Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кузин (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sweet Love, Survive, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 63 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

ИК „БАРД“, 2000

Оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“

ISBN 954-585-077-9

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от ivkaiva3)
  3. — Добавяне на анотация (пратена от ivkaiva3)

Глава 5

Следващите две седмици бяха истински кошмар. Ескадронът на полковник Пьотр Радишевски стигна до Харков тъкмо в разгара на щурма на червените полкове. Белогвардейците веднага започнаха да се евакуират от обсадения град. На Дивата дивизия бе възложена задачата да прикрива отстъпващите конвои. От тази небивала суматоха не закъсняха да се възползват бандите на атаман Махно — или „зелените“, както ги наричаха в това размирно време. Те нападаха всеки влак, бавно напредващ по четиристотинкилометровата железопътна линия от Харков до Ростов на Дон. Изскачаха изневиделица, най-често през нощта, подгонваха тачанките успоредно на релсите и засипваха вагоните с картечен огън. За тези отявлени бандити нямаше никакво значение дали вагоните са фронтови, тилови, пътнически или санитарни, белязани със знака на Червения кръст. Бесните атаки се повтаряха и през следващата нощ, и през третата, и през четвъртата, докато най-после не постигнеха целта си — да дерайлира локомотивът, изпускайки мощни струи гореща пара, пуфтящ като смъртно ранен звяр, надупчен от десетки куршуми. Тогава степта се огласяше от възторжените крясъци на нападателите, които веднага измъкваха наганите си и се втурваха към вагоните, защото ги интересуваше само едно — плячката. Заради плячката зелените нападаха с еднакво настървение влаковете както на белите, така и на червените — за тях политическите убеждения не струваха пукната нара, защото отричаха всякаква власт.

Точно заради хаотичната и напрегната обстановка на офицерите от Дивата дивизия не им оставаха повече от три-четири часа за сън на денонощие — предимно следобед — колкото да съберат сили за престрелките през нощта.

Много затруднения създаваше разчистването на релсите — почти през час движението на влаковите композиции се блокираше заради горящите отломъци от най-предния ешелон, станал жертва на последния бандитски набег. Трябваше да се отместват тежките локомотиви — любимите мишени на „зелените“, да се възстановяват изкривените релси, да се заравят труповете.

Навред смъртта размахваше безмилостната си коса като ослепяла и обезумяла вещица. Страданията и мъките нямаха край, затова за оцелелите нямаше друго спасение, освен да претръпнат, да станат напълно безчувствени и коравосърдечни. Пътищата бяха осеяни с мъртъвци — бегълците, много от които бяха старци, жени и деца, гинеха поголовно, защото не можеха да избегнат смъртоносния дъжд от куршуми, сипещ се от бясно препускащите тачанки. Но никак не бяха малко и загиналите войници. Умираха не само от картечниците и наганите на бандитите, но и от свирепия студ, все още стискайки във вкочанясалите си ръце прикладите на винтовките.

Точно през тази зима, когато на хората никак не им беше до съблюдаване на здравословни хигиенни навици, из цяла Русия върлуваше кошмарна епидемия от тиф, която косеше наред местното население, особено градското. Истинска мъка бе да се осигури баня поне веднъж седмично — нямаше дърва, отдавна бе секнал добивът на въглища, водопроводите в Харков и околните градчета бяха прекъснати от шрапнелите, след като оръдията на червените и белите не замлъкнаха няколко денонощия преди падането на Харков. Бежанците се тъпчеха като сардели във все по-оредяващите вагони на потеглящите на юг влакове, с което още повече улесняваха разпространението на смъртоносния вирус.

Само преди два дни капитан Аполон Кузин бе изпратен от полковник Пьотр Радишевски да инспектира санитарния влак, отбит на резервния коловоз край станция Дебалцево. През изпочупените от стрелбата през миналата нощ прозорци Аполон видя болните, изпоналягали по седалките и койките, но го озадачи фактът, че не се чуваха нито стонове, нито викове. Едва след три часа една раздрънкана талига докара недоспал фелдшер от близкия град Купянск.

Но тези усилия се оказаха напразни — всички във влака отдавна били мъртви, включително лекарите и медицинските сестри, санитарите и охраната. Фелдшерът повтори какво му бяха разказали очевидците на трагедията от предишната вечер. На предходната гара, на двадесетина версти южно от Таганрог, към спрелия за вода влак запълзяло сиво пълчище. Лекарите, ужасени от гледката, отначало помислили, че глутница изгладнели вълци се насочва към вагоните. Всичко изглеждало много неясно и объркано в здрача. Към средата на декември се смрачава много рано. Оказало се обаче, че група войници от предишния влак, оплячкосан от бандитите, пълзели с окървавени лакти и колене в снега, със сетни сили, само и само да се доберат до спасителните вагони на гарата. Но тези окаяни пешаци до един вече били болни от тиф, и то в безнадеждно напреднал стадий. Намерили се по-жалостиви сред сестрите, които внесли на ръце нещастниците в последните два вагона. Фатална грешка, защото така заразата проникнала във влака и покосила всички пътници, дори и машинистите, които едвам успели да докарат влака до следващата спирка гара Дебалцево.

В тези кошмарни седмици, след пробива на Южния фронт при река Манич и след последвалото превземане на Харков от червените, на оцелелите им се струваше, че милосърдието беше изчезнало от лицето на земята, а небесните сили завинаги се бяха отвърнали от грижите за злощастните бегълци.

