Стивън Кинг
Тялото (25) (Есен над детството)

25

Към два часа облаци покриха небето, но никой от нас не ги взе на сериозно. Не беше валяло от първите дни на юли, от какъв зор ще завали сега? Ала те се трупаха южно от нас, наслагваха се един върху друг, сред тътена се надигаха пурпурни стълбове, после бурята тръгна към нас. Гледах внимателно облаците и търсех под тях оная ципа, която показваше дали вали на трийсет или на осемдесет километра от нас. Но дъждът се бавеше. Облаците продължаваха да се трупат.

На Върн му излезе пришка на петата и ние го изчакахме, докато откъсне малко мъх от кората на един стар дъб и го пъхне в задната част на лявата си гуменка.

— Ще вали ли, Горди? — попита Теди.

— Така мисля.

— Пиклива работа — рече той и въздъхна. — Пиклив добър край на пиклив добър ден.

Засмях се и той ми намигна.

Тръгнахме отново, тоя път по-бавно заради болния крак на Върн. Между два и три часа дневната светлина се промени и вече знаехме, че дъждът наближава. Беше горещо както обикновено и малко по-влажно, но ние вече знаехме. Птиците също. Те сякаш се появиха от никъде, щураха се по небето, тракаха с човки, пищяха остро една срещу друга. Ами светлината? От ослепителна и ярка тя се превърна в нещо прецедено, бисерно. Сенките ни се удължиха, но станаха мъхнати и болезнено криви. Слънцето ту се скриваше, ту се подаваше от дебелата пелена облаци и небето на юг стана бакърено. Гледахме как буреносните облаци наближават, омагьосани от размаха и мълчаливата им заплаха. На места, сякаш огромен светъл мехур се беше пъхнал в някой от тях и превръщаше убития пурпурен цвят в светлосиво. От най-близкия облак излезе начупената вилица на мълния. Беше толкова ярка, че остави сини петна върху ретината ми. След нея чухме продължителна, разтърсваща гръмотевица.

Поджафкахме се малко — дъждът ни настигаше, но той беше нещо хубаво, всички го чакахме с нетърпение. Очаквахме студен, освежаващ дъжд, който да ни измие от плужеците.

Малко след три и половина между дърветата видяхме течаща вода.

— Това е тя! — тържествуващо извика Теди. — Това е Ройъл!

Тръгнахме по-бързо, сякаш ни дойде втори дъх. Бурята вече наближаваше. Въздухът се раздвижи, температурата спадна с няколко градуса само за секунди. Погледнах надолу и видях, че сянката ми я няма.

Продължавахме да вървим по двойки и всяка двойка оглеждаше своята страна на насипа. Пресъхналата ми уста туптеше с болезнено напрежение. Слънцето се гмурна зад друг куп облаци и тоя път не се показа. За миг облаците се оцветиха по краищата в златисто, както в илюстрация от Стария завет, после цветът стана винен и дирите на слънцето изчезнаха. Падна мрак, облаците изведнъж погълнаха остатъците от лазура. Усещахме дъха на реката, сякаш бяхме коне, или пък това беше мирисът на неизбежен дъжд. Над нас висеше океан, обвит в тънка торба, която всеки миг можеше да се пръсне и да излее порой.

Стараех се да гледам към шубраците, но очите ми бяха все в развихрилото се, тичащо небе; в потъмняващия му цвят можеше да видиш съдбата, която си пожелаеш: вода, огън, вятър, град. Студеният бриз стана по-настойчив, той виеше в елите. Внезапно точно над нас ярка светкавица освети небето, аз изкрещях и скрих с ръце очите си. Бог е сътворил моята картина: малко момче с риза, вързана около кръста, треперещо с голи гърди и прах от сгурия по бузите. Чух как на петдесетина метра се прекърши дърво. Трясъкът на бурята, която идеше, ме накара да се свия от страх. Исках да съм вкъщи и да си чета хубава книга на безопасно място… като в мазето за картофи.

— Исусе! — извика Върн е висок, слабеещ глас. — О, мой Исусе, виж това!

Погледнах натам, където сочеше Върн, и видях синьо-бяло огнено кълбо, което се движеше над лявата релса на линията, пукаше и фучеше като попарена котка. То избързваше, когато се обръщахме слисани да видим, че върви, убедени за първи път, че такова нещо съществува. На пет-шест метра зад нас то внезапно рече „пуф“ и изчезна, оставяйки след себе си тежкия дъх на озон.

— Какво всъщност правя тук? — мърмореше Теди.

— Пиклива работа! — провикна се щастливо Крис с вдигната глава. — Само пикльо като теб не може да повярва в това.

