Сюзън Джонсън
Бялата графиня (13)

Глава 13

Следващите две седмици се оказаха за двамата влюбени истинска идилия. Почти не се срещаха с останалите обитатели на крепостта. За да не нарушава уединението им, на Аполон му се наложи на няколко пъти да отказва, учтиво, но твърдо, поканите на Искендер хан да вечерят тримата заедно. Престарелият владетел, въпреки напредналите си години, бе успял да запази паметта си непокътната и не бе забравил буйните си младежки преживявания, така че не дръзна да налага волята си. Мъдрият старец знаеше, че за младите от всички поколения няма нищо по-жадувано от това да бъдат оставени на мира от родители и от мъдри наставници. Така че на Аполон и Кити бе предоставена пълната свобода — те самите решаваха кога да се присъединят към трапезата на хана. За всички в долината отдавна не бе тайна, че Младия сокол най-после бе открил избраницата на сърцето си.

Часовете се нижеха за тях все така блажено, най-вече в разхвърляното огромно ложе, скрито под прозрачен балдахин. Разменяха си възбуждащи ласки, ненаситни за още и още нежност. Той не се уморяваше да я желае, а тя нищо не му отказваше. Ако тя го помолеше за нещо, той с радост откликваше на желанието й. На Аполон и на Кити им се струваше, че са открили своя земен рай.

Но една сутрин, тъкмо когато изтекоха тези две вълшебни седмици, на вратата тихо се почука, Аполон й се извини и излезе в коридора, за да размени няколко думи с Карим, който го чакаше пред вратата. Когато се върна, той продължи да се опива от насладите, които не спираше да му предлага любимата жена, но някъде посред нощ Кити се събуди, усетила, че се отдръпва от нея. Намери го буден, облегнат на възглавниците, вперил невиждащ поглед в тавана, макар че всичко наоколо тънеше в непрогледен мрак. Ръцете му бяха кръстосани зад тила. Дишаше неспокойно, което веднага я разтревожи. Но той не реагира на нежното й докосване и тя смутено се сгуши в завивките.

На следващия ден Аполон отново изпадна на два-три пъти в същото отнесено състояние. А през нощта дори стана от леглото, открехна вратата и потъна в съседната стая, която им служеше за всекидневна. Кити обаче напрегна слух и долови неспокойните му стъпки.

На третия ден след разговора с Карим търпението на Аполон окончателно се изчерпи. Сега изглеждаше напрегнат като ловджийска хрътка с ремък на шията, подушили дивеча. По време на вечерята не отрони нито дума. За Кити нямаше съмнение, че нещо го измъчва. Понеже вече бе опознала характера му, тя веднага се досети, че тайнствената причина очевидно е твърде сериозна, иначе той веднага би споделил грижите си с нея. Преди да се върнат в леглото, докато си почиваха от вечерята пред напалената, създаваща уют камина — в тези непристъпни планини нощите бяха доста студени — Кити погали напрегнатите жили по врата му, но дори и сега не се осмели да даде израз на любопитството си. Досега всичко около тях беше така съвършено, че след преживените години на самота и изпитания графинята за нищо на света не искаше нещо или някой отново да ограби тяхното тъй трудно извоювано щастие.

Но щом младият княз рязко се изправи и с нервни стъпки се отправи към прозореца, тя не издържа и тихо го попита:

— Какво ти съобщи Карим, когато потропа на вратата онази сутрин?

Аполон обаче не се обърна, а продължи да се взира и прозореца, макар че през него в този късен час нищо не можеше да се види. Едва след като изтекоха няколко мълчаливи минути в напрегнато очакване, той облегна челото си към студеното стъкло и недоволно промърмори:

— Подготвя се боен поход.

След това остана пак така неподвижен, все още обърнат с гръб към нея.

— Не разбирам какво те засяга това.

— Аз съм техен водач. Длъжен съм да поведа бойците.

— Този поход не може ли да се отложи по някакви причини?

— Не, Кити, не може — примирено въздъхна Аполон. Ти май нищо не разбираш. Те са планинци, такива са се родили и такива ще си умрат. А това означава, че войнският дух е в кръвта им, наследен от безчет поколения смели ловци и стрелци. Ловният инстинкт у тях никога няма да се укроти, дори и след още десет поколения. След като се приберат по домовете си за седмица-две, или най-много за месец, те отново стават неспокойни. Тъкмо тогава най-често възникват свади и крамоли между местните жители, които често завършват трагично.

— Нека заминат без теб.

— Не, това е невъзможно!

— Не те разбирам какво се опитваш да ми кажеш? — разсърди се тя. — Щом си техен водач, това не означава ли, че можеш да постъпиш както желаеш. Нали…

Но той я прекъсна с тон, нетърпящ възражения:

— Не е толкова просто! Защото става въпрос за моята войнска чест. Животът на един воин е изпълнен само с походи и набези, засади и обсади, със схватки, с победи и поражения. Така е било от памтивека и така ще бъде навеки. Даже, ако трябва да бъда напълно откровен, един планински аул като нашия трудно би могъл да просъществува пред суровата природа, където дори ръж не расте, ако не са походите и набезите. Ако пък откажа да се присъединя към бойците, неминуемо ме очаква тяхното презрение, осъждане, отхвърляне… а дори и нещо по-лошо.

— Господи! — възкликна изумена Кити. — В какъв свят живеем? Вече нищо не разбирам… На север, в Русия, хората се избиват като зверове, надпреварват се кой на кого да отнеме бащините имоти, а тук, в този див край, като че ли още не е отминало Средновековието! Защо ли се учудвам, след като със собствените си очи се уверих, че твоят прадядо по нищо не се отличава от онези феодали, за които сме чели в учебниците по история на Средните векове.

— Може би имаш право да протестираш, но аз така съм възпитаван още от детските ми години. И така съм живял, като се изключат годините в гвардейския корпус и войната срещу германците. Във вените ми тече същата кръв. Аз съм изтъкан от предразсъдъците на прадядо си, от разбиранията на баща си, от любовта на майка ми. Карим, който е с десет години по-голям от мен, пръв ме научи как да се държа на седлото, как да въртя сабята. С него сме кръвни братя. Така че сега за мен е невъзможно да се откажа от повика на кръвта, от традициите на рода.

