Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Douglas Adams’s Starship Titanic, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2009)
Разпознаване и корекция
Alegria (2009)
Допълнителна корекция
RealEnder (2012)

Издание:

Редактор Лидия Манолова

Издателска къща „Пан“

ISBN 954-657-230-6

История

  1. — Добавяне
  2. — Изкопирано от http://www.sfbg.us/books/pan/ff/index-0009.html
  3. — Корекция

III

Щом Леовинус се наведе към кораба, духна вятър и завихри във въздуха окапала шума, целофанови опаковки, разпокъсани религиозни списания, страници със сантиментални стихове, модели за плетки и всички обичайни боклуци, които остават по Сервизния район след строителни работници. Покривалото на Кораба заплющя бясно като в древния филм „Великият таласъм изплашва сума ти народ“. Леовинус потръпна от спомена за детския си страх. После пак потръпна, защото забеляза как някаква фигура се плъзна от основата на стартовата площадка в сенките срещу главното стълбище на кораба.

И още в мига, когато я видя, той разбра — усети го дълбоко в костите си без всякакво съмнение — че всичко ще тръгне ужасно, страшно накриво.

— Е? — проговори глас от мрака. Това накара стомаха му да се премести някъде към коленете; прииска му се да повърне; прииска му се да е навсякъде другаде, но не и там, където беше. Леовинус се огледа — търсеше някакъв начин да се измъкне, ала беше твърде късно. — Последни проверки, а? — фигурата излезе от сенките и застана насреща му. Беше онзи кошмарен Журналист от пресконференцията.

— Не ме ли измъчи достатъчно вече? Не провали ли вече деня, който трябваше да бъде един от най-великите в живота ми? — искаше да каже Леовинус, но вместо това измърмори:

— А, ти ли си бил…

— Да не би да се боите, че при изстрелването може да стане нещо нередно?

— Разбира се, че не! — Леовинус възприе нужния студен и безизразен тон. — Просто дойдох от уважение. — Обичаше хората да си мислят, че освен голям мозък, той е и малко сантиментален.

— Ама хайде сега! Трябва поне малко да се притесняваш. Всеки знае, че работата тук, на Блеронтин, не може да се мери съвсем с тази на ясаканците — всъщност и двамата знаем, че майсторството на блеронтинците хич, ама хич не го бива за довършване на толкова сложен кораб.

— Фактът, че правителството ни е решило да наеме Обединените строителни отряди на неомъжените майки-тийнейджърки не е основание да се мисли, че работата е била, така да се каже, мърлява! — каза старият Леовинус. — Имам пълно доверие в работата им.

— Не ти вярвам! — възрази Журналиста.

— Добре! Ще ти покажа! — Великият разбра, че интимният му тет-а-тет с Титания отиде на вятъра, който сега го брулеше, докато една малка, неосветена работна платформа ги носеше нагоре.

„Чак когато се издигнеш дотук — помисли си Журналиста, — започваш да оценяваш начинанието в пълен мащаб“.

Стартовата площадка долу потъна в мрак и тишина, а те се изкачваха с дрънчене по огромния Кораб — все по-нагоре и по-нагоре, докато най-накрая големият кил се разшири и стигнаха до главното туловище на кораба. Кратък преход — и се озоваха пред централния му вход. Декодерът разчете отпечатъка от пръста на Леовинус, съпостави го с кръвна проба, скорошна оценка на оплешивяването и любимата му възстановителна дейност. Вратите се отвориха и двамата влязоха вътре.

Журналиста, разбира се, и преди беше влизал в космически кораб, но в такъв — никога. Този беше великолепен, слисващ. Когато са го строили, са си представяли луксозни звездни пътешествия. Беше направен, за да впечатлява. Нещо повече — все още го строяха!

Щом Леовинус и Журналиста влязоха в Първа зала, двама работници се вмъкнаха в сервизния асансьор.

— Просто да пипнем тук-там преди старта — смънка единият и изчезнаха.

— Хммм — каза Леовинус по такъв начин, че Журналиста си го преведе като: „Чудя се тия двамата какви са ги намислили? Че какво ще пипат непосредствено преди старта? И защо аз нищо не знам? Я по-добре да проверя.“ Преводът, както разбирате, беше твърде свободен.

— Мамка му и бази данни! — възкликна Най-великият жив гений на галактиката. — Я погледни!

