Стивън Кинг
Куджо (8)

* * *

В десет часа сутринта Тад Трентън играеше с камиончетата си в своята стая. През своя четири годишен живот на тази земя Тад бе събрал цели тридесет камиончета — една внушителна колекция, като се започнеше от пластмасовите колички, струващи седемдесет и девет цента, които баща му купуваше от аптеката, където купуваше и списанието си „Таймс“ в сряда вечер (човек трябваше да играе много внимателно със седемдесет и девет центови, защото бяха ПРОИЗВЕДЕНИ В ТАЙВАН и имаха склонност да се разпадат на съставните си части) и се стигнеше до първенеца в категорията си — големият жълт булдозер „Тонка“, който стигаше до коленете му, когато Тад се изправеше.

Имаше и различни „Човеци“, които се побираха в кабината на камиончетата. Някои от тях бяха кръглоглави човечета, отмъкнати от играчките му в детската градина. Други бяха войници. Доста от другите бяха „звездни бойци“. Те включваха: Люк, Хан Соло, Супергадината (разбирайте Дарт Вейдър), Боецът Беспин и абсолютния любимец на Тад — Лакомчо. Винаги на Лакомчо се падаше да кара „Тонка“-дозера.

Понякога Тад играеше на „Бароните на щастливия случай“ с камиончетата си, а друг път на „БеДжей и мечката“. В други случаи играеше на ченгета и контрабандисти (родителите му го бяха водили два пъти в увеселителния парк в Норуей, за да види „Бялата светкавица“ и „Бялата треска“ и Тад бе силно впечатлен), а понякога играеше на игра измислена от него самия. Тя се казваше: Как се бутат наведнъж десет камиона.

Ала играта, която играеше най-често (и която играеше в момента), нямаше име. Тя се състоеше в следното: Тад измъкваше камиончетата и „човеците“ от двете големи кутии за играчки и нареждаше камионите заедно с човеците в тях в диагонални успоредни редици, сякаш бяха паркирани на пряко в някоя улица, която само Тад виждаше. След това той много бавно ги предвижваше един по един до другия край на стаята и ги нареждаше плътно един до друг. Понякога момчето повтаряше този цикъл петнадесет пъти в разстояние на час или повече, без да му омръзва.

Както Вик така и Дона бяха изумени от тази игра. Беше обезпокояващо все пак да гледаш как Тад повтаря непрекъснато този ритуал. И двамата го бяха питали какво толкова хубаво има в това, ала Тад не притежаваше нужния речник, за да обясни. „Бароните на щастливия случай“, Ченгета и контрабандисти и Как се бутат наведнъж десет камиона бяха прости, шумни игри — бум-бум! Играта без име беше тиха, спокойна, сдържана, подредена. Да беше речникът на Тад по-богат, той щеше да може да обясни на родителите си, че това е неговият начин да каже: „Край!“ и с това да открехне вратата към по-дълбоки размисли.

Сега, докато играеше, малкият си мислеше, че нещо не е наред.

Очите му по навик (неволно) се отместиха върху вратата на килера, но проблемът не беше там. Вратата беше здраво заключена и откакто Думите за Чудовището се четяха, тя нито веднъж не се отвори. Не, нещо друго не беше както трябва.

Тад не знаеше какво е това нещо, а и не бе сигурен дали изобщо иска да знае. Но, също като Брет Кембър, той умело разпознаваше подводните течения на реката, течаща в родителското корито, върху която Тад се носеше. Съвсем наскоро той бе почувствал, че някъде има водовъртежи, пясъчни прагове или капани, скрити под повърхността. Можеше да има бързеи. Или някой водопад. Всичко можеше да бъде.

Нещата между майка му и баща му не бяха наред.

Чувстваше се в начина, по който се гледаха. Начина, по който си говореха. Беше изписано върху лицата им и зад тях. В мислите им.

Тад приключи с камиончетата — нареди ги всичките, калник до калник, от другата страна на невидимата улица, стана и отиде до прозореца. Коленете го боляха малко, защото бе играл играта без да има доста време. Долу, в задния двор майка му простираше прането. Преди половин час тя се бе опитала да се обади на онзи човек за колата, но него го нямаше. Майка му доста почака на телефона с надеждата някой да се обади отсреща, но най-после трясна слушалката, ядосана. А тя почти никога не се ядосваше от толкова дребни неща.

Докато Тад я гледаше, тя простря и последните два чаршафа. Погледна ги… после раменете й някак се отпуснаха. Отиде до ябълката зад двойното въже, застана до нея и от позата й — леко разкрачена, с наведена глава и потръпващи рамене — Тад разбра, че чайка му плаче. Той я погледа още малко, после се върна при камиончетата си. Някъде долу в стомаха нещо се свиваше. Баща му вече му липсваше, и то много, но това тук беше по-лошо.

Той придвижи камиончетата си едно по едно до другия край на стаята, връщайки ги обратно на паркинга им в диагонални редици. По едно време спря за миг, когато вратата откъм терасата се затръшна. Помисли си, че майка му ще го извика, ала тя не го извика. Той я чу как прекосява кухнята, а после нейният специален стол във всекидневната изскърца, когато тя седна в него. Но телевизорът не бе включен. Тад си помисли как майка му просто седи там, само… седи… ала бързо изпъди тази мисъл от главата си.