Човешкият разум, скован от несекващите злочестини, понякога, макар и доста рядко, се пробуждаше от този кошмарен сън, за да си зададе въпроса: „Как е възможно да се случи всичко това?“ През последните пет и половина години — откакто Русия бе въвлечена в Световната война — животът на Аполон Кузин бе един низ от мрачни мигове. Или отдаваше чест пред пресния гроб на поредния загинал от ескадрона или полка, или крачеше със свъсени вежди между камарите от трупове на старци и деца, вледенени от зимните студове или пък разложени от летните жеги, или изслушваше мълчаливо хлипащите очевидци на поредното зверско клане… Да, това бе точната дума, защото в степите вече не се водеха истински, достойни битки за някакви идеали, а се разиграваше безумна кървава вакханалия, неописуема касапница между освирепели човекоподобни зверове.

За Аполон, както и за всички мъже, сражаващи се независимо на чия страна в Гражданската война, нямаше друго спасение, освен да привиква с озъбеното лице на смъртта, като постепенно си създава вътрешна защита срещу мъката, страданията и отчаянието. Иначе никой, дори и такъв силен духом мъж като Аполон Кузин, не би могъл да опази разсъдъка си след кошмарните гледки по пътя между Харков и Ростов на Дон, буквално осеян с трупове на цивилни и на войници от полковете на червените и белите.

Когато най-после се добраха до Таганрог, една от най-близките до Ростов железопътни гари, войниците от ескадрона бяха безкрайно изтощени от надбягването със смъртта. Неколцина от офицерите бяха ранени. Но за щастие раните им не се оказаха смъртоносни. Което бе още едно доказателство за умението им да оцеляват, при това в най-опасните сражения, както е по време на отстъпление. Сега целият личен състав с нетърпение очакваше посрещането на коледните празници в Таганрог. Най-после се задаваше дълго жадуваният отдих, който бе за тях като глътката въздух за давещия. Но вместо за въздух, брадясалите, изнурени и озлобени мъже копнееха само за чисто легло, за нощи без престрелки, за обилна трапеза с повече водка, за се опитат поне за няколко часа да забравят преживяното.

Но още не бяха наближили северните покрайнини на Таганрог, когато полковник Пьотр Радишевски свика старшите офицери, за да оповести, че се налага да се раздели с ескадрона, макар и само за няколко дни.

— Утре рано ние двамата, аз и Сергей, трябва да потеглим за Баку, Необходимо е той да уреди там прехвърлянето на акциите си от местното дружество за добив на нефт. — При тези думи на графа Аполон учудено повдигна вежди, затова Пьотр побърза да добави: — Да, да, разбирам, че си озадачен от тази неочаквана промяна в плановете ни, но моля те, не искам точно сега да ми задаваш въпроси. Мога само да ви пожелая, господа офицери, весело посрещане на коледните празници, ако въобще това е възможно сега, в разгара на войната — унило въздъхна графът. — Няма как, длъжен съм да остана поне за два-три дни със Суата и децата — полугласно добави той.

— Да-а, сега вече те разбирам — бавно произнесе Аполон, зает с обмислянето на възможностите след заминаването на Пьотр. Въпреки че душата му бе загрубяла, а чувствителността му — притъпена след ужасните преживелици по време на отстъплението от Харков до Таганрог, капитан Кузин не можеше да си обясни как си позволяваше Пьотр да остави Кити сама точно на Коледа. Ала след малко тръсна глава и реши, че това, в края на краищата, не е негова работа. Пожела на Пьотр весело прекарване на празниците, дори го помоли да предаде поздравите му на Суата. После уморено отпи от чашата си, в която бе долял остатъка от съдържанието на последната скъпоценна бутилка коняк от избата на Мадам Зоя в Нижний. И точно тогава го споходи една неочаквано дръзка мисъл.

„Кити! Ще бъде сама на Коледа в имението!“

Аполон въздъхна и отново отпи глътка коняк, след което се облегна на стената на купето. Всички седалки във вагона бяха наблъскани с офицери от ескадрона, повечето само по ризи и по чорапи, с разкопчани колани. А по пода на коридора, сред храчките, се въргаляха безчет угарки. Нямаше ъгълче в някое от купетата, в което да не бяха нахвърляни по две-три празни бутилки, повечето от водка или коняк.

— Благодаря — кимна Пьотр и неловко се усмихна. — Ще й предам твоите поздрави.

— Не забравяй също да поздравиш от мен Мирза и Алина.

Лицето на Пьотр светна от радост.

— Непременно трябва да видиш Мирза, Аполон! Язди така добре, сякаш се е родил на седлото, макар че наскоро навърши шест години. Няма да го познаеш, толкова е пораснал…

— Тогава Алина сигурно вече препуска със своето пони? Като истинска амазонка! — шеговито добави Аполон.

Алина, по-малката незаконна дъщеря на Пьотр и Суата, беше само на пет години, но много буйно и живо дете, което се бе влюбило в Аполон от пръв поглед и се държеше така непринудено с него, все едно че й беше по-голям брат. Пьотр гръмко се разсмя.

