Сюзън Джонсън
Бялата графиня (6)

Глава 6

Пьотр спази обещанието си и се завърна в Таганрог точно на четвъртия ден, щастлив и доволен от пътуването, макар че бе доста уморен от прекосяването на Кавказките хребети. Веднага сподели с Аполон за радостното посрещане в Баку. Суата и двете й деца едва не припаднали от радост, щом го зърнали на прага на къщата.

Поради някаква необяснима причина именно това безгрижие, изписано на грейналото лице на Пьотр, веднага напълни с озлобление сърцето на Аполон. Или го дразнеше фактът, че Пьотр въобще не се опитваше да прикрива незаконното си съжителство с онази жена в Баку, докато той бе длъжен да спотайва дълбоко в сърцето си горчивината от отказа си да замине за Астрахан и да прекара коледните празници в спалнята на Кити… Още повече, че последните четири денонощия, удавени в мрачно пиянство, съвсем бяха отровили настроението му. Крайният резултат беше плачевен — княз Аполон Кузин, прочут с веселия си нрав и с безгрижното си поведение, сега беше по-мрачен и навъсен от всеки друг кавалерист в ескадрона.

— Не може ли да говориш по-тихо! — раздразнено се сопна той на Пьотр, докато графът оживено споделяше с офицерите си по-интересните преживелици по време на пътуването му от Баку до Таганрог.

Но недоволният тон на Аполон не успя да помрачи веселото настроение на Пьотр. Графът само се извърна и учудено го изгледа през рамо.

— Какво ти става, Аполон? — съчувствено запита той. Да не би да те цепи главата след снощното пиене?

Въпросът му беше риторичен, защото посивялото лице на Аполон беше по-красноречиво от всякакъв отговор. Дори бе занемарил облеклото си, което се случваше извънредно рядко с него. Брадата му беше набола, тъй като през последните четири дни нито веднъж не бе посягал към бръснача. В погледа му се четеше единствено умора и отегчение от всичко, което го заобикаляше, за което всъщност имаше предостатъчно основания. Но Пьотр остана удивен най вече от едно неочаквано разкритие — пръстите на Аполон конвулсивно потрепваха, очевидно мимо волята му. Пьотр не помнеше друг път да бе виждал приятеля си в толкова окаяно състояние, дори и след най-кървавите сражения през миналата година, когато корпусът на Мамонтов достигна до подстъпите към Воронеж и се готвеше да продължи към Тула.

— Нищо ми няма. Ще ми мине — унило промърмори Аполон.

Защо съдбата бе дарила Пьотр с такова щастие, докато той бе принуден да посрещне Коледа в тази отблъскваща впиянчена компания? След онези незабравими нощи в спалнята на Кити останалите жени вече можеха единствено да погъделичкат сетивата му, да пробудят инстинктите му, но не и да го дарят с щастие. Всъщност князът доста смътно си спомняше ласките на медицинската сестра от санитарния влак на Червения кръст, но за нищо на света не можеше да си припомни точно в коя нощ бе станало това. Знаеше само, че въпреки тежкото пиянство така и не успя да изтръгне от паметта си спомена за прелестните мигове в спалнята на Кити.

Вероятно Аполон се озлоби още повече от тези размисли, защото рязко вдигна глава и презрително процеди през зъби:

— Поне веднъж не ти ли хрумна, че жена ти може да те е чакала за Коледа?

Пьотр, приключил със свалянето на ботушите, се изправи, както си беше по чорапи, и се взря изумено в навъсеното лице на приятеля си.

— Кити? Как така се сети за нея?

Погледът му се плъзна по тялото на Аполон — князът лежеше в нехайна поза на койката в купето на вагона, запазен за техния ескадрон. Графът веднага реши, че Аполон още не е изтрезнял от снощи. Затова само безгрижно сви рамене и смутено промърмори:

— Няма защо да се тревожа за Кити. Жена ми чудесно се справя сама с имението. Винаги може да се разчита на нея.

— А ти как разбра, че я бива за управител на толкова обширно имение? — продължи Аполон с още по-заядлива нотка. — Та нали откакто се ожени дори десет дни не си стоял при нея! — Гласът му потръпна от възмущение. Може би наистина още не беше напълно изтрезнял, но напоследък му се бе насъбрала толкова много горчивина, че едва се сдържаше да не избухне.

Но Пьотр, заслепен от илюзорните си представи за щастие — като всеки наивен мъж, въобразяващ си, че ще може до безкрай да живее безнаказано с две жени едновременно, — не успя да забележи гневно припламващите искри в зениците на Аполон. И този път графът само вдигна рамене примирено.

— Стига, Аполон. Тя отлично ръководи имението, — Пьотр винаги говореше за двете имения като за една обща собственост. — Там аз съм напълно излишен, поне засега.

За щастие князът вече бе успял да се овладее и се задоволи само с една тежка въздишка.

— Е, щом е така, не ти остава друго, освен да благодариш на Бога, че те е дарил с толкова разумна съпруга — полугласно измърмори той.

— Какво? Какво каза? — сепна се Пьотр.

— Казах само, че ще се радвам, ако наистина нямаш никакви основания за тревога.