Той довърши редицата от камиончетата. Тук беше и Лакомчо, неговият любимец, седнал в кабината на булдозера, кухо втренчил черните си, кръгли очи във вратата на килера. Очите му бяха широко отворени, сякаш беше видял нещо там, нещо толкова страшно, че чак се беше ококорил. Нещо наистина смразяващо и ужасно, което идваше…

Тад погледна към вратата, притеснен. Тя беше здраво заключена.

Все пак той се умори от играта. Започна да пуска камиончетата си в голямата кутия за играчки, като нарочно силно ги тръшкаше, за да чуеше майка му, че той се готви да слезе долу и да гледа „Пушечен дим“ по осми канал. Тръгна към вратата, но се спря за миг захласнат в Думите за Чудовището.

„Чудовища, бягайте вън!

Тук нямате работа вие.“

Тад ги знаеше наизуст. Обичаше да ги гледа, да си ги казва, да гледа буквите, напечатани от баща му.

„Никой не ще пипне Тад

и никой не ще го уплаши.

И косъм от главата му няма да падне.

Вий нямате работа тук!“

Внезапно, под напора на мощен импулс, Тад издърпа кабарчето, което придържаше листа хартия към стената. Внимателно (почти благоговейно) той свали Думите за Чудовището от стената. Сгъна листа и грижливо го пъхна в задния джоб на дънките си. После, чувствайки се много по-добре, отколкото когато и да било този ден, Тад изтърча надолу по стълбите, за да гледа Маршъл Дилън и Фестъс.

* * *

Последният клиент бе дошъл да прибере колата си в единадесет и десет. Беше му платил в брой, а Джо бе пъхнал парите в стария си, омазнен портфейл, забелязвайки си мислено да се отбие в Спестовната каса в Норуей и да изтегли още петстотин долара, преди да замине с Гари.

Мисълта за заминаването го подсети за Куджо и за това кой ще го храни. Той качи в микробуса си и подкара към дома на Гари Първиър в подножието на хълма. Паркира в алеята пред къщата. Заизкачва се по стълбището и поздравът, който се канеше да извика, замря в гърлото му. Джо се върна малко назад и се наведе над стъпалата.

По тях имаше кръв.

Джо я докосна с пръсти. Беше лепкава, но не бе изсъхнала още. Изправи се малко разтревожен, ала не и уплашен. Може Гари да е бил пиян и да се е спънал както е държал чашата. Джо не се разтревожи истински докато не видя как ръждясалата врата на терасата е разбита на трески в долната си част.

— Гари!

Никой не се обади. Джо се зачуди дали някой имаше зъб на стария Гари и не бе дошъл да го търси. Или пък някой турист бе влязъл да пита за пътя, а Гари не бе предвидил, че точно сега не му е мястото да каже на човека да върви на майната си.

Джо изкачи стъпалата. Пред вратата имаше още кръв.

— Гари? — извика отново Джо и изведнъж му се прииска пушката му да е в дясната му ръка. Но ако някой бе потупал Гари, разкървавил носа му или избил един-два от няколкото останали зъба на стария Перверзник, то този човек си бе отишъл вече, тъй като единствената друга кола освен ръждясалия форд на Джо, беше крайслера на Гари. А до шосе номер три не можеше да се отиде пеша. Имението на Гари Първиър беше на десетина километра от града и три километра от шосе Мейпъл Шугър Роуд, което водеше към магистрала стои седемдесет.

Най-вероятно Гари се беше порязал, мислеше си Джо. Но, боже господи, дано си е срязал само ръката, а не гърлото!

Джо отвори вратата. Пантите протяжно изскърцаха.

— Гари?!

Все още никой не се обаждаше. Чувстваше се някакъв тежък и сладникав мирис, който не му се понрави, но отначало Джо реши, че е от дивия жасмин. Стълбите за втория етаж бяха вляво. Право напред беше коридорът, водещ към кухнята. А вратата за всекидневната беше по средата на коридора, вдясно.

На пода в коридора имаше нещо, но бе твърде тъмно и Джо не можеше да различи какво е. Приличаше на преобърната малка маса или нещо подобно… но доколкото Джо бе запознат, в предния коридор Гари никога не бе имал мебели. Прибираше тук Шезлонгите си, когато валеше, но от две седмици не бе капнала и капка дъжд. Освен това шезлонгите бяха на обичайното си място — до Крайслера на Гари и дивия жасмин.

Само че тази миризма… тя не беше от жасмина. Миришеше на кръв. И онова не беше преобърната маса…

Джо се спусна към неясната фигура, а сърцето блъскаше в ушите му. Коленичи до нея и от гърлото му се изтръгна прегракнал, дрезгав стон. Изведнъж в коридора му се стори горещо, усети, че се задушава. Той се извърна от Гари и сложи ръка на устата си. Някой беше убил Гари. Някой беше…

Джо се обърна насила към трупа. Гари лежеше сред локва от собствената си кръв. Очите му гледаха изцъклени към тавана на коридора, гърлото му бе разпорено. Но не просто разпорено, мили боже! А сякаш разкъсано със зъби!