Журналиста погледна. Видя един спретнато облечен робот със слушалки на ушите, стъпил върху излъскания мраморен под на една от най-елегантните стаи, в която някога беше влизал. Дизайнът беше типичен Късен Леовинус, но пропит с нов дух. Притежаваше лекота, която според някои критици липсвала в голяма част от ранните му работи; цветовете бяха ярки и все пак топли и предразполагащи. Може би Леовинус най-накрая беше успял да се докосне до женската страна на своята природа — или може би по-нежната и по-достъпна атмосфера на интериора на звездния кораб дължеше нещо и на многобройните дребни финални мазки, дело на Титания.

Журналиста се намери в небрано лозе, щом забеляза колко е ядосан Великият, но Леовинус вече крачеше към отсрещната стена. Там спря и дръпна един декоративен панел.

— С краката нагоре! — кресна той. — Понякога си мисля, че трябваше да построя целия кораб с тия две ръце! — той измъкна една отвертка и започна да обръща панела, както трябва. — Не виждат ли, че цялата структура на стаята се унищожава точно от тази пълна липса на внимание към детайла?

Журналиста си отбеляза нещо със записващото устройство, монтирано в палеца му.

— Добре дошли на Звездния „Титаник“ — спретнатият робот сега се обръщаше към ел-инсталацията, която стърчеше от стената. — Позволете ми да ви покажа какво се предлага на пътниците от Втора класа — след което се врътна чевръсто на пети и се нахака право в най-близката затворена врата. Чу се „дръннн!“ и роботът пльосна по гръб на декоративния мраморен под. — Тук можете да видите Големия осов канал, Втора класа! — обяви гордо той и протегна облечена в бяла ръкавица ръка към тавана.

Журналиста пак си записа нещичко.

Отбеляза си също и как реагира Леовинус на дребната злополука с робота. Започна се с „умът ми не го побира“ и се свърши с „гняв студен“. Междувременно се изреди очарователно разнообразие от настроения и Журналиста си ги записа всичките: „изненадващо неудовлетворение“ скоро бе заменено от „изумено възмущение“, което на свой ред бързо-бързо премина в „ядно отхвърляне“, а то също така бързо-бързо се трансформира в „изгаряща жажда за мъст“ и по-нататък — в „гняв студен“.

— Бробостигон! — измърмори Великият. — Копелето недно е икономисвало от синтоневроните!

Журналиста пак си отбеляза нещичко, но Леовинус се извърна към него толкова внезапно, че той си налапа палеца и се престори, че го смуче.

— На този кораб това не може да го бъде — обясни Леовинус и подбра падналия робот. — Всеки портобот си има предпазен неврон, вграден във веригите му, който блокира всякакви ирационални дейности като току-що наблюдаваната от нас. Скъпи са, но според мене ще се съгласите, че си струват парите.

Журналиста кимна и се престори, че в палеца му се е забила тресчица.

— Само дето онова КОПЕЛЕ ГАДНО БРОБОСТИГОН ОЧЕВИДНО НЕ ГИ Е СЛОЖИЛ! Ама като го видя и ще го… — но Леовинус млъкна по средата на изречението.

„Сигурно се чуди какво ли още му има на кораба“ — помисли си Журналиста с все по-нарастващо вълнение; усещаше как пред него се материализира статия — голяма статия, грамаданска статия — а най-великото беше, че той не трябваше и пръста си да мръдне; всичко щеше самичко да се разгърне пред очите му. Знаеше го. И още преди Журналиста да успее да се престори, че е намерил несъществуващата тресчица, Леовинус бе поправил портобота, вратата се отвори, Великият се наведе и премина в коридора оттатък.

— Приятен меден месец, късметлии! — викна бодро подире им портоботът. Журналиста си го записа и заприпка подир великия архитект и корабостроител, който току-що беше завил надясно и навлязъл в едно от най-смайващите архитектурни пространства, в които някога бе попадал пишещият брат.

То беше овално и обградено с колони. Стената бе украсена с живописен фриз, изобразяващ любимото занимание в свободното време на Отците — основатели на Блеронтин: позиране на художници на фризове. Леовинус се бе втренчил в огромната статуя на крилата жена в другия край на стаята. Но погледът на Журналиста се спусна надолу… надолу и все по-надолу, сякаш до безкрайност, защото там, в краката му, беше огромният Централен кладенец, заемащ гигантския кил на звездолета. Това беше гръбнакът на кораба, а по него като нервни импулси нагоре-надолу непрекъснато щъкаха грейнали асансьори, обслужващи апартаментите, наредени етаж подир етаж. На самото дъно, далече-далече там долу, близо до трюма, бяха Апартаментите „де лукс“ за Супергалактически пътници; над тях — Луксозните двустайни апартаменти Втора класа, отгоре, високо-високо — забележително обзаведените Каюти Първа класа.