Между двамата приятели надвисна неловко мълчание. Пьотр присви очи и отново се вторачи с недоумение в лицето на Аполон, опитвайки се да отгатне мислите му.

— Ти… ти да не би да си научил нещо… искам да кажа… случило ли се е нещо в мое отсъствие? Може би Кити е изпратила телеграма? — Гласът му внезапно се промени и сега звучеше подчертано загрижено, но Аполон го познаваше прекалено добре, за да се подлъже от нотките на безпокойство в тона на Пьотр.

Вместо това князът само се засмя презрително и без да става от койката, се протегна към масичката, за да хване недоизпразнената бутилка с водка.

— Разбира се, че в твоето имение всичко е наред. Също и тук, в Таганрог. Докато те нямаше, почти не съм ставал от тази койка. Ординарецът се грижеше бутилката да ми е под ръка, а девойчетата от Червения кръст не ме оставиха да умра от скука. Особено старателна беше онази… тъмната. Дявол да го вземе, защо все не мога да й запомня името? Започвам много лесно да забравям какви съм ги вършил предишната вечер, а това никак не ми харесва. Ето, на, не мога да си спомня дали завчера някоя от другите медицински сестри не успя да изпревари моята предишна компаньонка и да се напъха под завивките ми преди нея. Всичко ми е така замотано в главата…

— Че от какво толкова можеш да се оплакваш? — прекъсна го Пьотр, нежелаещ повече да слуша бъбренето на Аполон. Нали така безразборно те двамата живееха от години и вече бяха свикнали с непретенциозните полеви условия. Така нехайно съществуваха и хиляди руски офицери, защото никой не бе сигурен дали ще оцелее в следващото сражение.

— Уф, като се замисли човек, излиза, че този живот е напълно лишен от смисъл — сломено въздъхна князът. — С какво всъщност си запълваме дните ние двамата с теб, Пьотр? Ядем, пием, спим, вкарваме в леглата си първата фуста, която се окаже толкова плиткоумна, че реши да ни обърне поне малко внимание. Прахосваме парите, останали от богатствата на бащите ни… — Аполон надигна бутилката като за наздравица, опря гърлото й до пресъхналите си устни и отпи солидна глътка. — Моля се на Господа само за едно… поне имената им да мога да запомням… Ех, ако не завинаги, то поне за месец или даже два. — Сянка падна върху измореното му лице. Отвори уста и шумно си пое въздух, за да угаси парещия огън в гърлото си. За съжаление краставичките и сельодката бяха свършили още преди два дни, а последните запаси от хайвер бяха изчерпани още преди падането на Харков.

Пьотр се намръщи. Отдавна не бе виждал приятеля си изпаднал в толкова мрачно настроение. Графът замислено потърка брадичка и след няколко минути, изтекли в напрегнато мълчание, лицето му внезапно просветна. Очевидно го бе озарила някаква спасителна мисъл.

— По дяволите! — изруга Пьотр. — Как не успях по-рано да се досетя! Трябваше да отида първо в имението, да успокоя Кити. Даже можеше и теб да те взема. Да, защо не! — При тези думи на Пьотр лявата вежда на Аполон нервно потръпна, но за щастие Пьотр не забеляза тази издайническа мимолетна промяна в изражението на своя приятел. — Да, точно така е трябвало да постъпим. Ако ти беше с мен, щяхме да бъдем много по-убедителни. На другия ден щеше да ми помогнеш да обясня на Кити, че е крайно необходимо да забравим за ужасните преживелици на фронта, като заминем на лов. А вместо това можеше да прескоча до Астрахан и от там да потегля с парахода за Баку. Е, нямаше да имам на разположение три дни да остана при Суата и децата ми, но пък Кити щеше да е по-спокойна…

— Виждам, че все още си загрижен за жена си — хладно процеди Аполон.

— Да, за Бога! — Пьотр гневно стисна юмруци. — Как не се сетих тогава! Точно така трябваше да постъпя! Ти така и така нямаше с какво да се забавляваш тук по Коледа. Можех да те оставя в имението, за да правиш компания на Кити по време на коледните празници. После, на връщане, можех да те взема и да се върнем заедно тук, в Таганрог. Кити въобще нямаше да разбере, че съм бил в Баку.

Аполон отново се ядоса. Не само заради лекомисленото отношение на Пьотр към жена си, но и заради така глупаво пропуснатия шанс да остане насаме с Кити.

Пьотр недоволно сви устни.

— За съжаление вече е безнадеждно късно. По-рано трябваше да ми хрумне тази идея. Ти би бил прекрасен компаньон за Кити.

Аполон стисна зъби, за да потисне желанието си да наругае приятеля си. Как могат мъжете понякога да са толкова слепи?

— Не те ли е страх да оставиш жена си сама с мен? Нали всички твърдят, че съм бил непоправимо покварен развратник?

— Ти и Кити?! — изненадано извика Пьотр. — Да не се шегуваш? — Сега явно беше ред на Пьотр да смръщи озадачено вежди. — Та тя дори няма да знае какво да прави, ако се опиташ да я ухажваш!

— Сигурен ли си? — Много усилия костваше на Аполон да не позволи на гласа си да трепне от вълнение.

