Сюзън Джонсън
Бялата графиня (7)

Глава 7

Без въобще да подозира за тревогите и плановете на капитан Аполон Кузин, Шеста дивизия от Червената армия, командвана от генерал Берьозов, напредваше на изток и само за три седмици превзе Астраханска област. Никой не очакваше толкова бързо да бъде овладяна тази обширна равнина, но след поражението на белите край река Манич съпротивата на белогвардейците на изток от донските степи, командвани от генерал Ердели, беше вяла, а отбранителните им линии — недостатъчно укрепени и много разпокъсани. Навсякъде Бялата армия отстъпваше в безпорядък.

След Коледа не секваше потокът от бегълци, устремен към спасителното пристанище на Астрахан. Всички се надяваха да отплават с някой от претъпканите кораби по Каспийско море на юг, към Махачкала или още по-добре към далечно Баку. След разгрома на армиите на Колчак край Волга все повече дворяни изоставяха именията си и поемаха дългия път на емиграцията, като взимаха със себе си само децата и фамилните скъпоценности.

Имението на граф Радишевски, разположено недалеч от главния път, водещ на юг към Астрахан, беше препълнено с тълпи от окаяни бежанци. Покъртена от страданията на тези нещастници, Кити никому не отказваше подслон и храна. Наложи се двете просторни конюшни временно да бъдат преустроени за лагеруване на пришълците. Слугите устроиха полева кухня в един от ъглите. Запалиха огньове, донесоха одеяла, стъкмиха постели в сеновалите. Около всеки огън се скупчваха по около двадесетина от бегълците, загърнати кой с каквото бе успял да докопа. Но въпреки че хората от имението посрещаха радушно всеки новодошъл и се грижеха да получи топла храна и място за пренощуване, никой не оставаше за повече от едно денонощие. Изплашените хора бързаха да поемат по дългия път на юг, защото не искаха да бъдат застигнати от предните отряди на Червената армия. По-заможните поемаха по-рискования, но по-къс маршрут към черноморските пристанища, откъдето можеха да отплават с някой от корабите към Турция и оттам за Франция. Кити ги изпращаше със замислен поглед. Знаеше, че ще настъпи и нейният час, когато ще трябва да изостави имението и да поеме пи пътя към Новоросийск. Но непрекъснато отлагаше датата на заминаването си.

Може би защото всеки път, когато по пътя се задаваше фигура на кавалерийски офицер, нещо трепваше в гърдите й. Графинята продължаваше да се взира в силуета, докато накрая се убеждаваше с тъжна въздишка, че и този път се е припознала. Не, не беше Аполон Кузин. Но може пък да пристигне на следващата сутрин. Или след няколко дни. Тя продължаваше да чака.

По едно време плъзнаха слухове, че белогвардейците начело с генерал Ердели спечелили решителна битка и най после преустановили напредването на червените. Говореше се дори, че белите полкове са преминали в контра атака.

Една вечер, към края на февруари, след дълъг, изморителен ден в импровизираната амбулатория, изтощена, Кити се задоволи само с малко супа и побърза да се прибере и стаята си на горния етаж. Още от сутринта се чувстваше много отпаднала. Не знаеше на какво се дължи това, но преди вечерята тя не бе сложила дори един залък в устата си. Помисли си, че състоянието й се дължи на преумората от последните две седмици, през които грижите по настаняването и изхранването на непрекъснато прииждащите бежанци поглъщаше цялото й време.

По-късно, докато лежеше в леглото, напразно очакваща съня, я прониза едно неочаквано прозрение. Прилошаванията, които зачестиха през последните няколко дни, не бяха причинени от преумората и напрегнатото й всекидневие. Причината беше съвсем друга — тя беше бременна!

Най-учудващото бе обаче това, че не изпитваше никакво разкаяние, камо ли угризения. Дори напротив, това откритие я оживи и въодушеви. Защото нямаше съмнение, че детето е от Аполон. Веднага притисна длани към корема си, за да се опита да си представи как в нея се заражда нов живот. Малкото същество, плод на онези безумни декемврийски нощи. Разчувствана, тя тихо прошепна: „Ще те обичам, мъничко мое, така, както обичам баща ти…“

Въобще не й хрумна, че надали можеше да се намери по-неподходящо време за раждането и оглеждането на дете, когато всичко наоколо се сгромолясваше с трясък и никой не можеше да бъде сигурен в утрешния ден. За Кити сега само едно бе от значение — тя можеше да бъде обичана, можеше да има деца, можеше да стане майка.

Изминаха още два дни. Потокът от бежанци постепенно намаляваше, докато накрая секна съвсем. Павел, който бе изпратен от графинята в Астрахан с писмо до търговеца, който досега изкупуваше житото от имението на граф Радишевски, се върна с празни ръце. Вече нямало дори помен от търговската къща „Ешлов и синове“. Търговецът потеглил с цялото си семейство към далечния Константинопол.

Странно, но именно това съобщение подсказа на Кити, че вероятността от пристигането на болшевиките в техния затънтен край е напълно реална и че опасността вече чука на вратата. Досега тя си бе въобразявала, че злото ще ги отмине, че в последния миг нещо ще се случи и че в имението нищо няма да се промени. Може би просто не й се искаше да изоставя дома си… Но след като се замисли, младата жена разбра, че има и друга причина — през цялото време досега тя се бе надявала тайно, скришно дори от себе си, да дочака завръщането на Аполон. Да напусне имението, означаваше за нея да се прости с надеждата някога да го зърне отново. Може би всичко това бе само един романтичен блян, от онези, по които вехнат невръстните девойки. Въпреки че се досещаше колко наивна бе тази надежда, Кити продължаваше да копнее по него. Сега за нея нямаше нищо по-важно от това Аполон Кузин да бъде с нея и с детето. С тяхното дете.

„Само още няколко дни… — повтаряше си графинята. — Ще изчакам още три, най-много четири дни… и ако и тогава не получа поне някаква вест от него, е, тогава ще трябва да напусна имението…“

В онези дни графиня Радишевска не подозираше какви опасни и съдбоносни последици щеше да има отлагането на заминаването.

 

 

Късно през нощта Кити се събуди от панически викове. Анна беше изпаднала в истерия и Кити, щом се втурна и стаята й, изтръпна от тревожната гледка.

— Подпалили са именията на Болотоков и Никитин!

Кити веднага изтича до прозореца. Надяваше се Анна да е сгрешила. Но не, нямаше грешка. На хоризонта, над неясното зарево, се виеха гъсти кълба дим, точно в посоката, в която се намираха двете съседни имения.

— Какво ще правим сега, господарке? Те и нас ще подпалят!

Кити трескаво обмисляше какво да предприеме. Припомни си, че от двете опожарени къщи по-близка беше тази на Болотоков. Изплашена, графинята веднага се затича обратно към вратата. Но на прага се спря за миг, за да извика на треперещата Анна, свита на кълбо в леглото.

— Остани и ме чакай тук! И престани да се паникьосваш. — Кити се опита да говори спокойно и уверено, въпреки че сърцето й биеше до пръсване. Машинално стисна пръстите си, за да успокои треперенето им. Дори за малко скри ръцете си зад гърба, за да не забележи Анна колко бе изплашена. — Слушай ме внимателно! — властно заговори графинята, вече успяла да се окопити от първоначалния шок. — Грабваш първото палто, което ти попадне пред очите. Нахлузваш ботушките си. Омотаваш главата си с дебелия шал, онзи, черния, и хукваш право към къщата на баба си. Нали тя е бедна старица, селянка? Е, щом болшевиките са закрилници на селяните, значи няма да я закачат, нали така? Покрай нея и ти ще си в безопасност. Защото тук, в имението, повече не можеш да разчиташ на моята закрила! Ясно ли е? — Кити не си правеше илюзии, че червеноармейците ще се трогнат от някаква си бедна старица — нищо не можеше да им попречи, стига да пожелаят, да подпалят и къщурката на бабата на Анна, но в тази суматоха нямаше никакво време за обяснения. Всяка секунда бе скъпа. — Хайде, момиче, по-бързо! Бягай! И нека Бог да те пази…

Прислужницата се поколеба само за миг. Страхът от смъртта се оказа по-силен от предаността й към господарката. Още повече, че Кити веднага схвана какви мисли се въртят в главата на изплашената девойка и я побутна към вратата с думите:

— Не бива да умираш заради мен, Анна… Мисли само за баба си. Тъкмо сега тя най-много има нужда от теб!

