на моста, забити три метра в коритото на реката.

Самият мост беше много паянтов — релсите минаваха по тесни дълги дървени трупи със сечение петнайсет на десет сантиметра. Между всяка двойка траверси имаше просвет от десет сантиметра, през който се виждаше водата. Отстрани между релсата и края на моста нямаше повече от четирийсет и пет сантиметра. Ако дойдеше влак, човек би могъл да избегне премазването… но вятърът от товарните вагони неминуемо ще го хвърли от високото върху скалите под самата повърхност на плитката река.

Загледани в моста, ние усетихме как по корема плъзва страх… и със страха мъчително се примесваше възбудата от огромната дързост, истински голямата, нещо, което можеш да отнесеш със себе си за седмици след връщането вкъщи… ако се върнеш. Странната светлина плъзна в очите на Теди и аз помислих, че той изобщо не вижда железопътния мост, а дълъг пясъчен бряг, хиляда лодки в димящите вълни, десет хиляди войници, на пясъка копаещи окопи. Те прескачат бодлива тел! Хвърлят връзки гранати! Унищожават картечни гнезда!

Стояхме край линията, където сгурията слизаше към брега на реката — на това място свършваше насипа и започваше моста. Като погледнах надолу, видях откъде започва да се издига склонът. Сгурията минава през редки, жилави храсти и големи сиви скали. По-нататък имаше нискостеблени ели е оголени корени, които се подаваха от цепнатините на скалите. Те сякаш се вглеждаха надолу в собствените си жалки отражения върху течащата вода.

На това място Касъл Ривър изглежда много чиста река; в Касъл Рок имаше единствения ремък за текстилни машини в Мейн. Но в реката не подскачаха риби, макар водата да беше, чиста и да се виждаше дъното. Можеш да вървиш или петнайсет километра срещу течението или към Ню Хемпшир, преди да видиш някаква риба във водата. Нямаше риба и по краищата на реката можеше да се види мръсна пяна около някои скали; пяната беше с цвета на стара слонова кост. Миризмата на реката също беше неприятна, от нея се носеше дъх на кош за пране, пълен с плесенясали кърпи. Водни кончета кръстосваха водната повърхност и безнаказано снасяха яйцата си. Нямаше пъстърви, които да ги ядат. По дяволите, нямаше кьорава мренка.

— Човече! — каза тихо Крис.

— Хайде — рече Теди рязко и грубо. — Да вървим! — Той тръгна по гредите, петнайсет на десет сантиметра.

— Кажете — подхвана с неудобство Върн, — знае ли някой от вас кога е по разписание следващият влак?

Всички свихме рамене. Аз казах:

— По моста на шосе 136…

— Хей, хайде, да вървим! — извика Теди. — Осем километра от едната страна и осем километра от другата… трябва да вървим до вечерта. По моста ще стигнем до същото място за десет минути.

— Но ако мине влакът, няма къде да се денем — каза Върн. Той не гледаше към Теди. Гледаше надолу към бързата приятна река.

— Глупости, няма къде — възмути се Теди. Наведе се към края и хвана една от дървените подпори между релсите. Той не увисна веднага отстрани, една от гуменките му почти докосваше земята, но мисълта да направя същото в средата на моста, на петнайсет метра височина под влака, минаващ над главата ми, влак, който хвърля едни приятни горещи искри върху косата и врата ми — нищо такова не може да ме направи Кралицата на деня. — Видяхте ли колко е лесно? — рече Теди. Той скочи на насипа, изтупа ръцете си и се изкачи при нас.

— Казваш, че ще увиснеш така, ако минава влак с двеста вагона? — попита Крис. — Както увисна тук, за пет или десет минути?

— Да не сте бебета?

— Само питам какво ще правиш — ухили се Крис. — Мир, хора!

— Избиколи, ако искаш — изрева Теди. — Не ми пука. Аз ще ви чакам. Ще си подремна.

— Един влак вече е минал — казах неохотно аз. — А на ден не минават повече от един-два влака за Харлоу. Погледни това. — Ритнах с гуменката си бурените, които растяха между траверсите на линията. По линията между Касъл Рок и Люистън не растяха плевели.