Този път Джо не сдържа вика в гърлото си, а му даде пълна воля и той се изтръгна от него като накъсан, жален стон. Сякаш по някаква нелепа случайност, мислите му се насочиха към Черити с детинско раздразнение. Тя си бе взела нейното пътуване, а той нямаше да си вземе своето. Нямаше да може, защото някакъв налудничав тип като Джек Изкормвача бе заклал бедния Гари Първиър и…

… и Джо трябваше да се обади в полицията. Всичко това нямаше значение. Нямаха значение очите на стария Първиър, които в тъмното безжизнено гледаха тавана, нямаше значение и миризмата на раздраното му гърло, което се смесваше с тежкия сладникав аромат на див жасмин.

Джо се изправи и залитайки, тръгна към кухнята. Трябваше да се обади в Щатската полиция, на шерифа Банърман, или на някого…

На прага в кухнята Джо спря. Очите му се разшириха така, сякаш щяха да изскочат от орбитите си. На прага в кухнята имаше цял куп кучешки изпражнения… и по големината им Джо разбра чии са.

— Куджо! — прошепна той. — О, боже мой! Куджо е болен от бяс!

Изведнъж му се стори, че чу шум зад гърба си и Джо мигновено се обърна, а косата на тила му щръкна. Коридорът беше празен, освен тялото на Гари. Гари, който снощи му бе казал, че Джо не може да насъска Куджо дори срещу крещящ негър. Този Гари лежеше сега с гърло разпрано чак до гръбнака му.

Нямаше смисъл излишно да рискува. Той се втурна обратно по коридора и почти веднага се подхлъзна в кръвта на Гари, оставяйки след себе си дълга, кървава следа. Изстена повторно, но щом затвори солидната вътрешна врата, се почувства по-добре.

Тръгна обратно към кухнята, като заобиколи трупа на Гари и надникна вътре, готов да затръшне кухненската врата, ако Куджо беше вътре. Отново му се мярна в съзнанието колко добре би било да усети приятната тежест на пушката си.

Кухнята беше празна. Нищо не се помръдваше, освен пердетата, които леко се диплеха от тежкия, душен бриз, полъхващ и тихо шушнещ през отворените прозорци. Носеше се мирис на празни бутилки водка — мъртви! Беше възкисела миризма, но по-добре от онази… другата миризма. Слънчеви петна изпъстряха избелелия и неравен под, покрит с линолеум. Телефонът, който винаги висеше на стената — някога бялата му пластмасова кутия сега бе загубила цвета си от мазнината и безброй ергенски ястия и бе пропукана по средата, когато много отдавна Гари се бе напил и спъвайки се, бе съборил телефона.

Джо влезе в кухнята и плътно затвори вратата зад себе си. Той отиде до двата отворени прозореца и не забеляза нищо в буренясалия двор, с изключение на двете ръждясали и изтърбушени коли, предшествали Крайслера на Гари. Въпреки това Джо затвори прозореца.

Той отиде до телефонния указател, после отново го пусна. Тежката книга се удари в стената. Чу се тъп, глух звук. Ръцете на Джо трепереха. В устата си усети противен вкус — догади му се. Той отново взе указателя и с рязко движение го отвори, като едва не откъсна кориците му. Можеше да набере нула или 555–1212, но бе така зашеметен, че не се сети за това.

Звукът от собственото му учестено и трескаво дишане, лудият пулс на сърцето му и шумоленето на страниците на указателя заглуши слабия шум зад гърба му: вратата на мазето тихо изскърца, когато Куджо я бутна с муцуната си и тя се отвори.

След като уби Гари Първиър, той слезе долу в мазето. Светлината в кухнята беше твърде ярка, твърде заслепяваща. Тя изпращаше бели остри, разкъсващи стрели на агония в неговия разпадащ се мозък. Вратата на мазето беше леко открехната и, клатушкайки се, Куджо слезе долу в благодатния и прохладен мрак. После легна и заспа до шкафа, в който Гари държеше обувките си от войната. Бризът, полъхващ от прозореца, притвори вратата на мазето, но тъй като не беше силен, не можа да я затвори напълно.

Стоновете, звуците, които издаваше Джо, когато му се повдигаше, стъпките му, затръшването на предната врата, когато отиде да я затвори… всички тези шумове събудиха Куджо и го върнаха към болките му. Болката и неговата безспирна тъпа ярост. Сега той стоеше зад Джо в тъмния коридор. Главата на Куджо бе ниско над земята. Очите му бяха почти алени. Гъстата му пъстра козина беше сплъстена от съсирена кръв и засъхнала кал. Муцуната му бе покрита с пяна и лиги, а зъбите му бяха непрекъснато оголени, тъй като езикът му вече започваше да се подува.

Джо бе намерил абонатите на Касъл Рок в указателя. Като стигна до „К“, той обходи с треперещия си пръст колоните до средата и спря на надпис „Касъл Рок — градска служба“, оградена в бял правоъгълник. Там беше и номерът на шерифа. Джо посегна с пръста си към шайбата, за да го набере и точно в този миг чу ниското гърлено ръмжене на Куджо.