Но аз бях на страната на Теди. Загледан в небето, усещах замайване и световъртеж. Беше съвсем различно от един поглед към нечие мраморно гърло. Трясъкът на друго огнено кълбо ни накара да се наведем. Този път мирисът на озон беше по-горещ, по-натрапчив. Следващият гръм на бурята дойде почти веднага.

Ушите ми още бучаха, когато Върн се разкрещя тържествуващо:

— ТАМ! ТОЙ Е ТАМ! ТОЧНО ТАМ! ВИЖДАМ ГО!

И сега мога да видя Върн, стига да искам, трябва ми само да поседя със затворени очи. Той стои край лявата релса като изследовател на носа на своя кораб, закрил с една ръка очи от сребристата светлина на току-що падналата мълния; другата сочеше напред.

Изтичахме край него и се взряхме. Мислех си: въображението на Върн се отприщи, това е. Плужеците, жегата, тази буря сега… очите му виждат миражи, така е. Ала не беше така, макар че за един дълъг миг ми се искаше да е така. В този дълъг миг разбрах, че никога не съм искал да видя тялото, нито даже жив мармот.

На мястото, където стояхме, ранните пролетни дъждове бяха отнесли част от насипа, оставяйки неравен ров с дълбочина метър и двайсет. Службите за поддържане на линията или още не бяха стигнали до него с жълтите си дизелови дрезини, или пък изкопът още не беше забелязан. На дъното на тази яма растеше мочурливо мръсно кълбо храсти, което миришеше неприятно. От дивите плетеници на къпините се подаваше една бледа бяла ръка.

Дишаше ли някой от нас? Аз — не.

Бризът се превърна във вятър — груб, на пориви. Той идеше срещу нас отвсякъде, налиташе и се завихряше, плющеше по нашите потни кожи и отворени пори. Едва ли го забелязвах. Част от разума ми очакваше Теди да извика „Парашутисти по фланга“ и си мислех няма ли да полудея, ако извика. По-добре щеше да е да видим цялото тяло, изведнъж, но вместо това зърнахме отпуснатата протегната ръка, ужасяващо бяла, със сгърчени пръсти — ръката на удавено момче. Тя ни разказа цялата истина. Тя обясняваше всяка яма в света. Тази ръка е пред очите ми винаги, когато слушам или чета за жестокости. Някъде, прикачен към тази ръка, се намираше Рей Броуър.

Светкавиците пламваха и гаснеха. След всяка мълния се разнасяше такъв грохот, сякаш насипа се срутваше върху главите ни.

— Лаааааааааа… — поде Крис и това не прозвуча нито като псувня, нито като селското лайна, както го произнасят с тънка струя въздух. Напротив, това беше дълга монотонна сричка без значение, дъх, който едва начеваше да движи гласните струни.

Върн импулсивно облизваше устни, сякаш предчувстваше някакво мрачно изящество: Двайсет и деветия аромат, на Хауърд Джонсън, Междузвездния охлюв, нещо фатално, което го възбуждаше и отвращаваше едновременно.

Теди само стоеше и гледаше. Вятърът развяваше мръсната сплъстена коса около ушите му. Цялото му лице беше бяло. Мога да кажа, че съзрях нещо в него и може би беше така, ако погледна назад… но не тогава.

Черни мравки лазеха по ръката.

Могъщ шепот се надигна в гората от двете страни на линията, сякаш лесът беше забелязал идването ни и изричаше своите укори. Заваля.

Огромни капки западаха по главата и ръцете ми. Те удряха по насипа, наоколо за миг притъмня, сетне, когато влагата попи в зажаднялата земя, цветовете се върнаха.

Тези огромни капки падаха може би пет секунди и спряха. Погледнах към Крис и той ми намигна.

После бурята ни връхлетя изведнъж, като че се включи веригата на небесните душове. Шепотът се смени с яростен сблъсък. Сякаш ни гълчаха за нашето откритие и това беше ужасно. В колежа никой не споменава за патетичната заблуда… и даже тогава забелязах, че само пълните чукундури не намират това за заблуда.

Крис скочи на края на ямата с мокра и залепнала коса. Последвах го. Върн и Теди се приближиха зад нас, но двамата с Крис бяхме първите, които стигнаха до тялото на Рей Броуър. Той лежеше с лице надолу. Крис ме погледна в очите, а лицето му беше мрачно и напрегнато — лице на възрастен човек. Кимнах леко, сякаш беше изрекъл нещо на глас.