— Сигурно си прав. Не знаеш колко сме спорили ние двамата, Суата и аз, относно възпитанието на сина ни и дъщеря ни. Суата искаше да ги приучи от малки да спазват стриктно мюсюлманските традиции, но този път аз решително й се противопоставих. Алина копира всяка постъпка на Мирза, а Суата, вече напълно отчаяна, отдавна е вдигнала ръце, неспособна да спре бурните промени в поведението им.

— Изцяло подкрепям това решение — поклати глава Аполон. — Тези обичаи в Задкавказието да учат момичетата от малки да свикват с безропотното подчинение в харемите, отдавна трябваше да са забранени. За Бога, та ние живеем в двадесетия век, а не в Средновековието!

— Именно това се опитвам да втълпя на Суата — заяви Пьотр и се усмихна доволно. — Напоследък като че ли е започнала да възприема идеите ми.

„Защото от дете е приучена, че цял живот ще трябва да се подчинява на мъжа си!“, помисли си Аполон. Същата робска психика, чиито проявления Пьотр искаше да изкорени у дъщеря си още докато беше невръстно момиче, същото жалко и унизително, чисто ориенталско покорство пред мъжката воля, което очевидно го радваше много, когато се касаеше за Суата. Ясно бе, че графът не схващаше това противоречие, дори напротив, много му допадаше усърдието, с което бакинската му наложница изпълняваше всичките му прищевки. Липсваше само харемът с одалиските, поднасящи купи с шербет… Макар че Пьотр и Аполон бяха приятели от доста години, с течението на времето Аполон все повече се убеждаваше в горчивата истина — Пьотр беше егоист, загрижен единствено за собствените си удоволствия. Държеше се понякога като дете, неразумно и самовлюбено, което си въобразява, че целият свят се върти около него и е длъжен да изпълнява приумиците му.

Князът отклони помрачнелия си поглед и по случайност зърна през неизмития прозорец едър мъж, нагазил в дълбокия сняг зад коловоза. Новодошлият отчаяно махаше с ръка, за да привлече вниманието на седящите в купето.

— Виж, отвън те чака Сергей. Дава знак с ръка, че е време да тръгвате.

Пьотр веднага посегна към багажа.

— Добре, щом Сергей е дошъл да ме отведе, значи трябва да тръгвам. Чакай, има още нещо… Видях, че тук се навъртат десетина медицински сестри, от екипа на Червения кръст. Оставям те да се оправяш с тях. Две или три от тези девойки хващат окото, знаеш ли? Кой знае, може пък да му излезе късметът на някое от тези миловидни създания… Само така ще забравиш твоята тайнствена красавица, онази от последния ти роман, заради която толкова закъсня да се присъединиш към нас в Нижний.

Аполон мигом настръхна и подозрително присви очи, но след малко се успокои, когато видя закачливата усмивка, играеща на устните на Пьотр. Но за всеки случай князът побърза да смени темата:

— Нима си решил да оставиш всичките тези девойки на мен?

— Само този път, княже. Само този път всичките тези красавици, до една, ще бъдат изключително на твое разположение. Послушай съвета на един стар и предан приятел — намали пиенето и наблегни повече на храненето. Защото доста сили ще ти трябват, за да се справиш със сестринското братство на Червения кръст. — Върху загорялото му лице разцъфна още по-широка усмивка. — Искам да си пазиш силите, Аполон. Не ми се ще, като се завърна от Наку в Таганрог, да те заваря капнал от изтощение, изцеден като лимон.

Аполон замислено изгледа Пьотр — погледът на полковника беше невинен, като на монах, коленичил пред иконата в килията си.

— Не се безпокой за мен. Нищо чудно да прекарам празниците в усамотение. Да знаеш само колко съм уморен… и от живите, и от мъртвите…

Пьотр недоверчиво повдигна вежди.

— Нима?! — възкликна графът. После се обърна и тръгна към вратата на вагона, но неочаквано се спря на третата крачка, завъртя се и отново заговори:

— Да се надяваме, че командващият фронта до моето завръщане няма да издаде заповед за напускането на Таганрог. — Сетне сви рамене и добави, но този път с доста по-скептичен тон: — Макар че, ако трябва да си говорим напълно откровено, може би именно това би трябвало да очакваме — довърши той с мрачна въздишка.

Вече никой в Бялата армия не си правеше илюзии относно изхода на Гражданската война в многострадалната Русия, защото не им достигаше нито жива сила, нито тежко въоръжение, нито дори боеприпаси, за да бъде спряно настъплението на червените. Навред цареше униние и песимизъм. Дезертьорите се увеличаваха с всеки изминал ден, едновременно с броя на убитите, ранените и безследно изчезналите. Както и заболелите от коремен тиф, малария и холера.

Но офицерската чест задължаваше както капитан Кузин, така и полковник Радишевски стриктно да изпълняват заповедите на щаба на фронта до последния ден, когато вече няма да има нито главнокомандващ, няма да има щаб, няма да има кой да издава заповеди, нито да ги предава и изпълнява, няма да има фронт, няма да има нищо. Освен бегълци, а зад гърбовете им — безименни войнишки гробове. Освен това — поне дотогава — Пьотр и Аполон бяха длъжни да водят в бой ескадрона, въпреки силно оределия личен състав.