Макар Аполон да беше обиколил светските салони на Петербург и Париж, сърцето му принадлежеше на тези сурови и непримирими кавказки воини. Отрасъл сред непристъпните хребети и техните горди обитатели, за него нямаше тайни, когато ставаше дума за душевността на мълчаливите дагестанци. Светският опит и офицерското обучение само допълваха всестранните му житейски познания, като му помагаха да се преобрази в наистина необикновен мъж, защото рядко се срещаше във връстниците му такова изумително съчетание на градско лустро и джигитски умения. Кити бе готова да се закълне, особено сега, след като бе опознала донякъде живота на гордите планинци, че в цяла Русия надали има втори мъж като нейния Аполон, който да се справя с житейските проблеми както в големите градове в равнината, така и със суровия бит сред вечно заснежените кавказки върхове.

Карим се бе осмелил да потропа на вратата на спалнята на младия княз, за да му съобщи, че още преди три дни генерал Берьозов се е преместил в курорта Сочи, за кратък отпуск, преди да потегли с дивизията си на изток. От долината Дарго до крайбрежния град Сочи се стигаше за пет дни ускорена езда, бе напомнил Карим на своя господар. При тези думи на най-предания си телохранител всичко останало сякаш престана да съществува за Аполон. Князът се зае трескаво да обмисля планове как да проникне в свърталището на омразния генерал, за да забие до дръжката своя дагестански ханджар в гърдите на този, който се бе гаврил с неговата любима. Само като си представяше Кити в леглото на онзи отвратителен генерал, пред очите му падаше черна пелена, а сърцето му се обливаше в кръв а пристъп на безсилна, неутолима ярост.

Досега Аполон някак си успяваше да обуздае изгарящата го ревност, но вчера Искендер хан нареди на Карим да съобщи на правнука му, че всичко е готово за път. Мъжете от наказателния отряд, след като приключили с разузнаването, натоварили на конете торбите с храна и муниции и в момента очаквали само появата на младия княз, за да поемат по стръмните планински пътеки на запад към Сочи. Това бе причината, заради която сега не го ловеше сън, заради която се бе превърнал в кълбо от нерви и безпокойство.

Без да откъсва поглед от Аполон, който, все още с гръб към нея, продължаваше да съзерцава замислено гледката през прозореца, Кити неспокойно потърка с ръце коленете си през тънката коприна на шалварите, за да успокои трепета им.

— Моля те, Аполон, не искам да ме оставяш сама тук… Освен теб, тук нямам нито една близка душа! — Тя много добре съзнаваше, че честта му го задължаваше да замине с Карим и с останалите бойци, но не можеше да преодолее паническия си страх от самотата, от раздялата с него. — Зная, че за теб сега няма нищо по-важно от войнската ти чест, но въпреки това те моля, даже съм готова да падна на колене пред теб, само и само не ме оставяй сама. Не го искам толкова заради себе си, колкото заради нашата бъдеща рожба…

За миг той яростно стисна клепачи и още по-силно притисна челото си към студеното стъкло на прозореца. В пристъп на безпомощен гняв князът стегна юмруци до болка, забивайки нокти в дланите си. Нима тя си въобразяваше, че на него му се иска да се разделя с нея? Да я остави сама сред местните жители, които въпреки че един ден щяха да бъдат негови поданици, за нея си оставаха чужди, загадъчни и дори плашещи? Мили Боже, последното, което би пожелал в този объркан свят, е отново да се разделя с нея, след всички онези митарства и страдания, които те бяха преживели, за да се укрият тук от омразните болшевики! Но обичаите на коравосърдечните планинци изискваха безусловно подчинение на техния неписан кодекс на честта — всяка обида джигитът бе длъжен да измива с кръвта на врага. А дори Коранът да позволяваше жестове на търпимост, прошка и примирение, сърцето на Аполон, разкъсвано от ревност, нямаше да му даде покой. Не, княз Кузин нямаше право да остави жив онзи звяр, който бе дръзнал да изнасили и изтезава графинята, жената, на която той, Аполон, бе отдал сърцето и името си.

Аполон се дръпна от прозореца и рязко се обърна към Кити, която го чакаше, скована от страх, приседнала върху килима пред камината. Тя вдигна безмълвно очи към него, изплашена от високата му фигура, надвесена над камината. Плашеше я дори едрата сянка, трепкаща върху стената отсреща заедно с играта на пламъците. Аполон въздъхна приглушено в отчаян опит поне малко да намали напрежението, сковаващо приведените му рамене.

— Не искам да спорим за заминаването ми. Няма смисъл, Знаеш колко те обичам. За теб съм готов на всичко.

Гласът му звучеше ласкаво и утешаващо, но въпреки това се долавяше тревожна, напрегната нотка.

По страните й, по-бледи от слонова кост, се стекоха първите сълзи, проблясващи на танцуващите пламъци.

— Тогава няма да заминеш, нали, скъпи мой?

Сърцето му се разкъсваше от предчувствието, не, от, увереността, че ще й причини огромна мъка.

— Всичко можеш да поискаш от мен, любима, всичко, освен това…

Така изтекоха два часа, болезнени и за двамата. След като изчерпа всичко от молби до упреци и увещания, след като вече не й останаха сълзи, а сърцето й се умори да разтърсва с бесните си удари гърдите й, Кити най-после се отпусна на ръката му. В тези мъчителни минути Аполон бе изпълнен с омраза към самия себе си, загдето й бе причинил толкова мъка. Напълно разбираше яростта, с която Кити се бе противопоставила на заминаването му, но повече не можеше да се самоизмъчва, тъй като не бе отмъстил на Берьозов за всичко, което генералът бе сторил на негова любима, на майката на нероденото му дете.

Безмилостните традиции на планинците изискваха кръв да се лее за всяко петно върху името на мъжа, воинският кодекс на честта задължаваха боеца да убие оскърбителя, но най-настойчив бе зовът на собствената му кръв. Поне по двадесет пъти на ден Аполон си припомняше онази кошмарна нощ в Ставропол, когато едрата космата лапа на Берьозов опипваше пред очите му разголената гръд на смъртно бледата графиня. Не закъсняваха и сцените на безмилостното удовлетворяване на нагона за мъст и за окончателното раздаване на последна справедливост. Напразно се опитваше да се самозалъгва с доводите, че Кити вече е в безопасност в долината, владяна от векове от неговия род.

Не, това не можеше да утеши един истински мъж. Той я бе измъкнал от мръсните ръце на Берьозов, но сметките между двамата още не бяха разчистени. И то с кръв, както повеляват законите на честта… Безкрайно го мъчеха страданието и тревогите й, но нали в края на краищата бе успял да я успокои, като й бе обещал, че ще се върне при нея, на всяка цена.