Анна сподавено затисна устата си с ръка, за да не се разплаче с пълен глас, след което отчаяно тръсна глава, рязко се завъртя на пети и хукна по дългия коридор. А Кити се втурна към другото крило на къщата. Трябваше начаса да прибере бижутата си. Въпреки треперенето на ръцете си успя да ги натъпче в първата пътна чанта, която се изпречи пред замъгления й поглед. После слезе тичешком по стълбата и се втурна в кабинета на Пьотр. С пребледнели устни отключи сейфа и измъкна ковчежето с листата, изписани с почерка на съпруга й. Знаеше, че под тези листа е смъртоносната ампула с морфин. Пъхна ковчежето в чантата и тъкмо щракваше двете масивни месингови ключалки, когато някъде отвън проехтяха първите изстрели.

Кити се вцепени, но следващият гърмеж така я подплаши, че хукна като обезумяла към задната врата.

Дори не усети кога стигна до конюшнята в задния двор. На щастие зад ъгъла се зададе младият коняр, който се грижеше за конете на Пьотр и Кити. Момчето й помогна да оседлае любимата си кобила, помогна й да се настани на седлото, дори се досети да метне в ръцете й своя кожух и шала от врата си. Графинята едва успя да избъбри някакви думи за благодарност, след което смушка кобилата. Подплашеното животно веднага прескочи прага и препусна към портата в задната част на двора — почти в същия миг, когато червеноармейците вече приключваха с разбиването на масивната дървена врата на предната веранда.

Леденостуденият вятър безжалостно брулеше лицето й. Тялото й изтръпна съвсем — и от студ, и от страх. Кити се приведе ниско над гривата на кобилата, за да скрие лицето си от вятъра. Така изтекоха няколко кошмарно дълги секунди, преди да успее да си поеме дъх. Не смееше да се обърне назад. Но слава Богу, зад гърба й не се чуваше конски тропот. Може би ще успее да се измъкне невредима… Но след малко й хрумна, че могат да я нападнат някъде по пътя. Сигурно цялата местност е пълна с болшевишки отряди, решени да се възползват от суматохата, за да плячкосат всичко по пътя си. Господи, как да намери най-безопасния път към Батуми? Или към Сочи, или към Новоросийск може би…

За миг ужасената жена затвори очи и се помоли със сълзи на очи, изсушавани мигом от ледения вятър, преди да успеят да замръзнат върху лицето й. За щастие се досети, че трябва да поеме на запад, направо през полето нямаше никакво време да търси местните черни друмища, засипани с дебели преспи. Най-важното беше да бъде по-далеч от имението, от сградите и огражденията.

По едно време в далечината пред нея се появи тъмна редица. Да, това бяха стволовете на плачещите върби край реката! Сега разбра къде се намираше. Веднага отби натам, след което продължи покрай реката. Дърветата, макар че бяха оголени, все пак й осигуряваха някакво прикритие или поне Кити, все още изплашена до смърт, си въобразяваше така. След като измина в тази посока около пет версти, младата жена се отклони на югозапад, към Ставропол. Ако успееше да стигне до града, може би ще може да продължи с влака до крайбрежието. Но напредваше много бавно, защото кобилата й вече беше доста уморена. Кити се утешаваше само с надеждата, че вече се бе отдалечила толкова много от имението, че войниците няма да могат да я настигнат.

След още четвърт час накъде отляво, в далечината, внезапно се просветли. Оказа се зарево от опожарени имения на помешчиците от съседната губерния. Кити отново благодари на провидението с гореща молитва — тя поне бе успяла да се измъкне невредима от своето имение, при това броени минути преди да бъде завладяно от червеноармейците.

Не искаше да съзерцава тревожната гледка, нито пък имаше време за губене, затова продължи по пустия път. Присви рамене, за да преодолее студените тръпки, пролазили по гърба й. „О, Господи — прошепна задъханата жена, — дано по-скоро стигна до Ставропол!“

Но съдбата отново бе решила да я изпита.

Само след десетина минути, малко след един остър завой, мракът пред очите й бе нарушен от внезапно изскочили два яркожълтеникави лъча. Светлините се поколебаха треперливо по протежение на пътя, преди да се фокусират върху нея. Чу се и шум на автомобилен двигател. Кобилата така се изплаши от ненадейно изскочилите светлини, че рязко подскочи и Кити изпусна юздите. Усети само как полетя надолу, без дори да успее да изкрещи, когато главата й се удари в нещо твърдо и тя потъна в плътен мрак.

Тромавият автомобил веднага се разтресе закован на място от спирачките, натиснати с все сила от невидимия шофьор. Щом колата спря със пронизващо скърцане, от задната седалка се надигна снажен, висок офицер. Той придърпа шинела си, за да се предпази от острия зимен вятър и с бавни крачки се приближи към тялото, проснато насред покритото със сняг шосе. Побутна го с върха на потуша си, за да го обърне по гръб и едва тогава разбра, че пред него лежи жена. Веднага извика: „Донесете фенера!“ Лъчът се плъзна по тялото на Кити. „Боже мой, тя е в безсъзнание!“ — ахна генералът. После се вгледа по-внимателно в дрехите й и разбра, че непознатата, по всяка вероятност, е от богато семейство — селянките не можеха дори да мечтаят за толкова скъпи дрехи. „Веднага я настанете на задната седалка!“ — заповяда той на своя шофьор, който служеше при генерала като ординарец. Болшевишкият генерал винаги бе харесвал жените с аристократичен произход. Те бяха така изящни и да се общува с тях беше толкова приятно. „Да, революцията си имаше и своите приятни страни…“, зарадвано си помисли той, който преди промените никога досега не бе имал достъп до висшите кръгове, тъй като бе син на бедни сибирски селяни.

Генерал Берьозов заповяда на своя шофьор да подкара колата по обратния път към Ставропол.

На няколко пъти по време на пътуването към града генералът включваше светлините в купето на автомобила, за да провери дали е дошла в съзнание негова последна пленница, която — генералът вече беше сигурен в това — засенчваше с красотата си всички останали жени, с които го бе сблъсквала съдбата.

 

 

На следващата сутрин Кити се събуди в непознато легло в непозната, прилично обзаведена стая. Погледът й се плъзна по стените, покрити с брокат, по тавана с гипсови орнаменти, по плътните завеси на прозорците и по старомодните мебели. Но когато обърна глава към един от ъглите, с учудване забеляза възрастна жена да седи мълчаливо на столчето до вратата.

— Къде съм попаднала? — попита Кити и примигна два-три пъти, за да се увери, че не сънува. После извърна глава и веднага изохка от острата болка в тила.

— Намирате се в Ставропол, госпожо. — Очевидно възрастната прислужница бе решила да остави Кити да се наспи и да се съвземе, за да привикне по-безболезнено към новата обстановка. Дори само от обръщението, с което отговори на Кити, си личеше, че прислужницата притежава значителен опит в общуването с хора от дворянското общество.

— Къде по-точно?

— В хотел „Русия“, госпожо.

— Но кой ме доведе тук? — изуми се Кити. Все още си спомняше съвсем смътно как миналата вечер срещу нея на шосето изскочи някакъв автомобил.

