Дъглас Адамс, Тери Джоунс
Титаник — звездният кораб (22) (По идея на Дъглас Адамс)

XXI

— Колко е дълъг един дормилионски ден? — Нети първа се сети да зададе този жизненоважен въпрос.

— Трийсет и шест дормилионски часа — отговори експертът.

— Колко е един дормилионски час? — попита Дан.

— Седемдесет и осем дормилионски минути — отвърна експертът. — Което ще рече… ами… Знам ли? Няма как да ги преизчислим.

Тримата се замислиха и точно когато бяха готови да се съгласят, че е невъзможно да се прехвърли представата за времето от една звездна система в друга, Нети възкликна:

— Схванах!

Няма да ви кажа точно как бе упсяла да го проумее, но начинът си беше доста хитричък. Ако сами не можете да се досетите, пишете на издателите на тази книга да ви изпратят обяснителната брошура със заглавие „Как Нети изчисли колко е дълъг един дормилионски ден“.

— Значи… Шест дормилионски дена са равни горе-долу на десет земни! — рече Нети след няколко бързи пресмятания.

— Боже! Нети! — възкликна Дан. — Толкова си умна! Как така аз не се сетих?

Тримата се завърнаха на Капитанския мостик.

— Как ще я извадим от режим „Неизпълнение“? — попита Болфас експерта по обезвреждане на бомби.

— Единствената ни надежда е да намерим липсващата централна сърцевина на интелигентната система на кораба — отговори експертът. — Успеем ли да я монтираме отново, вероятно ще мога да обезвредя бомбата. Иначе тя ще избухне след шест дормилионски дни.

Болфас се обърна към събралия се екипаж:

— Мъже! Чухте колко е сериозно положението. Ясака, любимият ни дом, беше съсипана от строежа на този Звезден кораб и от отказа на блеронтинците да изплатят дълговете си. Ние строихме с вяра. Изложихме на риск целия си начин на живот, за да построим най-славния и най-прекрасен космически кораб, който Галактиката е виждала. Блеронтинците предадоха доверието ни. Единственият шанс нашият свят да си върне предишното благоденствие е да запазим Звездния кораб „Титаник“. Ако тази предателска бомба го взриви, бъдещето на нашия свят е наистина мрачно.

Ето защо ви заповядвам отново да претърсите кораба. Знам, че го преровихте до последния сантиметър, но тази липсваща сърцевина все трябва да е някъде на борда и ние сме длъжни да я намерим…

В този миг от високоговорителите се разнесе писък.

— Люси! — възкликна Дан.

 

 

Налага ми се да ви обясня какво се случи с Люси и Журналиста след кратката престрелка пред Преддверието. В мига, в който Нети, Дан и ефрейтор Инчбиуиглит се спуснаха подир оттеглящите се блеронтинци, Журналиста награби Люси и я набута в една странична стая до Големия осов канал.

— Какво, по дяволите, правиш, Жу?! — възкликна Люси, макар че то си беше съвсем ясно: Журналиста разкопчаваше копчетата на деловия й костюм на ситно райе по възможно най-бързия начин, като в същото време се опитваше да провери доколко надълбоко може да завре езика си в ухото й.

— Жу! — викна Люси. — Престани!

— Не! Не! Не! — изстена Журналиста. — На нас, блеронтинските мъжкари, след като се възбудим веднъж, са ни нужни много-много години — понякога цял живот — докато възбудата ни спадне!

— За какво говориш, Жу?

— Омъжи се за мен, Люси! — извика Журналиста и зарови лице във вече изложения й на показ сутиен.

— О, да! Да! Да! Да! — извика тя.

— Грааа — извика нещо друго.

— Можем да се оженим, да вдигнем хубава бяла сватба със сватбена торта, Дан да му дръпне една „реч на кума“ и да си имаме меден месец! — възкликна Журналиста.

— Грааа!

— Мили Жу! — прошепна Люси просълзена. — Какво правя аз? Какво говоря аз? — Адвокатското образование на Люси изведнъж беше започнало да се обажда: „Не прави нищо, за което после може и да съжаляваш.“ — Но аз ще се женя за Дан! Ще правим хотел! Какво беше това „грааа“?

— Грааа! — обади се онова, дето грачеше.

— Е, това беше! — възкликна Журналиста и изведнъж от тъмните ъгли на стаята изхвърча едър папагал и кацна на рамото му. Точно тогава Люси писна и щом писна — де късмет, де! — неволно натисна с длан копчето на интеркома и в резултат на това писъкът й бе препредаден из целия Звезден кораб „Титаник“.

— Грааа! — рече папагалът. — Мръсен гаден гений!

 

 

На Капитанския мостик Болфас наостри уши.

— К’во изграчи тоя папагал?

— МРЪСЕН ГАДЕН ГЕНИЙ! — кресна папагалът по интеркома.

— Папагале! — викна капитан Болфас. — Какво искаш да ни кажеш?

— Мръсен гаден гений! — повтори папагалът.