Ами ако не се върне… Такава мрачна вероятност той нямаше право да отхвърли, въпреки че щяха да го придружават най-калените бойци от аула Дарго. Аполон нямаше право да гради опасни, детински наивни илюзии — нямаше съмнение, че генерал Берьозов е охраняван от цяла глутница въоръжени до зъби телохранители и настръхнали, готови за бой подчинени. Вероятно напоследък генералът непрекъснато беше нащрек, защото дори самият той не помнеше броя на жертвите си, така че не бе изключено княз Кузин да не е единственият, който замисля убийството на командира на Шеста червеноармейска дивизия.

Съвсем леко, защото за нищо на света не искаше да събуди унеслата се Кити, Аполон я отмести от ръката си и предпазливо се надигна от леглото. Подпъхна възглавницата под главата й, покри я със завивката и се измъкна от леглото абсолютно безшумно. Бос, той се прокрадна в съседната стая, запали свещите в свещника, измъкна от писалището един плик и лист хартия, после седна на стола и се зае да й напише прощално писмо.

Дълго се колеба, преди да протегне ръка към белия лист. Как да изрази върху него всичките мъки и страдания, опасения и колебания, които раздираха гърдите му? Как да се сбогува с единствената жена, на която бе отдал сърцето си? Ако загине при нападението срещу щабквартирата на генерал Берьозов, искаше Кити да запомни колко я бе обичал, с колко радост и възторг бе изпълвала душата му. Искаше също така да разбере защо не можеше да се откаже от този набег в тила на врага, както и да изрази съжалението си, че няма да може да й помага при отглеждането на детето. Накрая не забрави чисто деловите въпроси — след като се бе върнал в долината Дарго, Аполон се бе погрижил да състави ново завещание, което, както и предишното, се съхраняваше в подземието на крепостта на Искендер хан. Младият княз Кузин бе осигурен от баща си — старият княз Алекс — със солидни авоари в няколко европейски банки. Той, единственият мъжки наследник на приказно богатия род Кузин, имаше къщи в Дагестан, Ница, Женева, Париж, та дори и в долината на Лоара. Техния род притежаваше конюшня за елитни чистокръвни коне и Кент, Англия, а също и ферма за развъждане на ловджийски хрътки в Нормандия, Северозападна Франция. След смъртта му всичко това трябваше да остане в наследство на неговото дете от графиня Радишевска. Но последните редове бяха посветени единствено на обичта му към Кити — жената на неговите мечти. Нежните думи започнаха бързо да изплуват във въображението му и красивият му почерк изпълни докрай белия лист. Обърна листа, сгъна го и добави още няколко реда:

Ако не се върна, ще трябва да разчиташ единствено на закрилата на Искендер хан. Не се съмнявам нито за миг, че той ще стори всичко, което ще е необходимо, за да бъдете в безопасност и ти, и детето

Умислен, князът въздъхна тъжно, преди да продължи:

Обичам те, скъпа моя, ненагледна ми княгиньо, и то още от първата ни нощ заедно през декември, миналата година в твоето имение. И винаги ще те обичам. Целуни нашето дете от мен.

Завинаги твой.

Аполон.

Набързо сгъна листа и го пъхна в плика, запечата го с червения восък и с пръстена си, преди да напише на гърба, че може да го съхранява единствено Искендер хан. Разбира се, преди да потегли, Аполон щеше да го връчи на най-предания телохранител на прадядо си.

После се върна до леглото, за да се опита да подремне още малко, поне до зазоряване.

Сбогува се с нея веднага след като тя се събуди.

— Никъде не излизай — посъветва я Аполон, преди да поеме към вратата. — Не е изключено да попаднеш на някой от местните хора, който да не се радва на присъствието ти в долината и да те наскърби.

Освен опасенията, че може би няма да успее да се завърне от рискованата си мисия, най-много го измъчваше тревожното предчувствие дали в негово отсъствие съдбата няма да подложи Кити на нови изпитания и огорчения.

Кити сковано се надигна от леглото, неспособна да преодолее вцепеняващия страх от мрачните си опасения, че го вижда за последен път. Наметна робата си и с въздишка се надигна от постелята. Опита се да прикрие тревогата си, но лицето й, по-бледо от платно, я издаде.

Само един поглед му бе достатъчен, за да се върне с три скока при нея и да я притисне към гърдите си.

Аполон беше облечен изцяло в черно — копринен бешмет, плътен камгарен брич, меки кожени ботуши. Единственото светло нещо по него беше русата му коса и бялото лице. В този драматичен миг те двамата представляваха смайващ контраст — за разлика от високия строен воин изцяло в черно, графинята, дребна, но удивително крехка и нежна, бе облечена с домашна роба от изящна китайска коприна, яркожълта, грееща като изгрева. Приличаше на цъфнала орхидея, заслонена от могъщ тъмен дъб.

— Пази се, моля те! Заради детето те моля, любими! — задъхано прошепна тя, притиснала устни към мускулестия му врат. Графиня Радишевска много добре съзнаваше, че Аполон ще се изложи на смъртен риск веднага след като напусне спасителните непристъпни планини. Дори в този глух аул вече бяха достигнали слухове, че Червената армия е проникнала в съседен Азърбайджан и че предните й части напредват към границите с Грузия.

— Нали знаеш, че винаги съм много внимателен.

Копринената й роба тихо прошумоля под дланите му.

Аполон зарови лице в косите й, опиянен от упойващия аромат на арабски благоухания, каквито използваше откакто я бе довел в долината Дарго.

— Кога ще се върнеш при мен, любими?

Аполон набързо пресметна наум разстоянието до крайбрежието и оттам на север до Сочи. „Ще са нужни пет дни, за да се стигне до Сочи и още пет за връщането в долината. Може да се наложи да изгубим ден-два, най-много три, докато разузнаем кои са слабите места в охраната на генерала“

— Най-вероятно ще бъда тук след около две седмици — обясни й Аполон, като повдигна брадичката й, за да може да я гледа право в прелестните зелени очи. Никак не му се искаше да разговарят повече за предстоящото пътуване, затова измърмори неохотно, с явно нежелание да продължават с мъчителните догадки: — Но всичко се случва, така че не е изключено да се върна ден-два по-рано.

Кити го изгледа тревожно. В гърдите й се бе спотаило мрачно предчувствие. Защо й говореше така… сякаш се чувстваше обречен?

— Наистина ли ще бъдем отново заедно след две седмици? — Веднага прехапа устни, защото не успя да потисне нотката на съмнение в гласа си.

— Да, скъпа, разбира се, че ще се върна при теб. И при нашето дете.

— Обещаваш ли ми? — Въпросът й прозвуча детински наивно, но в момента Кити отчаяно се нуждаеше от повече сигурност.

Той кимна енергично, за да я успокои.