За негова изненада Пьотр посрещна този въпрос със смях. Той отдавна си бе изградил непоклатими убеждения относно характера, темперамента и нрава на съпругата си, така че въобще не долови прикрития сарказъм в тона на Аполон.

— Напълно, драги ми приятелю. Слушай, аз съм женен за нея повече от три години. Главата й е пълна само с грижи за счетоводните книги и за издръжката на имението. Страсти, чувственост, романтични пориви? — Той изсумтя презрително. — Хм, никога няма да й хрумне нещо подобно. Не и на моята Кити! Освен това тя е толкова скучна, че само ще си загубиш времето с нея. Така че по-добре да не мислим за подобни глупости! — безгрижно махна с ръка Пьотр и насмешливо присви устни.

Но Аполон отново потъна в мрачен размисъл. За разлика от Пьотр, той много добре знаеше колко страстна и чувствена можеше да бъде Кити. Спомените от часовете, прекарани с нея в леглото, го принудиха да стисне яростно зъби. За нищо на света не биваше да се издаде пред Пьотр! Защо му трябваше да говори на тази толкова парлива тема? Проклета съдба! Какво се оказа в края на краищата? Не само че е било възможно да бъде за Коледа с нея, но дори всичко е могло да бъде организирано, без въобще да се крие. С благословията на нейния мъж! При тази мисъл кръвта рязко нахлу в главата му и болката се усили още повече. Аполон притисна длани към слепоочията си, пое си дъх и сърдито изръмжа:

— Стига! Повече не искам дума да чувам за това, Пьотр! Не ми говори за жени! Нито за любов! Нито за твоята наложница в Баку! Ясно ли е?

Аполон скочи от койката и се приближи към прозореца. Отвори го с рязък замах и остана облегнат на него, въпреки нахлуващия студен въздух. Прекалено много му се бе насъбрало напоследък. Страхуваше се, че няма да издържи и че ще извърши нещо ужасно, нещо непоправимо, след което няма да има връщане назад.

Пьотр се приближи към него и загрижено го потупа по рамото.

— Какво става с теб, приятелю? Никога не съм те виждал толкова мрачен! Да не би да преживяваш някаква сантиментална история?

— Може и така да се каже… — тихо промърмори Аполон.

— Боже мой! Възможно ли е това? Не вярвах, че все още стават чудеса на този свят! — За миг Пьотр се поколеба, преди да продължи неуверено: — Искаш ли да споделиш с мен за…

— Не!

— Аполон, скъпи приятелю, защо днес си така опърничав и груб? — попита Пьотр. — Да не би цялата тази сцена да е заради онази сестра от влака на Червения кръст?

Но Аполон само поклати глава, без въобще да продума. Пьотр разбра, че нищо няма да успее да изтръгне от него.

— Е, щом така предпочиташ, не ми остава нищо друго — примирено сви рамене той, — освен да изчакам махмурлукът ти да премине.

За разлика от Аполон, Пьотр беше доволен от себе си и нищо не бе в състояние да развали настроението му. Дори и мрачното изражение на приятеля му.

— Ще отида във вагон-ресторанта. Ординарецът ми доложи, че ще намеря весела компания за игра на карти. И без това до утре сутринта няма да има телеграми от щаба на фронта за промяната на обстановката.

Пьотр махна с ръка и напусна купето. Стъпките му заглъхнаха по коридора.

Бутилката с водка с трясък се разби в стената на купето. „По дяволите!“, изръмжа Аполон, срита с крак парчетата стъкло и се намръщи още повече, щом зърна петното върху тъмносиния килим. Какъв пропуск! Можело е да прегръща Кити през тези три дни и нощи, вместо онази медицинска сестра… Той така и не успя да си спомни името й. Но сам си бе виновен. Защо не се вслуша в зова на сърцето си? Защо не замина за Астрахан? Как можа да постъпи така глупаво? Каква полза от добрите намерения, от угризения на съвестта, от предпазливостта?

Нали единствената поука — която всички офицери извличаха от омразната война — беше една-единствена, съвсем проста, понятна дори и за най-глупавите: използвай всяка възможност да се наслаждаваш на живота, дори и най-скромната, докато не е станало невъзвратимо късно! Нали именно той се придържаше от години именно към това златно правило! Май Пьотр имаше право… Какво, за Бога, ставаше с него? Дали пък върху му не се стоварваше фамилното проклятие? Още когато беше в разцвета на младостта си, Аполон беше открил в характера си онази особеност, с която се бяха отличавали предшествениците му — свободолюбие и стремеж към максимално задоволяване на всички желания и прищевки. Още първият дворянин от рода Кузин беше сред воините, помогнали на Михаил Романов да завземе престола преди три столетия въпреки ожесточената съпротива на московските боляри.

Но когато пристъпът му на ярост се уталожи, отново го обзеха съмнения дали Кити щеше да пожелае да се види с него, както и угризения — нали Пьотр бе най-добрият му приятел…

Аполон въздъхна недоволно и със свито сърце се настани на тясната койка, която от една седмица му служеше за легло. Подпря брадичката си с юмруци, стисна зъби и впери невиждащ поглед в изцапания килим на пода на купето. Може би защото беше много объркан, изтощен и все още не напълно изтрезнял, но именно в този миг, без да осъзнава напълно всички възможни последици, Аполон Кузин взе едно от онези решения, които променят завинаги съдбата на всеки мъж. Защо се бе отказал от Кити? Той, който досега никога и пред нищо не се бе спирал, за да задоволи капризите си? Закани се, че повече няма да се лишава от това, за което копнее душата му, независимо от колебанията или последващото разкаяние. Ще я има, на всяка цена, ради Бога, каквото и да му струва това!