Но Журналиста нямаше никакво време да възприеме всичко това, защото Леовинус отново закрачи през многоколонната зала към вестибюла и потъна в него.

Когато спътникът му успя да го настигне, Леовинус беше застанал на кърмата на една още по-необикновена и прекрасна част на Звездния Титаник: Големия осов канал, Втора класа.

От Централния кладенец на кораба излизаха два големи канала: единият към предната част, другият — към задната. Ефектът беше отчасти охлаждането на двигателите, но освен това те бяха и места за приятно прекарване на свободното време; нагоре и надолу по канала гондоли пореха вълните, а роботите-гондолиери пееха с цяло гърло блеронтински народни песни по своя лична подборка — но най-вече онази за младата хубава акробатка, която се влюбила в гондолиер и му дала шест пнеди (приблизително един милион паунда) бакшиш.

Леовинус пак повтори номера си с преминаването от „не може да го бъде“ до „гняв студен“. Журналиста си записа.

— Тия не трябва да пеят, когато нямат пътници! — Леовинус като че ли се задави, докато се мъчеше да се качи в най-близката чакаща гондола. Пеенето мигом замлъкна.

Журналиста също се качи в гондолата.

— Може би са ги пуснали, защото ги тестват — това беше единственото що-годе ободряващо нещо, за което можа да се сети.

— Стига си ми гугукал! — сряза го Леовинус. Явно не беше в настроение да го ободряват. — Към асансьора на Палубата за разходки!

Си! Горда с къщата си домакиня и набожна майка на близнаци! — рече гондолиерът-автомат. Леовинус трепна и усети как вената на бедрото му пулсира.

Великият гений остави раздразнението да се трупа в него, докато изправяше един от безценните шедьоври на но-арта, които украсяваха фоайето на асансьора.

— Добър ви ден, сър, мадам или каквото сте там. С какво бихме могли да ви бъдем полезни днес, що се отнася до вертикалното ви транспортиране? — пиколоботът беше наполовина вграден в стената на асансьора, а свободната му ръка нетърпеливо висеше над лоста, щръкнал от гърдите му.

— Само до Палубата за разходки и без приказки! — изкомандва Леовинус. Понякога съжаляваше за това какви характери придобиваха тези роботи, но нямаше как: щом на корабния разум бе позволено да изпитва чувства — а без съмнение чувствата на Титания бяха силни — то трябваше да й се позволи да избере такива характери за роботите, че да се разбира с тях. Нямаше смисъл да се насилват нещата. Макар че Леовинус чат-пат си беше приказвал с Титания доста остро за това с какви типове се обгражда. Но пък тя беше толкова толерантна и така добре разбираше кривиците на хората, че можеше да се сработи буквално с всекиго. Той я беше създал такава.

 

 

Гигантската Палуба за разходки си оставаше най-любимата рожба на Леовинус. Под огромния й прозрачен купол пътниците можеха да се разхождат и да се чудят и дивят на главоломния блясък на Галактиката, през която преминаваха. Композитното стъкло от вариспекс, от което беше направен куполът, притежаваше способността да усилва лъчистото сияние на звездите като в същото време даваше възможност на наблюдателя — само ако лекичко извърне глава — да види толкова отчетливо, колкото и с мощен телескоп, всяка звезда, която той, тя или то си бяха харесали. Покрай стената пелераторът (един вид хоризонтален асансьор, проектиран от Леовинус) даваше възможност на по-неактивните пътници да обикалят палубата без излишно използване на мускули.

Така беше на теория. Такова го бе видял Леовинус чрез телеприсъствието и по виртуалната реалност и беше обзет от тихо самодоволство. Но онова, което виждаше сега, беше нещо съвсем друго. Реалната реалност беше по-различна.

Онова, което виждаше сега, в архитектурата наричаха „мазало“. Огромният стъклен купол се простираше там горе, както си трябваше и разкриваше огромните розови коприни, обвиващи кораба. Но под него цареше тотален бъркоч. Прекрасният под, покрито полиран паркет, беше такъв горе-долу до една десета от общата си площ — останалото бяха оголени греди и кабели, зейнали дупки и стърчащи жици. Там, където трябваше да се шири огромната бирария за пътниците от втора класа, се ширеше само огромно празно пространство, осеяно със строителни отпадъци и пластмасови чашки. Как беше възможно? На Блеронтин дори не употребяваха пластмасови чашки! Ама на — там си бяха! Нямаше как да се скрие отвратителния, немислим факт, че Палубата за разходки не е завършена — и като че ли до утре сутринта, когато беше стартът, надали щеше да бъде.

