Дъглас Адамс, Тери Джоунс
Титаник — звездният кораб (16) (По идея на Дъглас Адамс)

XV

Нети изведнъж успя да се надигне на кушетката, където я бе положил Дан, и изкрещя:

— О, Боже! Бомбата ще избухне само след пет минути!

„Пет минути! — помисли си Дан. — Точно в този момент в евтините романи пред лицето на неизбежното унищожение двамата започват да се любят страстно.“ Жалко, че Нети в момента беше толкова дърта.

— Трябва да отидеш и да говориш с нея! — примоли сетя.

— Какво?! — възкликна Дан.

— Не мога да ти го обясня! Просто ми повярвай! В Машинното е!

— Какво?! — повтори Дан малко дебилно.

— БЪРЗО! В МАШИННОТО! ГОВОРИ С БОМБАТА!

Дан реши, че макар и дебилността да си има своето място в човешкия репертоар от реакции, сега нито й беше времето, нито мястото. Излезе бързешком от Козметичния салон (очевидно се намираха точно там) и се втурна покрай Големия осов канал, като се опитваше да не обръща внимание на неизбежния припев:

Тя тогава обви го с ръце

и даде му свойто сърце,

а също и цели шест пнеда му даде бакшиш!

Първото нещо, което видя, щом нахлу в Машинното, беше голяма бомба, стърчаща от един шкаф. Един доста дружелюбен глас нареждаше:

— Петдесет и осем… петдесет и седем… петдесет и шест… петдесет и пет… петдесет и четири…

Дан не се сещаше какво да каже. В края на краищата досега не му се беше случвало да заговаря бомба. Хич не му идваше наум с какво би могъл да я заинтересува.

— Здрасти — каза той.

— Петдесет и три… петдесет и две… здрасти… петдесет и едно… петдесет… — отговори жизнерадостно бомбата.

— Има ли някакъв шанс да не избухнеш? — Дан бе решил, че ще е добре да мине направо по същество.

— Не… Четирийсет и осем… четирийсет и седем…

Дан не беше човекът с най-голямото въображение на света. Знаеше го. И Люси го знаеше. И Найджъл го знаеше. Беше предан, работлив, верен, усърден — притежаваше всички тези достойни за възхищение и желателни качества за евентуалния партньор на всекиго. И все пак точно сега му се налагаше да измисли нещо необичайно. Изведнъж той се сети за единственото, което нямаше как да не представлява интерес за бомбите.

— Наистина ли го искаш? — попита той. — Искам да кажа, това твоето не бие ли малко на самоунищожение?

— Четирийсет и шест… четирийсет и пет… четирийсет… Виж какво! Аз съм само едно просто приспособление за броене и избухване и не съм оборудвана за философски дискурс — отговори бомбата. — Моля те, не ми говори, докато броя. Да му се не види! Заради тебе забравих докъде стигнах! Видя ли какво стана? Рестартирам броенето. Хиляда… деветстотин деветдесет и девет… деветстотин деветдесет и осем…

„Хванах му цаката, гадта му с гад!“ — помисли си Дан. Свери часовника си с броенето на бомбата. Имаха около шестнайсет минути, преди да стане нужда пак да си поговори с нея. Обърна се и се затича обратно към Нети.

Мисълта за нея разбъркваше ума му като ръцете на комарджия, бъркащи тесте карти. Боже! Колко интелигентна беше! Как така толкова бързо бе разбрала къде е слабото място на бомбата? Бистротата на нейния интелект го караше да се чувства толкова скромен и обикновен!

Но после изведнъж се сети колко стара изглежда и потръпна: сигурно му се беше привидяло! Можеше ли такова нещо да се случи с прекрасната, разкошна Нети? И точно тогава му хрумна най-странната мисъл: разбира се, това, което се беше случило с Нети, беше ужасно (а какво всъщност й се беше случило?), но поне сега, помисли си Дан, той би имал някакъв шанс да я спечели!

Люси се обличаше доста припряно. Фактът, че двамата с Журналиста не се бяха разнесли на космически прах, я караше да изпитва остър срам. Всъщност не знаеше накъде да гледа.

Журналиста я зяпаше любопитно.

— Във вашия свят правите всичко по много различен начин — отбеляза той.

— О? — Люси се опитваше да се преструва, че всичко си е абсолютно нормално.