— ПАПАГАЛЕ! — кресна Болфас в интеркома. — Ние търсим липсващата сърцевина от централната интелигентна система на мозъка на Титания, ти да знаеш къде е?

Последва тишина.

— ПАПАГАЛЕ! — кресна Болфас, но Люси бе отместила ръката си от бутона на интеркома и сега я използваше, за да гали лицето на Журналиста, сякаш гладките му черти бяха гадателска кристална топка.

— Защо капитан Болфас толкова се интересува от думите на папагала? — обърна се Нети към ефрейтор Инчбиуиглит.

— Според ясаканската традиция — прошепна ефрейтор Инчбиуиглит — папагалите са вестители на истината. Имаме такава поговорка: „Устами младенца и папагала.“

Междувременно Люси се чудеше защо ли е отговорила с „да“ на всичко, което току-що Журналиста й бе предложил. Вероятно съм направила голяма грешка, мислеше си тя. Само да можеше да види бъдещето в тия странни оранжеви очи!

— Ти си луд! — рече тя.

— Оххх! — изстена Журналиста, както си дъвчеше презрамките на сутиена й.

— Ахх! — рече Люси.

— Хаааа! — измърмори Журналиста.

— Ъх-хъъ… — отвърна Люси.

— Ооооох! — изтъкна той.

— Ох! Ух! Оох! — добави Люси.

— Яа! Ха! Хаа? — попита Журналиста.

— Аха! — потвърди Люси.

— Аха? — пожела да се увери Журналиста.

— Аха! — повтори Люси.

— Ъъъъъх! — на този етап Журналиста вече беше загубил и ума, и дума. Но Люси продължи с разговора:

— ОХ!

— Ах? — зачуди й се той как може да е толкова сигурна.

— АХ! — кимна тя. Вече беше абсолютно убедена. — АХ!

И точно в този миг цялата компания от Капитанския мостик нахлу в страничната стая край Големия осов канал и се закова на място, щом съзря как висококвалифициран адвокат от булевард „Уилшър“ и член-неудачник на Блеронтинския прескорпус си правят един на друг разни неща, които предизвикват неописуема наслада за участниците, ала са склонни да провокират насмешка у случайния наблюдател, поради което няма да навлизам в подробности. Достатъчно е да се каже, че когато групичката нахлу в стаята, папагалът нададе най-силния си грак до този момент и Люси падна от масата право върху физиономията на Журналиста.

— ЛЮСИ! — възкликна Дан.

— Папагале! — кресна Болфас — Къде е липсващата сърцевина от мозъка на Титания?

— Мръсен гаден гений! — гракна папагалът.

— Не говори дивотии! — кресна Болфас.

— МРЪСЕН ГАДЕН ГЕНИЙ! — врясна папагалът.

— ПИТАХ ТЕ НЕЩО! — настоя Болфас. Според ясаканската традиция папагалите бяха длъжни и да отговарят на всеки зададен въпрос.

— Грааа! — папагалът загуби за миг дар-слово.

— ОТГОВОРИ МИ!

— ГРААА!

Папагалът литна и се скри сред сенките в дъното на стаята.

— Мамка му! — Болфас знаеше, че ако папагал не иска да ти отговори, не е на хубаво.

— Всичко мога да ти обясня — обърна се Люси към Дан.

— Не! Не можеш! НИЩО не можеш да ми обясниш! — кресна той, а Люси си помисли: „Прав е! Абсолютно ПРАВ!“

— Може би това беше отговор! — Нети пристъпи внезапно напред и хвана капитан Болфас за лакътя.

— Драга ми госпожице, много мило от ваша страна, че се безпокоите във връзка с този въпрос, но се боя, че папагалът не ми даде никакъв отговор. Обречен съм.

— Не споменахте ли, че Звездният кораб бил проектиран от някакъв гений?

— Леовинус! — възкликна Журналиста. — Когато катастрофирахме на Земята, той беше на кораба!

— Може би липсващата част е у него! — всичко беше толкова ясно за Нети, макар и тя самата да не знаеше защо.

Нещо прещрака в ума на Журналиста.

— Разбира се! — възкликна той. — Когато избяга от кораба, той размахваше едно такова блещукащо, сребърно…

— Сърцевината на централната интелигентна система! — възкликна Болфас. — Ето защо я няма на борда!

— Значи… — капитан Болфас пресмяташе колко е две и две, но много бавно.

— За да вземем липсващата сърцевина на корабната система, трябва да намерим тоя тип Леовинус — Нети беше решила сама да поеме процеса на дедукция. — Леовинус е на Земята. Но ние не можем да отидем там, защото не знаем къде е, а единственият начин да разберем къде е, е да се сдобием с липсващата сърцевина и да я монтираме отново в мозъка на Титания. Джентълмени, ние сме преебани.

 

 

И точно тогава завиха доковите сирени. Звездният кораб „Титаник“ се готвеше да кацне на планетата Ясака.