— Обещавам! — Очите му обходиха с неподправено възхищение всеки сантиметър от прелестното й лице, за да го запомнят и това да му вдъхва сили през идните дни и седмици, които най-вероятно щяха да бъдат изпълнени с опасности и изненади. Накрая Аполон бе принуден с тъжна въздишка да отдръпне ръцете си от нея. — Трябва да тръгвам. Моите хора вече ме чакат на седлата. Сбогом, скъпа моя княгиньо! — Целуна я нежно, обърна се рязко и забързано изскочи от спалнята.

Кити за дълго остана вцепенена и заслушала в затихващите му стъпки по коридора и надолу по стъпалата. Но щом чу затръшването на външната врата зад гърба му, графинята веднага изтича към предната веранда, за да проследи как конниците, начело с Аполон, ще потеглят надолу към долината. Искаше й се поне още веднъж да чуе гласа му, когато ще им нареди да пришпорят конете и да препуснат напред към крепостта на Искендер хан. Искаше й се да запечата този миг завинаги в паметта си, копнееше отново да зърне мъжественото му, властно лица и стройната му фигура на седлото. Преди да поемат, мъжете грижливо провериха за последен път оръжията и боеприпасите, патрондашите и паласките, кинжалите и торбите. Аполон, застанал начело на малобройната група, дръпна поводите на Леда и пое надолу по склона. Спътниците му веднага го последваха, подредени по двойки — тясната пътека не позволяваше да яздят успоредно повече от двама ездачи.

Той се поклащаше ритмично върху седлото, гъвкав като планински рис, докато златистата му руса коса, галена от първите утринни лъчи, немирно се стелеше върху черното му кавказко наметало. По снагата му блестяха оръжията, които още през нощта тихомълком бе приготвил, за да не я събуди: двойните патрондаши, опасващи гърдите му, винтовката на гърба му, пистолетите в кобурите на кръста му, кавалерийската му сабя, полюшкваща се покрай седлото. От края на верандата Кити не можеше да види само двата остри кинжала — или ханджара, както ги наричаха дагестанците — забучени в каниите на колана му.

Останалите бойци също бяха въоръжени до зъби. Бяха подбрали най-бързите и най-издръжливите жребци от хергелетата на Искендер хан. Торбите върху конете бяха претъпкани с храна, а кесиите в пазвите на конниците — със златни рубли. Всеки участник в рискования поход беше одобрен лично от Искендер хан и Аполон след старателно пресяване на най-опитните стрелци и ездачи от войнствения полудив планински народ. Сега се нуждаеха само от едно — от малко късмет, за да се промъкнат незабелязано през гъсто разположените вражески постове, за да се доберат до леговището на генерала, да му прережат гърлото без излишен шум и също така безшумно и предпазливо да се върнат обратно в спасителната долина.

 

 

Искендер хан ги очакваше в теснината, където беше единственото място за достъп до долината Дарго, за да пожелае успешен поход на любимия си правнук.

— Ще ти стигнат ли хората? — Това бе първото, за което напита загрижено престарелият вожд.

— Напълно — кимна Аполон.

— Ако ти потрябват още бойци, веднага проводи пратеник!

— Всеки по-многоброен отряд неминуемо ще привлече вниманието на врага. Може би дори в този състав сме прекалено много…

— Ще те очакваме да се завърнеш в долината някъде след десетина дни.

— Може да се наложи да чакаме цели две седмици, така че не се притеснявай, ако се забавя малко.

— Бъди предпазлив, синко. Много добре зная, че изгаряш от нетърпение със собствените си ръце да измиеш позора, като забиеш ханджара си до дръжката в гърдите му, но онзи негодник не заслужава да жертваш заради него живота си.

— Ще бъда безкрайно предпазлив. Освен това винаги ще се осланям на съветите на Карим и Сахин — усмихна се Аполон и се обърна към преданите си телохранители, които бяха първата двойка в двойната редица ездачи.

При тази похвала вечно намръщеният Карим само изсумтя неясно, но Сахин се ухили до уши. Досега винаги Карим бе този, който по-често се намесваше в плановете на Аполон — докато Сахин се задоволяваше единствено с ролята на покорен изпълнител.

— До две седмици ще се върнем в долината — обеща Аполон. — Пази писмото, което трябва да бъде предадено на Кити, ако не се върна.

— Бъди спокоен. — Искендер хан измери правнука си със замислен поглед и безмълвно отправи гореща молитва към Аллах да опази читав и невредим любимия му правнук, така че никога да не се налага да връчва на руската графиня писмото на Аполон.

— Грижи се за нея… и за детето! — извика Аполон на тръгване. Прадядо му само кимна сухо, преди да вдигне ръка и да заговори сърдито:

— Имаш моята дума, че тя ще получи всички почести като твоя законна съпруга, а детето ще бъде признато за твой наследник. А сега тръгвай и не се обръщай назад! Един воин не се сражава добре, ако мисли за това, което e оставил у дома. Хайде, на добър час и нека Аллах ви закриля!

Аполон дръпна поводите и Леда се устреми напред. Зад него двете колони веднага потеглиха, за да не изостават от водача, като всеки от джигитите вдигаше ръка за поздрав, когато минаваше покрай Искендер хан. А той ги оглеждаше строго и преценяващо.

— Помнете думата ми, джигити! — извика подире им старият вожд. — Искам да го браните до смърт, докато вън вените ви тече кръв!

Мъжете само закимаха мълчаливо и поемаха надолу по тясната криволичеща пътека.

 

 

След заминаването на Аполон Кити се опита да си намери някакво занимание, за да не мисли само за него, но дните продължаваха да се нижат еднообразни, сиви и тягостни. Редовно излизаше да поязди, избра си няколко романа от библиотеката на баща му, княз Алекс, а една сутрин дори се изкачи по стръмната пътека до платото в подножието на най-високия връх, извисяващ се над долината Дарго. Именно там я беше завел Аполон два дни преди да потегли към Сочи. Но самотата продължаваше да я измъчва, особено късно следобед и привечер, когато се смрачаваше доста бързо, защото слънцето изчезваше зад смълчаните планински била.