Все още си личеше, че те двамата ненапразно бяха отдали немалко години в служба на Отечеството, при това в редиците на императорската гвардия — най-елитното войсково съединение в някогашната царска Русия. Нечувано бе офицер от гвардията да не изпълни заповед, а за дезертиране изобщо и дума не можеше да става. Но в същото време именно офицерите, особено старшите, бяха много по-добре осведомени от редниците и останалите нисши чинове, поради което командирите отлично знаеха, че кампанията е обречена на провал. Зад гърба им оставаха само Екатеринодар и Ростов на Дон. Ако не успеят да задържат и тези градове, ще им остане само един изход — да се втурнат в панически бяг към черноморските пристанища, за да се струпат на борда на някой кораб и да се простят завинаги с родината.

И без това пътищата и железопътните маршрути, водещи на юг, вече бяха напълно задръстени. Населението панически напускаше областта. При нормални условия от Ростов на Дон до Новоросийск се пътуваше с влак само за шест часа, но сега едва стигаха четири денонощия. Какво ли щеше да се случи, когато многохилядната Бяла армия, по-точно нейните остатъци, се втурне в бягство към черноморското крайбрежие? Заедно с внушителен поток от цивилни бежанци, които, както винаги по време на масова евакуация, създават неописуем хаос, особено ако бандите на зелените решат да се възползват от шанса за още грабежи…

След като Пьотр слезе на перона, Аполон остана на вратата на вагона, вперил замислен поглед в смаляващия се силует на полковника. Но съзнанието му в този миг бе обсебено само от една натрапчива мисъл: Кити ще бъде сама по Коледа! „Звучи дяволски изкусително — повтори си той, — въпреки че от Таганрог до Астрахан се простират стотици версти безлюдна снежна пустош… Да! Да, толкова е съблазнително!“

Дали пък няма да му помогне неговият стар приятел — авиатор към щаба на фронта? Като му отстъпи двуплощния си свързочен аероплан за два, не, да кажем за три-четири дни? Аполон бе доста млад, когато в школата го бяха научили да управлява аероплан. Още си спомняше как се изплашиха родителите му, когато узнаха, че синът им изпробвал армейски аероплан в рискован полет над една от тесните клисури сред стръмните кавказки планини. „Ако ми разреши да използвам аероплана — помисли си Аполон и сърцето потръпна в радостно предчувствие, — ще стигна до имението на Кити само за три часа!“ Странно, но в мисиите си той упорито отказваше да го нарича „имението на Пьотр“, въпреки че беше фамилна собственост на графовете Радишевски още от края на осемнадесети век. Ако дръзкият му план се увенчае с успех, те двамата ще прекарат заедно три, не, четири дни! И три нощи! Включително и коледната нощ…

Аполон тръсна глава, за да се отрезви, обърна се рязко и пое по мръсния коридор към своето купе. Трябваше набързо да опакова багажа си. Но насред коридора младият капитан внезапно се прикова на място и застина като парализиран, а след половин минута яростно сви юмруци и отчаяно заблъска махагоновата ламперия по стените на коридора.

По дяволите! По дяволите! Как не се сети по-рано… Сега всичко пропадна! Как ще обясни на Кити, че съпругът й не може да се прибере в имението за Коледа? Най-глупавото решение ще бъде опитът да оправдае отсъствието на Пьотр с напрегнатата обстановка на фронта — тя веднага ще попита защо тогава капитан Кузин може да си позволи да го отлъчи от ескадрона за цели четири денонощия. А да й разкрие истината… Не, това ще е подлост, която един дворянин, един знатен руски княз не може да си позволи. Как ще я гледа после в очите, ако именно от него тя научи, че съпругът й я е мамил, при това от години… И дори има две незаконни деца от любовницата си…

Още веднъж стовари тежките си юмруци в стената, сетне се спря, задъхан и умислен. Нямаше друг изход, освен да скалъпи някакво що-годе правдоподобно обяснение. После, все така дълбоко замислен, закрачи нататък по коридора. Да, непременно ще му хрумне някакъв претекст, с който да прикрие изневярата на мъжа й. Разполагаше с достатъчно време — чакаше го дълго пътуване до глухата Астраханска област. Сега навред царуваше неописуем хаос, така че всяка ситуация, дори и най-немислимата в нормални условия, можеше да му помогне да заблуди Кити…

Спря се чак когато ръката му машинално се протегна, за да отвори вратата на купето. Докато част от мозъка му трескаво преценяваше коя лъжа ще прозвучи най-убедително, останалата част от съзнанието му се мъчеше да откликне на призивите на съвестта и здравия разум. Започна, макар и неохотно, да обмисля хрумването си да прекара коледните празници с Кити. Имаше ли право да си затваря очите пред факта, че тя бе съпруга на най-добрия му приятел? Това, че бе жена на прекия му командир, въобще не го безпокоеше, защото по целия Южен фронт трудно можеше да се срещне по-смел и по-способен офицер от капитан Кузин. Както бе истинска рядкост един знатен дворянин, потомствен княз като Аполон да се остави да бъде командван от Пьотр Радишевски, който беше само граф по произход. Но Аполон отдавна бе престанал да обръща внимание на всякакви светски условности. Други мисли обсебиха сега съзнанието му. Независимо от разпътния живот на Пьотр, имаше ли право Аполон да се прокрадва в спалнята му и да прелъстява съпругата му? И защо да подновява една интимна връзка, която нямаше никакво бъдеще? Именно това раздвоение го измъчваше най-силно — още не бе признал пред себе си, че я обича с цялото си сърце, безпаметно и отчаяно… Ала този път, когато отново удари часът за раздяла, за него ще бъде още по-мъчително да се сбогува с нея! Само Бог му бе свидетел колко бе изстрадал предишната им раздяла, въпреки че сам не можеше да си обясни защо графиня Радишевска успя да пробуди у него толкова силни и предани чувства. Нито една от досегашните му любовници не бе успяла да постигне това.