— Генерал Берьозов, госпожо.

— Колко любезно от негова страна.

Кити все още вярваше, че Ставропол не е засегнат от болшевишкото нашествие. Затова се зарадва искрено, че е била спасена от генерал от Бялата армия. Погледът на старата жена се насочи към лицето на графинята.

— Да, госпожо, той беше много загрижен за вашето състояние. Нареди ми да не напускам стаята ви, докато не се събудите. Искате ли чаша чай? Може би трябва да ви доноса лекарство срещу главоболието?

— О, да, благодаря. Имам нужда точно от това, защото главата ме боли ужасно.

Жената се приближи към самовара върху масичката и отсрещния ъгъл на стаята. Напълни чашата с чай и я донесе до нощната масичка край леглото, заедно с лекарството против главоболие. После се върна до самовара, за да вземе от подноса няколко парчета кекс.

Кити преглътна лекарството с чая и тъкмо оставяше чашата на подноса върху масичката, когато вратата се отвори и на прага се появи едър мъж в униформата на генерал от Червената армия. Той кимна сухо и възрастната прислужница веднага напусна стаята. Генералът се отпусна в креслото, оставено недалеч от леглото, кръстоса крак върху крак и се облегна удобно. Светлите му очи си оставаха полускрити зад миглите, но въпреки това той излъчваше някакво покоряващо, макар и грубо обаяние.

От мига, в който генералът се появи в стаята, сърцето на Кити започна да бие така ускорено, че й стори, че ударите му отекват като удари от чук в ушите й. Не можеше да откъсне ужасения си поглед от ярките, кървавочервени еполети на раменете му. Лежеше на възглавницата, онемяла и пребледняла, неспособна да се отърве от усещането, че е попаднала в капан. Щом усети как преценяващият поглед на генерала се насочи към лицето й, а после се спусна по шията и по гърдите й, гърбът й се вледени от страх.

Какво ще прави сега? Какво въобще можеше да се направи! Безпомощната жена трескаво се зае да обмисля възможните ходове. Очевидно той нямаше намерение веднага да се нахвърли върху нея или поне така й подсказа вътрешният й глас. Нали все пак непознатият офицер бе проявил поне малко любезност към нея, като я бе настанил в тази изискана стая. Защо, за Бога, не бе избягала по-рано от имението? „Заради онази романтична, отчаяна надежда да дочака там завръщането на Аполон“, отговори й обвинително вътрешният й глас. Сега тези надежди й изглеждаха смешни и неразумни. Именно заради това тя бе попаднала в ръцете на този червеноармейски генерал. Защо бе проявила такава непростима наивност? Но нали нямаше никаква възможност да му изпрати нито писмо, нито телеграма! За миг тя се зачуди как би реагирал Аполон, ако би узнал, че след няколко месеца ще стане баща.

Но в следващия миг я прониза една ужасяваща мисъл какво ще стане с нейното още неродено дете, ако се окажат истина всичките зловещи слухове за жестоките репресии на болшевиките? Дълбоко в нея се пробудиха първите признаци на майчински инстинкт и Кити мигновено реши, че сега най-важното за нея е да оцелее, да оцелее на всяка цена. Искаше да спаси детето, детето на Аполон, тяхното дете, рожбата на тяхната бурна и романтична любов.

Докато тези объркани мисли тревожеха съзнанието й, генералът спокойно прокара пръсти по брадичката си, очарован от красотата на пленницата си. Не можеше да ги спомни друг път да бе виждал толкова очарователна млада жена. С блестяща кожа, като перли на лунна светлина, с коса, като че ли целуната от слънчевите лъчи, с подчертано изискани, като че ли изваяни аристократични черти, с класически гръцки нос, на който биха могли да завидят дори богините от Олимп, с огромни очи, прикривани зад гъсти мигли, с цвета на ирландски морави на зазоряване. Но най-прелестни за него бяха устните й, чувствени и обещаващи невъобразими наслади. Още от първия миг едно такова лице запленява мъжкото око и се запечатва завинаги в сърцето. Каква разлика с лицата на всичките онези дрипави жени от простолюдието, с които генералът се бе забавлявал през краткотрайните си престои в селцата, където се разквартируваше неговата дивизия.

Очите му не пропуснаха нито една подробност от нейната прелестна фигура. Все още обаче не бързаше да заговори. Нямаше закъде да бърза, затова успя да прикрие надигащото се у него желание, като се постара да придаде на лицето си изражение, типично на скромен и любезен домакин. Засега можеше да се задоволи само да съзерцава тази необикновено красива и толкова деликатна млада дама.

Но мълчанието на непознатия никак не успокояваше Кити, дори напротив — така нервите й се опънаха още повече, защото и тя, като всички нормални хора, не обичаше загадките, особено когато таяха скрити помисли. Най-после, неспособна повече да издържа на потискащото мълчание, тя първа заговори, като се постара гласът й да звучи колкото бе възможно по-спокойно и естествено:

— Какво искате от мен, генерал Берьозов?

В нейните маниери се появи нещо ново — нотка на решителност и твърдост, която досега не се забелязваше в изражението й. Може би нарочно заговори така, за да не издаде паниката, която я беше обзела? Или това е само изява на аристократичните й маниери, на столетията, през които нейните предци бяха давали заповеди на крепостните си селяни с властен, нетърпящ възражения тон? Както и да е, но поне едно вече бе ясно — тази жена очевидно притежаваше твърд характер и завидна самоувереност, което не само не я принизяваше в очите на генерала, а напротив — обещаваше му още по-интересен сблъсък. А той, като всеки офицер, обичаше сблъсъците, обичаше схватките. Особено тези, от които излизаше като победител.

Генерал Берьозов внимателно кръстоса крак върху крак — този път десния върху левия — и спокойно потупа с пръсти коляното си, преди да отговори с несмутимо спокойствие:

— Зависи какво може да ми предложи графиня Радишевска.

Той бе узнал името й, след като ординарецът му бе доложил за претърсването на пътната й чанта.

— Ами ако нямам намерение да ви предлагам каквото и да било? — Този път тя не се сдържа и изостави любезния тон. — Какво ще ме сполети? Синини по лицето?

— Мадам, нека да не избързваме с крайностите — глухо заговори генералът, подразнен от неприятния обрат на разговора. — Сигурен съм, че притежавате достатъчно разум, за да обмислите нещата на спокойствие, преди да вземете решение.

Той се изправи рязко, неочаквано бързо за мъж с неговия ръст, а сетне неочаквано се наведе и пое дребната й ръка в своята едра длан. Погали я небрежно, може би със същия жест, с който се докосваше до гривата на коня си.

— Нямам никакво намерение да ви причинявам страдания, мадам. Тъкмо обратното. — Кити понечи да издърпа ръката си от неговата, но той не я пусна. — Очаквам от вас да ви видя на масата за вечерята. — Но сега в студените му сини очи нямаше дори следа от топлина. Дори си проличаха искриците, първите издайнически признаци на безмилостния му характер — именно това негово качество му бе помогнало така бързо да напредне в редиците на наскоро формираната Червена армия. Пръстите му се стегнаха около нейните. — Очаквам да приемете поканата ми — продължи той с непоколебима настойчивост.

Тя се спря колкото да си поеме дъх. Усещаше ръката си като стисната в капан за дивеч.

— Добре, ще сляза за вечеря — прошепна тя.

— Послушно момиче! — Генералът пусна ръката й и за миг някакво подобие на усмивка осени лицето му. Обърна се рязко кръгом, по военному, което издаваше, че навремето бе служил в царската армия. Без да дочака отговор, той пое към вратата. Но на прага внезапно се спря и се извърна към леглото, за да добави:

— Аграфена ще ти донесе дрехи. Избери си една от роклите. Лично аз предпочитам червено или черно кадифе. Дано вкусовете ни съвпадат.