Не бе предполагала, че самотата ще се окаже така мъчителна. В тези диви планини Кити си оставаше чужденка, озовала се тук по каприз на съдбата. Не познаваше местните обичаи, не можеше да се примири с унизителната роля на жените, дори не разбираше езика на местните жители. Но най-много я плашеше суровият, затворен в себе си Искендер хан, макар че не можеше да отрече, че престарелият владетел винаги отсъждаше справедливо и мъдро. Самотата я плашеше най-много нощем, когато я обземаха страхове за съдбата на любимия й. Ако Аполон загине, как щеше да се подреди нейният живот? Нали без него оставаше съвсем сама, без нито един близък или родственик, с пеленаче на ръце? Злочестата Кити нямаше семейство, нямаше дори приятели тук и бродеше смълчано и унило по цели часове след заник слънце из празната вила, наподобяваща малък дворец. Дори и ориенталският разкош и покорните слуги не успяваха да я разведрят и успокоят…

Олекваше й, макар и само за кратко, когато си спомняше за него. Как я наричаше княгиня Кузина… Всъщност, преди да се омъжи за Пьотр, тя наистина беше била княгиня. Беше родена под щастлива звезда, надарена от съдбата с богатство и знатен произход. После се бе омъжила за заможния си съсед, граф Радишевски, и бе станала още по-богата. Но нищо не бе останало нито от богатството й, нито от титлите й. Кити още не можеше да се съвземе от катастрофалната промяна в живота й. Сега тя изцяло зависеше от Аполон — и материално, и емоционално, а дори и тялото й вече не можеше без него в широкото, празно легло… Със своето ненадейно заминаване младият княз сякаш бе отнесъл със себе си дори съня й.

Но после си припомняше, че не само любовта я свързваше с него — нали носеше детето му… Но за нейна изненада се оказа, че бременността не е само повод за радостни очаквания и трепетни надежди. Постепенно младата жена започна да усеща първите неудобства и притеснения, които не може да избегне нито една бъдеща майка. Замисли е дали вече не бе време да се прости с ездата, със самотните и рисковани разходки по стръмните планински пътеки. Може би трябваше също да се погрижи за две-три по-широки в талията домашни роби? Никак не й се искаше да се раздели с вталените рокли, които бе открила в един от многото стенни гардероби във вилата — за нейна изненади се оказа, че някои от тях са подходящи за носене, въпреки че бяха по-дълги от нейните.

Когато безпокойството я надвиваше, самотната млада жена бродеше нервно из пустите стаи, припомняйки си миговете, които бяха прекарали в това или онова помещение. Най-приятно й бе да се отпусне в износеното, но удобно кожено кресло в библиотеката до прозореца. Аполон много обичаше да почива в това кресло. Или се разхождаше по пътеката към езерото сред малкия парк зад вилата. През кратките дни на тяхното безметежно уединение тя и князът често се отбиваха там преди залез слънце. Не пропускаше да разтвори двете крила на широкия скрин, където бяха сгънати дрехите му. Галеше нежно и замечтано дръжките от слонова кост на нощното шкафче, където Аполон държеше приборите си за бръснене. Като че отново го виждаше да прави сутрешния си тоалет, прав пред голямото овално огледало с красивата мраморна поставки под него…

Прекарваше дълги часове в салона, който някога бе принадлежал на майка му. Шкафовете и масичките, дори и пианото в ъгъла бяха отрупани с пожълтели фотографии. Най-много й харесваше снимката, на която Аполон бе само на десет години. Очите му блестяха насмешливо, въпреки че физиономията му бе съвсем сериозна. Беше облечен в детско костюмче, имитиращо дагестанска мъжка носия, дори със забучен в колана миниатюрен кинжал, на фона на далечен планински хребет. Отстрани непознат мъж държеше за поводите кротко пони. Личеше си, че още тогава светлорусата коса на Аполон е била удивително хубава. Бащата на Аполон — княз Алекс — се бе справил учудващо добре за фотограф-любител, защото бе уловил чудесно светлосенките, открояващи умилителното детско личице. Графинята си спомни, че Аполон й бе обяснил, че снимката е била направена в чест на десетия му рожден ден. Замисли се колко малко всъщност знаеше тя за миналото му. От тези стари снимки Кити можеше да улови само отделни фрагменти от живота му — откъслечно запечатани мигове. На много от фотосите Аполон беше заедно с баща си, майка си или сестра си, но имаше и още много лица, напълно непознати за нея.

Една от тези снимки Кити толкова си хареса, че я отнесе в спалнята и я остави на масичката до леглото. На нея Аполон беше с високи ботуши, бричове за езда и кожено авиаторско яке, изправен до някакъв аероплан — двуплощник от разузнавателните модели отпреди войната. Слънцето блестеше в русата му коса. Но най-много в тази фотография я привличаше поразителната му момчешка усмивка. Гледаше право в обектива, сякаш се канеше да проговори, при това с толкова типичния за него закачлив израз.

Един следобед, докато се ровеше в дрешника, графинята се натъкна на чифт негови ботуши — сториха й се същите като на тази фотография. Веднага ги напъха под леглото ги и забрани на прислужниците да ги докосват. Глупава приумица, която подхранваше илюзията й, че Аполон всеки момент ще нахълта в стаята.

„Моля те, Господи — безмълвно се молеше Кити през тези тягостни дни пред иконата в ъгъла, — върни Аполон невредим в долината!“ Дори не смееше да мисли за вероятността никога повече да не го зърне.

На сутринта на третия ден Кити реши, че повече така не може да продължава — безцелното лутане из смълчаната вила можеше да я подлуди в един прекрасен ден. Слезе в кухнята на приземния етаж и обяви пред изненаданите прислужници желанието си от днес тя лично да ръководи дейността им. Само един млад мъж знаеше донякъде руски и успя, макар и с доста усилия, да преведе на дагестантски думите на младата господарка. Но за искрена изненада на Кити най-възрастният прислужник й обясни, пак с помощта на преводача, че нямало никаква нужда от нейната намеса. Оказа се, че още от времето на княз Алекс, бащата на Аполон, персоналът бил грижливо обучен сам да се справя с всички задачи, без да безпокои господарите на горния етаж. Дагестанската принцеса Джена, майката на Аполон, навремето се занимавала повече със съпруга си и с децата, вместо с кухнята и килерите, прането и чистенето.

Тогава Кити се опита да си издейства правото да поеме поне ръководенето на сметките на стопанството. Напразно се опита да обясни на намусения мустакат домакин, че доскоро бе водила счетоводството на далеч по-голямото си имение в Астраханска област. След като и тук получи категоричен отказ, не й оставаше нищо друго, освен да излезе на разходка в градината зад вилата, за да си отдъхне, Точно тогава пред погледа й се изпречи престарелият градинар, зает с разчистването на лехите. Кити се зае да му помага и така си намери по-приятно занимание за следващите дни от стоенето в кухнята край готвача или от надзираването на чистачките.

 

 

През ранната пролет в Сочи винаги е истински рай — в този южен черноморски курорт винаги се стопля по-рано, отколкото по северното крайбрежие, защото тук климатът е субтропичен — като доказателство могат да послужат десетките палми, извисяващи се покрай крайбрежната ивица.