За съжаление следващите дни се оказаха така наситени с драматични събития, че не само беше абсурдно да крои планове за следващата си среща с Кити, но нямаше време дори да мисли за нея. Още на следващата сутрин тяхната дивизия беше натоварена на вагоните, за да бъде хвърлена в жестоката битка за Царицин — болшевиките отново се опитваха да пробият фронта, но този път от изток. Ескадронът на полковник Радишевски още не се бе укрепил на новата позиция недалеч от десния бряг на Волга, когато дойде заповедта за отстъпление. На трети януари Царицин падна в ръцете на болшевиките. Никой не очакваше, че само три дни по-късно червените ще превземат и Таганрог. А след още няколко дни предните им отряди наближиха Новочеркаск — най-големия град в земите на донските казаци. Белогвардейците бяха принудени да евакуират и Ростов на Дон. Щабът на фронта се премести в Екатеринодар, откъдето преди две години Бялата армия беше започнала настъплението си на север.

Въпреки паническото отстъпление, барон Врангел и генерал Деникин продължаваха да общуват помежду си само с писма и телеграми, като оперетни примадони. Тяхното съперничество за поста главнокомандуващ на Бялата армия имаше фатални последици за изхода на Гражданската война. След като генерал Корнилов бе разкъсан от снаряд, сред белогвардейските водачи не се намери нито една личност, достатъчно авторитетна, за да обедини всички противници на болшевиките.

Колкото повече се влошаваше положението по фронтовете, толкова повече се задълбочаваше съперничеството между белите генерали. Деникин притежаваше административни способности, но се оказа лош тактик. Барон Врангел, въпреки че бе надарен с блестящ ум, непрестанно отблъскваше сътрудниците от щаба си и подчинените си с високомерието си. За съжаление в много случаи баронът имаше право да упреква офицерите от своя щаб заради пристрастеността им към опиума, към оскотяващото пиянство, към разгулните оргии и безсрамното мародерство. Най-малко усилия полагаха те за стриктното изпълнение на заповедите му. В щаба на Бялата армия цареше непоносима атмосфера на завист и съперничество, интриги и коварни капани. Крайният резултат се оказа плачевен — координацията между действията на отделните части се нарушаваше почти всекидневно, случаите на неподчинение или на тактически грешки зачестяваха все повече, за което белогвардейските съединения заплащаха с огромни загуби в жива сила, въоръжение и с отстъпление от така трудно завоюваните позиции.

Но в щабовете на Червената армия положението не беше много по-розово. В тях подозрителността, недоверието и наказателните мерки бяха още по-често явление. Естествено, бившите царски офицери най-често ставаха мишена на преследвания. Терорът над всички несъгласни с новия режим се вдъхновяваше от Москва. Изпращаните по фронтовете болшевишки комисари, сред които най-силно изпъкваха Троцки и Сталин, с лека ръка изпращаха на смърт стотици хора за най-дребни провинения, особено по време на отстъпление. Будьони и останалите пълководци от Червената армия често бяха принуждавани да се нагърбват с непосилни за изпълнение заповеди на Москва. Понякога единственото спасение беше оправданието, че заповедта не е получена — съвсем правдоподобна ситуация, защото свръзките изобщо не бяха надеждни. Същевременно командирите на червените полкове и дивизии — също както противниците си от другата страна на фронта — се пристрастяваха към алкохола и наркотиците, жените, златото и диамантите. Повечето от тях не пропускаха да се възползват от възможността да грабят, да си отмъщават, да задоволяват примитивните си страсти, без да забравят обаче за най-важното — на всяка цена да оцелеят, да дочакат живи и невредими края на тази братоубийствена касапница. Нямаше офицер, който да не търси отчаяно някакъв отдушник, за да забрави поне за една вечер кървавите сцени от току-що изминалия ден.

В същото време Ленин, по всички възможни канали — по телефона, по телеграфа, във вестниците или по митингите, не отслабваше призивите за „победа на всяка цена“, „за борба до смърт“.

В разгара на хаоса и междуособиците в щаба на Бялата армия Аполон и Пьотр, заедно с Дивата дивизия, бяха принудени да напредват през леденостудените степи, рискувайки постоянно да загинат или от студ, или от картечниците на червеноармейците. В същото време от изтощените до предела на силите белогвардейски полкове се изискаше да печелят битка след битка, въпреки жестокия недостиг на артилерия, на муниции и на фураж за конете. Дивата дивизия се опита да отблъсне конницата на Будьони в равнините около Азовско море, но претърпя катастрофално поражение.