Но не, за нищо на света не искаше да пропусне този златен шанс. Никога нямаше да си го прости, повтаряше си разколебаният мъж, едва ли не гласно, удивен от собственото си объркване. Той, който никога и за нищо не се колебаеше… Ала в същото време съзнанието му бе попаднало в плен на противоречиви чувства. Трябваше ли да подхранва самочувствието си с дръзки набези в имението на Пьотр, като се възползва от неговото отсъствие? Това не подхождаше ли повече на някой лекомислен младеж, на някой разглезен пройдоха, нуждаещ се от главозамайващи любовни авантюри и рисковани завоевания, за да убеди сам себе си, че не е пренебрегван от жените?

Княз Аполон Кузин — отдавна забравил вече колко точно разбити женски сърца бе оставил зад гърба си — не се нуждаеше от подобни доказателства, за да повярва, че по чар, мъжественост и любовни имения с нищо не отстъпва на малцина избрани мъже. Освен моралните угризения още нещо не му даваше покой: защо нищо не можеше да изтрие от мислите си онези вълшебни три дни и три нощи в леглото на Кити? Въпреки че около него се разиграваха ужасяващи сцени, изобилстващи с ярки примери на пагубни емоции, на които простосмъртните винаги са били подвластни. Навред човешката кръв се лееше като река, всеки ден загиваха десетки хора, офицерите отчаяно се мъчеха да забравят ужасните преживелици, като организираха все по-шумни и все по-разгулни пиршества, а той не можеше да изтръгне от сърцето си спомена за очарователната графиня… Не можеше да забрави прелестното и лице, удивително грациозното й тяло, великолепните й гърди, горещите й ласки, страстното й отдаване… За пръв път княз Кузин се сблъскваше с такава магия — да бъде изцяло покорен от една-единствена жена, защото в досегашния му живот флиртовете се бяха редували така забързано, че следващата любовница веднага съумяваше да изтрие спомена за предишната, преди още последната да се е настанила за по-трайно във влюбчивото му сърце. Странно, дори глупаво, но се оказа, че досега Аполон не само че не се бе влюбвал истински, но дори не бе подозирал, че е способен на толкова дълбоки чувства, разстройващи целия му душевен покой.

Струваше му се, че сега всичко се бе обърнало против него, но най-много го измъчваше обстоятелството, че Кити беше жена на най-добрия му приятел. Не би пожелал подобно изтънчено мъчение дори на най-злия си враг. Защо не беше съпруга на някой напълно непознат нему мъж?

Никак не бе маловажна и заплахата от пълно поражение на Бялата армия. Потомственият аристократ княз Аполон, офицерът от белогвардейската конница капитан Кузин ясно си даваше сметка, че го очаква или гибел, или мъчително изгнание, раздяла завинаги с родината. И с Кити… Би трябвало само едното от тези две сериозни препятствия да поохлади чувствата му към графиня Радишевска, но по някакъв абсурден каприз на съдбата страстите му не само че не стихваха, а се разпалваха още повече. Другите жени вече нищо не значеха за него, макар че тъкмо сега, в тези объркани времена, жените бяха много по-достъпни.

Именно затова го осени идеята да захвърли всичко и да потегли към имението на Кити, за да прекара коледните празници в леглото й, пък после, ако така пожелае съдбата, да заплати дори с кръвта си за това сладко прегрешение… Но колебанията и угризенията продължаваха да го мъчат. Към края на същия ден, в който Пьотр потегли към любовницата си в далечно Баку, след дълги часове на размисъл и двоумене, накрая Аполон окончателно се отказа от мечтата си да бъде за Коледа с Кити. Не помнеше друг път да бе проявявал подобно благоразумие винаги досега се бе надсмивал над всеки от приятелите си, който се опитваше да подчинява страстите си на повелите на разума.

Още не бе успял да намери задоволително решение поне на едно от измъчващите го противоречия, когато в купето нахлуха четирима кавалеристи, за да го завлекат на тазвечерното събиране с медицинските сестри от влака на Червения кръст. В ескадрона бяха плъзнали слухове, че поради необикновено многочислените загуби по време на отстъплението от Харков медицинските сестри успели да икономисат внушително количество чист спирт, който след разреждане с вода успешно заместваше водката. В същото време най-после бяха докарали от Ростов на Дон осемте каси с шампанско, за което грузинският княз, командващ разквартирувания в Таганрог артилерийски дивизион, бе пожертвал скъпия си фамилен пръстен, обсипан с рубини. Така че този път запасите от алкохол бяха внушителни, доста повече, отколкото при предишните пиршества. Аполон отсега можеше да се обзаложи, че дори след четиридневните коледни празници ще остане нещо за пиене.