— Да — потвърди той. — На Блеронтин преди да правим секс, трябва да минем през цял куп абсурдни ритуали. Има едно нещо, на което му викат „ходене“ — когато една млада двойка излиза вечер заедно, без задължително да „стига докрай“, както се изразяваме ние. После има едно нещо, на което му се вика „годеж“ — тогава се разменят пръстени. Най-накрая следва един много сложен обред, който се нарича „венчавка“ — в него участват торта и „шаферки“, а също и „реч на кума“. Да не говорим пък за „медения месец“! Направо няма да повярваш през какви заврънкулки ни се налага да минем, преди да се любим! На мен много повече ми харесва така, както го правите на Земята!

— Но бомбата може да избухне всеки миг! — напомни му Люси.

— Бомбата ли? О! Пангалин! Бях забравил! — и Журналиста си закопча мислено дрехите.

Докато тичаха покрай Големия осов канал, те за една бройка не се сблъскаха с Дан, който търчеше обратно към Козметичния салон — разминаха се точно за една осемстотин шейсет и четвърта част от секундата, което по някакво невероятно съвпадение беше точно числото, до което бомбата бе стигнала, щом Люси и Журналиста влязоха в Машинното отделение.

— Осемстотин шейсет и четири… осемстотин шейсет и три… — броеше бомбата.

— Защо е стигнала само до осемстотин шейсет и четири? — зачуди се Люси.

— Колко си красива! — отвърна Журналиста.

Люси усети, че този мъж продължаваше да я гледа доста странно и изведнъж й се прииска той да се съсредоточи върху належащия проблем.

— Може би когато сме извън помещението, не брои? — предположи Люси. Тя издърпа спътника си навън през вратата, но щом се заслуша, изведнъж усети ръцете на извънземния върху гърдите си.

— Оооох! Люси! Не мога да спра да мисля за тебе! — измърмори той и започна да търка нос във врата й.

— Осемстотин шейсет и две… осемстотин шейсет и едно… — продължаваше бомбата, макар и да се намираха извън помещението. Значи тази теория не важи, помисли си Люси и се изтръгна от прегръдката на Журналиста.

Щом влязоха пак, тя се втренчи в бомбата и се опита да мисли, но това е нещо доста трудно, когато някакъв извънземен ти навира езика си в ухото и ти разправя, че те обичал повече от всичко на света.

— Моля те, Жу! — възкликна Люси. — Сега нямаме време…

— Ти го започна… — напомни й той. — А ние, блеронтинските мъжкари, като се възбудим веднъж, сме склонни да мислим само за едно!

— И преди съм срещала такива като тебе! — опита се да го отблъсне Люси.

— Само пак ме пипни там! — шептеше той в ухото й.

— Престани! — извика Люси.

— Какво? — обади се бомбата. — О, мамка му! Помислих си, че говориш на мен! И сега пак забравих докъде съм стигнала! Рестартирам броенето. Хиляда… деветстотин деветдесет и девет…

— Обичам те! — рече Журналиста. — Ти си всичко, за което някога съм мечтал!

— Тя се обърка! — възкликна Люси.

— Моля те, сложи си ръката тук… — каза Журналиста.

— Слушай! — викна Люси на бомбата. — Кой бейзболен отбор спечели Световната серия през 1997-ма?

— Деветстотин деветдесет и седем… деветстотин деветдесет и… Нали вече ви казах да не ми приказвате, докато броя! Щом искате бомба, с която да си плямпате, трябваше да си вземете „Мегабум! Про“ — тя е с мултипрограма, разбира човешката реч и е оборудвана със софтуер за общи приказки, ето защо прави едно много по-скъпо „бум!“ Но нещата са такива, че разполагате именно с мен, а аз се старая максимално при едни извънредно тежки обстоятелства! Рестартирам броенето. Хиляда… деветстотин деветдесет и девет…

— Имаш най-прекрасната кожа — изстена Журналиста и захапа доста силно Люси по мекото на ухото.

— Оуу! — извика Люси. — Виж какво, Жу, ти стой тука и продължавай да си приказваш с бомбата, а аз се качвам да търся капитанския мостик.

— Не бих понесъл раздяла с теб! — вкопчи се той в ръката й.

— Ако не останеш тук да си приказваш с бомбата и двамата ще гръмнем! — напомни му тя.

— Само още веднъж! — примоли се Журналиста. — И тогава вече ще мога да мисля нормално. Честно! Блеронтинските мъже имат нужда да правят секс поне два пъти, преди да са способни отново да мислят нормално. Всеки го знае!

Люси въздъхна, разроши косата на извънземния и се зачуди в какво ли, мътните да го вземат, се беше забъркала…