В средата на януари част от кавказката кавалерия, подчинена дотогава на барон Врангел, беше прехвърлена в Четвърти кавалерийски корпус на генерал Павлов. До края на януари и през февруари Аполон и Пьотр се сражаваха под командването на генерал Павлов, който бе получил невъзможна за изпълнение заповед — да затъкне пробива на Първа конна армия на Будьони при река Манич, без да държи сметка за загубите. Набързо сформираното кавалерийско съединение, съставено предимно от донски и кубански казашки ескадрони, подсилени от отряди от кавказки стрелци, се нахвърли с такава ярост срещу авангарди на Будьони, командван от болшевика Думенко, че отначало спечелиха няколко сражения. Почти целият личен състав в корпуса на генерал Павлов — около дванадесет хиляди саби — беше кален в многобройни битки още от Първата световна война. Подбраните елитни ескадрони нападаха с безумна смелост линиите на червените и непрекъснато объркваха плановете на болшевиките.

Но въпреки временните успехи на белите, щабът на Будьони успя да прехвърли свежи подкрепления към полесражението с център никому неизвестната доскоро река Манич. На шестнадесети февруари започна решителното сражение. Битката се водеше на участък с ширина около двадесет километра. И двамата пълководци — генерал Павлов и Сергей Будьони — отлично разбираха, че тази битка ще се окаже решаваща за цялата зимна офанзива. Ако успеят да обърнат в бягство червените, белите ще спечелят толкова ценното време за прегрупиране на дивизиите, полковете и ескадроните, за попълване на запасите от боеприпаси, за потягане на резервите.

Критичността на момента очевидно бяха разбирали и болшевишките водачи в Кремъл, начело с Ленин, защото все повече се засилваше потокът от набързо нахвърлени телеграми, с нетърпящ възражения тон, изобилстващи с истерични подкани за победа на всяка цена. Открито се признаваше, че ако сега не бъде сломена съпротивата на белогвардейците, ще се оголи целият Южен фронт и противникът през лятото отново ще бъде в състояние да заплаши Москва.

На двадесет и пети февруари войските на генерал Павлов превзеха станция Торговая, недалеч от брега на Манич. Но този скромен успех никого не можа да заблуди — от двадесетте хиляди конници, с които генерал Павлов потегли към Манич, след тридневния преход, сред свистенето на куршумите, шрапнелите и ледения вятър в голите донски степи, под командването на генерала бяха останали само единадесет хиляди кавалеристи. Нямаше откъде да се набавя храна за войниците, нито сено за конете. Никъде не можеше да се намери подслон за ранените и болните — наоколо се стелеха само безкрайни казашки равнини.

Боеспособността на белогвардейските ескадрони беше спаднала до критична точка. И тогава врагът нападна.

Пьотр и Аполон — който навсякъде беше съпровождан от верните Карим и Сахин — успяха да се спасят от гибел единствено благодарение на случайността. Полковникът, следван от капитан Кузин и двамата му телохранители, яздеше най-отпред, начело на ескадрона, когато от северозапад връхлетяха предните разезди от конницата на Будьони. Ударът пое ариергарда на дългата колона от ездачи. Пьотр бързо прецени, че неговият ескадрон нямаше никакви шансове за победа и веднага изкрещя на хората си да отстъпват назад към Торговая. Спаси ги лудешкото препускане, продължило повече от половин час, както и това, че червеноармейците прекратиха атаката, за да оплячкосат обоза на ескадрона. Едва успяха да се доберат до станция Торговая, останали съвсем без сили. Нямаше никакво време за губене. Някъде на север, на другия бряг на Манич, се съсредоточаваха основните сили на Първа конна армия на Сергей Будьони — около двадесет хиляди саби, така че полковник Пьотр Радишевски не посмя да издаде заповед за пренощуване в станция Торговая. Оцелелите от неговия ескадрон продължиха още по на юг, към лагера на генерал Павлов, където беше групирана цялата конница на белогвардейската армия.

Двете конници останаха така две денонощия, разделени само от двадесет версти. Никой не бързаше да атакува пръв. Температурите бяха много под нулата, конете все по-често се подхлъзваха по заледената земя и затова опитните кавалерийски офицери не искаха да рискуват напразно. На всичкото отгоре червените не бяха така изтощени, както белите, които още не се бяха възстановили след изтощителния преход от района на Таганрог до бреговете на Манич. Но генерал Павлов знаеше също, че неговите сили се изчерпват с всеки изминал час заради отчайващата оскъдица в тила на войската. Нямаше друг изход, освен да рискува с фронтална атака, в която да хвърли всичките си ескадрони.

На следващата сутрин студът беше още по-свиреп, затова когато генерал Павлов спря белия си жребец в средата на лагера и извика: „На конете! По седлата!“, само половината от кавалеристите веднага изпълниха заповедта на командира на корпуса. Останалите ездачи се засуетиха около изтощените коне и изгубиха почти половин час, докато попълнят нестройните редици на ескадроните. В това време от север се върнаха разузнавачите, с тревожното съобщение, че в падината на петнадесет версти от лагера се е притаил в засада многочислен отряд от конници на противника. Генерал Павлов реши да се възползва от предимството на изненадващия удар и веднага се провикна:

— Саби вън! В атака! Ще накажем с оръжието си тези проклети кучи синове!