Всички сетива сякаш напуснаха тялото на Джо Кембър. Указателят се изплъзна от ръцете му и отново се удари в стената. Той бавно се извърна натам, откъдето идваше ръмженето и видя Куджо застанал на вратата, водеща към мазето.

— Добро кученце — прошепна дрезгаво Джо, а по брадичката му се стичаше слюнка.

Той се изпусна в гащите си и острата миризма на амоняк удари Куджо право в носа, сякаш някой бе забил юмрук в муцуната му. Той се хвърли, а Джо отскочи встрани чувствайки краката си като кокили. Кучето удари тънката стена така силно, че я разкърти и разкъса тапета. Наоколо се посипа бял прах и парчета от мазилката. Сега Куджо не ръмжеше. От гърдите му се изтръгнаха мощни, дрезгави звуци, които бяха много по-свирепи от какъвто и да било лай.

Джо отстъпи към вратата зад гърба си. Краката му се заплетоха в един от кухненските столове. Той лудо замаха с ръце, за да запази равновесие и сигурно щеше да успее, ако преди да се случи това, Куджо се спусна стремливо отгоре му като жадна за кръв, смъртоносна машина.

Струящата пяна се размаза по озъбената му паст. От него се носеше воня на зеленясала, блатна вода.

— О, мили боже! Смили се над мене! — изпищя Джо Кембър.

Той си спомни за Гари. Покри гърлото си с едната си ръка, а с другата се опита да отблъсне Куджо. Той светкавично се дръпна назад, като тракна с челюстите си. Кожата върху зурлата му бе сгърчена и дръпната назад в зловеща, студена гримаса, оголвайки два реда жълтеникави зъби като остриета на стоманена ограда. В този миг Куджо отново се хвърли отгоре му.

Този път той посегна към тестисите на Джо Кембър.

* * *

— Хей, дете, искаш ли да отидем заедно на пазар? А после да обядваме в „Марио“, а?

Тад се изправи.

— Да! Искам!

— Хайде, тогава!

Майка му бе преметнала чантата си през рамо, облечена в дънки и избеляла дънкова риза. Тад си помисли, че тя е много хубава. С облекчение забеляза, че няма и следа от сълзите й, защото когато майка му плачеше, плачеше и той. Знаеше, че така правят само бебетата, но не можеше да се въздържи.

Тад бе на половината път до колата, а майка му вече сядаше зад волана, когато изведнъж се сети, че колата е напълно „скепана“.

— Мамо?

— Какво? Качвай се!

Тад обаче се дръпна назад, леко уплашен.

— Ами ако колата се „скепи“?

— Ск…?

Майка му го погледна, озадачена и по досадата, изписана на лицето й, той разбра, че тя бе забравила напълно за повредата. Тад й бе напомнил и сега тя отново бе нещастна. Чия ли беше вината — на „Пинто“-то или негова? Той не знаеше, ала чувството му за вина отвътре му подсказваше, че е негова. После лицето й се разведри и тя му подари една от своите милички усмивчици, които бяха специално за него, запазени само за него — Тад бе сигурен в това. И той се почувства по-добре.

— Отиваме само до града, Тадър. И ако старото, синьо „Пинто“ на мама засече, ще трябва да се изтърсим с два долара за единственото такси в Касъл Рок, което ще ни докара у дома. Нали така?

— О, окей!

Тад се качи в колата и успя сам да затвори вратата. Тя го наблюдаваше загрижено, готова веднага да му помогне, а Тад си помисли, че майка му сигурно се сещаше за миналата Коледа, когато той си бе притиснал крака с вратата и трябваше да носи бинт почти цял месец. Но тогава Тад беше просто едно бебе. А сега бе вече голямо момче. Той знаеше, че е така, защото татко му го бе казал. Тад се усмихна на майка си, за да й покаже, че вратата не го бе затруднила ни най-малко и тя също се усмихна.

— Плътно ли я затвори?

— Плътно — увери я Тад.

Обаче майка му отвори вратата и пак я затвори, защото майките никога не вярват. Вярват само ако кажеш, че си направил нещо лошо, като например, че си разсипал захарта, когато си искал да достигнеш фъстъченото масло или че си счупил прозореца с камъка, който си искал просто да го хвърлиш върху покрива на гаража.

— Сложи си предпазния колан — каза тя, като пак стана предишната майка. — Когато онова бутало, или каквото е там, заяде, колата доста друса.

С лека тревога Тад закопча предпазния си колан. Той от сърце се надяваше да не катастрофират. Поне не както се случваше на десетте камиончета. Дори нещо повече — Тад се надяваше, че майка му няма да плаче.

— Затвори шлема! — извика майка му, като уж нагласи върху лицето си невидими очила.

— Тъй вярно! — извика в отговор Тад и се ухили. Това си беше тяхна игра.

— Пистата чиста ли е?

— Чиста!

— Тогава, тръгваме!

Дона запали мотора и потегли на заден ход надолу по алеята. Миг по-късно те се отправиха към града.