Очите му я огледаха замислено. Дребната графиня се бе свила като подплашено врабче в огромното легло. После вратата се затвори зад гърба му. Първото и последното, което се запечата в съзнанието на Кити, бяха кървавочервените еполети на широките му рамене.

 

 

Тази вечер, когато Кити се появи в големия салон на хотела, генералът я посрещна с учудено повдигане на гъстите си вежди. Иначе изражението му с нищо не се промени, преди да се надигне от стола и да закрачи по скъпия ориенталски килим с нехайна походка на кадрови кавалерист, преди да се поклони пред графинята, която оставаше прикована на прага, сякаш обмисляше откъде най-лесно ще може да избяга. Всъщност, ако имаше дори най-слаба надежда за бягство, Кити, разбира се, сега нямаше да стои на прага на салона в очакване да бъде поканена на масата, а щеше да бъде някъде далече, много далече.

— Тази синя коприна много ви отива, мадам. Ще приемете ли комплиментите на един прост войник за изискания ви тоалет? — Берьозов говореше с лека насмешка и за миг Кити се зачуди какво всъщност искаше да каже той с тези иначе доста любезни уводни думи. Нали при първото му посещение в стаята, запазена за нея на горния етаж, той й бе споменал, че ще се радва, ако я види тази вечер и рокля от червено или черно кадифе.

Тя промърмори някаква любезност в отговор на комплимента му. Вече бе решила да се държи колкото е възможно по-сдържано и хладно. Но без да се вживява в ролята на мъченица — очевидно това нямаше да съумее да омилостиви суровия болшевишки пълководец. След първия им разговор край леглото й генералът не й бе оставил много основания да се съмнява в намеренията му.

Следващият му ход беше с явното предназначение да я предразположи още повече. Той я прегърна през разголеното рамо и се опита да я притисне към себе си. Очевидно му се искаше така да поемат към масата в дъното на салона.

— Надявам се — прошепна той на ухото й, — че тази вечер ще бъдете по-любезна с мен. Макар че мога да одобря този дързък избор да предпочетете рокля със син цвят, искам още отсега да ви предупредя, скъпа моя, че в леглото си не търпя непокорство. Ясно ли е?

След няколко крачки те стигнаха до масата. Понеже Кити не му отговори, той я спря и я завъртя, за да я обърне с лице към него.

— Ясно ли е? — натъртено повтори той.

Генерал Берьозов, който командваше многочислената Шеста дивизия, не беше свикнал с прояви на неподчинение. Още от първите дни на революцията той не можеше да търпи мнения, различни от неговото. Напоследък, по-точно след успехите на неговата дивизия на Южния фронт, той още повече от всякога беше убеден в собствената си непогрешимост.

Надвисна тревожна тишина. Кити прекрасно разбираше, че от отговора й ще зависи съдбата й за неопределено време напред. Защото бе негова пленница, безпомощна, без нито един близък човек около себе си. Затова само сведе мигли и кимна безмълвно. Прилоша й от тревожното предчувствие за бъдещето.

Сепна я смехът на генерала. На лицето му разцъфтя самодоволна усмивка.

— Е, да, не може да се отрече, че само една дама е изискан произход знае до съвършенство как да забавлява мъжете. — Очите му дръзко я огледаха. — Какво още умеете, графиньо? Сигурен съм, че никога не сте цапали тези малки, деликатни ръчички с мръсна селска работа. Ръцете на една благородна графиня не бива да се докосват до нищо друго, освен до коприна и атлаз, до порцелан и кристал. О, да, и до мъж, достоен за вашия вкус.

Кити гневно присви очи. Никак не й беше приятно този грубоват мъж да се набърква в живота й. Освен това той нямаше представа за миналото й? Можеше ли генерал Берьозов да допусне, че почти целият й съзнателен живот беше посветен на поддържането на имението? Изплаши се, когато усети как в гърдите й се надига гняв. Пребледняла и разтреперана, Кити стисна зъби, за да не позволи на гласа си да издаде чувствата й:

— Позволете да ви обясня, генерале, че вашата представа за благородните дами е в голяма степен изкривена?

Генералът оцени отговора на Кити като доста предизвикателен, но в същото време провокационен. Той отново се убеди, че тази млада жена притежава силен и несломим дух. Всъщност това му харесваше. Като подчинени в дивизията си предпочиташе послушните офицери, слепи изпълнители на волята му, но като любовници повече му допадаха непокорните жени.

— Какво искате да кажете с тези думи, мадам? Нима искате да намекнете, че не знаете как трябва да бъде забавляван един мъж?

— Предполагам, че с нищо не превъзхождам жените от по-скромен произход — разгорещено отвърна Кити.

— Хм, след като имате толкова скромен опит в тази област — промърмори генералът, — тогава позволете ми да ви предложа моите познания. Никой не може да ме разубеди, че дамите от аристокрацията са по-зле в леглото от сибирските селянки или от мършавите работнички от московските фабрики.

Кити веднага реагира нервно на предизвикателното му умозаключение:

— Много грешите, генерале, ако си въобразявате, че жените с благороден произход пилеят по цели дни времето си единствено в смяна на тоалетите и оглеждане в огледалата! Надали ще ми повярвате, но повечето от времето ми е из пълнено с тежка и отговорна работа.

Генералът скептично вдигна рамене.

— Моите наблюдения говорят точно обратното.

— Толкова ли е богат опитът ви с жени от висшите кръгове? — усъмни се Кити и едва се сдържа да не вложи саркастична нотка в интонацията си.

— Всъщност животът ме сблъска с какви ли не хора от всички прослойки. Особено през последните две години — тихо добави той.

Сърцето й подскочи от тази на пръв поглед незначителна реплика. Какво ли е правел с жените, попаднали в негова власт? Колко ли й оставаше на самата нея, преди да се озове в леглото му? Да върви по дяволите, ведно с цялата си пуешка надменност! Обзета от ярост и в същото време от страх за съдбата си, графинята неволно изтръпна. Наложи се веднага да стисне зъби и да затаи дъх, за да не се издаде, че е обзета от страх. Защо не си потърси никоя по-сговорчива жена от местните дамички? Услужливите ординарци веднага ще му я доставят, при това направо в леглото! Отчаяната за бъдещето си, Кити се осмели да го погледне в стоманеносивите очи — които обаче точно в този момент блестяха развеселено, — след което успя да се окопити и да процеди през зъби с ледена интонация:

— Напълно съм съгласна с вас, генерале, че последните две години промениха из основи живота на всички нас.

— Точно така! И всичко това дължим единствено на революцията! — откликна генерал Берьозов със леко подигравателен тон. — Именно на тази промяна аз дължа удоволствието да се запозная с вас, скъпа графиньо.

— А пък аз, генерале, на същата тази ваша революция дължа възможността да се запозная с този изискан хотел.

Тонът й си оставаше любезен, но едва прикриваше сарказма й. Ако наистина в бъдеще не я очакваше нищо добро, оставаше й само една утеха — да напусне този пошъл свят с гордо изправена глава.

Намекът на Кити го улучи там, където генералът беше най-уязвим. Като офицер се справяше чудесно със задълженията си, но по въпросите на изискания стил и етикет гой, потомъкът на сибирски крепостни селяни, винаги се чувстваше неуверен и колеблив. Може би именно затова напоследък, когато започна шеметното му издигане благодарение на новата власт, Берьозов започна да обръща толкова силно, дори прекалено внимание на облеклото си. Събираше антикварни предмети, главно от плячкосаните трофеи, което в онези смутни времена никак не беше трудно. Но липсата на благородство и на изискан вкус не можеше да се прикрие така лесно чрез придобиването на външно лустро. Той самият осъзнаваше този свой недостатък и се дразнеше много, въпреки победоносния ход на тяхната революция. На аристократите са били нужни векове, за да придобият финес и изисканост. Поколение след поколение те са възпитавали своите потомци в този дух още от най-ранно детство. А на него това безнадеждно му липсваше. Дворяните бяха високообразовани, докато той не беше. Те познаваха музикалното наследство на класиците, а той си нямаше и представа от тези постижения на човешкия гений. Те можеха да разговарят с часове за една картина, окачена на стената на някой дворец. Руските князе и графове обожаваха балета и театъра. Те умееха да бъдат забавни, любезни, светски сдържани и благовъзпитани. Дори когато се смееха, си оставаха сдържани и деликатни. От рождение бяха свикнали да живеят в охолство и затова никога не припадаха от възторг при вида на пари, злато и диаманти — за разлика от червените комисари, които едва сега започваха да трупат богатства.