Генерал Берьозов си почиваше върху възглавниците на шезлонга, поставен на слънчевата тераса на една разкошна вила, от която се откриваше чуден изглед към морето. След като болшевиките завладяха Южна Русия, Берьозов издаде заповед на своите подчинени да се заемат с прочистването на последните останки от белогвардейските ескадрони и роти, а самият той, заедно с охраната си и най-приближените си офицери от щаба се оттегли на почивка в Сочи. Отдавна копнееше да се озове в този прехвален курорт, защото знаеше, че още от миналия век бе предпочитан от най-елитните представители на руската аристокрация. От две седмици Берьозов и хората му бяха настанени в огромната вила, която преди революцията е била лятна резиденция на великия княз Владимир. Генералът продължаваше да убива времето си с помощта на единствения начин, който му бе известен — пиене и жени, но след внезапното изчезване на графиня Радишевска никой не успя да му доведе достойна заместничка на Кити.

Щракна с пръсти към ординареца, за да му бъде донесена още една гарафа с добре изстудена водка, след което се отпусна на възглавницата и примижа срещу силното южно слънце. Сетне извърна глава и измери с ленив поглед тесния участък от плажната ивица, разкриващ се между двете съседни тераси. По хълмовете над брега растяха ниски лимонови дръвчета, а зад тях започваха дълги редици с храсти, от които местните жители добиваха превъзходния грузински чай. Около вилата се простираше обширна градина, грижливо терасирана, изобилстваща с пъстри благоуханни цветя. Берьозов не знаеше името на нито едно от тези растения, защото те бяха непознати в неговия роден Сибир, но му бе приятна смесицата от странни аромати, типични единствено за субтропичния пояс.

Понякога генералът се намръщваше, защото си спомняше за загадъчното изчезване на графиня Радишевска и полковник Звягинцев. Ординарците на генерала, охраната на хотела и офицерите от щаба до сутринта бяха търсили усърдно пропадналата вдън земя двойка, защото в гнева си Берьозов обяви за главите им нечувано щедра награда в злато. Но никой не успя да ги открие. Все пак не беше изключено те двамата да бяха напуснали Русия на борда на някой от многото параходи, плаващи под чуждестранни флагове. Нищо чудно дори и сега още да се намират на някоя претъпкана с емигранти корабна палуба.

Ами ако се бяха укрили някъде по крайбрежието? Ако щастието не им се бе усмихнало и не са могли да се вредят сред тълпите, обсаждащи кейовете на Новоросийск и другите южни пристанища?

Не, онзи полковник категорично не се казваше Звягинцев — подчинените на генерала се поизпотиха доста, докато установят че в редовете на Червената армия имаше не един, а трима офицери със същото име и звание, но нито един не отговаряше на описанието, изпратено по телеграфа. Следователно беше враг, офицер от Бялата армия — личеше си офицерската му стойка, пък и притежаваше наистина солидни военни познания — а такъв като него непременно ще се опита да напусне пределите на страната. Щом като те двамата по всяка вероятност бяха заминали за чужбина, издирването им доста се усложняваше. Но дори това не го отчайваше. Нали винаги досега е бил търпелив и никога не се бе отказвал да преследва целите си. Всичко беше въпрос на време. Но ще бъде безкрайно жалко, ако бъде погубена една толкова чаровна жена заради епидемията от коремен тиф, заради гладуване и мизерстване по пътищата или просто заради някой нелепо заблуден куршум по време на пристанищна престрелка… Берьозов беше сигурен, че няма да се побере в кожата си от гняв, ако никога повече не нашари с камшика си гърба на надменната графиня — така, както налагат в Сибир непокорните слугини, — преди да я тръшне по гръб на пода, но чак след като изпрати два-три куршума в тила на онзи омразен полковник.

Но най-неприятното беше това, че генералът не успя да заличи от паметта си спомените за нощите, които бе прекарал с нея в апартамента си в хотел „Русия“ в Ставропол. Дори се сещаше за нея по няколко пъти на ден. И то не само заради красотата й. Наистина, тя беше хубавица, но генералът не можеше да се оплаче от липса на избор на чаровни жени. Даа, винаги, във всеки град могат да се намерят сносни компаньонки, ако ординарците му се разшетат както трябва. Не, в нея имаше нещо по-особено… Тя беше, както се казваше, от класа, като самородното злато, за което се избиваха авантюристите от най-затънтените краища на огромния Сибир. Напомняше му за упойващо уханните рози в началото на лятото. Може би всичко това бе заради невероятно големите, загадъчни очи, по-зелени от малахит, леко забулени от сподавена тъга. Или тайната на нейния чар се криеше в миглите й, удивително дълги и фини, или в мекия овал на лицето й, в изящно очертаната брадичка, в прелестната шия… Колкото и да напрягаше паметта си, Берьозов не можеше да измисли какво всъщност не бе харесвал у нея. Дългата й коса се спускаше на едри къдрици чак до крехките й рамене. Ако тези рамене бъдат разголени, гледката си струваше — сякаш водопад от пчелен мед се спуска върху седеф, едва огрят от утринните слънчеви лъчи.

Берьозов изпъшка недоволно, защото си спомни още нещо — всеки път, когато Кити попадаше в полезрението му, той се изпълваше с желание да я обладае. Подлудяваше го в нея съчетанието от излъчването на прелестна женственост и илюзията за детинска чистота. Разбира се, генералът прекрасно знаеше, че това за детинското у нея е необяснима негова самозаблуда, но въпреки това копнееше за нея, за тази загадъчна графиня, която на всичкото отгоре го мразеше до дъното на унизената си душа, защото по неведоми причини никоя жена досега не бе успявала така да го привлече, както Кити Радишевска.

Но когато най-сетне тя отново попадне в ръцете му, може би няма да е много умно, ако я застреля веднага. Макар че дълбоко в душата му се таеше непоколебимата увереност, че рано или късно ще й тегли куршума. Не, нека първо да й се порадва, да й се насити. Няма да избегне суровото наказание — нали си го бе заслужила? Но този път ще я окове в клетка. Много як стоманен кафез, прецизно изработен по специална, генералска поръчка. С майсторите проблеми нямаше да има. Така че този път птичката няма да може да изхвръкне от кафеза…

Вечерта в елегантната крайбрежна вила премина както предишните. След като стана от трапезата, Берьозов се оттегли в съседната спалня, където услужливите ординарци му довлякоха няколко жени от местните, за да може да си избере партньорка за през нощта. Но тази вечер генералът се спря именно на тези две момичета, които най-много се различаваха от Кити. Отдавна се бе научил да не прибягва до глупостта да й търси равностойна заместничка — досега това винаги му бе носило единствено горчиви разочарования. Но всекидневните плътски нужди на този дълбоко порочен мъж изискваха всекидневно удовлетворяване и той не можеше да се преобразява в монах само заради някаква графиня, колкото и неповторимо да бе излъчването й.