След около километър и половина двамата се поуспокоиха. До този момент Дона седеше като на тръни зад волана, както и Тад на седалката до нея. Обаче „Пинто“-то вървеше така гладко, сякаш че вчера бе излязло от завода.

Отидоха в Егуей Маркет и Дона напазарува за четиридесет долара. Достатъчно, за да им стигне за десетте дни, през Които Вик нямаше да е вкъщи. Тад настоя за нова кутия „Туинкъл“ и щеше да вземе кутия с кокосови мечета, ако майка му не го бе оставила. Те получаваха редовно доставки от храните на „Шарп“, но много често ги свършваха. Пътуването беше доста напрегнато, но все пак Дона намери време за горчиви размисли, докато чакаше на опашката, застанала зад количката с продуктите и Тад, седнал отдолу под продуктите, и нехайно провесил крака. Мислеше за това колко много струваха три торби продукти. Беше не само подтискащо. Беше странно. Тази мисъл я насочи към ужасяващата вероятност (ВЪЗМОЖНОСТ — шепнеше вътрешния й глас), Вик и Роджър всъщност да загубят парите на „Шарп“, а с тях и самата агенция. Тогава с какво щеше да купува продукти?

Дона видя пред себе си как дебелата жена с огромен задник, намъкнат в панталони с цвят на авокадо, изважда от чантичката си книжка с талони за продукти, които даваха на бедните. Видя как продавачката с досада вдигна очи нагоре, поглеждайки към другата служителка, която отбелязваше всички такива клиенти в специална книга. Силен, панически страх, сякаш плъх с остри зъби, загриза стомаха й. Нима щеше да се стигне до там?! Щеше ли? Не, разбира се, че не! Разбира се, че не! Преди всичко щяха да се върнат в Ню Йорк, щяха да…

Никак не й харесваше този развой на мисли и Дона бързо ги отпъди преди да са се превърнали в лавина, която да я хвърли в нова, дълбока депресия. Следващия път нямаше да купува кафе и така щеше да спести три долара.

Дона забута количката с продуктите и Тад към колата. Сложи чантата отзад, а Тад на предната седалка и изчака докато чуе щракването на колата. Искаше й се тя да я затвори, но разбираше, че това е нещо, което Тад трябваше да направи сам. Нали уж беше голямо момче? Едва не получи сърдечен удар миналия декември, когато той си затисна крака с вратата. Как само изпищя! А тя почти припадна… после Вик си беше вкъщи. Изскочи от къщата по халат, а босите му крака вдигнаха настилката от пътеката. Разхвърчаха се дребни камъчета. И тя го остави да се погрижи, да бъде компетентен, каквато тя никога не беше в случай на беда. Дона обикновено се размекваше. Вик провери дали не е счупен крака и когато установи, че не е, преоблече се и ги закара в спешното отделение на болницата в Бриджтън.

След като намести продуктите, а също и Тад, Дона седна зад волана на „Пинто“-то си и запали двигателя. „Сега сигурно ще се скапе“, помисли си Дона, но колата послушно ги закара до пицарията „Марио“, която приготвяше вкусни пици, натъпкани с достатъчно калории, та да могат да ти стигнат, ако ти се наложи да сменяш гума или да вдигаш колата на крик. Тя успя сносно да паркира успоредно на другите коли и само на около петдесет сантиметра на бордюра. Взе Тад за ръка и влезе в малкия ресторант, чувствайки се по-добре от всякога. Може би Вик се бе заблудил. Навярно беше от горивото или пък задръстване с нечистотии, които бяха изгорени вече. Не умираше от желание да посети гаража на Джо Кембър. Беше твърде далече и извън града (както Вик наричаше тези места — предградия „Източни галоши“, пускайки в ход най-доброто си чувство за хумор. Но той разбира се можеше да си го позволи, защото беше МЪЖ), а тя изпитваше лек страх от Кембър, макар че го бе виждала само веднъж. Той беше типичният янки от дълбоката провинция, който имаше навъсено лице и ръмжеше, вместо да говори. А и кучето… как му беше името? Нещо което й звучеше като на испански. Куджо. Да, така беше. Името, което използваше и Уилям Уулф от Симбионската Освободителна Армия, макар на Дона да й се струваше невъзможно Джо Кембър да кръсти големия Сан Бернар на един закоравял обирджия на банки и престъпник, отвличащ млади, богати наследнички. Тя дори се съмняваше дали Джо Кембър бе чувал изобщо за Симбионската Освободителна Армия. Кучето изглеждаше приятелски настроено, ала тя се притесни, когато Тад започна да играе с това чудовище… също както когато трябваше да стои отстрани и да гледа как Тад затваря сам вратата на колата. Куджо беше толкова голям, че такива като Тад, можеше да схруска на две хапки.

Дона поръча на Тад топъл сандвич с пастърма, тъй като той не обичаше много пица (със сигурност момчето не прилича в това на мене, смяташе Дона) и пица с чушки и лук и двойна порция сирене за себе си. Седнаха на маса до прозорците, гледащи към пътя. Така ще мириша на лук, че ще мога да осмъртя и кон, мислеше си Дона, но после се сети, че нямаше значение. Тя бе успяла да отблъсне както съпруга си, така и мъжът, който я посещаваше през последните шест седмици.