Но бялата кавалерия не успя да препусне в галоп — конете бяха толкова изтощени, че бе истинско чудо как въобще се понесоха в лек тръс към падината. Заради това фатално забавяне тъкмо на превала — малко преди да се разкрие пред очите на ездачите наклона към падината — отсреща внезапно изскочи първата вълна от вражеската конница. А зад нея, в далечината, откъм хоризонта се понесоха следващите вълни, с безчет пробляскващи в студената утрин стоманени остриета, размахвани от галопиращите будьоновци.

Конниците на генерал Павлов настръхнаха от тази заплашителна гледка, но дори за миг не намалиха темпото. Само изпънаха сабите напред, за атака, приведоха се над гривите и пришпориха конете. Единственото спасение за тях бе да атакуват, преди противникът да успее да се разгъне в ширина, за да не ги притисне по фланговете с превъзхождащите си сили. Трябваше да сразят предния ешелон със светкавичен, безмилостен пробив в центъра.

Само след секунди двете конници се сляха в невъобразимо объркано гигантско кълбо, многолико, задъхано, ревящо. Смъртоносните остриета проблясваха като хладни светкавици. Нямаше време дори да посягат към винтовките на гърбовете си. Нямаха сили да изкрещят за прегрупиране или отстъпление. Всеки бранеше живота си с бясно въртене на сабята, озъртайки се като подивял звяр да не би да получи удар отляво или отдясно. Снегът се обагри в червено, труповете на повалените конници от двете войски се смесваха с мятащите се в агония недоубити коне. Вече нямаше фронт, нямаше тил… Командирите бяха напълно безпомощни. Никой не чуваше заповедите им. Каретата на ескадроните се разкъсаха. Кавалеристите се биеха на хаотични групи. Вледенената степ се огласяше само от конския тропот, от свистенето на сабите, от предсмъртните хрипове. Само тук-там отекваха пистолетни изстрели.

Будьоновците удържаха първия щурм на белите конници и на свой ред започнаха да притискат белите по целия фронт на битката. Запотените въпреки кучешкия студ кавалеристи вече не обръщаха внимание кой ще попадне под копитата на подплашените коне. Никой не чуваше стенанията на умиращите — ако някой паднеше от седлото, следващите вълни от конници, чужди или свои, тутакси го стъпкваха. Отбраняващите се белогвардейци нямаха време дори да посегнат към маузерите в кобурите, затъкнати н коланите им, защото рискуваха да бъдат съсечени, ако дори за секунда престанат да въртят сабите над главите си.

След около час генерал Павлов престана да издава заповеди, защото се убеди, че всички усилия за спечелването на битката са обречени на провал. Неговата конница, изтощена от седмица насам, без подсигурен тил, а и много по-малобройна от противниковата, безвъзвратно губеше сражението. С всяка минута ставаше все по-зле. Оставаха още около два часа до пладне, когато окончателно се изясни какъв ще е изходът от кръвопролитната схватка.

Будьоновската конна армия победи. На този злокобен ден — двадесет и шести февруари — белогвардейците загубиха не само поредното сражение, но обрекоха на провал зимната офанзива. А с нея и цялата война.

Сега вече нищо не можеше да спре спускането на червената лавина към бреговете на Черно море. Деникин заповяда на офицерите си да изтеглят частите си към Новоросийск, като остави в ариергард, за да прикриват отчаяното отстъпление, най-боеспособните си части — донските казаци под командването на суровия генерал Кутепов.

Аполон и Пьотр, които се бяха сражавали стреме до стреме и които с неистови усилия бяха поваляли противник след противник, бяха пощадени от съдбата — за разлика от хилядите бели кавалеристи, завинаги останали в окървавения, изпотъпкан сняг на бойното поле. Много усилия им костваше да си пробият път привечер, в сумрака, когато от изток се появи бригадата на Котовски. Но най-мъчителна бе загубата на почти целия ескадрон. Малцината белогвардейци, ранени и взети в плен, бяха разстреляни още на място.

Полковник Радишевски и капитан Кузин се присъединиха към казашката конница на Кутепов, за да прикриват отстъпващите остатъци от белогвардейските полкове. На седемнадесети март падна Екатеринодар, с което се прекрати съществуването на бялата власт в цяла Южна Русия. Това наистина бе краят. Сред последната група бели офицери, която се качи на борда на един френски крайцер в Новоросийск часове преди в пристанището да се втурнат будьоновските ескадрони, беше бившият главнокомандуващ, генерал Деникин. Нямаше дори най-плаха надежда за спасението на Русия.

Аполон и Пьотр спряха конете чак когато изкачиха хълма над Екатеринодар, за да се обърнат с последен прощален поглед към града, който им бе съдено повече никога да не зърнат отново. Някога оттук бе започнало формирането на Доброволческата армия на генерал Деникин. И пак тук всичко бе завършило трагично. Досега успяваха да избягват преследващите ги будьоновци, но вече бе дошъл часът на раздялата. Двамата мъже отлично съзнаваха това, затова помълчаха замислено, вперили премрежени погледи в далечината под хълма, преди Пьотр пръв да заговори с пресипнал глас:

— Свърши се… — Изтри уморено потното си чело. — Никаква помощ не получихме от французите и англичаните. Вече няма да има наша власт в тези земи. Господи, нищо не ми остана, освен една кесия златни франкове, последното сандъче с патрони, маузера и сабята. Дано патроните ми стигнат да се добера до Баку…

Аполон се сепна, веднага се обърна към Пьотр и го изгледа укорително.