Обаче не можеше да се отрече, че генерал Берьозов беше надарен със способността добре да владее чувствата си. Именно това качество, характерно за сибирците, му помогна много, за да изпъкне сред колегите си, непрестанно домогващи се до по-високи постове сред върхушката на новосформираната Червена армия. Именно тази сдържаност му позволи да овладее гнева си. Само се закани мислено да накаже високомерната графиня — но по-късно, когато останат насаме в леглото — заради нейното непокорство и подигравателно отношение към неговите опити да изглежда като изискан кавалер. Всъщност не беше зле жената, обект на домогванията му, да притежава остър ум и чувство за хумор, но да му се подиграва — о, не, това бе немислимо! Тази русокоса красавица ще трябва да научи докъде се простират границите на благоприличието. Нейното място в щаба на генерала ще бъде ограничено само до задоволяване на капризите му край масата за вечеря и после, разбира се, в леглото през нощта.

— Мадам, ще приемете ли моите извинения заради това, че сте настанена в толкова скромна стая — продължи той с хладна насмешка. — Но мога да ви обещая, че когато най носле моята дивизия превземе Тифлис^[1], ще ви поканя да ми гостувате в разкошната резиденция на губернатора на Грузия.

Кити пребледня при тези думи на генерала, затова Берьозов побърза да я успокои:

— Не, не се тревожете. Може би ще ми е нужен още цял месец, за да преведа войските си през кавказките проходи. А дотогава ще живеете тук, в Ставропол. Моите хора ще се погрижат да не бъдете лишавана от нищо. Сама ще се убедите, че офицерите от Червената армия също разбират какво означава да се живее в разкош и лукс.

Смаяна, графинята неволно потръпна. Представи си какъв ужас ще настъпи, ако тези варвари окупират цяла Южна Русия. Във въображението й изплува образът на Пьотр, ранен или дори убит, а след това набързо заровен в никаква крайпътна канавка… Или още по-зле — ако това се случи на княз Аполон Кузин…

Сама не можа да си обясни как успя да задържи сълзите си да не потекат по бледите й страни. Знаеше само, че това й костваше едва ли не свръхчовешко усилие. Но от проницателния поглед на генерал Берьозов не убягна фактът, че очите й се навлажниха. Доволен от ефекта на последните си думи, той продължи още по-въодушевено:

— Стига сме разговаряли за бъдещето, мила графиньо. Въпреки че пред нас се разкриват бляскави перспективи, няма да е зле да съсредоточим вниманието си върху много по-прозаичното настояще. След като тази вечер сте моя гостенка, защо да не се възползваме от удобния случай. И без това се нуждая от вашите съвети по някои по-деликатни въпроси. Ето например, според вас, редно ли е един полковник да бъде настанен на стола отдясно на моя или е необходимо, примерно казано, да бъде отдадено предпочитание на един генерал-лейтенант? Все пак нали във всяка армия трябва да се спазва стриктно принципът на старшинството?

С тези думи генералът с широк жест покани пребледнялата графиня да се приближи до масата, отрупана с трофейно шампанско, коняк, ликьори и много блюда с деликатеси от кухнята на хотела, превърнат от червените в щаб на Шеста дивизия. На светлината на свещите златните свещници, сребърните прибори, майсенският порцелан и оловният кристал искряха в целия си блясък.

Тя обаче остана скована до стената, жадуваща час по-скоро да приключи това изискано мъчение, за да се прибере в стаята, да остане най-сетне насаме, да залости вратата, да се сгуши в леглото и да се наплаче до разсъмване Но почти веднага я сепна гласът на генерала:

— Мога ли да ви наричам Катерина? Нали не след дълго ще станем… хм, как точно би трябвало да кажа… интимни приятели?

Кити се изчерви от грубия му намек и й се прииска веднага да избяга някъде навън, нямаше значение къде, само и само да се махне по-далеч от този омразен хотел, по-далече от Ставропол. За нейно щастие хладната разсъдливост не след дълго измести моментния импулс да избяга накъдето й видят очите. Нали щяха да я заловят още преди да се е добрала до централното фоайе на хотела?

— Да — глухо промълви сломената графиня, докато се опитваше да събере малкото душевни сили, които й бяха останали.

— Е, щом така се разбираме, тогава пък ти можеш да ме наричаш Дмитрий.

Кити едва не се задави, щом узна с каква „чест“ току що бе удостоена.

— А сега — продължи генералът, без да обръща внимание на мълчанието й, — бих искал да продължим със следващата тънкост. В какъв ред ще е най-изискано да ни сервира прислугата? Дали първо да ни поднесат предястията по нашия руски маниер или да отдадем предпочитание на френския стил на сервиране, тоест първо супата? Ами салатите? Дали да ги поръчаме да ги поставят в отделни чинии, както правят французите?

— Супите се сервират след ордьоврите, както ги наричат във Франция. А салатите не се поднасят отделно.

— Сигурна ли си? — Генералът вече твърдо бе решил да премине на „ти“.

— Винаги се сервира в този ред.

Берьозов притисна пръсти към веждите си и за миг затвори очи.

— Да, да, разбира се, точно така беше. Как можа да ми изскочи от ума?

В отговора й най-много го подразни думата „винаги“. Намекът беше пределно ясен — в техния род така се е сервирало открай време. За разлика от неговия. Обзе го дива ярост и стремеж още сега, тук, в този изискано подреден салон, да се нахвърли върху нея, за да й даде да се разбере кой всъщност е сега господарят на положението.

Помогна му единствено отдавна придобитото чувство за военна дисциплина, както и вродената му способност да се самообуздава. Вече нямаше съмнение, че тя ще се окаже костелив орех.

За пръв път му се случваше да попадне на жена, която не беше лекомислена кокетка, способна само да хленчи сърцераздирателно или да онемява глупаво, или пък да се киска престорено на всяка негова реплика. Тази млада особа очевидно отказваше да се вмести в която и да е от категориите, според които той бе свикнал да класифицира жените. Интересно предизвикателство, каза си той, развеселен от хрумването си, че един висш офицер като него не заслужава да си губи времето с празноглави и лесни противници, та било то и жени. Но склонността на генерала да поддържа спортсменски дух на борбата съвсем не бе неизчерпаема. Колкото и загадъчно и любопитно предизвикателство да бе за него тази прелестна графиня, в неговия духовен свят нямаше място за други победители, освен за самия него. Иначе генерал Берьозов никога не би се добрал до толкова висок пост в действащата армия. Свикнал бе да получава това, което желаеше, независимо от загубите. По този въпрос нямаше абсолютно никакви скрупули, което обясняваше защо самият той не знаеше броя на безименните гробове, с които бе осеян неговия път към властта.

— Ами какво да правя с цветята? — продължи той с престорено любезен тон веднага след като успя да възвърне самообладанието си.

— Няма по-приятни цветя от белите. Например на фона на тези тапети червените рози биха изглеждали ужасно. — Кити набързо огледа стените на просторното помещение. — Хм, струва ми се, че ще е по-изискано, ако се махне кадифето, с което е загърната мраморната полица над онази камина. Изглежда безвкусно. — Обърна се към подвижната масичка за поднасяне на ордьоврите. — Няма да е зле да поръчвате шоколадите само от производители, на които може да се има доверие.