Това отново я накара да се почувства смътно подтисната, но Дона пак успя да се овладее… ръцете й обаче започнаха леко да я болят от умора.

Почти се бяха прибрали вкъщи и Спрингстийн пееше с пълна сила по радиото, когато „Пинто“-то отново заяде.

Отначало колата леко се затресе. После последва по-силно разтърсване. Дона натисна леко педала на газта. Понякога това помагаше.

— Мамо? — обади се Тад, уплашен.

— Всичко е наред, Тад — рече тя, обаче не беше наред.

„Пинто“-то силно се затресе и така ги лашна в предпазните им колани, че едва не ги откачи. Моторът се давеше и виеше. Някаква чанта отзад падна. Разпиляха се консерви и шишета. Дона чу как нещо изпука и се счупи.

— Ти, скапана дрисло! — изкрещя тя вбесена. Дона почти виждаше тяхната къща — току зад хълма: смехотворно близо, но все пак колата нямаше да може да ги закара до там.

Изплашен колкото от вика на майка си, толкова и от спазмите на колата, Тад се разплака, което още повече обърка, разстрои и ядоса Дона.

— Млъкни! — изкрещя му тя. — О, Боже мой, Тад! Само престани!

Той заплака по-силно и посегна с ръка към задния си джоб, където беше листът с Думите за Чудовището, сгънат и надеждно скрит. Тад ги докосна и се почувства малко по-добре. Не много, но все пак мъничко.

Дона реши, че ще трябва да спре. Нищо друго не можеше да се направи. Тя започна да върти волана, насочвайки колата встрани от пътя и използвайки последния инерционен момент, за да се придвижи напред. После можеха да използват количката на Тад, за да превозят продуктите до къщата и тогава щяха да решат какво да правят с „Пинто“-то. Може би…

Тъкмо когато гумите на автомобила докоснаха песъчливата алея встрани от пътя, моторът избуртя два пъти силно и друсането намаля, както се бе случвало и преди. Миг по-късно Дона бързо подкара нагоре към алеята пред къщата и зави по нея. Изкачи хълма, паркира, дръпна ръчната спирачка, изключи мотора, облегна се на волана и заплака.

— Мамо? — каза Тад, нещастен. Опита се да прибави: „Недей да плачеш вече повече, мамо“, но не издаде звук, а само с устни, безмълвно оформяше думите, сякаш бе останал без глас от силна простуда. Гледаше майка си и единственото, което искаше, бе да я успокои, само че не знаеше как. Да я успокоява, беше работа на татко му, а не негова. Изведнъж изпита омраза към него, загдето го нямаше. Дълбочината на това чувство го шокира и изплаши и без всякаква причина внезапно Тад видя как вратата на килера му се отваря и разлива навън тъмнина, която вонеше на нещо лошо и горчиво.

Най-после Дона вдигна поглед. Лицето й беше подпухнало. Намери кърпичка в чантата си и избърса очите си.

— Извинявай, скъпи. Всъщност аз виках не на тебе. Виках на това… на това тук! — каза Дона и силно удари с ръка по волана. — Оууу!

Тя захапа дланта си и се засмя, ала смехът й бе горчив.

— Да, сигурно колата пак е „скапана“ — рече Тад мрачно.

— Да, сигурно — съгласи се Дона, изпитвайки болезнен копнеж за Вик. — Е, хайде да приберем нещата. Все пак донесохме провизиите, Сиско.

— Точно така, Панчо — отвърна Тад. — Ей сега ще взема колата.

Той докара червената си детска кола и Дона сложи в нея трите чанти, като събра продуктите и чантата, които бяха паднали на пода на „Пинто“-то. Едно шише кетчуп се бе счупило и разляло. По закона на всемирната подлост! Половин бутилка кетчуп от серията „Хайнц“ се бе разсипала върху бледосинята тапицерия отзад. Изглеждаше така, сякаш някой си беше направил харакири. Дона щеше да го попие с гъба, но все пак петното щеше да личи. Дори да използваше специалния мокетин, пак щеше да личи!

Дона задърпа детската кола към вратата за кухнята, отстрани на къщата, а Тад я буташе отзад. Тя вкара продуктите и тъкмо се чудеше дали първо да ги разтовари и подреди или първо да изчисти петното, преди да е засъхнало, когато телефонът иззвъня. Тад се спусна към него като спринтьор при сигнал за старт. Той се бе усъвършенствал във вдигането на телефона.

— Да, кой се обажда, моля?

Постоя така за миг, ухили се и подаде слушалката на майка си.

„Кой ли пък е сега?“, помисли си Дона. Сигурно някой, който щеше да й говори с часове за глупости. На Тад обаче тя каза:

— Кой се обажда, миличък? Знаеш ли?

— Разбира се — отвърна Тад. — Татко е.

Пулсът й се учести. Тя взе слушалката от Тад и каза:

— Ало? Вик?

— Здравей, Дона.

Неговият глас беше, да, но толкова резервиран… толкова предпазлив. Сърцето й хлътна. Само това й липсваше, като капак на всичко!

— Добре ли си? — попита тя.

— Разбира се.