За Аполон тези четири денонощия бяха запълнени единствено с висенето край масата и пресушаването на поредната бутилка. Странно, но нито водката, нито шампанското, нито дори конякът от запасите на Пьотр не успяха напълно да замъглят съзнанието му. Както не успя да привлече вниманието му младата медицинска сестра от екипа на Червения кръст, макар че госпожицата не пестеше усилия, за да му се хареса. Девойката не случайно не можеше да откъсне очи от княз Кузин. С него не можеше да се сравнява нито един от останалите мъже в ескадрона. Дори и през тези четири дни, през които Аполон напразно се мъчеше да удави мъката си, заради неосъществената мечта да прекара коледните празници с Кити, вроденият финес на изтънчения дворянин продължаваше да си личи дори в най-дребните жестове. Даже и в маниера, с който посягаше към чашата. Медицинската сестра, с червен кръст върху бялата престилка, беше запленена от тъжния княз, загадъчно красив и обаятелен в гордото си мълчаливо усамотение. Аполон пиеше, без дори да се огледа поне за миг, сам в своя ъгъл на дългата маса, без да обръща внимание на суматохата около себе си.

В чакалнята на гара Таганрог, на бърза ръка преобразена от белогвардейците в салон за пиршества, беше много шумно, оживено и задимено. Някой домъкна две танцьорки, от местния цигански табор. Отвсякъде се разнасяха оглушителни викове, насърчаващи мургавите момичета още по-страстно да кършат снаги и да подрусват лъскавите си нанизи, висящи нагъсто на шиите им. Всички се бяха издокарали в чест на предстоящата Бъдни вечер — в салона, на светлината на десетките свещи, пробляскваха еполетите и акселбантите на офицерите, дръжките на кинжалите и сабите им, заедно с накитите по дръзките деколтета на дамите от града. Нежното шумолене на копринени рокли галеше слуха на кавалеристите и артилеристите, които още не се бяха окопитили след тежките боеве.

В дъното една престаряла казачка свиреше на балалайка протяжни, пропити с безмерна тъга руски романси. Меките тонове, изтръгнати от струните, се преплитаха е пресипналите от водката мъжки гласове и със звънкия смях на девойките от санитарния влак. Синкавият дим от лулите на офицерите и сивкавият пушек от махорката на пехотинците се смесваха в гъста пелена, плътно разстилаща се из цялото помещение, преди да намерят най-близката пролука в дебелите почернели греди, за да излетят навън, неусетно, тъй както бавно, но сигурно чезнеха спомените за доброто старо време. Часовете се влачеха непоносимо бавно, пропити с носталгия, която не можеха да удави нито алкохолът, нито блюдата върху пищната трапеза, нито престорено оживените, неестествено шумни спорове, възникващи най-често заради дребнави поводи.

Късно през нощта, много след като бяха заглъхнали последните акорди на балалайката, Аполон, комуто всичко наоколо бе дотегнало до смърт, се тръшна върху войнишките шинели и вързопите с одеяла в ъгъла. Махна уморено с ръка на медицинската сестра, която през цялата вечер не се бе отделяла от него. Не можеше да я повика, защото така и не успя да запомни името й. Нейните плахи ласки и безкрайно търпение все пак му помогнаха да заглуши мъчителните спомени за тази, заради която се обливаше в кръв сърцето му. Всъщност медицинската сестра нямаше нищо против той да й шепне в мрака „… златокъдра моя графиньо“, докато галеше лицето й, макар тя да беше брюнетка, а във вените й да нямаше и капка синя кръв.

На следващата сутрин, когато слънчевите лъчи отново огряха влаковете, застинали върху коловозите, Аполон с усилие надигна глава, за да огледа лицето на девойката, спяща на рамото му. Озърна се недоумяващо, опитвайки се да разбуди в паметта си поне откъслечни спомени от предишната нощ, но не успя, затова само въздъхна кисело. Разтърка чело и слепоочия в напразен опит да прогони мъчителните пристъпи на главоболието. Сетне машинално повтори същия жест, който всъщност бе едва ли не единственото му занимание през последните три вечери — ръката му се протегна, за да напипа полуизпразненото шише с водка, оставено снощи от някого върху перваза на прозореца със стъкла, заскрежени от ледения декемврийски вятър.

В тези отчаяни дни — последните за Бялата армия — населението на цяла Южна Русия беше обхванато от трудна за описване епидемия от безверие в утрешния ден и пълна липса на надежди. И военните, и цивилните даже не живееха ден за ден, а по-скоро час за час. Докато връхлитащите от север болшевики заливаха всичко по пътя си като мътна приливна вълна, никой не знаеше дали вече не е излят куршумът, предназначен за него от жестоката съдба. Такъв край все пак беше за предпочитане пред гладната смърт, пред увисването на бесилото или пред най-ужасяващата перспектива — попадне в лапите на чекистите, които не познаваха думи като „милост“, „състрадание“ и „човещина“.

 

 

Докато Аполон давеше мъката си във водката и шампанското, Кити прекара коледните празници доста по-спокойно. Мнозина от собствениците на съседните имения бяха забягнали в чужбина през последните две години, а на тези, които бяха останали, никак не им беше до тържества. Нямаше семейство — независимо дали бе аристократично или селяшко — което през последните две годни да не бе дало поне една свидна жертва — баща или съпруг, син или внук, брат или племенник. Срещаха се фамилии, в които мъжете бяха избити до крак.