За миг генералът се взря учудено в лицето й, като се колебаеше дали тя всъщност не му се подиграва, макар и по така тънко завоалиран маниер. Но Кити издържа на недоверчивия му поглед и спокойно сви рамене.

— Нали поискахте да узнаете мнението ми?

„Дяволите да я вземат! — помисли си вбесеният генерал. — Какво си въобразява тя? Че може да се преструва на Екатерина Велика? Кралицата на Грузия Тамара би изглеждала по същия начин, когато отхвърля някой омръзнал й любовник. Дори проклетият шоколад трябвало да се доставя от еди-кой-си фабрикант! Е, добре, сега тя може да ми се надсмива колкото си пожелае, но през нощта, в леглото, ще си плати за всичко!“, злобно се закани той.

— Иван! — кресна генералът с онзи груб, нетърпящ възражения тон, който вероятно използваше в битките.

След секунди в салона се втурна изплашеният прислужник.

— Веднага да се махнат всички рози! Онези там, червените! — изръмжа Берьозов и посочи с пръст масичката с цветята до стената. — Веднага! Ясно ли е? И ми донеси бели. Бели! Никакви други. А, да, смъкни онова кадифе! От камината, глупако! — извика той след Иван, който вече бе стигнал на бегом до прага, понесъл под мишниците си двете вази с червени рози.

Зачервеният генерал пристъпи към страничната масичка, отрупана с бутилки с шампанско, оставени да изстиват в масивни сребърни купи. Грабна първата, която се изпречи пред погледа му, върна се до голямата маса и напълни две от кристалните чаши. Кити продължаваше да седи вцепенено, подпряна на стената край отрупаната с блюда маса, на която спокойно можеха да се настанят поне тридесет гости, замислена дали не беше по-добре да сложи край на живота си, за да не търпи повече тази невъобразима пошлост. Нали късно през нощта, когато най-после приключи тази кошмарна вечеря — тя не смееше дори да помисли какво ще последва след вечерята — и генералът се унесе в непробуден сън, ще е много лесно да измъкне смъртоносната ампула с морфин от пътната си чанта. Ще заспи, и то завинаги, за да не се събуди никога вече… какво по-лесно спасение от това? Спаси я единствено мисълта, че под сърцето си носи дете — детето на Аполон.

Имаше ли право да убива хладнокръвно това още неродено дете? Дори и ако Аполон не преживее тази кошмарна война, детето ще я крепи през идните години, ще й напомня за тяхната, уви, тъй кратка любов, за най-щастливите дни в живота й — дни и нощи, преливащи от топлина и нежност, с които успя да я дари единствено този невероятно чувствен мъж, който най-после й бе показал какво означава истинска любов. Да, единствено детето й, тяхното дете ще й бъде опора в този невероятно мъчителен момент.

Крепеше я също мисълта, че далеч не е сама в своето нещастие. Навред в Русия милиони страдащи и унизени човешки същества полагаха неимоверни усилия, за да оцелеят. Бяха стъпкани в калта всички добродетели, всичко хуманно, почтено и справедливо, понесено от мътния бесен порой на революцията. Длъжна бе и тя да се бори, с нокти и зъби, с хитрост и воля, с всички средства за своето оцеляване, за да може да спаси детето на Аполон. Дори за миг й се стори, че вижда очарователната му усмивка, блясъка в очите му, белите му зъби, поразително контрастиращи със загорялото лице, докато й казваше през смях:

— Трябва да се живее, скъпа моя, за да съхраним любовта, без да мислим за нищо друго. Трябва да живееш, любов моя, с мен или без мен, заради радостите на живота. Защото след смъртта нищо добро не очаква никого от нас.

Реалността обаче грубо й напомни за себе си. Генералът докосна ръката й, за да й подаде чашата с шампанско, но Кити веднага поклати глава:

— Не, благодаря.

— Много бих се радвал, ако ми правиш компания поне за шампанското. — Думите бяха любезни, но в тона, с който бяха произнесени, нямаше следа от любезност.

Ръката й пое чашата. „Това е просто урок номер едно в изкуството на оцеляването“, примирено си каза тя.

— Да пием за нас двамата, Катерина! — предложи генералът. Тя се поколеба за миг, защото тази наздравица никак не й допадаше. Никога досега не помнеше да е била насилвана за каквото и да е, затова сега с мъка сдържаше отвращението си.

— За нас — успя да прошепне тя пряко сили, след което повдигна чашата до треперещите си устни, докато си шепнеше безмълвно: „Урок номер две!“

Внезапно пръстите му посегнаха към чашата й, за да й попречат да отпие от нея.

— Как така за нас? За кого по-точно? — тихо попита Берьозов.

Погледите им се кръстосаха за няколко безкрайно дълго секунди. Кити остана ужасена от злобния блясък в присвитите му очи.

— За нас… Дмитрий — едва чуто прошепна тя. С което приключи и урок номер три.

Така продължи тази кошмарна увертюра преди вечерята. През цялото време генералът не се умори да настъпва, а тя неохотно да отстъпва — за негово искрено забавление и за неин ужас, въпреки че се опитваше да се самозалъгва, че всичко това е просто нейното прохождане в жестокото изкуство на оцеляването.

 

 

След като бе сервирано последното блюдо според строгите указания на генерала и прецизните съвети от страна на Кити, те двамата се настаниха на запазените за тях столове от двете страни на дългата маса. Едва тогава генерал Берьозов даде знак на ординареца си да обяви, че гостите могат да бъдат поканени в салона.

Гостите се оказаха офицери от щаба на Шеста дивизия, придружавани от доста съмнителни особи от нежния пол, очевидно от най-различни социални прослойки. Господа офицерите пък биеха на очите в двете крайности — грубовати хора от простолюдието и бивши офицери от някогашната царска армия, преминали на страната на новия режим. Тя остана изненадана от спотаената в очите им тъга по безвъзвратно отлетялото минало — макар че бяха изминали по-малко от петнадесет месеца, откакто болшевиките бяха започнали да поробват страната — но след няколко бутилки шампанско те се развеселиха или поне така изглеждаше отстрани. Кити не се осмели да осъди тези нещастници, които бяха принудени от безмилостната съдба да навлекат неугледните червеноармейски униформи. Нали и тя беше като тях? Нали бе готова да капитулира, само и само да оцелее в тези години, белязани с насилие и кръв?

С напредването на вечерта Кити изпи повече шампанско, отколкото бе свикнала от празненствата в имението. Генералът, зорко следящ съдържанието на чашата й, не пропускаше да махне с ръка на оберкелнера, който лично му сервираше, за да долее шампанско в чашата на графинята. Единствената утеха, която й оставаше, беше, че шампанското притъпяваше мъката й. Защото само при мисълта, че грубите космати ръце на Берьозов ще се докосват до най-интимните кътчета на тялото й тя цялата настръхваше, пръстите й конвулсивно стискаха високата чаша, пълна с искрящо шампанско, след което пенливата течност като че ли сама се изливаше в пресъхналото й гърло. Но докато съзнанието й постепенно се замъгляваше, лошите й предчувствия не само че не се уталожваха, но дори се засилваха все повече и повече.

Към два през нощта генералът, който бе търпял достатъчно дълго отдавна опротивелите му физиономии на офицерите, изгарящ от нетърпение да обладае новата си компаньонка, властно махна с ръка, след което хладно се сбогува с гостите си. Помещението бе опразнено само за няколко минути. Берьозов я хвана под ръка, но за нейна изненада не я поведе към нейната стая, а към своя апартамент, който се оказа на същия етаж.

— А сега, миличка — започна генерал Берьозов, след като се настани на канапето, — ще бъдеш ли така любезна сама да се разсъблечеш?