Специално тази вечер генералът се усещаше потентен за двама. Веднага останалите проститутки бяха отпратени с презрителен жест и Берьозов се отправи към огромното легло на бившия велик княз, послушно следван от двете си избраници.

 

 

Пътуването от долината Дарго до околностите на курорта Сочи беше рискована авантюра, защото червените вече контролираха цялото крайбрежие. За да намалят рисковете, Аполон и спътниците му старателно избягваха кавалерийските ескадрони и пехотните части на противника, като се движеха само под прикритието на нощта. Джигитите, най-опитните сред всички мъже от аула в долината Дарго, яздеха тихо, в равномерно темпо, за да не си преуморяват конете, без да се отклоняват нито за час от избраната от водача им северозападна посока. На два пъти обаче червеноармейските патрули ги засякоха. Първия път успяха да се изплъзнат от преследвачите си, но при втория сблъсък схватката не можеше да бъде избегната и в резултат всичките дванадесет конници от болшевишкият патрул бяха съсечени от сабите на дагестанците. По тази причина веднага смениха тактиката си — колкото повече приближаваха крайбрежието, толкова повече щяха да зачестяват отрядите на противника, затова Аполон нареди да напредват по двойки, раздалечени през половин версти. Така в щаба на дивизията в Сочи нямаше да се досетят, че към града се промъква по-голяма група вражески конници.

Навлязоха в Сочи късно през нощта, под прикритието на гъстата пролетна мъгла. Сахин и още двама от дагестанците на Искендер хан имаха роднини в града, така че групата се разпръсна на двойки и тройки по набързо уредени нелегални квартири. Уговориха се къде да се срещнат вечерта — за по-безопасно избраха една усамотена местност извън града. Дотогава разузнавачите трябваше да проучат къде е отседнал генерал Берьозов и да огледат, колкото е възможно по-предпазливо, постовете около жилището му.

Веднага след здрачаване Карим, Сахин и Аполон пристигнаха първи на мястото на срещата и се заеха да обмислят как да се промъкнат незабелязано до свърталището на генерала. След кратка размяна на мнения тримата единодушно се съгласиха, че най-безопасно ще бъде да преодолеят постовете на охраната не откъм планините, а откъм брега — явно от тази посока телохранителите на Берьозов не очакваха толкова неприятни изненади, колкото от посоката, водеща към хълмовете, зад които на хоризонта се синееха страховитите заснежени върхове на Централен Кавказ. Скоро се появиха и останалите джигити от групата на Аполон. Разузнавачите не бяха срещнали сериозни затруднения при проучването на обстановката, тъй като генералът и свитата му водеха такъв разюздан живот, че целият град бе настръхнал срещу пиянските им подвизи. Дори се носеха легенди за невероятните способности на Дмитрий Берьозов в леглото.

Княз Кузин и двамата му телохранители се приближиха на шест версти от оградата на генералската вила, за да се запознаят с терена. Пред погледите им се разкриха живописните околности на Сочи. Вълните неспирно се разбиваха в подножието на непристъпните, почти отвесни крайбрежни скали, заобикалящи от три страни тесния плаж. Отраженията им се поклащаха в морската вода, като че ли запращани от ръката на невидим магьосник. Вилата на генерала беше кацнала точно на върха на урвата, над дългия по-малко от една верста пясъчен плаж в притихналия, закътан от ветровете залив.

За съжаление до генералската вила можеше да се стигне единствено по тесните стъпала, изсечени в стръмните варовикови скали. Очевидно никой от охраната на генерала не допускаше дори и в най-дръзките си предположения, че неколцина смелчаци ще рискуват да се втурнат на гърба на конете си през плитката, но осеяна с остри камъни и подводни падини ивица морска вода, за да заобиколят скалния нос и да се доберат до плажа. Пък и от плажа до издатината над него, където се извисяваше вилата на Берьозов, имаше повече от стотина стръмни стъпала. Затова бяха оставили плажната ивица единствено неохраняема в околностите на вилата. Очевидно в щаба на Шеста дивизия се бяха погрижили да осигурят непристъпно убежище, за да не смущава никой отдиха на командира на дивизията.

Под жарките слънчеви лъчи, сипещи се щедро от яркосиньото небе, по което не се виждаше нито едно облаче, Аполон и Карим чакаха в засада, скрити до кръста в избуялите диви анемонии до извивката на брега, преди скалните урви от северната посока по протежение на плажа. Сахин се бе върнал до мястото на срещата с останалите дагестанци, за да ги поведе към отвесната крайбрежна скала.

Върху загорялото лице на Аполон разцъфтя предизвикателна усмивка. Очите му се присвиха, заслепени от блясъка на отраженията на слънчевите лъчи в синята вода. Лекият морски бриз развя косата му, вече доста опалена от безмилостното южно слънце.

— Враговете мислят, че е невъзможно да проникнем от север, но ние ще се справим, нали, Карим? Само дето ще ни отнеме малко повече време — замислено промърмори той, загледан в грапавините на скалите, дълбани с векове от природните стихии. Всъщност пред него нямаше дори едва забележимо очертана пътечка, а под краката му се разбиваха с оглушителен грохот пенести вълни. Истинска лудост бе да се рискува със спускане по тази урва, още повече с конете, с поводи, вързани за коланите на спешените ездачи, но смуглите дагестанци от деца се учеха да са катерят по най-непристъпните кавказки сипеи и хребети, така че можеха да съперничат по ловкост и дързост дори на безстрашните алпийски кози. Бойците от аула на Искендер хан умееха не само да се спускат по толкова стръмни пътеки в пълно снаряжение, теглещи конете зад себе си, но дори и да заличават следите си, така че на следващия ден адютантите на генерала щяха доста да си поблъскат главите, преди да си обяснят как нападателите са проникнали в строго охраняваната генералска вила. Конете също бяха отлично подготвени за преходи в силно пресечни местности, така че джигитите само изслушаха мълчаливо заповедта на княза, която им съобщи Сахин, след което са надигнаха и в редица по един бавно и предпазливо, без излишно суетене, поеха по стъпките на водача на групата.

— Онези горе, от охраната на генерала, ще съобщят на командира си, че са видели как непознати конници изплуват от вълните, досущ като морски сирени — насмешливо промърмори Карим. — Иначе няма как да обяснят появата ни, Ас-Сакр Ас-Сагир. Обзалагам се, че ще ни вземат за водни духове и веднага ще започнат да се кръстят.