— Да, зная, зная какво ще ми кажеш — уморено махна с ръка Пьотр. — Смяташ ме за пълен негодник, защото постъпвам непочтено с Кити. Но, за Бога, разбери ме, Аполон! Не мога да бъда на две места едновременно, в имението и в Баку. Нали там са децата ми! Какво да направя? Да ги оставя в лапите на червената сволоч? — Гласът му изтъня. Ръката му нервно зашиба с нагайката по ботуша. През последните две години и той, и Аполон се бяха нагледали на доказателства за неописуемата отмъстителност на болшевишките екзекутори, така че сега не можеха да се надяват на милостта им.

Дълго време нито един от двамата приятели не продума. И двамата бяха изтощени до смърт, с опънати нерви, готови да избухнат при най-незначителен повод. Аполон мълчаливо отклони поглед към колоната от отстъпващи белогвардейци, виеща се в подножието на хълма над града и замислено потри с треперещата си десница отдавна небръснатата си брада.

Много добре разбираше колебанието, разкъсващо сърцето на Пьотр, но въпреки това продължаваше да негодува вътрешно срещу решението му. Само Пьотр и Господ знаеха колко пъти досега Аполон беше прикривал неговите прегрешения пред съпругата му, но да я изостави завинаги, и то точно сега, когато от север нахлуваха отрядите на безпощадните червеноармейци?

Пьотр неловко се зае да оправя поводите на коня си.

— Ако червените не нахлуят прекалено бързо през планинските проходи към Баку, може би ще имам време да потърся Кити в Новоросийск, преди да потегля на юг към дома на Суата… Но не вярвам да успея. Вчера един офицер от щаба на Кутепов сподели с мен, че Осма армия на противника вече напредвала устремно към прохода Дербент. Трябва да тръгна още сега, защото утре вече ще бъде късно. За мен Суата и двете деца означават много. И разчитат само на мен. Но защо ли ти говоря всичко това! — отчаяно махна с ръка графът. — Нали нямаш деца, как ще ме разбереш? Но все пак поне донякъде схвана защо съм длъжен да препускам чак до Баку, нали, Аполон? — запита той с нотка на безпомощност и нескрит призив за помощ.

Аполон се приведе над седлото, оправи кожената си яка, вдигната от вятъра, и се обърна към приятеля си. Погледът му се плъзна по изнуреното, брадясало лице на Пьотр. Вниманието му бе привлечено от лудо пулсиращата вена над едното му слепоочие. Припомни си колко малко сън се бе събрал на Пьотр за последните два месеца. Както на малцината мъже, останали живи от техния някога много числен ескадрон.

— Да, Пьотр, разбира се, че мога да проумея за какво спорим — заговори той тихо, но уверено.

Капитан Кузин отлично знаеше, че няма право да съди приятеля си, с когото бяха делили толкова много радости и скърби, победи и поражения. Никой не можеше да упрекне граф Радишевски в отстъпление от бялата кауза, нито в пренебрегване на воинските добродетели. Пьотр воюваше сърцато, рискуваше живота си наравно с подчинените си, без да жали сили, без да се страхува от смъртта. Но сега бе изправен пред решаващ избор, който явно нямаше да бъде в полза на Кити. Нали и на Пьотр нищо човешко не му беше чуждо, нали бе мъж от плът и кръв, също като Кузин и останалите офицери от ескадрона, човек със свои достойнства и слабости. Защо да го осъжда и презира? След толкова кошмарни дни и нощи, изпълнени с отчаяни усилия да избягнат смъртта, гласът на съвестта неминуемо се притъпява у тези корави мъже, всеки от които бе принуден от безмилостната съдба да загърби най-скъпите за сърцето си хора. В онези дни обаче никой още не вярваше, че това притъпяване на чувствителността ще се окаже истински кошмар, който ще ги преследва до края на дните му.

— Аполон? За какво мислиш? — плахо попита Пьотр и впери тревожен поглед в мрачното лице на Аполон.

Капитанът се сепна рязко. В първия миг дори не осъзна къде се намира. И точно в този миг го осени някакво неочаквано прозрение, въпреки че през последните седмици отчаяно се бе опитвал да избягва всякакви мисли за Кити.

— Не е нужно да искаш съвета ми. На твое място и аз така бих постъпил. — В гласа му се прокрадна вълнение, както е при истинските приятели, готови да се подкрепят един друг дори при най-тежки обстоятелства.

Дълбока въздишка на облекчение се отрони от устата на Пьотр. Смушка коня си, приближи се до Аполон стисна десницата му и силно я разтърси.

— Не знаеш колко ми помогна с тези думи. Сякаш камък падна от плещите ми. Хиляди благодарности. Честно ти казвам, просто не зная как да ти благодаря! — Пьотр като че ли забрави да пусне ръката на приятеля си. — Надявам се все пак да не ме мислиш за непоносимо коравосърдечен. Господи, тази нощ преживях нещо, което не ми се бе случвало досега — помолих се на ангелите небесни да ми помогнат да намеря спасителен изход от тази безизходица. Но, за жалост, никой не чу молбите ми…

— За Бога, Пьотр, не се отчайвай. Тъкмо сега не бива да падаш духом. Суата и децата се нуждаят от теб. А за Кити… не се тревожи. Аз мога да се погрижа за нея.