— Е, видяхте ли? — тържествуваше Теди.

— Да, но има вероятност — казах аз.

— Да — рече Крис. Той гледаше с блеснали очи само към мен. — Осмели се, Лашанс.

— Смелите тръгват първи.

— Добре — каза Крис. Той отвори широко очи и погледна към Върн и Теди. — Има ли мацки тук?

— НЕ — кресна Теди.

Върн се закашля, изкряка, закашля се пак и рече „Не“ е много слаб глас. Изнемощяла болезнена усмивка плъзна по лицето му.

— Добре — рече Крис… ала ние се поколебахме за миг, даже Теди, който гледаше войнствено линията. Коленичих до една от стоманените релси и здраво я стиснах с ръце, без да се сетя, че е гореща и може да ми изгори кожата. Релсата бе занемяла.

— Добре — рекох и в тоя миг сякаш някакъв човек направи овчарски скок в корема ми. Той забиваше пръта си в топките ми, така го усещах, и накрая яхна сърцето ми.

По моста тръгнахме в индийска нишка: първи Крис, после Теди, след него Върн, аз играех ролята на опашката Чарли, защото казах, че смелите тръгват първи. Вървяхме по платформата между релсите и трябваше да ни видиш крачките, за да разбереш бояхме ли се или не. Една погрешна стъпка — и падаш на чатала си със счупен глезен.

Насипът остана дълбоко под мен и всяка крачка напред все повече затвърждаваше решението ни… и желанието ни да почувстваме самоубийствената му глупост. Спрях да гледам нагоре, когато видях как дълбоко под мен водата се провира между скалите. Крис и Теди бяха далеч напред, може би минали вече средата, а Върн се влачеше бавно след тях, като се взираше прилежно в краката си. Приличаше на стара дама, изпробваща кокили, с наведена глава, превит гръб и е разперени ръце за равновесие. Погледнах назад през рамо. Много далеч, човече! Трябваше да продължа и не толкова заради идването на влака — ако се върна, ще бъда мацка за цял живот.

И аз продължих напред. След като погледах безкрайния низ от траверси, между които се мяркаше течаща вода, започнах да се чувствам замаян и объркан. С всяко стъпване на крака част от мозъка ми сигнализираше, че ще хлътне между траверсите, даже когато виждах, че не е така.

Долавях остро всички шумове в мен и извън мен като свирнята на луд оркестър. Чувах постоянния бумтеж на сърцето ми, пулсът на кръвта в ушите ми звучеше като ритъм на четки по барабан, скрибуцането на сухожилията ми — като адски опънати струни на цигулка; приемах безкрайното съскане на реката, знойната свирня на скакалците, преминаваща в силно бръмчене, монотонните писъци на синигер и някъде в далечината — лая на куче. Чопър, може би. Гнилият дъх на Касъл Ривър ме удряше в носа. Дългите мускули на бедрата ми трепереха. Мислех си колко по-безопасно, а вероятно и по-бързо, ще бъде да падна на четири крака и тъй да продължа напред. На аз нямаше да го направя, никой от нас не би го сторил. Ако сме запомнили нещо от съботното матине в кино „Гем“, то е, че САМО СТРАХЛИВИЯТ ПЪЛЗИ. Това беше един от главните принципи на „Госпел по холивудски“. Добрите момчета стъпват здраво, вървят изправени и ако сухожилията ти скрибуцат като пренапрегнати струни на цигулка заради адреналина, който бясно се движи из тялото ти, и ако дългите мускули на бедрата ти треперят по същата причина, какво пък, така да е.

Трябваше да спра в средата на моста и да погледам малко към небето. Замайването се засилваше. Виждах несъществуващи траверси, те сякаш плуваха под носа ми. Сетне те избледняха и аз пак се почувствах добре. Погледнах напред и видях, че почти съм настигнал Върн, който се мъкнеше все по-бавно. Крис и Теди бяха преминали почти цялото разстояние.

И макар че съм написал седем книги за хора, правещи екзотични неща като четене на мисли и предсказване на бъдещето, тогава получих първия и последен психически проблясък. Сигурен съм, че беше точно това; как да го обясня по друг начин? Наведох се и стиснах релсата отляво. Тя зазвъня в ръката ми. Звънеше като кълбо смъртоносни метални змии в схватка.