Княгиня Давидова още не можеше да прежали последния си син, загинал в ожесточените боеве през лятото на 1919 година. Кити редовно я навестяваше, а от един месец все я увещаваше да й гостува за Коледа, но княгинята само мълчеше, вперила празен поглед в ъгъла. Лекото кимване с глава бе единственият признак на живот в нея. Княгиня Давидова още не беше изгубила благородната си осанка, още не бе забравила навика си да издава разпореждания на камериерките си с властен, добре школуван глас, но духът сякаш отдавна бе напуснал тялото й, съсухрено и сковано, след като бе изплакала всичките си сълзи.

Тишината в просторната къща действаше много потискащо. Още с влизането посетителят усещаше неприятния дъх на мухъл, на износеност, на болест, дори на смърт. Скромната черна рокля на княгинята, гарнирана само с бяла якичка и маншети, още повече подсилваше траурната атмосфера, царяща в този онемял дом. Нито един часовник в къщата не работеше — княгинята бе забранила на слугите да ги докосват в онзи злокобен осемнадесети август, когато нейният любим син Григорий бе загинал нейде край Царицин. Вместо да навива часовниците, прислугата бе задължена да сменя свещите около портрета на загиналия, окачен на северната стена във всекидневната. Нейна светлост Мария Яковлевна Давидова стоеше с часове пред портрета, полугласно мълвейки сърцераздирателни молитви за вечен покой на душата му. Мнозина от прислужниците напуснаха този мавзолей, потопен в скръб и неутешима печал. Останаха само най-преданите слуги, чиито бащи бяха служили при покойния княз — бащата на княгиня Мария Яковлевна.

Днес, когато Кити пристигна за следобедния чай, отново се повтори до болка познатата сцена — домакинята бегло кимна в отговор на поздрава на гостенката си, след което пак насочи погледа си към портрета на стената. Сконфузена, Кити машинално забеляза, че лакираната рамка на портрета беше вече доста потъмняла от пушека на денонощно горящите свещи.

Но Кити стоически издържа тази не особено приятна сцена, понеже съзнаваше, че в цялата околност никой освен нея не бе в състояние да утеши злочестата княгиня. А това бе много необходимо, особено днес, на Бъдни вечер. С нежни, внимателно подбрани утешителни слова графиня Радишевска успя да привлече вниманието на домакинята — която след като се поокопити малко, предложи на гостенката си да я заведе в стаята на сина си. Там всичко се пазеше непокътнато, така, както бе останало пред смъртта на младия княз Григорий Давидов.

— Моят Гришенка много обичаше това легло. Сега аз често се отбивам в неговата стая, лягам на леглото и си го представям какъвто беше като съвсем мъничък. Още не беше проходил и нощем, щом го стреснеше вятърът, блъскащ капаците на прозорците, се притискаше плътно към мен…

Княгиня Давидова коленичи пред иконата до леглото — кандилото под сребърния образ на Божията майка също се поддържаше денонощно от три камериерки — и отново започна да се моли за душата на непрежалимия си първороден син, напълно забравила за своята гостенка.

Почувствала се напълно излишна, Кити тихомълком напусна къщата и потегли обратно към имението. Набързо вечеря, защото не й бе приятно да се храни сама в единия ъгъл на масата, достатъчно дълга за двадесет и четирима души, след което веднага се оттегли в спалнята си на горния етаж.

Дните й, сиви и монотонни, все тъй продължаваха да се нижат в мъчителна самота, но след появата, по-скоро втурването на Аполон в живота й вече нищо не беше както преди онези съдбовни три дни и нощи. Досега Кити не се бе замисляла върху незавидната си участ. А сега, измъчена, разкъсвана от недоволство, тя избра единствения достъпен начин да намери покой — младата, ужасно самотна графиня се зае с небивало усърдие да изпълнява задълженията си като управител на имението. Готова бе на всичко, само и само да потисне, дори само временно, изгарящия копнеж по Аполон Кузин.

Зад гърба й слугите си разменяха многозначителни погледи. Не помнеха някога тяхната господарка да се бе старала така и не спираха да търсят някакво що-годе смислено обяснение за тази загадка.

В един късен следобед, след като за трети път събра числата от дългата колона с разходите за последния месец и получи сума, съвсем различна от сумите при предишните две сборувания, Кити не издържа. Запрати писалката на пода, а след нея полетя и книгата за разходите по издръжката на голямото имение. Отчаяна, графинята захлупи лице и зарида с горчиви сълзи.

Цял час й бе нужен, за да възстанови душевното си равновесие. Първо избърса сълзите си с батистената си кърпичка, после тръсна къдриците си и се зарече отсега нататък да не се вторачва чак толкова в сметките. Явно, това не беше лекът за изтерзаната й душа. Усилията да намери отдушник във всекидневните грижи по поддържане на имението само й причиняваха хронично изтощение и изблици на отчаяние като сегашния. Безрадостните вести, пристигащи от фронта, с нищо не допринасяха за преодоляването на тези душевни кризи, дори тъкмо обратно още повече стопяваха вярата й в бъдещето. От ден на ден ставаше все по-зле. Тя, която в миналото никога не бе плакала, освен на гробовете на родителите си, напоследък се разстройваше по най-незначителни поводи.