Кити замря, сетне леко политна и за да падне на килима, трябваше да се подпре с едната си ръка на масичката за сервиране на чай.

— Не ми иска да го правя — решително отвърна тя.

— Но пък на мен ми се иска! — студено процеди той. Сивите му очи останаха неподвижни, като на дебнеща змия, втренчени в неспокойно потръпващите й гърди.

„О, Господи, и това ли ще трябва да преживея!“ Тя остана мълчалива, трескаво обмисляйки възможностите за спасение.

— Не може ли поне за малко да остана сама?

Безпомощната жена стисна така силно ръба на масичката за чай, че кокалчетата на пръстите й побеляха също като изработена от бяла бреза мебел.

— Че ние сме съвсем сами! Отдавна се отървах от онези досадници!

Но тя продължи да се колебае, докато накрая прошепни едва чуто:

— Непременно ли трябва да го сторя?

— Престани да се преструваш! Ролята на глупава селянка не е за теб! — ядоса се той. — А и просто нямаш друг изход. Ясно ли е? Не обичам да повтарям заповедите си! Или ще се съблечеш, или аз собственоръчно ще ти смъкна дрешките. Мразя да не се изпълняват нарежданията ми. Между другото още не съм ти показал колекцията си от копринени камшици. Много са елегантни, а освен това те не оставят белези дори по най-нежната кожа. По кожа като твоята…

Кити с усилие преглътна коравата буца, заседнала и гърлото й и протегна ръка към сапфирените си копчета, подредени диагонално под деколтето на синята й рокля.

Генерал Берьозов отметна глава назад и откопча колана на униформата си.

— По-бавно, Катерина — разпореди той, този път странно притихнал. — Искам от теб да го направиш колкото е възможно по-бавно.

Пръстите й трепереха тъй неудържимо, че за нея не се оказа трудно да изпълни последната му команда. Минутите се нижеха бавно и мъчително, преди непослушните й пръсти да се справят с последното копче. Никой не промълви и дума. Над тях отекваше, оглушително звънко, само тиктакането на стенния часовник над камината. Кити продължи да се разкопчава като хипнотизирана под втренчения поглед на генерала, шокирана от това, което бе принудена да върши. Никога не бе предполагала, че за да оцелее, ще й се наложи да участвува в подобни мерзости.

Може би затова й се струваше, че разумът й е отлетял някъде надалече, някак си… настрани и сега бди единствено достойнството й да остане неопетнено от гадостите, които върши тялото й.

Когато най-после всички копчета бяха послушно разкопчани, Кити плахо вдигна ръце и синята рокля сама се изхлузи покрай стройните й бедра, за да се свлече като мека копринена купчинка в нозете, заобиколена от разкошния ирански килим, сътворен от незнайни тъкачки в град Табриз.

Генералът неволно затаи дъх. Раменете й вече бяха оголени, по-бели от бисерите, изваждани от дъното на Персийския залив. Къдрите на бледозлатистата й коса се пилееха свободно, на тежки вълни, покрай шията, изваяна сякаш от слонова кост.

Беше останала само по фина, прозрачна камизола, неземно нежна и ефимерна. Гледаше право напред, със замъглените си — от сълзите и от парещия срам — изумрудени очи. Сега вдигна треперещите си ръце. Нарочно го напрани съвсем бавно и плавно, вкопчена в отчаяната последна, наивна надежда да открадне поне още половин или цяла една минута, преди да отметне от раменете си двете тънки презрамки, крепящи камизолата й. А когато най-сетне и тя започна да се свлича предателски, изоставяйки гърдите й, постепенно, едвам-едвам, цепнатината между тях се разкри още по-отчетливо, особено когато за миг-два полупрозрачната материя се задържа върху зърната й.

Изправи глава със стиснати зъби и зеници, потъмнели от отчаяно примирение, като безропотна робиня, отдавна забравила вкуса на свободата. Всъщност не беше ли и тя робиня, нищо че живееха в двадесети век. Може би най-терзаещото за унижената графиня беше задължението да смъква дрехите си една по една, под изпепеляващия му поглед, по-лепкав дори от едрите му груби длани, за да се лишава постепенно от всички атрибути на своята самостоятелност и свобода, на своето човешко достойнство.

Обаче неизказаното й непокорство, стаената й съпротива, а също и вълшебната й красота, й оказаха лоша услуга — така тя само още повече го настървяваше да я обладае, да я покори и смаже с мъжката си мощ. Това му подейства много по-силно от най-изтънчените съблазняващи похвати на обиграните блудници. Могъща вълна на непозната наслада заля цялото му тяло. Защото никога досега той не бе притежавал такава красавица. Берьозов не можеше да помръдне в унеса си, омагьосан от нейната вродена грация, от нежната хармония на крехкото й тяло, беззащитно и деликатно, а в същото време предизвикателно женствено и подлудяващо съблазнително, очакващо да бъде покорено — хиляди пъти по-желано заради нескритото й желание да се противопостави на мъжката му воля.

Кити инстинктивно издебна кулминацията на неговия унес, леко се приведе напред и ръцете й веднага се спуснаха към камизолата. Сграбчиха я, готови да я вдигнат и притиснат към голата й гръд в спонтанен порив на свян. Още не я бе взела, когато вдигна умолително очи нагоре към генерала с красноречиво изписана в тях молба за милост — само един негов жест бе достатъчен, за да се сложи край на това унижение.

Но той, макар че още не бе се отърсил от магията на съзерцанието, въобще не забеляза премрежените й от сълзи очи — не можеше да откъсне поглед от съвършената и напълно разголена гръд — внезапно вдигна ръка, като военачалник, свикнал с пълно подчинение пред волята му, след което насочи палеца си надолу, твърдо и решително.

Ужасът отново скова раменете й. Пръстите се вцепениха и сами изпуснаха камизолата, която веднага се свлече надолу. Сега вече нищо не можеше да скрие гърдите й, високи, заоблени, с розовеещи връхчета. Генералският поглед не пропусна да обиколи нито един сантиметър от настръхналата й кожа. Изпадналият в безмълвен екстаз мъж успя в транса си само да оближе пресъхналите си устни, забравил дори да стисне юмруци, за да издържи на напора на кръвта, нахлуваща в мозъка му.

Така изтече един кошмарен миг на напрегнато очакване, след което внезапно неговото търпение се изчерпи. Скочи от стола, хвърли се към нея и веднага захлупи с потните си шепи меко блестящите й гърди. Настойчивите му палци незабавно потърсиха нежните й зърна. Кити изтръпна като прободена с нож и затвори очи. Докосването му беше неописуемо отблъскващо. В гърлото й се надигна нещо топло, което я задави. Изплаши се, че ей сега ще повърне върху униформата му. А той продължаваше да гали гръдта й. Грубите му ръце не се спряха нито за миг в алчното си опипване, стискане, мачкане и дърпане. Графинята вече едва удържаше вика на ужас и отвращение, застинал в гърлото й.

Но когато пръстите му пролазиха към кръста й, тя си възвърна дар словото и прошепна отчаяно:

— Моля те… моля те… позволи ми… поне да се облека. Моля те…

— Стига глупости! — нетърпеливо изръмжа Дмитрий Берьозов във врата й.

Припрените му пръсти вече разкопчаваха кукичките на кюлотите й. А когато и те се озоваха върху персийския килим, разкривайки кадифено-гладката бяла плът на бедрата й, там, горе, където свършваха жартиерите на чорапите й. В неистово опиянение самозабравилият се генерал се свлече на колене и зарови лице в хладната белота на нозете й.

Но този допир й подейства като вледеняваща тръпка на смъртен ужас.