— Дано стане точно така — замислено процеди князът, — защото са по-многобройни от нас. Но пък ние ще ги изненадаме, а това винаги помага, когато се решава изходът на битката. Ще ги нападнем малко преди да залезе слънцето — точно тогава неговите лъчи се спускат косо към хоризонта и ние ще бъдем с гръб към слънцето, а враговете ни ще бъдат заслепени от блясъка му.

Карим веднага кимна в знак на съгласие и зададе въпроса, който не преставаше да измъчва съзнанието му:

— А какво ще кажеш за прислугата във вилата?

— Пощадете им живота, разбира се, ако не ни окажат яростна съпротива. Имам да разчиствам сметки единствено с генерала. Е, хм… не само с него, но и с цялата Червена армия и с проклетите чекисти и въобще с всякакви там болшевишки комисари. По дяволите, Карим, защо е нужно да ти обяснявам плановете си, след като отлично знаеш за какво сме тук. Прислужниците не са болшевики. Те са докарани тук насила. Или пък са дошли само за да си изкарват прехраната.

— Ами жените, които лягат с него? И те ли си изкарват прехраната? — скептично попита Карим.

Той явно не беше пропуснал слуховете за невероятния сексуален апетит на разюздания генерал, прочул се в града със своята заповед всяка нощ ординарците му да подменят жените, чиито задължения са да му правят компания на масата и след това да го развличат в леглото.

Аполон не издържа и се разсмя.

— Не вярвам да ни остане време, Карим, за да се занимаваме и с тях. — Князът внезапно смени тона си и строго свъси вежди. — Не забравяй, че след като постигнем целта си, ще бъдем принудени да препускаме назад с бясна скорост, за да изпреварим заповедите за нашето ликвидиране. Бъди сигурен, че веднага от щаба в Сочи ще полетят тревожни телеграми във всички посоки.

В следващия миг двамата мъже млъкнаха, замислени за шансовете на групата за успех. Ами ако се провалят? Това неминуемо означаваше само едно — мъчителни разпити в подземията на местната ЧеКа и веднага след това куршум в тила.

След около час Сахин доведе останалите мъже от групата. Веднага доложиха на капитан Кузин колко са постовете около вилата. Всеки от дагестанците добави по някоя подробност към накъсания рапорт на запъхтения Сахин, защото от зорките орлови очи на планинците нищо не можеше да убегне, дори и най-незначителната подробност. След кратък спор накрая решиха първо да се покатерят горе на терасите около генералската вила, после да я обкръжат от четири страни и едва тогава да атакуват едновременно всички постове на червените.

Разузнавачите на Аполон бяха установили още нещо, което доста би облекчило щурма на вилата — дисциплината на противника била хлабава, макар че около вилата на командващия всяка вечер патрулирал дежурният офицер от щаба на Шеста червеноармейска дивизия. След две седмици пиянство и безделие никой от постовите не очаквал внезапно нападение, и то откъм морския бряг, Сахин дори бе узнал къде е най-близката пристанищна кръчма, където освободените от наряд червеноармейци редовно се отбивали с единственото намерение да забравят за досадната караулна служба, като се натряскат до козирките.

— Е, да се надяваме, че тази вечер кръчмата няма да остане пуста — промърмори Аполон. — Няма нищо по-лесно от това да прережа гърлото на един подпийнал часовой.

Дагестанските джигити само кимнаха като един в потвърждение, готови начаса да прережат гърлата на всички пияни червеноармейци, които ще имат злочестата участ да се изпречат на пътя им.

Отрядът на княз Аполон Кузин остана още два часа в падината преди скалистите урви, зад които бе скрит заливът под предната тераса на генералската вила. Ездачите разхлабиха поводите на конете, за да могат животните да отдъхнат и попасат преди свечеряване, когато щяха да бъдат принудени да препускат в галоп, за да се отдалечат максимално бързо от вилата, след като Аполон приключи с плана за отмъщение. Някои от джигитите се излегнаха покрай края на сипея и измъкнаха кесиите от щавена ярешка кожа, натъпкани с долнопробна махорка. Други за стотен път проверяваха оръжията и мунициите си, дори провериха тънките като бръсначи остриета на сабите си. Двама от мъжете пък се заиграха на зарове. Само Аполон се отпусна на изсъхналата трева, подложил ръце под главата си. Успя да подремне. Сънят го обори почти веднага. Този скъпоценен урок младият капитан бе усвоил още от фронта, от първите битки с германците. Разбира се, сънищата му бяха изпълнени само с видения, свързани с Кити. Най-вълнуващ бе сънят, в който те двамата отново се бяха озовали в просторното й легло в имението край Астрахан.

Но когато слънцето започна да клони на запад, Карим припълзя до своя предводител и го раздруса за раменете, за да го събуди.

— Време е, Соколе — лаконично му съобщи той.

Аполон моментално се събуди и очите му светнаха от нетърпение.

— Най-после!

Веднага скочи на крака и опъна колана си. Тръшна глава, за да пропъди приказните видения от съня си. Сетна измъкна двата си маузера, за да провери дали са заредени.

— Да вървим! — вдигна ръка той и очите му се озариха от зловещ пламък.

Мъжете се надигнаха и съвсем предпазливо, без никакъв шум, поведоха конете за поводите надолу по стръмния склон, а когато всички се събраха на тясната пясъчна ивица, непрестанно заливана от вълните, водачът им едва чуто заповяда отново да се настанят на седлата. За последен път провериха оръжията си. Едва тогава Аполон измъкна с решителен замах сабята си от синкава дагестанска стомана, вдигна я над главата си и извика с пълни гърди:

— Нека Аллах да благослови сабите ни!

В следващия миг дванадесетте юзди се опънаха до скъсване, с яростно стискани от мургави дагестански пръсти. Нито звук не се отрони от плътно стиснатите им устни. В суровите планини мъжете още от най-ранна възраст бяха приучвани да се сражават без нито едно излишно движение, без викове, без крясъци. Защото животът на един джигит зависеше само от смелостта, скоростта и ловкостта, с която въртеше сабята и ханджара си.

Веднага след като даде заповедта за дългоочакваното нападение, Аполон Кузин се надигна на стремената и процеди през зъби мрачно заклинание на трудно разбираемото за незапознатите дагестанско наречие. Гласът му бе глух и сподавен, така че само най-близките конници успяха да го чуят:

— Генералът ще го оставите на мен!

Мъжете не се нуждаеха от повече обяснения.