Дъглас Адамс, Тери Джоунс
Титаник — звездният кораб (6) (По идея на Дъглас Адамс)

V

Няколко мига по-късно той вече се намираше в Преддверието и крещеше на рецепциобота: „Естествено, че познаваш Скралионтис!“ Рецепциоботът, макар и да продължаваше да се държи съвършено любезно, не проявяваше никаква склонност към оказване на помощ.

— Един такъв мършав и дребен! С очила! Счетоводителят на целия проект, да го вземат дяволите! — не се предаваше Леовинус. — Виждал си го да се мотка тука поне хиляда пъти!

— За голямо мое съжаление, сър, прегледах цялата си база данни за познанства и не успях да открия никой, който да съответства на посоченото от вас описание. Както и да е, упълномощен съм да ви предложа койка на Палуба „Е4 — Супер Галактически Пътешественик“. Стаите са боядисани в розово, а шумът от устройствата за преработка на боклука е почти незабележим.

— Искам да знам къде е Скралионтис! — кресна Леовинус и размаха пред рецепциобота малка златна карта. На картата имаше надпис: „Клуб «Шейсет милиона»“.

— Разбира се, сър! — вирна радостно глава рецепциоботът. — Бих ви предложил да потърсите господин Скралионтис в ресторанта на Първа класа.

В ресторанта на Първа класа се влизаше само с черна папийонка, тъй че метр д’оботът бе обяснимо шокиран, когато възрастен мъж със съмнителен вид нахлу изведнъж с крясък:

— Скралионтис! Знам те, че си тук!

— Каква чест за нас да ни поветите, сър! — възкликна сърдечно метр д’оботът. — Убеден съм обаче, че бихте се чувствали по-удобно в бирарията на Втора класа…

— Млъквай, бе! — сряза го Леовинус.

— Разбира се, сър. За мен би било огромно удоволствие не само да млъкна, но и езика да си глътна, да спра да дрънкам и най-общо да се разкарам, за вас, сър, но бихте ли ми позволили да изтъкна, че за нас би било голямо щастие да ви предоставим, сър, подходящо облекло, тъй че, ако бъдете така любезен да ме последвате…

Леовинус бе забелязал Скралионтис — беше застанал пред командното табло на робота за телеприсъствие и се опитваше да набута нещо в сук-У-буса. Щом чу гласа на Леовинус, той вдигна поглед, усмихна се немощно и скри онова, което се мъчеше да набута там, под смокинга си.

— Сър без съмнение не би искал да изпита притеснение, когато се изправи лице в лице с другите посетители, тъй че мога ли да ви препоръчам смяна на облеклото, преди да поръчате коктейла си? — щом Леовинус тръгна към Скралионтис, метр д’оботът му прегради пътя. За миг Великият изгуби счетоводителя от поглед, докато роботът подскачаше и се кършеше пред него, като се кланяше и кимаше при това.

— Разкарай се от пътя ми! — изръмжа Леовинус.

— За мен би било удоволствие, сър, но мога ли да ви напомня, че в ресторанта на Първа класа е разрешено да се пуши, ала се изисква строго официално облекло и се боя, че ако сър продължи нататък, ще се наложи да извикам помощ…

— Закъсня, Леовинус! — извика Скралионтис. — Тая камара боклук ще върви на майната си! И ще тръгне натам утре по обяд, с всичка сила! — счетоводителят открай време обичаше да говори с елиптични изречения, които не бяха чак дотам смислени. Това му даваше чувството, че донякъде е литературна персона, въпреки професията си.

— Престани, каквото и да правиш! — кресна Леовинус.

— Оценяваме вашето посещение, сър и се надяваме за в бъдеще да ви виждаме често, но ако е възможно да говорите само една идея по-тихичко, ще ви покажа изхода веднага щом…

— Млък, ти казах! — Леовинус изведнъж се хвърли към робота, награби го и замери с него Скралионтис.