Последните думи се изплъзнаха така спонтанно и неволно от устата му, че в първия миг Аполон не осъзна, че този глас беше негов. Дори дъхът му секна, когато си даде сметка — стори му се безкрайно бавно — какво си бе позволил да изрече! Но приливът на кръв в главата му и внезапно зачестилото му дишане едва не го задави. Нима отново ще може да я види?

Пьотр се усмихна плахо, защото още обмисляше предложението на Аполон. Машинално пусна ръката му.

— Хм, може пък да не се окаже чак толкова неуместно, колкото изглежда на пръв поглед. Не зная какво да… — Графът ядосано махна с ръка. — Работата е там, че не е изключено Кити вече да не е в имението. Защото преди да се разделим, аз й бях оставил подробни съвети какво да предприеме, ако се случи най-лошото. Искам да кажа, ако там стане прекалено опасно за нея. Нали знаеш, сама жена, богата, при това графиня, а на всичкото отгоре мъжът й е полковник от Бялата армия… Нищо хубаво не би могла да очаква, ако болшевиките превземат имението! Лошото е, че отдавна нямам вести от нея. Прекрасно знаеш колко трудно бе през тези седмици да се добера до телеграфа…

— Какво? Искаш да кажеш, че Кити е заминала? — Изтръпнал в тревожно предчувствие, Аполон в първия миг дори не се постара да прикрие загрижеността си. Но бързо се окопити и започна трескаво да обмисля възможностите. Нима има шанс да я срещне някъде сред емигрантите? На борда на някой кораб? Или, например, в Константинопол? Ох, дано е така! Защото това би означавало, че тя вече е в безопасност! Как можа преди малко да се зарадва, че ще я завари сама в глухото имение край Астрахан? Та това би означавало тя да рискува да попадне в лапите на червените комисари…

— Не е изключено — кимна Пьотр. — Нали знаеш, че няма как да проверя каква е сега обстановката в имението?

— Аз мога да проверя вместо теб — заяви Аполон. Тонът му беше предпазлив, но все пак издаваше непоколебима увереност, че ще се справи с тази доста трудна и рискована мисия. — Можеш да бъдеш спокоен, че ще направя всичко, което е по силите ми. Почакай… дали първо да не проверя в пристанището на Новоросийск? Нали ме предупреди, че може да е сред колоните с емигрантите?

— Господи, не знам как да ти се отплатя… — В очите на Пьотр се появиха сълзи.

— Не е нужно. — Аполон с усилие преглътна. За нищо на света не биваше да се издава, и то точно сега. Дори не му остана време да се замисли дали някога досега бе виждал Пьотр просълзен. — Сега по-добре ще е да тръгваме, ако не искаме да бъдем пленени от врага. Ето, там долу се показа първият патрул на червените! Още малко и ще проникнат в Екатеринодар. Тръгвай, Пьотр! Веднага! Не, стой, забравих да те попитам… ще вземеш ли Толя със себе си?

Толя служеше като ординарец на полковник Радишевски. Предан младеж, родом от далечния Петербург, той нямаше къде да се укрие в тези краища, ако Пьотр би решил да го изостави на произвола на съдбата.

Пьотр веднага кимна.

— Разбира се, че ще го взема с мен. Той изгуби всичките си роднини, заради обиските на чекистите в дома им в Петербург. Сега е съвсем сам.

Аполон вдигна ръка и фамилиарно потупа Пьотр по рамото.

— Добре, тогава, крайно време е да потеглиш на юг. Дано успееш да стигнеш невредим при Суата и децата. За Кити не се безпокой. Дано Бог те закриля, Пьотр.

— Сбогом, Аполон — въздъхна Пьотр. — Но няма да призовавам Божията закрила, защото не ти е нужна. Ще се моля само за душите на враговете, които ще имат нещастието да се изпречат на пътя ти.

Подплашена от далечните изстрели, Леда неспокойно тръсна глава и зацвили. Аполон я погали по гривата и махна с ръка на Пьотр.

— Тогава да си пожелаем това лято да се срещнем в Париж, граф Радишевски.

Пьотр се усмихна тъжно.

— Дано се сбъднат думите ти. Бъди щастлив, Аполон Aлександрович — сбогува се той с приятеля си според старата руска традиция, след което обърна коня си и пое на югоизток. Толя, неговият предан ординарец, подкара кобилата след жребеца на графа.

Аполон, заедно с Карим и Сахин, веднага потегли на североизток. Трябваше да се скрият от приближаващите се червеноармейски отряди. На няколко версти от тях проблесна светлина. Можеше да бъде отражение от бинокъл… Двамата дагестанци, Карим и Сахин, пришпориха яростно конете си, а Аполон плътно ги следваше, яхнал Леда. Към края на този напрегнат ден тримата конници вече бяха вън от опасност, настрани от маршрута на главните сили на болшевиките. Нощта ги приюти в ласкавите си обятия. „Остават ми само два дни път до имението на Кити“, помисли си Аполон и се загърна в бурнуса, развяван от студения източен вятър.