Чували сте израза „Сърцето му падна в гащите“. Знам какво искат да кажат — точно това, което казват. Това е най-точното клише, което се върти. Бил съм уплашен, много уплашен, но никога не съм се боял така, както в този момент, хванал горещата жива релса. Сякаш изведнъж карантиите ми подскочиха и паднаха във вътрешна пукнатина. Тънка струйка пикоч потече равномерно по вътрешната страна на бедрото ми. Устата ми зина. Не я отворих, тя се отвори сама, ченето ми увисна като капак на таван, от който е извадено резето. Езикът ми залепна до задушаване о небцето. Всичките ми мускули се схванаха. Това беше най-лошото. Работата на вътрешностите ми куцаше, а мускулите ми бяха смъртоносно блокирани и не можех да се помръдна. Това стана за миг, но в субективния поток на времето то ми се стори вечност.

Всички чувствени възприятия се засилиха, сякаш могъща вълна се е вляла в електрическия поток на мозъка ми, променяйки всичко от сто и десет на двеста и двайсет волта. Чух един самолет да минава в небето над мен и ми се дощя да съм на него, просто да си седя до прозореца с кока-кола в ръце и да зяпам надолу към блестящата лента на реката, чието име не зная. Бих могъл да видя всяка тресчица, всяка вдлъбнатина върху насмолените траверси, на които клечах. С крайчеца на окото си видях самата релса, блеснала болезнено, и ръката ми, която я стиска. Вибрациите от релсата проникнаха тъй дълбоко в ръката ми, че като я отдръпнах, тя все така трепереше, рецепторите се сблъскваха помежду си отново и отново, всичко в мен тръпнеше, както изтръпва крак или ръка, когато си заспал и се събуждаш. Усетих с венците вкуса на слюнката си — внезапно наелектризирана, кисела, гъста като извара. Още по-зле, далеч по-ужасно беше това, че не чувах влака и не знаех отпред ли иде или отзад, или пък колко е близо. Той беше невидим. За него не съобщаваше никой освен релсата. Само това предупреждаваше за неминуемото му приближаване. Образът на Рей Броуър, ужасно премазан и хвърлен в някаква канавка като разпран чувал за пране, се въртеше пред очите ми. Ние ще се съберем с него, поне Върн и аз или поне аз. Ние се поканихме на собственото си погребение.

Последната мисъл разкъса парализата и аз скочих на крака. Ако някой можеше да ме види, сигурно съм приличал на човече с пружина, но самият аз се чувствах като момче в бавно подводно движение, пробиващо си път не през метър и половина въздух, а през сто метра вода, движейки се бавно и ужасно безжизнено, като вода, която се лее бездушно.

Най-сетне аз пробих този пласт. Извиках:

— ВЛАК!

Остатъците от парализата отлетяха и аз хукнах.

Главата на Върн се метна през рамо. Изненадата, която изкриви лицето му, беше смешно преувеличена, изписана широко като буквите в буквара. Той ме видя да се втурвам в тромав, тежък бяг, танцувайки от една ужасно далечна траверса на друга, и знаеше, че не се шегувам. Затича се и той.

Далеч напред видях как Крис стига края на траверсите и стъпва на солидния безопасен насип. И аз го намразих с внезапна ослепителна зелена омраза, сочна и горчива като априлски листа. Той беше в безопасност. Тоя пън беше спасен. Видях го как пада на колене и хваща релсата.

Левият ми крак едва не падна в процепа под мен. Аз разперих ръце, а очите ми пламнаха като лагери на развъртяна машина, запазих равновесие и продължих да бягам. Вече стигнах точно зад Върн. Бяхме минали средата на моста и за първи път чух влака. Идеше зад нас, от страната на Касъл Рок. Тихият шум от грохота се усили леко и сякаш от само себе си се превърна в чукане на дизеловия двигател и в по-висок, по-ужасяващ звук на големите стоманени колела, които се търкаляха тежко по релсите.

— Оууууууууууу, лайна! — изпищя Върн.