— Мога ли да препоръчам на сър пожарния изход? Според мен сър би намерил простотата на коридорите по-подхождаща на сегашното му одеяние — забеляза метр д’оботът, щом се стовари във физиономията на счетоводителя и го просна на земята. Предметът, който счетоводителят се мъчеше да скрие, падна на пода и издрънча — беше другата церебрална артерия от мозъка на Титания! В същия миг роботът избухна и се пръсна по елегантния под на ресторанта. Скралионтис се надигна, сграбчи единия му крак и нападна Леовинус. Старецът се дръпна, докопа дясната ръка на робота и се изправи насреща му.

Известно време двамата се въртяха в кръг един срещу друг. После Скралионтис откри с директно нападение и застана в „открита линия“ — кракът на робота одраска рамото на Леовинус и отбеляза „висок външен“. Леовинус просто го парира от четвърта позиция като описа сръчно кръг с ръката на робота и това му спечели право на рипост. Но Скралионтис очевидно бе учил фехтовка по друга книжка, защото мина направо към реконтра без значение, че Леовинус имаше право на рипост. Великият гений се вбеси. Той замахна с роботската ръка по Скралионтис — този тип атака със сигурност не фигурираше в никоя книжка с правила — и премина в ръкопашен бой като заряза всякакви преструвки за етикеция на дуела.

Сега Леовинус бе стиснал Скралионтис за гушата.

— Бробостигон! — изпищя Скралионтис. — На помощ!

— Бробостигон е боклук! — обикновено милото и добро лице на Леовинус бе придобило злобен зеленикав оттенък. Това се дължеше главно на факта, че лампата на масата, върху която се бореха в момента, се намираше точно под брадичката му.

— Може и да е боклук, но има патлак! — изхъхри Скралионтис.

— Мъртъв е! — кресна Леовинус и пръстите му започнаха да се затягат около врата на счетоводителя. Ако знаеше, че Бробостигон има патлак, сигурно щеше да се държи е него малко по-внимателно.

— Аааарррргх! Задушаваш ме! — извряка Скралионтис.

— Знам! Нали тъкмо това искам! — Леовинус се опита да звучи убедително, но всъщност му се струваше ужасно трудно да накара пръстите си да стиснат гърчавия врат на счетоводителя. Предполагам, че би могло да се каже, че Леовинус просто не притежаваше инстинкта на убиец.

От друга страна, Скралионтис го притежаваше. Беше се вкопчил в настолната лампа — стилизирана статуетка на Титания, като осветлението идваше от крилата й. Щом усети, че ръката на гения трепери, Скралионтис заби коляно в чатала на Леовинус. В същото време вдигна лампата и я стовари върху величествения череп, подслонил един толкова величествен мозък.

Ръцете на Леовинус пуснаха врата на счетоводителя. Той се свлече на колене. Хряс! — Скралионтис отново стовари настолната лампа върху черепа на Леовинус, и пак, и пак… Изключителният и върховен ум регистрира, че не всичко е наред. Той блокира болката, после осъзна, че положението е наистина бедствено и мъдро реши да прекъсне контакта с външния свят в обозримото бъдеще. Леовинус се търколи на ресторантския под в безсъзнание, а от главата му се лееше кръв.

Скралионтис се втренчи в него. Мили Боже! Бе убил Великия!

Обзет от паника, счетоводителят се огледа из Ресторанта на Първа класа. Да се отървеш от труп, макар и досега да не беше го правил, беше нещо, за което акълът му наистина си го биваше и само след няколко мига той изтърча с бодра стъпка навън. В суматохата обаче бе забравил малкия блещукащ сребърен чиреп, който сега се въргаляше на пода сред останките на метр д’обота.

Леовинус бе надеждно увит в една от големите завеси, които помагаха на Ресторанта на Първа класа да добие атмосфера на неподправен лукс и елегантност.