Журналиста се обърна и видя Леовинус, паднал на колене. Изведнъж заприлича на старец, какъвто си беше. Обичайните му напереност и галантност, характерни за появяванията му пред публика, сякаш бяха изсмукани от него и той беше като смачкана празна торба.

— Не може да бъде… — пъшкаше той в брадата си. — Дори и Бробостигон… Дори и Скралионтис не би лъгал така… Такова де… Че нали едва тази сутрин ми казаха, че вече край…

— Добро утро, сър, бихте ли желали да ви подкастрят космите в носа? — някакъв портобот изведнъж се бе активирал и очевидно се опитваше да ги вкара в една бетонобъркачка.

И тук Леовинус вече не издържа.

— КОПЕЛЕТА ГАДНИ! — кресна той към плющящите коприни над купола. — КОПЕЛЕТА ГАДНИ! — ревна към недовършената палуба.

Изведнъж нейде зад една от колоните се размърда и привлече погледа му. Като че ли за секунда Леовинус отново се изпълни с жизненост, припна по паркета и се метна с плонж зад колоната, с което силно изненада Журналиста. Самотен работник, облечен в дрипав гащиризон, беше приклекнал и се опитваше да се завре в една пукнатина на пода.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — кресна Леовинус.

Работникът припряно стана и се престори, че наглася някаква стърчаща жица.

— Ми оправям малко — измънка той.

— Оправяш МАЛКО?! — кресна Леовинус. — Ти на това ОПРАВИЯ ли му викаш? — той метна ръка към безбрежната недовършеност на Палубата за разходки. — Утре тоя кораб излита, а тука има работа още за месеци!!!

— Ъ-хъ… ми… ми то малко… се позабавихме… — работникът отстъпваше към гладката врата от неръждаема стомана на асансьора — единствения начин да избяга от тоя смахнат дъртак.

— Какво правеше току-що? — тросна се смахнатият дъртак.

— Кой, аз ли? Кога, сега? — отвърна с въпроси работникът.

— Да! Видях те — нещо правеше!

— Кой, аз ли? Не, хич нищо не съм правил, дойдох само да си прибера папагала — думите се отронваха от устата му и сякаш замръзваха във въздуха, а после като корави буци лед се стоварваха върху Леовинус и под ударите им се олюля.

— Папагал? — отрони той. — Папагал!!! Какъв папагал?!

— Ми… ъъъ… ми такова, папагал като папагал… нали ги знаете… с две крила… от тия де… такова…

— Какво търси ПАПАГАЛ на борда на прекрасния ми кораб? — ревна побеснелият гений.

— О! Асансьор! — възкликна работникът и в следващия миг беше вътре, а Журналиста — по петите му; вратата се затвори и двамата полетяха към долните етажи.

— Папагал! На моя звезден кораб! Какво, по дяволите, става тук?! — изведнъж великият, великолепният Леовинус, на когото цял свят завиждаше, се преви в ъгъла и се разрида пред статуята на крилатата жена.

— Титания! — хълцаше той. — Титания! Какво стана? Къде да се денем сега?

 

 

Титания!

Геният на Леовинус никъде не се беше проявил така ярко, както тук, в неговото последно и най-обично творение; Титания беше мозъкът на кораба и нейната статуя стоеше навсякъде — тя служеше за очи, уши и комуникативна същност на корабния разум. Но той беше пълен и с емоционален живот. И в това Леовинус беше надминал себе си. Титания беше не само умът, но и сърцето на кораба.

Емоционалната интелигентност на Титания трябваше да бъде изпипана внимателно, така че да съответства на задачата й. За да управляваш един толкова сложен и объркан кораб, да се справяш с екипажа му и да се грижиш за огромен контингент пътници от най-различни раси, породи, съзнание и телесни функции и всички те да са щастливи и да усещат, че са на сигурно място и че се грижат за тях — за това от Титания се изискваше да бъде невероятно интелигентна, добра, умна, грижлива, ведра, топла… а тя си беше всичкото това.

Също като образа й — грамаден унесен ангел във всяко помещение, на всяка палуба — духът на Титания трябваше да пропива целия кораб. Обаче явно не го пропиваше.