— Недей! Не, ох…, не. Недей! Господи, не мога! Не мога повече! Стига… — изхриптя Кити, изпаднала в паника. Отблъсна го, после се опита да се извърти, в наивен опит да се изтръгне от него, ала той се вкопчи безмилостно болезнено в нея. Силните му ръце я притиснаха като клещи. За един свиреп завоевател като него, свикнал да изколва по цели села по пътя си, а после най-спокойно да се настани на трапезата с грижливо измити ръце, съпротивата на Кити беше детска игричка.

— Не! Моля те… Не! — отново изкрещя Кити, отчаяно опитвайки се да го отблъсне от себе си.

Вече окончателно изгубил търпение, генералът се изправи и без да отрони дума, я зашлеви с все сила. Само един селянин може да бие така жестоко, така че да боли. Научил го е от векове общуване само с крави и биволи, кози и кучета. За миг главата й се отметна настрани като понесена от невидим вихър. Сега той знаеше, че доскоро непокорната графиня няма дори да посмее да гъкне. Напъха всичките си пръсти в ластичния колан на бродираните й кюлоти и ги съдра с един замах. Дори не му достигна въздух да изръмжи поне. Нежната материя звучно се разпра, след което безшумно се смъкна на пода в краката й. И след като вече и последното препятствие бе преодоляно, вече нищо не можеше да удържи победоносния щурм на генерала.

Повали я на килима, без въобще да забелязва виковете и стенанията й, хлиповете и сълзите й. С лице, обезобразено от похот, той се стовари върху нея като разбеснял се бик. Едва намери време да разкопчее панталоните си, преди да проникне в нея задъхано, забързано, жадно и алчно, с което я накара да онемее от болка. Тенекиените медали подрънкваха върху куртката му и острите им ръбове се забиха в плътта й — така силно се притискаше той върху нея, смазващ и непоклатим. За щастие много бързо дойде краят на неистовото му гърчене върху нея. Веднага след това той се оттласна от нея, за да се изтегне на килима в самодоволно блаженство.

Кити остана да лежи възнак, напълно скована, един успяла да се свие на кълбо. Сълзите мълком се стичаха но скулите й. Ужасена и отвратена, тя остана още дълго така в безпаметно вцепенение, отказваща да повярва в това, което се бе случило. Струваше й се, че бяха изтекли часове, когато с пъшкане и страх, без въобще да посмее да погледне към животното до нея, което я бе изнасилило и унизило, се обърна настрани, за да запълзи на четири крака към леглото. Чак там се надигна и се пъхна под завивките, за да потъне в тях, пламнала от срам, доведена до ръба на отчаянието и унижението.

След така опустошителното начало на новата й роля като генералска наложница, Кити дълго остана в леглото, напълно неподвижна, не на себе си от кошмара, който до сутринта не й позволи да мигне дори за секунда.

На следващата сутрин тя се пробуди от собствените си писъци, изтръгнали се от устата й още насън веднага щом бе усетила как ръцете му започнаха да опипват слабините й. Той я удари два пъти през лицето, за да знае друг път, че е длъжна да се отзовава на желанията му съвсем тихо и покорно. А за нещастната графиня нямаше нищо по-ужасяващо от прехода от царството на сънищата към ужасяващата реалност, когато вместо княз Аполон Кузин до нея в леглото се озоваваше генерал Дмитрий Берьозов.

Животът й се преобърна напълно, преди да се вмести и новите си, мъчителни и до болка унизителни рамки. Генералът, със свойствена си селяндурска прямота, понякога си позволяваше да се размекне и тогава признаваше, че дори не е сънувал съдбата някога да го удостои с такъв щедър дар. Нито веднъж не забрави да измърмори поне няколко думи за необикновената й красота. Но това никак не му пречеше, особено когато беше пиян като свиня, да се отнася с нея като с бездушно добиче. Не, дори и с добитъка си селяните бяха по-милостиви, защото им бе нужен за следващата оран. А той я мачкаше като глина в шепите си, с диво яростна наслада, стигаща до неописуем садизъм, за да излее мъката си от всички унижения и страдания, които е бил принуждаван да преглъща при стария царски режим.

— Новата власт обяви, че всички дами с аристократичен произход трябва да бъдат смятани за обществена собственост — брутално й заяви той. — Напълно разбирам подбудите на болшевиките — продължи генералът с оживлението, което го спохождаше винаги, когато започнеше да излага любимите си политически теории. — Така се осъществява една от вековните мечти на народа. — Именно в един такъв пристъп на революционна справедливост Кити усети на гърба си, в най-буквалния смисъл, правдивостта на думите му — копринените камшици наистина се впиваха като змии в оголената й кожа, но без да оставят кървави следи.

Както останалата плячка, обявена за личен трофей и за законна собственост на всесилния болшевишки генерал, Кити бе охранявана особено зорко.

Въпреки че влачеше жалко съществуване, по-достойно за оплакване от това на робите в древността, всяка възможност за бягство беше изключена. Берьозов великодушно й разреши да излиза на разходка с неговата карета, експроприирана от един местен фабрикант, но само в компанията на двама от неговите въоръжени до зъби ординарци. Графинята, привикнала да има десетки слуги още от детството си, остана изумена от безбройните телохранители, ординарци и всевъзможни помощници и слуги, които се въртяха около генерала, преливащи от нетърпение да се представят в най-благоприятна светлина пред вечно навъсения му поглед. Цялата тази пасмина изчезваше нейде само късно през нощта — генералът нито за миг не се усъмни, че може сам спокойно да се справя със своята пленница. Пък и никому не му се искаше да слуша писъците, долитащи от генералската спалня. Най-малко на самия него — той още не бе усвоил чисто аристократичната способност въобще да не се трогва от хорското мнение.

През тези кошмарни седмици в тъмни доби в целия хотел единствено злочестата графиня будуваше и често се двоумеше дали да не посегне към спасителната ампула, предано пазеща за нея смъртоносната доза морфин. Сигурно щеше да й стигне. Напоследък тя почти не слагаше залък в устата си, защото й засядаше още на гърлото. Преливаща от желание да свърши със себе си, безутешно търсеща отговори на съдбовните въпроси в потискащата тишина — нарушавана само сегиз-тогиз от досадното хъркане на генерала, — Кити събираше кураж да сложи най-сетне край на живота си…

Крепеше я единствено мисълта за детето на Аполон, което носеше, но понякога стигаше до дъното на отчаянието, задавайки си въпроса имаше ли въобще смисъл да ражда това дете. Та нали то ще бъде по рождение обречено на унижения и мъки? Какво можеше да очаква невинното създание в този жесток свят, обагрен в червено от кръвта на невинни мъже, жени и деца — свят на насилие и абсолютно безправие^[2].

Но после незнайно откъде в паметта й изплуваха онези три вълшебни дни и нощи, когато тя бе само с Аполон и затрупаното от преспи имение, в топлото притихнало легло, в нейната спалня, където навсякъде се усещаше нейния изящен вкус. Спомняше си как очарователната му усмивка се скриваше от погледа й едва когато устните му потъваха в нейните. Как трескавите му ръце изгаряха кожата й. В спомените си Кити се връщаше по стотици пъти към този незабравим откъс от живота й, към най-омайните часове, които й бе съдено да преживее. Само тези възпоминания поддържаха в нея крехкия живец — последната преграда пред самоубийството. Дали още бе жив? Или отдавна бе изстинал в незнаен войнишки гроб? И ако е жив, ще го види ли някога отново? Кога, Господи, кога? Не, по-добре да не се срещат — никога повече. Не, за нищо на света не бива да я види в тази унизителна роля! В леглото на този отвратителен похотливец!

Но въпреки всичките си колебания и страхове Кити не можеше да престане да копнее за Аполон — сега той и само гой бе единственото й упование. Ако се съберат някога пак, поне ще й остане утехата, че никой и нищо в този омразен свят не ще може да й попречи да издъхне заедно с него, върху гърдите му, сред вихъра на тази безумна кървава вакханалия.