— Просто си мислех, че ще се обадиш по-късно… Ако изобщо се обадиш.

— Ами, отидохме право в „Имидж Ай“. Те са направили всички клипове с Професор „Шарп“ и знаеш ли какво? Не могат да намерят скапаните си ленти. Роджър си скубе косите.

— Да — рече Дона и кимна. — Никак не обича да изостава с програмата, си нали?

— Слабо казано! — Вик дълбоко въздъхна. — И си помислих, че докато те търсят…

Той не довърши, не изясни мисълта си. А чувството за безизходица у Дона, усещането й за „хлътване“ на сърцето — толкова неприятни и все пак толкова по детински пасивни, се превърнаха в напълно осезателно и силно чувство на страх. Вик никога не замълчаваше така, дори и да бе разсеян от нещо в този момент от другия край на линията. Тя си спомни как бе изглеждал той в четвъртък вечерта — така съсипан и толкова близо до ръба на пропастта.

— Вик, добре ли си?

Тя усети паниката в гласа си. Знаеше, че и той я усеща. Дори Тад вдигна поглед от рисувателното си блокче, което бе разположил на пода — очите му блестяха, а на челото му се появи малка бръчица.

— Да — отвърна Вик. — Тъкмо исках да ти кажа, че реших да ти се обадя сега, докато те се ровят тук и там. Сигурно по-късно няма да имам възможност. Как е Тад?

— Тад е добре.

Тя се усмихна на малкия и му намигна. Тад също й отвърна с усмивка, бръчицата на челото му изчезна и той пак се залови с оцветяването. „Сигурно е уморин“, помисли си Дона за Вик. „Няма да му казвам за колата. Само ще го натоваря с глупости“. И все пак тя точно това направи.

Усети в гласа си познатия хленч на самосъжаление и се опита да го отпъди. Защо, за бога, му говореше тези неща?! Гласът на Вик звучеше така, сякаш е напълно съсипан, а тя му бърбореше за някакъв си карбуратор и разсипано шише с кетчуп.

— Да, със сигурност е буталото — каза Вик. Изведнъж той се почувства по-добре. По-малко съсипан. Може би защото проблемът с карбуратора бе толкова незначителен на фона на това, което двамата трябваше да преодолеят. — Джо Кембър не може ли да те приеме днес?

— Опитах се да се свържа по телефона, но го нямаше.

— Вероятно си е бил вкъщи — каза Вик. — В гаража му няма телефон. Жена му и синът му приемат поръчките и му ги предават. Може да са заминали някъде.

— Е, значи и него го няма…

— Може — отвърна Вик, — но не ми се вярва, мила. Ако е възможно човешко същество да пусне корени, то Джо Кембър е това същество.

— Значи направо да отида, без да се обаждам, така ли? — попита Дона със съмнение в гласа. Тя мислеше за дългия безлюден път до 117-то авеню и после до Мейпъл Шугър Роуд… и всичко това преди да стигне до шосето, водещо към къщата на Кембър. Тя бе толкова далече, че шосето дори нямаше име. А ако буталото избереше точно този пуст участък от пътя, за да се задръсти завинаги, тогава щеше здраво да загази.

— Не, вероятно не трябва — рече Вик. — Той сигурно е там… би могла, но само ако много ти е нужно. В който случай него естествено няма да го има. Параграф — 22.

Гласът на Вик звучеше мрачно.

— Тогава какво да правя?

— Обади се във „Форд“ и им кажи, че искаш някой да те тегли.

— Но…

— Трябва да се обадиш. Ако се опиташ да караш цели тридесет километра до Саут Перис, буталото със сигурност ще заяде. А ако им обясниш положението предварително, те може би ще намерят кола да те тегли. Ако ли не, ще ти дадат кола под наем.

— Под наем ли?… Вик, не е ли много скъпо?

— Да, скъпо е.

Отново Дона си помисли, че не е хубаво да стоварва всичко върху него. Навярно Вик смяташе, че нея за нищо не я бива… освен може би да се чука с местния декоратор на мебели. За това доста я биваше. Парещи сълзи, отчасти от яд, отчасти от самосъжаление, отново изпълниха очите й.

— Аз ще се погрижа за това — рече Дона, като отчаяно се бореше да запази гласа си нормален и ведър. — Не се безпокой.

— Е, аз… о, по дяволите! Роджър дойде. Потънал е в прах до уши, но са намерили лентите. Дай ми Тад за малко, моля те!

Трескави въпроси се трупаха в ума й: Наред ли бе всичко? Смяташе ли той, че всичко е наред? Можеха ли отново да бъдат заедно и да започнат всичко отначало? Твърде късно бе. Нямаше време. Тя бе изразходвала времето като му бе бърборила за колата. Тъпа кучка, глупава слугиня!

— Разбира се — отвърна Дона. — Той ще ти каже довиждане и от мене. И… Вик?

— Какво? — попита Вик леко раздразнен, защото нямаше време.

— Обичам те — и преди той да отговори, тя добави: — Давам ти Тад.

Дона подаде на Тад слушалката толкова бързо, че едва не го удари по главата с нея. Мина през къщата, за да излезе отпред на входа. Спъна се в някаква възглавница на пода, която полетя встрани. Всичко се размазваше пред очите й от сълзите в тях.