Смутът в душата й съвсем не се уталожваше от мислите за Аполон. Кити така и не успя да го изтласка от сърцето си, въпреки че отчаяно се опитваше да не мисли за него. Младата жена се самообвиняваше жестоко не само за непростимата си разпуснатост през онези три дни и нощи вече бе изтекъл почти месец оттогава, но укоряваше и паметта си, която не се уморяваше да й напомня за очарователния млад княз, за страстните му устни, очи и ръце. Особено ръцете му… тъй дръзки, непоколебими и горещи. От допира им кожата й бе настръхвала, тялото й се бе възпламенявало. Усещаният спомен за ръцете му, за тялото му, за прегръдките му бяха тъй живи и завладяващи, че Кити често стенеше, охкаше и се извиваше в просъница, без да може да го осъзнае. Събуждаше се много рано, призори, обляна в пот, разчорлена и задъхана. Но след разсъмване събираше последните остатъци от волята си, за да си наложи забрана повече да не мисли единствено за него. За Бога, нали беше омъжена? И все така ли ще бъде занапред? Какъв ужас! О, не беше ли длъжна да мисли единствено за Пьотр, за мъжа, на когото се бе заклела пред олтара във вярност до гроб?

За нещастие именно в тези мъчителни дни и седмици Пьотр не беше крий нея. Как тогава можеше Кити да пренасочи мислите си към него? Странно, но по някаква необяснима прищявка на съдбата именно сега я връхлетяха угризения и самообвинения за лекомислената й изневяра, за оскверняването на семейното ложе. Защо бе забравила законите на честта и каноните за светостта на брака по време на посещението на Аполон в имението? И в същото време вълната на разкаянието очевидно не бе успяла да залее докрай съзнанието й, защото нищо не можеше да я принуди да престане да копнее за прегръдките му, да бленува за устните му. Как можеше младата графиня да забрави, че дъхът й секваше до изнемога, на границата на припадъка, щом двете му ръце я сграбчеха, за да се притиснат двамата, гръд до гръд в екстаз… Както водата капки по капка запълва речния яз, за да прелее рано или късно, така и спомените за приказните мигове с Аполон — дори името бе име на най-слънчевия от древните богове — я обсебваха все повече и повече. Ала не така кротко и плавно, както се издигаше нивото на водата в някой вир. Не, връхлитаха я като буен планински поток, който никой не е в състояние да укроти. Нейде дълбоко, в потайните кътчета на сърцето й, не преставаше да пърха надеждата, макар и съвсем плаха, че в един прекрасен ден техните пътища пак ще се пресекат.

В навечерието на Коледата тази надежда спонтанно избуя в душата й — глождеше я предчувствието, дори и да бе съвсем смътно, че поради някаква причина Аполон ще се появи в имението.

Но от княза нямаше ни вест, ни кост…

На Кити й остана една-единствена утеха — спомена за онези вълшебни три дни и нощи. Колкото повече дни отминаваха, толкова повече я измъчваше отговорът на неразрешимата загадка как може един човешки живот да се промени до неузнаваемост само за три денонощия? За някакви си седемдесет и два часа? Преживяното от нея, когато споделяше леглото с Аполон, беше толкова неочаквано и смущаващо, белязано по всяка вероятност с фатална необратимост. Много неща графинята не можеше да си обясни, но поне в едно беше сигурна — нещо в нея завинаги се бе променило. И виновникът за тази промяна беше княз Аполон Кузин.

Но за жалост това нищо не можеше да промени сега, когато бушуваха кървавите вихри на братоубийствената война. Нейните мечти и копнежи можеха дотолкова да повлияят на съдбата, колкото и две горящи свещи на казаните в Ада, препълнени с окаяни грешници. Такива като нея.

Неутолимият копнеж на Кити не можеше да скъси почти непреодолимата дистанция от стотици версти, нито пък можеше да запълни безрадостните дни след тяхната раздяла с нещо смислено. Ами ако повече никога вече не се видят? Нито веднъж дори? При тази мисъл тя цялата се парализираше от ужас. Ами ако трупът му се въргаля вцепенен в някоя крайпътна пряспа?

Сърцето й се свиваше в болезнен гърч. Пред очите й причерняваше. Така реагираше всеки път, когато я връхлитаха опасения за живота му.

Но по неведомите закони на подсъзнанието нейде в дълбините на психиката й отново оживяваха кълновете на надеждата. Аполон и Пьотр бяха близки приятели, а в последните си писма съпругът й нищо не споменаваше за него… Разбира се, Кити все още нямаше никаква гаранция, че ако по някакъв магически начин огромното разстояние между нея и Аполон успее да се стопи, той ще откликне на чувствата й. Графинята дори не смееше на моменти да си позволи мисли за чувства, за любов… Тогава неизбежно бликваха сълзите й. Защото, колкото и да бе неопитна в любовта, младата жена знаеше, че неотразими мъже като Аполон Кузин с лекота зарязваха и напълно забравяха разбитите женски сърца по пътя си. Или преставаха да влагат същите чувства и всеотдайност, както през първите любовни нощи. Разплакана, графинята неволно си припомняше подмятанията на Пьотр за дръзките похождения на Аполон — князът винаги съумявал да избегне обвързване с жена под каквато и да е форма. Обяснението било много просто — князът никога не се влюбвал в своите обожателки. Тази мисъл се бе загнездила упорито в ума на Кити и това я съкруши напълно.

Оказа се, че мечтата й да го дочака в имението за коледните празници е била поредната й илюзия, по детински наивна и глупава. Оставаше й само едно — всяка вечер, след като слугите заспиваха, да се прибере в спалнята си с изтръпнали нозе, да захлупи лице в студеното празно легло и да остави сълзите си да рукнат на воля. Явно съдбата беше изцяло против нея.