— Тичай, путко! — креснах аз и го блъснах в гърба.

— Не мога! Ще падна!

— Тичай по-бързо!

— ОУУУУУУУУУУУ, ЛАЙНА!

Но той затича по-бързо, тромав като бостанско плашило с гол, изпечен от слънцето гръб, а яката на ризата му плющеше и го шибаше в кръста. Видях как избива пот по обелените му лопатки. Избиваше на съвършени зърна. Видях тънката долна част на врата му. Мускулите му се свиваха и отпускаха, свиваха и отпускаха, свиваха и отпускаха. Гръбнакът му се очертаваше в редица от прешлени и всеки от тях имаше своя кръстовидна сянка, виждах как прешлените се събират и придръпват шията му. Той още мъкнеше своето одеяло, а аз — моето. Стъпалата на Върн гърмяха по траверсите. Той едва не прескочи една от тях, протегна напред ръце и аз пак го фраснах по гърба, за да продължи напред.

— Гордиии, не мога ОУУУУУУУУУУУ-ЛАЙНАААА-АА!

— ПО-БЪРЗО, ТЪПА МУТРО! — изревах. Харесваше ли ми това?

Да. По един особен, самоунищожителен начин, в който натрупах опит само когато съм съвсем пиян, така ми харесваше. Управлявах Върн Тесио като човек, който води много хубава крава на пазар. Може би той се наслаждаваше на собствения си страх по същия начин, ревеше като същата тази крава, беснееше и се потеше, гръдният му кош се издуваше и свиваше в бясно темпо като ковашки мях, който тромаво се удържа на крака, залитайки напред.

Шумът от влака нарасна, двигателят му бумтеше равномерно. Свирката му прозвуча така, сякаш е минал прелеза, където спряхме да похвърляме сгурия по стрелката върху стълба. Най-подир аз, ща-не ща, намерих своя цербер. Все чаках мостът да затрепери под краката ми. Когато стане това, той ще е точно зад нас.

— ТИЧАЙ ПО-БЪРЗО, ВЪРН! ПО-БЪРЗО!

— О боуже Горди о боуже Горди о боуже АУУУУУУУ-ЛАЙНААААААА!

Електрическата сирена на влака внезапно раздра въздуха на хиляди парчета с продължително силно изсвирване, измествайки всичко, което си видял в киното, в комиксите и в дневните си кошмари, като те кара да разбереш какво чувстват героите и негодниците, когато смъртта наистина лети към тях:

УУУУУУУУУУУУУНННННННННК! УУУУУУУУУУУУУНННННННННК!

После Крис беше вдясно под нас, а Теди — зад него и очилата му пръскаха дъги от слънчеви лъчи, и те крещяха една-единствена дума, и думата беше скачай! Но влакът беше изсмукал кръвта на света, оставяйки само своя силует в устата им. Влакът пое по моста и той се затресе. Ние скочихме.

Върн падна изопнат в праха и сгурията, аз се приземих съвсем близо, почти върху него. Изобщо не видях влака, нито разбрах дали машинистът ни е забелязал и когато след две години споменах на Крис, че има вероятност да не са ни забелязали, той рече: „Те не надуват свирката само да се издрайфат, Горди“. Но може и да не е така, може просто да е надул свирката, по дяволите! Така предполагам. Сега такива тънкости нямат значение. Затиснах уши с ръце и зарових лице в горещия прах, докато товарният влак минаваше, триеше се метал о метал, а въздухът ни блъскаше. Не ми трябваше да гледам. Преди да отмине влакът, усетих гореща ръка на врата си и разбрах, че това е Крис.

Щом се изниза — когато бях сигурен, че се е изнизал, — надигнах глава като войник, който се подава от лисичата си дупка в края на еднодневен артилерийски обстрел. Върн лежеше проснат в праха и трепереше. Крис седеше с кръстосани крака между нас, сложил едната си ръка на потния врат на Върн, другата — на моя.

Когато най-сетне Върн се изправи целият разтреперан и облиза устните си, Крис каза:

— Какво ще речете, момчета, да изпием ли колите? Ще пие ли някой с мен?

Всички помислихме, че можем да изпием по една кола.