Тя застана на предното стълбище, загледана в улицата, обхванала здраво лактите си с длани, мъчейки се да се овладее — да възвърне самообладанието си, по дяволите! САМООБЛАДАНИЕ! Не беше ли странно, че човек можеше да усеща толкова силно болка, когато физически е напълно здрав?!

Зад себе си Дона смътно чуваше думите на Тад, който казваше на баща си, че са яли в „Марио“ и мама си купила тлъста пица и „Пинто“-то било наред до малко преди да се приберат у дома. После Тад каза на Вик, че го обича. А после вилката тихо изщрака — телефонът беше затворен. Връзката бе прекъсната.

САМООБЛАДАНИЕ!

Най-после Дона почувства известни сили и се овладя. Върна се в кухнята и започна да прибира продуктите.

* * *

Черити Кембъл слезе от автобуса в три и четвърт същия следобед. Брет вървеше непосредствено след нея. Тя стискаше нервно дръжката на дамската си чанта. Изведнъж, без всякаква връзка, Черити се уплаши, че няма да може да познае Холи. Образът на сестра й беше в съзнанието й през всичките тези години като скътана снимка (по-младата сестра, която бе сключила хубав брак), но сега изведнъж и по някакъв необясним начин се бе изличил от паметта й, оставяйки неясна празнота в съзнанието й на мястото, където трябваше да е снимката.

— Виждаш ли я? — попита я Брет, щом слязоха. Той гледаше гарата на Стратфорд с жив интерес, но нищо повече. По лицето му не се четеше никакъв страх.

— Чакай да се огледам малко, де! — тросна му се Черити. — Може да е сладкарницата, или…

— Черити!

Черити се обърна и пред нея се изправи Холи. Образът, кътан в съзнанието й, нахлу отново, но вече беше като наложена снимка върху лицето на истинската жена, която стоеше на перона за посрещачи. Първата мисъл на Черити беше, че Холи носи очила — колко странно! Втората мисъл, която дойде като шок — Холи има бръчки. Не бяха много, но не можеше да има съмнение, че са бръчки. Третата й мисъл — всъщност не беше точно мисъл. Беше представа — ярка, истинска и трогателна — като боядисана в розово фотография: Холи, която скача по долни гащи в езерото на стария Зелцър, където той пасеше кравите си. Опашлетата й, щръкнали нагоре, и стиснала ноздрите си с палеца и показалеца на лявата си ръка за по-смешно. „Тогава нямаше очила“, помисли си Черити и болка сви сърцето й.

Застанали до Холи и поглеждащи срамежливо към Черити и Брет, бяха децата й — момченце на пет години и момиченце на около две и половина. Дъното на малката беше доста издуто, което говореше, че тя още носи пелени. Количката й беше малко встрани.

— Здравей, Холи — каза Черити, а гласът й беше толкова слаб, че тя едва успя да го чуе.

Бръчиците бяха малки и бяха извити нагоре, каквито, според майка им, биваха бръчките от щастие. Роклята й беше тъмносиня и средно скъпа. Колието, което носеше, беше или много добре подбрано бижу, специално за такъв тип рокля, или беше много малък смарагд.

Тогава настъпи кратък миг. Малък промеждутък… в който Черити почувства как сърцето й се изпълва с радост — толкова могъща и цялостна, че тя разбра: не можеше изобщо да става дума за това какво бе загубила или не бе загубила с това пътуване. Защото сега тя бе свободна, синът й бе свободен. Тук бе сестра й и нейните деца, които й бяха кръв. И не на снимка, а истински!

Усмихнати и с малко сълзи в очите, двете жени пристъпиха една към друга — отначало колебливо, после бързо. Прегърнаха се. Брет остана неподвижен. Малкото момиченце, може би уплашено, отиде при майка си и здраво се хвана за подгъва на роклята й, може би, за да я задържи да не отлети нанякъде с тази непозната жена.

Малкото момче изгледа втренчено Брет, после се приближи. Беше облечен в кожени панталони и тениска, на която отпред пишеше: „Сега го загази!“

— Ти ли си братовчед ми, Брет?

— Да.

— Казвам се Джим. Също като татко.

— Да.

— Ти си от Мейн. — каза Джим.

Зад тях Черити и Холи говореха бързо-бързо, като се прекъсваха една друга и се смееха, нетърпеливи да си разкажат всичко точно тук на тази мрачна автогара на юг от Милфорд и на север от Бриджпорт.

— Да, от Мейн съм — каза Брет.

— И си на десет години.

— Точно така.

— Аз съм на пет.

— Така ли?

— Да. Но мога да те набия. Ка-ууд!

Джим удари Брет в стомаха и той се сви на две.

— Джим! — извика Холи с примирение и ужас в гласа.

Брет нададе вик на изненада: „Уууф“, а двете жени ахнаха.

Брет се изправи бавно и видя как майка му го гледа напрегнато.

— Да, можеш да ме набиеш, когато си поискаш — рече той и се усмихна.

Всичко беше наред. Брет го прочете по лицето на майка си и му стана драго.