Той лежеше в ямата почти недокоснат, а не съвсем премазан между релсите, защото се е опитвал да се махне от линията, когато влакът го е блъснал надолу. Беше паднал с глава към насипа, с ръце върху главата като водолаз преди да се гмурне. Лежеше в тази наводнена земна чаша, превърната в малко тресавище. Косата му беше тъмночервеникава. Краищата й бяха леко накъдрени от влагата. По главата му имаше кръв, но не много, кръвта не е шуртяла в изобилие. Мравките бяха големи. Носеше зелена тениска и сини джинси. Краката му бяха боси, а малко зад него, на високите къпинови храсти, висяха чифт мръсни ниски кецове. За миг бях озадачен — защо той лежеше на една страна, а кецовете му — на друга? Сетне разбрах и това ме сръга като мръсен шиш в корема. Жена ми, децата и приятелите — всички си мислят, че е много хубаво да имаш въображение като моето; но освен дето правя пари, мозъкът ми работи и когато нещата загрубеят. Обикновено те са прави. Но тук и там нещата се обръщат и ти изкарват ангелите с онези дълги зъби, наточени като зъбите на канибал. Виждаш неща, които не трябва да виждаш, неща, които те държат буден до ранни зори. Сега виждам едно от тези неща, виждам го абсолютно ясно и сигурно. Кецовете са паднали при удара. Влакът е изхвърлил кецовете му, както е изхвърлил живота от неговото тяло.

Това ме тормозеше по целия път към къщи. Момчето беше мъртво. Момчето не беше болно, момчето не спеше. Момчето никога нямаше да се събуди сутрин, никога нямаше да получи разстройство от преяждане с ябълки или да изтрие нещо с гума в края на трудно контролно по математика. Момчето беше мъртво, каменномъртво. Момчето нямаше да излезе с приятели напролет, метнало на рамо раницата си, да търси неоткрити минзухари под топящия се сняг. Момчето нямаше да се събуди на първи ноември тази година в два часа през нощта, да изтича в банята и да повърне голямо парче евтина торта. Момчето никога нямаше да дръпне нито една плитка на момиче. Момчето нямаше, не можеше, не би могло, никога. Беше в оная част на батерията, където стрелката показва „минус“. Бушон, на който да подложиш монета. Кошче за боклук край катедрата на учителя, което винаги мирише на дървени отпадъци от острилка и на хвърлени портокалови кори от обеда. Къща с духове извън града със счупени прозорци, в която табелката „минаването забранено“ е захвърлена в полето, таванът й е пълен с прилепи, а мазето — с плъхове. Момчето беше мъртво, мистър, ма’ам, млад сър, малка мис. Можех да вървя цял ден и да не го видя от разстояние колкото между него и изхвръкналите му кецове, висящи на храстите. Беше метър и нещо, невръстно хлапе. Момчето беше отделено от кецовете си без всякаква възможност за поправка. Момчето беше мъртво.

Ние обърнахме лицето му към проливния дъжд, към светкавиците, към нестихващите гръмотевици.

По лицето и врата му имаше мравки и буболечки. Те пълзяха бързо под и над кръглата яка на тениската му. Очите му бяха отворени, ала ужасно безпаметни — едното беше повдигнато така, че едва се виждаше малка дъга от ириса, другото гледаше право към бурята. Имаше петно засъхнала кръв над устата и върху брадата — от разкървавения нос, мисля, — а дясната страна на лицето му беше силно натъртена и разкъсана. Веднъж минах през отворената врата на Денис и излязох още по-натъртен от това момче с окървавен нос и си имах едно наум след тази случка.

Теди и Върн стояха зад нас и ако беше останал признак на живот в това око, гледащо нагоре, щяхме да зяпаме Рей Броуър като хора, държащи покрова при погребение във филм на ужаса. Един бръмбар излезе от устата му, пресече потъмнялата му буза, стъпи на земята и изчезна в копривата.

— Видяхте ли? — попита Теди с висок, странен, треперещ глас. — Бас държа, че е шибано пълен е буболечки. Бас държа, че мозъкът му е…

— Млъкни, Теди — рече Крис и Теди млъкна с облекчение.

Сини светкавици насякоха небето и окото на момчето блесна. Човек можеше да повярва, че то се радва да го намерят, да го намерят момчета на неговата възраст. Тялото му беше подуто и от него се носеше тежка неприятна миризма, също като стара пръдня.

Обърнах се, сигурен, че ще ми призлее, ала стомахът ми беше сух, твърд, спокоен. Изведнъж бръкнах с два пръста в гърлото си, опитах се да повърна, имах нужда, сякаш наистина ми беше зле. Но стомахът ми се присви леко и се успокои.

Шумът на дъжда и гръмотевиците напълно заглуши бръмченето на колите, наближаващи по Бак Харлоу Роуд, пътя, който минава на няколко метра от това заблатено място. Бурята почти заглуши и пукота на шубраците, през които колите минаха и спряха.

Разбрахме за пристигането им от гласа на Ейс Мерил, който се извиси в затишието между две гръмотевици:

— Какво, по дяволите, знаете за това?